Петър Стоилов

Така и подхванах вълната за детството с носталгия си спомням и за не далечното време, когато изобщо нямаше мобилни телефони. И колко по-добре беше тогава, сякаш оставяхме съдбата да се намеси във взаимоотношенията. А бяхме и доста по-спокойни. Когато излизахме с някого не бяхме обезпокоявани и не ни прекъсваха в разговорите. Ако искахме да останем на спокойствие просто излизахме вън от домовете си и ставахме неоткриваеми. Нещо, което изключително много ми липсва.

Сега е доста по-различно. Масово хората имат мобилни телефони, при това не по един, а напротив – два, три, четири и повече. Сякаш не ни тормозят достатъчно другите мисли, а и телефоните да звънят постоянно. Много от хората не могат да прекарат и два часа без телефона си, изпадат в паника, нервничат, сякаш света ще се свърши, ако не отговорят на повикване веднага. И се изсипват купища пари, за да си набавим все по-новите модели, да сме в крак с времето и модата. Ах, това време и тази мода, които ни задушават, отегчават, изнервят и притесняват, но въпреки това не се отказваме от тях.

Не, не мисля, че така е по-добре. Искам свобода, анонимност и невидимост за известно време.

Така и подхванах вълната за детството с носталгия си спомням и за не далечното време, когато изобщо нямаше мобилни телефони. И колко по-добре беше тогава, сякаш оставяхме съдбата да се намеси във взаимоотношенията. А бяхме и доста по-спокойни. Когато излизахме с някого не бяхме обезпокоявани и не ни прекъсваха в разговорите. Ако искахме да останем на спокойствие просто излизахме вън от домовете си и ставахме неоткриваеми. Нещо, което изключително много ми липсва.

Сега е доста по-различно. Масово хората имат мобилни телефони, при това не по един, а напротив – два, три, четири и повече. Сякаш не ни тормозят достатъчно другите мисли, а и телефоните да звънят постоянно. Много от хората не могат да прекарат и два часа без телефона си, изпадат в паника, нервничат, сякаш света ще се свърши, ако не отговорят на повикване веднага. И се изсипват купища пари, за да си набавим все по-новите модели, да сме в крак с времето и модата. Ах, това време и тази мода, които ни задушават, отегчават, изнервят и притесняват, но въпреки това не се отказваме от тях.

Не, не мисля, че така е по-добре. Искам свобода, анонимност и невидимост за известно време.

Здравейте отново днес! Събота е и мен не ме свърта на едно място. Тъй като Sia  ми даде доста добър старт на деня, предприех инициативата  – спорт. За много от вас, сигурно това звучи смешно и жалко, но за някой хора спортът си е истински подвиг. Тази идея провокирана от дълбоките размисли и естествено от публикувания клип, в който момичето е толкова подвижно, че чак ми се засрамих. На нейната възраст бях буйно и кораво момче – скачах в реките, катерих се по дърветата, играех футбол като за последно и налитах на бой дори на по-големи от мен момчета, което сега ми се струва доста опасно. Но като дете бях далеч по-смел и дори в младежката си безотговорност мисля, че бях далеч по-отговорен  към себе си и отстоявах честта и гордостта си от сега.

Днес е различно. Днес сме уседнали и заседнали и отпаднали и направо разплули се. В оплакванията си за скука и липса на време за забавления, забравяме, че пред младите хора като нас, стои една прекрасна възможност – да се движим, да се отдаваме на любимите си дейности по активен, а не пасивен начин. Предполагам, че никой няма да оспори факта, че през последните 10 години сякаш спортуването е  извън ежедневието на българина. А тежката криза на обездвижването се задълбочава с всеки изминал ден. Обичайните ни развлекателни дейности са или в седнало, или в легнало положение. Това е сериозен проблем за нацията ни и води до много тежки последствия.

Затова да скачаме от леглото в съботния ден и да предприемем нещо за собственото си здраве, настроение и доставим малко удоволствие на скованите си мускули.

Харесвам новото, но не пошлото! Харесвам интересното, но не екстравагантното! Една песен трябва да ме впечатли и да ме грабне, сякаш ме завлича някъде в селенията на музиката, където единствено чувстваш. Мелодията покорява съзнанието ти, сърцето ти забива в ритъма на музиката.

