Петър Стоилов

Ако не сте гледали филма “Танцьорка в мрака”, обезателно го гледайте. Там за първи път открих и харесах исландската певица Бьорк – първо като актриса и после като певица. Бьорк с право може да бъде наречена най-известната исландка – освен с ангелския си глас, Бьорг се прочу по целия свят и с екстравагантното си и различно облекло, нестандартното си поведение и необичайните си и често шокиращи праволинейното мислене клипове. Певицата често сравнява своята музика и своя глас с родината си, описвайки го като неповторим и абстрактен. И наистина гласът й е силен, плътен, идващ някъде много от дълбоко, като че ли от самите недра на исландската вулканична шир – даже и самата певица не може да обясни откъде. Странна е музиката на Бьорк, като нея самата, и понякога наистина трябват усилия, за да слушаш песните й, но въпреки това в музиката на Бьорк е изпълнена с невероятна красота, музика, която те въздига до небесата. И един глас, който няма аналог нито в класическата, нито в популярната музика, глас, който не може да бъде сбъркан. Още с първите тактове на песента вие разбирате, че това е Бьорк и никой друг. Кариерата на исландката започва много рано – едва 11-годишна, тя вече е звезда в родината си. Америка научава за Бьорк през 1987 година, когато тя пуска култовата песен BIRTDAY. А през 1992 година с дебютния си албум DEBUT тя завоюва и международна популярност. Музиката й веднага завладява както американските, така и европейските музикални клубове – текстовете за непрогледни тъмни гори, в които живеят малки странни същества водят музикалните ценители в един нов, непознат досега в музиката, приказен свят. Това е и една от основните достойнства на музиката на Бьорк – тя помага на хората на намерят дом за душите си. А това в изкуството винаги се е ценяло много високо.

Днешният ми материал ще носи едно малко по-различно настроение от досегашните, няма да е толкова информативен и конкретен, а по-скоро носталгичен. Имах идея да пиша за съвсем друго, но новината за смъртта на една от известните от близкото ни минало естрадни певици – Катя Филипова – ме накара да си сменя плановете. От една страна, защото смятам, че периодът на естрадата в българската музика създава едни наистина стойностни музикални образци, а от друга страна, защото мисля, че певците от това поколение, оставили сериозна следа в нашата музика, в последните години съвсем незаслужено бяха изпратени в пенсия и забравени. А малцината, които все още имат сили и ресурс да продължават да се изявяват, често биват кичени с обидни квалификации и призовавани да отстъпят доброволно мястото си на сцената на идващото младо музикално поколение. Музиката им от златните години на българската естрада и поп музика, с много малки изключения, не се пуска по радиата. Защо смятам за несправедливо едно такова отношение. Даже и да е отминала модата на тази музика, всеки човек, който разбира от изкуство, знае, че в изкуството всичко е натрупване и нищо никога не идва на празно място, то винаги надгражда над създаденото от предходниците. Така че тази музика е изиграла своята роля. Що се отнася до обвинението, че трябва да се дава път на младите. Път в изкуството и в живота не се дава, а се взема, също като занаят. Няма кой да ти отвори ниша на сцената и в сърцата на хората, ако не го сториш сам.
А сега предлагам да чуем една прекрасна песен на незабравимата Катя Филипова по стихове на големия ни поет Атанас Далчев и музика на Тончо Русев.

Днешният ми материал е посветен на една група, която от малко повече от година е в музикалната история. Група, която е илюстрация за това, как се създават съвременните музикални проекти и как понякога популярността е свързана повече с неща, нямащи нищо общо с музиката. Макар че дуетът, за който става въпрос днес, успя да направи немалко хитове, да продаде доста албуми и да направи наистина големи концерти из целия свят. Говорим за петнайсетгодишните тогава Лена Катина и Юлия Волкова, или с други думи дует “Тату”, чието начало е поставено в самия край на 90-те години от сценариста на рекламни клипове Иван Шаповалов и композитора Александър Войтински. Те избират за дуета гей имидж, който е инспириран от филма на шведския кинорежисьор Лукас Мудисон “Покажи ми любовта”, който разказва за любовта между две ученички. Следва и първият голям пробив – в началото на 2000-ата година излиза хитът им “Я сошла с ума”, който ги изстрелва на върха на руските музикални класации само за няколко дни и ги задържа там няколко месеца – нещо, което не е никак лесно в богата на музикални таланти и явления страна като Русия. През 2001 г. руската компания, която продуцира двете момичета, подписва договор с руския отдел на “Юниверсъл мюзик”, според който групата трябва да издаде три албума. През май същата година вече е факт и първият – “200 по встречной” и видеоклип на една от песните “Нас не догонят”. Този албум поставя истински рекорди по продажби – около 2 милиона официални и двойно повече пиратски копия само за първата година. Същата година групата реализира и над 150 концерта в различни страни, между които и България. През 2004 на бял свят идва и вторият им албум, който обаче не може да се похвали с успеха на първия, което води и до логичният край на отношенията с “Юниверсъл мюзик”. Започва и пътят в обратна на славата посока. Така през 2011 г. дамският дует обявява края на своето съществуване – не безследно обаче. Предлагам ви да чуем изпълнението на “Я сошла с ума” при гостуването им в “Шоуто на Слави”.

Днес ще ви запозная с един знаменит певец на шансони и същевременно поет, който над 40 години шества по световните сцени. Неговият удивителен нисък и дълбок, проникновен глас, който като че ли не пее, а просто нашепва, не може да се обърка с никой друг – това е гласът на Леонард Коен. Коен е роден през 1934 г. в Монреал в семейство на канадски евреи. Издава първата си стихосбирка още докато е студен, следват и други поетични опити, които му носят сериозна популярност. Към средата на 60-те години обаче Леонард Коен стига до извода, че писателството няма да може да му осигури нужната финансова стабилност, и решава да стане кънтри певец. Заминава за Ню Йорк, където се запознава с кънтри певицата Джуди Колинз, която включва в албума си от 1966 г. две негови песни, бързо станали знаменити – “Сузана” и “Рагтайм”. След малко повече от година се появява и първият му самостоятелен албум, вписващ се напълно в жанра на широко разпространения през тези години фолк рок. Съдържанието на този албум обаче е твърде необичайно – в по-голямата си част песни с елегично и тъжно настроение, дълбоки и проникновени, изключително лични. Текстовете са с необичаен поетически заряд, а мелодиите – красиви. След още една година се появява и вторият му албум „Песни от стаята”, който окончателно му утвърждава репутацията на интересен и необичаен поет, композитор и певец. Репутация, която той успява да поддържа през дългите си години творческа кариера и до ден-днешен. Текспописец, композитор и изпълнител на песните на 14 албума, автор на много книги, продадени в милионни тиражи по цял свят, филмов режисьор, последовател на дзен-будизма, Леонард Коен е една наистина интересна личност на музикалния небосклон, с чието творчество си струва да се запознаете. Предлагам да чуем едно негово изпълнение.