Петър Стоилов

Джанис Джоплин е първата дама в рока, но е много съмнително дали този факт някога ще стане коз в ръцете не феминистките – като първата жена космонавт или президент. Нейният глас като че ли стърже по тъпанчетата ни и тези стърготини остават там завинаги. И е доста странно да говорим за нея в минало време, защото виртуалната мрежа е пълна с песните й, с портретите й, с автографите й.

Според легендата мойрите, богините на съдбата, плетат нишката на човешкия живот, докато нишката не се скъса. Ако това е така, то при появата на белия свят на певицата с неповторим глас, мойрите са държали в ръцете си не нишка, а стоманено въже… Това се случва на 19 януари 1943 г. нефтодобивния град Порт Артур, в Тексас. Дженис е първото дете в семейството. Майка й работи в бизнес колеж, а баща й – в консервен завод. За бъдещата кралица на блуса семейството й е сравнително богато, а детството й – безгрижно и безоблачно. А както е известно, за да пееш добре блус, трябва да си черен и беден.

Още от малка Джоплин извиквала възторг у родителите си с артистичните си възможности – но той май е всеобщ, когато става въпрос за деца на нейната възраст. Иначе съхранените й от този период рисунки показват, че тя би могла да стане и доста талантлив художник.

Само след няколко години обаче тя осъзнава, че вече не извиква умиление – проблемите с кожата, неизразителните й черти на лицето, както и наднорменото й тегло, я превръщат в грозното пате. Започват подигравателните забележки на съучениците й, които ще я съпътстват до завършването на училището. Градчето, в което живее бъдещата звезда, е толкова малко, че на практика е невъзможно да се скрие. Училищните подигравки я преследват и извън стените на училището. Някога общителното дете завинаги се затваря в себе си. Тя започва да ненавижда огледалата и получава страшни комплекси по отношение на външността си. Именно тези обстоятелства обаче започват да формират личността, която целият свят познава под името Джанис Джоплин.

Певческата си карира тя започва в тексаските кънтри и уестърн клубове. Малко по-късно я забелязва Чет Хелмз – бъдещ неин продуцент и добър приятел – и й предлага да се присъедини към санфранциската група Big Brother And The Holding Company. Влизайки в групата, младата надежда веднага взима решение да се присъедини към местната хипи комуна. Big Brother заедно с новата си вокалистка бързо привличат вниманието на Columbia Records и през 1967 г. на бял свят се появява първият им албум, който доста бързо достига до челните места в класициите, а певицата добива статута на национална знаменитост.

Именно в тези години тя осъзнава, че външният й вид не й пречат да се ползва с успех сред представителите на мъжкия пол. Шеметният успех и постоянно растящата слава създават около Джанис силно магнитно поле. Заедно с алкохола и хероина това, изглежда, е бил един друг допинг за нея. Сред мъжете, с които е била близка, могат да бъдат изредени много култови имена – свързват я с Джими Хендрикс, с Джим Морисън… С две думи – животът бил прекрасен, особено след поредната доза. Само че много скоро това, което тя смятала за собствената си свобода – сексът, наркотиците и алкололът – я превръща в своя пленница.

Така се стига до фаталната убийствена доза – на 4 октомври 1970 година тя умира в холивудски хотел след поредната порция наркотик, купена от непознат дилър, която се оказва няколко пъти по силна. Умира на точно на 27 и влиза в печално известния Клуб 27 – на талантливите певци, отишли си на тази възраст. Печален – но пък безспорно с възможно най-добрата и талантлива компания.

Който не е пил с приятели на гръцка музика и не е чел „Алексис Зорбас“(Зорба Гъркът) на Никос Казандзакис, малко е живял. Най-веселите ми спомени през  ’90-те са свързани точно с кръчмарски изяви по морето на фона на Василис Карас. Тогава се случваха цели чудеса – между четвърта и пета ракия придобивах и увереността, и уменията да изпълня „Fenomeno”и да поздравя цялото заведение(ако не бях доволен – барабар с майките им :)).

Истинска, мъжка, силна, качествена музика, на която можеш и да плачеш, и да се веселиш с цяло сърце! Нямам идея как го постигат гърците, слушал съм много музика през живота си, а не съм срещал нищо дори доближаващо се до гръцката. Но стига съм се отклонявал. Поводът за този материал е, че ме открехнаха, че легендата Василис Карас скоро отново ще гостува в България. Последно той беше у нас през септември миналата година в Слънчев Бряг, което на мен лично ми дойде прекалено далече.