Днес съм на вълна Sia. 38-гидишната австралийка ни показа, че музиката е повече от просто забавление. Тя е споделяне на скритото дълбоко вътре в нас. Заради изпълнители като нея съм фен на музиката и музиката е моят живот. Само онази, които знае как се композира ще обърне внимание на всеки детайл в тази песен – от височините на съответните думи, от внушението, изразено с дълбочината на гласа в отделните фрази и в двойнствения смисъл на клипа – детето – уязвимостта на душата.

И понеже обожавам музиката, днес ще пиша отново за нея, но в малко по-различна „светлина“. Музиката  присъства навсякъде около нас. Има толкова различни стилове, че всеки може да открие нещо за себе си във всеки от тях.

Всъщност едва ли повечето от нас са се замисляли малко повече за музиката. Тя се състои от звуци и вибрации. А колкото повече вибрации има в секунда, толкова по- висока е честотата. Единицата за това е Herz ( Hz ). По- голямата част от съвременната музика е настроена на 440 Hz, но невинаги е било така.
Ще се запитате какво значение има това?

Всъщност има проведени множество научни изследвания относно това как честотата на музиката влияе върху физиологичното и психичното състояние на хората. От тези изследвания е открито, че най-благоприятно и синхронно влияние има музиката, която трепти в 432 Hz. В миналото всички музикални инструменти са били настроени на тази честота. Слушателите, които са присъствали на  концертни изпълнения в тази честота, споделят, че са възприемали звука като по-ярък, по-чист и по- красив.

Може би разликата от 8 Hz не е толкова голяма и доловима, но пък влияе на мозъка ни. Също така е  установено, че широкоразпространената стандартна честота от 440Hz влияе по- скоро напрягащо и неестествено върху психиката.
Не зависимо дали предпочитате да се отпуснете и релаксирате на фона на любима песен или да се повеселите с приятели, силно препоръчвам да потърсите музика , която е записана в 432 Hz. Фактите относно вибрациите на музиката изглеждат доста незначителни на пръв поглед, но пък може да се окаже, че могат да допринесат с още една полза при борбата със стреса навсякъде около нас.

Едва ли има някой от нас, на който не му се е случвало да усети земетресение. На нашата географска ширина не случайно  се е случвало да има сериозен трус, но за щастие сме се разминавали със сравнително по-малки разрушения и бедствия. Балканският регион е на трето място в света по сеизмична активност. Това е и причината да чуваме често за земетръси в съседните Турция, Гърция, Сърбия и у нас.

Наскоро отново ни залюля. Земетресението бе усетено най-силно в Южна България. Лично мен ме свари у дома. Бях на балкона и изведнъж забелязах, че прозорците се тресат. В първия момент се зачудих защо, но след като осъзнах, че и подът се тресе, разбрах, че това е земетресение. Въпреки, че беше доста силничко реших, че няма причина да излизам навън.

Малко след това се замислих как точно приемаме опасността при земетресение. Голяма част от хората веднага бързат да седнат на компютъра и да споделят какво се е случило и как са се почувствали. А какво ли би станало, ако нещо наистина сериозно се случи във времето докато пишат в Интернет? Не мисля, че си даваме сметка за тези неща. Все пак това е явление, което не може да се предвиди, а просто се случва. Така, че следващият път, когато усетите, че земята се люлее, би било добре да обърнете внимание на основните инструкции за безопасност – да застанете под маса или до стената, а след като трусът отмине да излезете навън, но без да използвате асансьора. Нямате нужда от Интернет – той няма да спаси живота ви, нито да погъделичка егото ви в такъв момент.

Ако зададете въпрос на хората кое е първото, за което се сещат при споменаването на името на Вероника Кастро, то със сигурност отговорът ще е големите й и красиви очи. Човек не може да ги забрави дори и след много години.

Когато в началото на 90-те показваха поредната серия от “Богатите също плачат”, заедно с нейната героиня искрено ронеха сълзи и милиони тв зрители. Коя е тази изумителна Вероника, чиито зелени очи привличат със своята дълбочина?

Бъдещата звезда се ражда през 1952 г. в Мексико. Детството й е бедно и съвсем не безоблачно – особено след като баща им ги напуска и майката трябва да се грижи сама за четирите си деца. Малкото момиче още тогава иска да стане актриса, но парите им са толкова малко, че за да стане реалност тази й мечта буквално трябва да се случи чудо. И то се случило.

Недалеч от дома им се събирали представители на различни политически партии. Веднъж Вероника се запознала с депутата  Андерсон Солер – много влиятелен и деятелен кинематограф и ръководител на театралната академия. Събирайки смелост момичето се обърнала с молба към него да й стане кръстник и да й отпуснат стипендия. На изпита Солер изпада във възторг. Така Кастро получава стипендия не само за себе си, но и за сестра си Беатрис.

Започнала ученето, но трябвало да се помага и на семейството – през това време в Мексико са изключително популярни фотоновелите – брошурки, в които на всяка страница под снимките имало надписи с две-три предложения. Именно тогава тя се запознава с бъдещия си партньор Рохелио Херой, който изиграва ролята на Луис Алберто в сериала “Богатите също плачат”.

Животът й минава в безумен ритъм – училище, академията, телевизионния център, радиото, театъра. И като завършек на всичко това побеждава в конкурса Лице на годината за 1970-а. След това предложенията просто я засипали. Тя започва да води собствена тв програма, в която кани най-известните музиканти на страната. А като се има предвид, че и тя самата пее прекрасно, започва да води и други програми – „Телевизионен журнал”, “С огромна благодарност”. Всички те имали огромен успех.

Идва и участието в световноизвестния сериал “Богатите също плачат”, “Дивата роза” и много други. Тя продължава да пее и да издава солови албуми.

И така до днес.

Тя се появява през 60-те години на миналия век, когато Холивуд буквално обядва със сладки жени. Скроените по една мярка синеоки чипоноси блондинки се сливали в единна дългокрака маса. И ето че съдбата поднесла на световната публика интересна шега. Грозновата, невисока, кривозъба звезда, която завинаги остава под името на първата си филмова героиня – “смешното момиче” Барбара Стрейзънд.

Достигналото в това време значителни висоти изкуство по превръщането на сиви мишки в разкошни красавици този път не се проявило. Специалистът, който отговарял за визията на филма, не скрил нито големия нос, нито внушителната брадичка на новата звезда. Напротив, библейският й профил и тежката челюст с трапчинка ще станат нейната визитна картичка. Само така младото момиче можело да се открои на фона на десетките тиражно красиви момичета от мюзиклите. И Барбара доказала, че съдбата не се е объркала – малкото грозно пате изведнъж се оказало на върха на Олимп.

И даже и когато вече имала милиони долари в банковата си сметка, тя нито веднъж не е и помислила за клиника по пластична хирургия. Смешното момиче танцувало и пеело талантливо, проявило изключителен бизнес нюх, а в плен на пикантния й чар са попадали такива отявлени красавци като Елвис Пресли и Дон Джонсън, канадският премиер Пиер Трюдо, Омар Шариф и тенесистът Андрей Агаси.

Първият албум на Стрейзънд става албум на годината. През 1964 година са продадени 60 милиона нейни плочи. Критиката определя гласа й като естественото чудо на нашето време. Тя е първата жена композитор, удостоена с Оскар. Тридесет и четири нейни албуми стават златни, а 21 – платинени.

Още ли някой твърди, че в Холивуд успехът се крепи единствено на външността!?

Най-якото място в България е на цели 500 км от моя град и се нарича Фитнес Пулс. Направо да си разбиеш някъде главата от яд 🙂  Ако не беше чаааак толкова далече, щях да ходя с най-голямо удоволствие. Бих попътувал с автомобил 30-40 минути, особено като знам, че е взел награда за най-добър бранд във фитнес сферата. Поради тази причина, няма как де не пиша няколко реда в блога си.

Аз съм просто като главозамаян. Имах възможността да ида веднъж, когато бях с приятели за уикенд в София и останах наистина впечатлен. А като ми казаха, че е част от прилежащия хотел на Андон Атанасов и Паскал Дойчев, дори не се усъмних, че става дума за наистина високо качество.

Фитнесът, за който ви говоря, се намира на бул. България в сталицата. Разположен е на почти 300 кв. м терен и определено е мястото, за което си мечтае всеки любител на бодибилдинга и спортните натоварвания. Оборудването е не само ултра модерно, но като цяло мястото предоставя много възможности за занимания по избор – остава само да сте наясно какво точно искате да правите днес. На ваше разположение са: фитнес салона, курс по йога, спининг, бокс, плуване и спа, солариум и други. Можете да се обърнете към професионален инструктор, който, ако сте по-капризни и дерзаете за мигновени резултати, ще ви насочи към страхотно заредения протеинов бар и ще ви изготви индивидуална програма. Независимо дали ще отслабвате или желанието ви е да поддържате формата, която вече имате… мястото е страхотно за всеки тип и всеки вкус.