До Банско обаче няма никакъв проблем да отида, певецът ще гостува в залата на Гранд Хотел Банско, макар датата все още да не е известна. Управителите на хотела Андон Атанасов и Паскал Дойчев са поканили Карас като част от дългосрочния си план да организират разнообразни събития в хотела с най-голямата ивент зала у нас. През декември там се проведе ММА турнир между България и Гърция, на който по една ирония тотално ги размазахме.

С част от компанията от преди години сме твърдо решени да си припомним онези „славни“ времена, да чуем любимеца си на живо и да се напием по мъжки като едно време. Та ако и вие сте фенове на Карас – гледайте да не го пропуснете 🙂

Днес ще ви разкажа за едно уникално явление в италианската, а и в световната естрада. Всичките университети на артиста са пети клас на началното училище и майсторски курс за часовникари.

Певецът се ражда в покрайнините на Милано през 1938 година в семейството на изключително бедни земеделци. Първата му съзнателна мечта е да спечели много пари, за да може да обезпечи роднините си. Всяка вечер голямото семейство излизало на верандата и пеело италиански народни песни. А малкият Адриано стоял тихичко отстрани и слушал – слабите му по природа бели дробове, а и слонът, който според родителите му бил настъпил ушите му, не позволявали на младежа да участва в тези концерти.

Завършвайки пети клас, той зарязал училището и се записал в курсове по часовникарство, за да усвои професията, която и до момента практикувал в ателието на чичо си. И може би, вместо да изпее десетки, дори стотици шлагери, Адриано щеше да поправи хиляди часовници, ако срещу ателието, в което се провеждали занятията, нямало музикален магазин. На витрината му висял красив портрет на Елвис Пресли, а младежът, равнодушен към музиката до този момент, се задържал все повече и повече около магазина. След работа той хващал китарата, излизал извън селото и тихичко си тананикал песни от репертоара на Елвис и Джери Ли Луис. Малко по-късно започнал да пародира доста успешно в любителски спектакъл водевил младия певец Луис Прима, на когото външно много приличал. Така бил забелязан от първия си импресарио, който му предложил да пробва силите си на професионална сцена. Така започнали участията му по различни конкурси, а само три години по-късно вече бил лауреат на европейския конкурс за рокендрол в миланския дворец на спорта “Каячо”. За авторската си песен “Аз ще ти кажа чао” той получава първата си титла – Човека на пружини – и става най-известната личност на улицата, на която живее. А малко по-късно и един от най-известните световни певци. Е, как да не се запиташ: А ако не беше Елвис на онази витрина…

Днес ще ви разкажа за едно уникално явление в италианската, а и в световната естрада. Всичките университети на артиста са пети клас на началното училище и майсторски курс за часовникари.

Певецът се ражда в покрайнините на Милано през 1938 година в семейството на изключително бедни земеделци. Първата му съзнателна мечта е да спечели много пари, за да може да обезпечи роднините си. Всяка вечер голямото семейство излизало на верандата и пеело италиански народни песни. А малкият Адриано стоял тихичко отстрани и слушал – слабите му по природа бели дробове, а и слонът, който според родителите му бил настъпил ушите му, не позволявали на младежа да участва в тези концерти.

Завършвайки пети клас, той зарязал училището и се записал в курсове по часовникарство, за да усвои професията, която и до момента практикувал в ателието на чичо си. И може би, вместо да изпее десетки, дори стотици шлагери, Адриано щеше да поправи хиляди часовници, ако срещу ателието, в което се провеждали занятията, нямало музикален магазин. На витрината му висял красив портрет на Елвис Пресли, а младежът, равнодушен към музиката до този момент, се задържал все повече и повече около магазина. След работа той хващал китарата, излизал извън селото и тихичко си тананикал песни от репертоара на Елвис и Джери Ли Луис. Малко по-късно започнал да пародира доста успешно в любителски спектакъл водевил младия певец Луис Прима, на когото външно много приличал. Така бил забелязан от първия си импресарио, който му предложил да пробва силите си на професионална сцена. Така започнали участията му по различни конкурси, а само три години по-късно вече бил лауреат на европейския конкурс за рокендрол в миланския дворец на спорта “Каячо”. За авторската си песен “Аз ще ти кажа чао” той получава първата си титла – Човека на пружини – и става най-известната личност на улицата, на която живее. А малко по-късно и един от най-известните световни певци. Е, как да не се запиташ: А ако не беше Елвис на онази витрина…

Пресата го нарича Слънчевия трубадур на Англия, самият той се определя като продавач на надежди. Истината е, че със своите песни Уич прокарва самобитна пътека в неизменно препълнените зали на Европа и Америка.