Като бонус към приятната тренировка ще забележите малките безплатни нещица, които ще ви докажат, че си е струвало да дойдете точно тук – малки хавлиени кърпи, ползване на сейфове за ценни вещи, страхотна и зареждаща музика, както и разбира се програми за добра форма, качени в Интернет, от които всеки може да се ползва. Дори и аз отдалече.

Прикрепям към текста един от клиповете с леки упражнения, приятни за изпълнение у дома дори от всяка жена.

По времето, когато “Куин” се появяват на музикалния небосклон, светът все още боледува от бийтълсманията, от манията по бунтарите от “Ролинг Стоунс” и по философията на “Пинк Флоид”. Което обаче не пречи на групата да яхне вълната и да запали своята звезда.

На Queen e съдено да стане най-успешната британска рок група за последната третина на 20 в. За това свидетелстват продадените по цял свят повече от 300 милиона копия от техните албуми и още по-голям брой на тези, които и до ден днешен слушат песните им, наслаждавайки се на неповторимия им стил и маниер на изпълнение.

“We Are the Champions”, “The Show Must Go On”, “Bohemian Rhapsody”, “Innuendo”, “We Will Rock You”, “Radio Ga Ga” – има ли някой любител на музиката, който да не знае тези изключителни песни, които направиха от групата култ и еталон. Те стават новатори и в производството на клипове, прилагайки за първи път специални ефекти и нови методи при монтажа.

Историята на бандата започва от студентския колектив “1984”, в който участвали слушателите от колежа по изкуствата в Илинг – Браян Мей и Тим Стафел.

В далечната 1967 г., увлечени от творчеството на своя сънародник Джордж Оруел, те дават на своята група име в чест на прочутия му роман антиутопия. След като около година се изявявали под това име пред състудентите си, те дават на формацията ново име – Smile. И решават, че искат да се разрастват. На обявата им за барабанист откликва Роджър Тейлър, който учи за стоматолог. Удава им се да договорят да участват като подгряваща група на концертите на Пинк Флоид. Първата стъпка към музикална кариера била направена, но по това време неочаквано групата решава да изгони Тим Стафел. Наложило се срочно да му търсят заместник. Предложили прослушване да мине съседът му по стая Фарук Булсар. Той неведнъж присъствал на репетициите, но никога не давал вид, че може и иска да пее.

Оказва се, че Фарук, когото още в английския интернат в Бомбай наричали Фреди, имал ясна представа за това, как трябва да се държи на сцената, как да представи гласа си и най-важното – как да организира работата на целия колектив.

Така започва раждането на неповторимите Queen.

Франк Синатра казва за нея: впечатляващият й талант трябва да се изучава от всички вокалисти, кралското й присъствие е чиста елегантност и очарование. А критиката я нарича продукт на ерата на бигбендовете.

Предците на Пеги са родени в Швеция и Норвегия, а бъдещата знаменитост се ражда в Джеймстаун, Северна Дакота, през 1920 г. и получава името Норма Делорис Егстрьом. Тя е седмото от осемте деца в семейството. Майка й умира, когато е само на четири години. Баща й работел в железниците и децата научават аритметиката, като броят бучки въглища.

Пътят й от Северна Дакота до звездата на групата на Бени Гудман съвсем не е лек. Тя никога и никъде не е учила музика. Въпреки това, когато е само на 16 г. тя се отправя на първото си турне с оркестъра на Джек Уордлоу. По това време суингът царува в танцувалните зали, клубовете и лоби баровете на хотелите, непрестанно звучи и по радиото. Именно това я подтиква да започне работа като певица в радиостанцията WDAY в родния си щат, именно там получава й артистичното си име.

Перспективите пред младото момиче се проясняват още повече, когато се отправя към Минесота и започва да пее в ресторанта на “Радисън”. По същото време успява да блесне и в една радиопостановка, а също и да се присъедини към групата на Сева Олсен. След три месеца с 18 долара в джоба потегля за Калифорния. За съжаление морският въздух не й понася особено добре – започват ангина след ангина и сериозни проблеми с гърлото. И след като една нощ едва не се задушава, се налага да се подложи на операция. Никой не дава гаранция за това, че ще се възстанови напълно и че отново ще може да пее, но става чудо – тя не само не губи гласа си, но и се сдобива с нов – дълбок и хриплив, глас, който ще й помогне да намери работата, за която е мечтала.

След този подарък на съдбата идва и друг – съдбоносната среща с Бени Гудман в чикагския хотел Амбасадор и поканата му да стане вокалистка на групата му. През 1942 г. тя записва първия си хит – Why Don’t You Do Right, следват още много хитове и концерти, за да стигне до определения като една от най-добрите джазови певици на Америка и най-добрата вокалистка на бенд.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

През петдесетте години на миналия век нито един концерт в Белия дом не преминава без нейното участие. През живота си тя е записала 250 албума, а е продала милиони от тях. Дванайсет пъти е удостоявана с най-престижната музикална награда Grammy. Вестниците казват за нея: Ела Фицджералд може да изпее дори телефонния указател. Себе си тя смята за още един инструмент в оркестъра и споделяла: Когато пея, аз мислено се поставям на мястото на тенор саксофона.

Певицата е родена на 25 април 1917 година в малкото американско градче Ню порт Нюз, но малко родителите й се разделят и Ела заедно с втория си баща и майка си заминава за Ню Йорк. Когато е на четиринайсет умира майка й и Ела отива да живее при баща си в Харлем. И там, както се казва, излиза извън релсите. Зарязва училище, по цели дни прекарва на улицата, вечер танцува в кварталните клубове, а през 1934 година напуска дома си. Неизвестно е как е щял да протече животът й, ако през есента на същата година тя не беше решила да участва в любителския конкурс, който регулярно провеждал популярният коментатор и диджей Ралф Купър в кинотеатър “Аполо”.

Той бил истинско шоу. За участие в него канели най-знаменитите оркестри, залата била снабдена с най-модерна апаратура, а самият конкурс се излъчвал по радиото. А победителите вместо с традиционните при такива състезания парични премии, били награждавани със седмичен ангажимент  кинотеатъра. Ела, натрупала до този момент солиден опит в танците, решила да участва в амплоато си на танцьорка. На предварителните прослужвания обаче – за неин ужас – установила, че съперници в този жанр ще й бъдат добре известният на местната публика полупрофесионален дует на сестрите Едуардс. Волю-неволю й се наложило да смени амплоато си и тя решила да пее. Дебютът й е на 21 ноември 1934 г. Излизайки на сцената в единствената си рокля, тя започнала да пее доста неуверено, след което гласът й напълно се сринал. Изключително опитният Купър обаче успява да тушира с шега ситуацията и й дава микрофона отново. И Ела под акомпанимента на оркестъра на Бени Картър изпяла   Judy и The Object of My Affection. Залата буквално се взривила от аплодисменти. Успехът й бил зашеметяваш. И си остава такъв до края.

С какви ли не епитети са я награждавали – костелив орех, посредствена, невзрачна. Което между другото съвсем не й е попречило да стане най-известната от неизвестните художници, както и най-обсъжданата вдовица на 20 век. В последното май я надминава единствено Джаки Кенеди.

Йоко Оно е наследствена аристократка. Характерът на японката, родена на 18 февруари 1933 г., се закалява още в детството й, когато на семейството токийски аристократи се налага да се скрие от бомбардировките на Втората световна война в глухо и отдалечено от столицата селце. Там представителите на висшата класа изпадат в крайна бедност и са принудени да търпят множество унижения. До този момент малкото момиче живеело с майка си, докато бащата заемал отговорен пост в Банка Япония в Сан Франциско. Семейството неведнъж се разделяло и после пак се събирало – все във връзка с новите назначения на главата на семейството. Въпреки постоянното местене момичето успява да завърши престижно училище в родината си, а после, когато семейството се мести в Ню Йорк, Йоко тръгва по пътя на художниците концептуалисти. Вярно, искала да стане оперна певица, даже в колежа изучава усилено музика и литература, но през 1946 г. среща бедния и никому неизвестен композитор Тоши Итанаяги, за когото се омъжва въпреки волята на родителите си.

Именно той става свръзката й с авангардистите. Той започва работа като пианист в танцовата трупа на американския хореограф Мърс Кънингам, който се познавал с много художници авангардисти.