Певецът се ражда на 10 май 1946 в обикновено семейство на работници в Глазгоу. Когато е на десет години, родителите му се преместват в Лондон. Музиката и въобще собственото творчество се явяват за момчето своеобразна компенсация за пораженията от полиомелита, заради които той не може да играе с връстниците си или да спортува.

Той създава във фантазията си собствен свят и с него се отправя към хората. Това се случва, когато навършва 16. На автостоп Донован обикаля Англия надлъж и нашир. За известно време учи в художественото училище, но студията бързо му омръзва, все пак обаче успява да го обогати с нещо – запознанството му с английските битници.

По-късно интелектуалните начини за изразяване продължават да го привличат. И по собствените му признания музикалния сред своите таланти Донован съвсем не смята за най-главния. Той става битник по времето, когато на британската музикална сцена се ражда белият ритъм енд блус. С една от групите, които работят в този жанр, певецът се запознава по време на своите странствания. С ансамбъла той поема на юг, където се изявяват основно по заведения.

Мениджърът на групата е силно впечатлен от Уич и го изпраща на първите му записи в столично студио. Пробите се оказват успешни и младежът прави бърз пробив в известна телевизионна програма и успява да привлече вниманието на публиката.

Първият му сингъл Catch the Wind  се появява през април 1965 г. и заема шесто място в британските класации, а следващият – Colours – през юли става пети. На Донован му се отдава възможността да привлече за сътрудничество известни музиканти – китаристите Джим Пейдж и Джеф Бек, мултиинструменталиста Джон Камерън. Именно с тях и с най-опитния продуцент на английска попмузика Мик Мост прави най-значимите записи в кариерата си.

Попадайки в ръцета на Мост, изпълнителят обявява: Вече няма да пея за това, което ненавиждам, а само за това, което обичам. А той обича децата и старинните предания, живата природа, магичното и мистичното, Слънцето, Земята и звездите. За кратко време той успява да създаде в океана на попмузиката свой загадъчен остров, пълен с мир, любов и чудеса на природата.

Пресата го нарича Слънчевия трубадур на Англия, самият той се определя като продавач на надежди. Истината е, че със своите песни Уич прокарва самобитна пътека в неизменно препълнените зали на Европа и Америка.

Певецът се ражда на 10 май 1946 в обикновено семейство на работници в Глазгоу. Когато е на десет години, родителите му се преместват в Лондон. Музиката и въобще собственото творчество се явяват за момчето своеобразна компенсация за пораженията от полиомелита, заради които той не може да играе с връстниците си или да спортува.

Той създава във фантазията си собствен свят и с него се отправя към хората. Това се случва, когато навършва 16. На автостоп Донован обикаля Англия надлъж и нашир. За известно време учи в художественото училище, но студията бързо му омръзва, все пак обаче успява да го обогати с нещо – запознанството му с английските битници.

По-късно интелектуалните начини за изразяване продължават да го привличат. И по собствените му признания музикалния сред своите таланти Донован съвсем не смята за най-главния. Той става битник по времето, когато на британската музикална сцена се ражда белият ритъм енд блус. С една от групите, които работят в този жанр, певецът се запознава по време на своите странствания. С ансамбъла той поема на юг, където се изявяват основно по заведения.

Мениджърът на групата е силно впечатлен от Уич и го изпраща на първите му записи в столично студио. Пробите се оказват успешни и младежът прави бърз пробив в известна телевизионна програма и успява да привлече вниманието на публиката.

Първият му сингъл Catch the Wind  се появява през април 1965 г. и заема шесто място в британските класации, а следващият – Colours – през юли става пети. На Донован му се отдава възможността да привлече за сътрудничество известни музиканти – китаристите Джим Пейдж и Джеф Бек, мултиинструменталиста Джон Камерън. Именно с тях и с най-опитния продуцент на английска попмузика Мик Мост прави най-значимите записи в кариерата си.

Попадайки в ръцета на Мост, изпълнителят обявява: Вече няма да пея за това, което ненавиждам, а само за това, което обичам. А той обича децата и старинните предания, живата природа, магичното и мистичното, Слънцето, Земята и звездите. За кратко време той успява да създаде в океана на попмузиката свой загадъчен остров, пълен с мир, любов и чудеса на природата.

На Монсерат Кабайе и е съдено да стане последната от кастата на великите оперни диви на 20 в. Навремето присъдили на Мария Калас епитета Божествената, Рената Тебалди наричали Изумителната, а за Кабайе няма по-достойно определение от Изключителната.

Първото вълнение, предизвикано от оперното изкуство, бъдещата прима изпитва, когато е само на седем години – през целия път от театъра до вкъщи тя плаче, разстроена от смъртта на мадам Бътерфлай. Момичето научило арията на героинята, слушайки стара плоча, и се заклело, че ще един ден ще стане знаменита и богата оперна певица.