Първите стъпки на младата жена обаче са повече от неуспешни. Въпреки настойчивите й опити да бъде забелязана, критиците просто се правят, че тя не съществува. Както става ясно по-късно, късметът й не я е изоставил, а просто й готви изненада – забелязва я американският продуцент Антъни Кокс, който започва да продуцира проектите й, а малко по-късно става нейн съпруг и баща на първото й дете. И появата на детето обаче не спасява брака на двойката от разпад. Въпреки проблемите си обаче те продължават още три години да правят отчаяни опити да спасят отношенията си и да се позиционират като концептуални художници.

Новата и най-смислената страница от живота на Оно започва, когато тя се среща с кумира на милиони хора, живата легенда Джон Ленън. Множество източници свидетелстват, че първото им виждане е в галерия “Индика” в края на 1966-а. Там се готви открита изложба на японката, а Джон минава съвършено случайно. Среща, която слага началото на една историческа любов и както твърдят злите езици – и на една велика група. Продължението май всички го знаят…

Целият свят знае легендарните родители на Шон Ленън – Йоко Оно и Джон Ленън. И това прави още по-трудна задачата на младежа да докаже, че той не е просто наследник на знаменитости, а изключителна личност. Може би и в това се състои най-голямата драма на талантливите деца на известни родители – постоянно да доказват, че светят със собствена, а не с отразена светлина.

Иначе Шон Ленън е синът подарък за легендарния си баща. Добре известен факт е, че той е роден на рождения ден на баща си – 9 октомври 1975 г. Радостта на Джон е била безгранична – скачал е от радост и казва на журналистите, че в този момент се чувства по-висок от небостъргача Емпайър Стейт Билдинг. Малко след това певецът почти прекратява участията си и изцяло се заема с отглеждането и възпитанието на Шон, съвсем логично и с музикалното му образование. До трагичната не само за семейството, но и за целия музикален свят дата 8 декември 1980 г.

За щастие Шон има една доста дейна и амбициозна майка, която от най-ранната му възраст го приобщава към публичността.

Когато е на седем години, той вече играе роля във филма “Лунната походка” на Майкъл Джексън. На девет участва в клип към сингъла “Every Man Has А Woman” на майка си. А когато е на 13 фрагменти от интервюта с него са използвани за създаването на документален филм за баща му, носещ името на песента “Imagine”.

Първите му самостоятелни прояви са силно повлияни от известният американски рок музикант и автор на песни Лени Кравиц. Още през 1991 г. Лени, Йоко и Шон организират колективен запис на песента Дайте шанс на мира с най-известните по онова време музиканти, която става симвлов на протеста срещу войната в Персийския залив. Съвсем логично младият творец е много близо до пацифистките идеи на родителите си и за него световните събития не са просто новини от тв екрана. Следва сътрудничество и работа с много известни и талантливи творци.

А дали Шон има собствено сияние, предлагам да решите сами, след като чуете песента, която съм ви приготвил.

Елтън Джон се ражда на 25 март 1947 г. в северната част на Лондон, в Пинер – събитие толкова обичайно по онова време, колкото може да бъде раждането на едно обикновено дете в още по-обикновено семейство. Е, вече години след това може да говорим за значимостта на тази дата не само за родителите на певеца, но и за целия свят.

Реджиналд Кенет Дуайт – така го кръщават родителите му – още от съвсем малък проявил интереса си към музиката. Само четиригодишен, той вече може да свири на пиано по слух – което се дължи в немалка степен и на постоянното му прослушване на плочи с изпълненията на популярни по това време музиканти.

Когато е на 12 години, от Кралската академия по музика му предлагат безплатно обучение. От това време датират и увлечението му по изпълненията на Бъди Холи, и опитите му да копира външния му вид.

Първите му прояви пред публика се случват, когато е на 16 – всеки уикенд той свири на роял и пее, а със спестените пари успява да си купи електрическо пиано.

Малко след това той зарязва академията и започва работа в музикалното издателство  Mills – работа която също изоставя, когато групата, в която свири по това време – Bluesology – тръгва на турне.