Мария де Монсерат Вивиана Консепсьон Кабале-и-Фолк се ражда на 12 април 1933 г. в изключително бедно семейство. Баща й е работник в завод за химически торове, а майка й се хваща на работа от време на време, където намери. Общо взето, семейството едва свързвало двата края. Училищните дела не били особено важни за Мария, а и децата не я обичали много, защото била мълчалива, дива и идвала винаги с една и съща рокля. Съучениците й не пропускали възможност да й се подиграят. И за да се довърши картината – баща й се разболял тежко и се наложило да спре работа. Но явно битовите трудности само са закалявали характера и амбициите на момичето.

Тя започва работа във фабрика за бродиране на кърпички. Но скоро съдбата й се усмихва в лицето на съпрузите Белтран Мата. Те са меценати, които подпомагат млади дарования. Благодарение на тяхната поддръжка Кабайе се оказва в знаменитата барселонска консерватория  Liceo при унгарската преподавателка Евгения Кемени. Само за четири години тя я превръща от къс самородно злато в истински диамант. И до момента всеки ден на певицата започва с дихателните упражнения по системата Кемени.

Дванадесет години Монсерат учи в Лицея на Барселона. След като го завършва със златен медал, младата надежда се отправя на щурм към бастиона на оперната Мека – театрите на Италия. В родината на Верди и Пучини обаче я чака жестоко разочарование – някои оперни импресарии обявили, че с тази фигура единственото, което може да направи, е да се омъжи и да ражда деца. След като се прибира със сълзи на очи вкъщи, яростният каталунец, брат й Карлос, скочил в защита на семейната чест и решил лично да влезе в ролята на неин импресарио, за да не може никой да спре полета на сестра му. Първата й професионална изява е на 17 ноември 1956 г.  – пее Мими в “Бохеми” на Джакомо Пучини на сцената на театъра в Базел – неголям, но известен. Всички знаем какво се случва след това. Явно брат й добре си е свършил работата, но още по-сигурно – природата и волята на Кабайе.

На Монсерат Кабайе и е съдено да стане последната от кастата на великите оперни диви на 20 в. Навремето присъдили на Мария Калас епитета Божествената, Рената Тебалди наричали Изумителната, а за Кабайе няма по-достойно определение от Изключителната.

Първото вълнение, предизвикано от оперното изкуство, бъдещата прима изпитва, когато е само на седем години – през целия път от театъра до вкъщи тя плаче, разстроена от смъртта на мадам Бътерфлай. Момичето научило арията на героинята, слушайки стара плоча, и се заклело, че ще един ден ще стане знаменита и богата оперна певица.

Мария де Монсерат Вивиана Консепсьон Кабале-и-Фолк се ражда на 12 април 1933 г. в изключително бедно семейство. Баща й е работник в завод за химически торове, а майка й се хваща на работа от време на време, където намери. Общо взето, семейството едва свързвало двата края. Училищните дела не били особено важни за Мария, а и децата не я обичали много, защото била мълчалива, дива и идвала винаги с една и съща рокля. Съучениците й не пропускали възможност да й се подиграят. И за да се довърши картината – баща й се разболял тежко и се наложило да спре работа. Но явно битовите трудности само са закалявали характера и амбициите на момичето.

Тя започва работа във фабрика за бродиране на кърпички. Но скоро съдбата й се усмихва в лицето на съпрузите Белтран Мата. Те са меценати, които подпомагат млади дарования. Благодарение на тяхната поддръжка Кабайе се оказва в знаменитата барселонска консерватория  Liceo при унгарската преподавателка Евгения Кемени. Само за четири години тя я превръща от къс самородно злато в истински диамант. И до момента всеки ден на певицата започва с дихателните упражнения по системата Кемени.

Дванадесет години Монсерат учи в Лицея на Барселона. След като го завършва със златен медал, младата надежда се отправя на щурм към бастиона на оперната Мека – театрите на Италия. В родината на Верди и Пучини обаче я чака жестоко разочарование – някои оперни импресарии обявили, че с тази фигура единственото, което може да направи, е да се омъжи и да ражда деца. След като се прибира със сълзи на очи вкъщи, яростният каталунец, брат й Карлос, скочил в защита на семейната чест и решил лично да влезе в ролята на неин импресарио, за да не може никой да спре полета на сестра му. Първата й професионална изява е на 17 ноември 1956 г.  – пее Мими в “Бохеми” на Джакомо Пучини на сцената на театъра в Базел – неголям, но известен. Всички знаем какво се случва след това. Явно брат й добре си е свършил работата, но още по-сигурно – природата и волята на Кабайе.