Противно на това, което повечето хора си мислят, певецът не пробива лесно. Първото му прослушване – в компанията Liberty Music –  е пълен провал, но точно провалът го води към успеха. Организаторът на конкурса – Рей Уйлямс –  му дава стиховете на поет – така се ражда творческият съюз Елтън Джон – Бърни Топин, който жъне успехи вече трето десетилетие. Рей го запознава и с Дик Джеймс, който по същото време е издател на Бийтълс. Джеймс сключва издателски договор с певеца – така на бял свят се появява първата му песен, после първият албум. И идва време за смяна на името. Така младежът от Реджиналд Дуайт се превръща в името, което днес знае цял свят.

Първият му албум не е сред големите успехи на младия творец – и заради това, че стремейки се към бърза популярност, той се увлича по модерния тогава стил и загърбва собствената си творческа индивидуалност.

Истинският му триумф започва в края на 1970, с успешния му гастрол в САЩ. И друг път е ставало дума – покориш ли американската публика, покорил си целия свят.

Е, последното е сигурен факт точно от три десетилетия.

Всеки ден човек научава нещо ново. Е, за едно такова ново знание, дошло ей така непринудено, ще ви разкажа днес. Разбира се, че е свързано с музиката. Е, и малко с киното. Оказа се, че не толкова малко – и с литературата.
Случвало ли ви се е да ви се завърти в главата някакъв музикален рефрен и да не може да се сетите от коя песен е, къде сте го чували. А то ви звучи като нещо много познато и близко. На мен ми се случи преди няколко дни. Добре че поне се сетих за една от важните думи в текста и че съм чувала въпросната песен в стар български филм. Думата беше Бразилия. Веднага влязох в ютуб, написах – не излезе нищо. Естествено втората ми стъпка беше добрия стар чичко Гугъл. Е, там вече няма грешка – оказа се, че песента се казва точно “Бразилия” и е от филма “Мадам Бовари от Сливен” – между другото доста стар филм, в който участва една от любимите ми български актриси, актрисата с най-тъжните и красиви очи – Ели Скорчева.
Е, с тази информация вече нямаше как да не я намеря в музикалните сайтове. Музиката е прекрасна, текстът – също и нямаше как да не се запитам кой е написал толкова хубав текст – метафора за вечните стремежи на човек за нещо по-различно. Оказа се, че е стихотворение от “Книга за джунглата” на Ръдиър Киплинг. Написано от гледната точка на едно малко момче и стремежа му към тайнственото и непознатото. Но обобщаващо мечтите и копнежите, които ни съпътстват през целия ни живот – да намерим своята тайнствена и екзотична страна, без значение какви очертания има тя. Дали ще е друга човешка вселена, дали ще е някое природно кътче, което ни кара да се чувстваме в хармония със себе си.
И съвсем не е задължително то да е на другия край на света. Може и да е на съседната улица. Просто не трябва да се отказваме да го търсим.

Сигурно не за първи път ще споделя огорчението си от това, че някак много ни идва като народ да се прехласваме пред чужди изпълнители, да ги ценим много повече от нашите, родните. Правя го съвсем спокойно отново, защото след толкова много материали за световни звезди, които съм написал на страниците на блога си, след толкова много лично преклонение и симпатии към всички тях, мисля, че имам право на мнението, което ще изразя днес. И най-важното, че ще бъда правилно разбран. Че няма да бъде изтълкувано като някакво тесногръдо патриотарство, а като повик да ценим преди всичко родното.

Преди броени дни мина концертът на великия тенор Пласидо Доминго в София. Тук всякакви епитети и квалификации са напълно излишни. И днешният ми материал няма никакъв оценъчен момент по отношение на личността и професионалните му качества. За друго иде реч. Веднага след концерта медиите излязоха с огромни заглавия: Пласидо Доминго разплака залата с Моя страна, моя България. Не че има нещо лошо в това един певец от такъв ранг да изпее една знакова българска песен – повечето от тях го правят по турнетата си, в Сърбия – сръбска, във Франция – френска и т. н.

Но тия заглавия ме накараха да си спомня как си отиде авторът и автентичният изпълнител на тази изключително българска и разтърсваща всяко родолюбиво сърце песен – Емил Димитров. Забравен и без аплодисменти. Без плач в залата и без гръмки вестникарски заглавия.

А истината е една – и песента е на Емил Димитров, и страната е негова. Друго, което ни разплаква, е просто поредният реверанс на поредния концерт в поредната страна. Която страна, да не се заблуждаваме, никой не може да носи в сърцето си така, както го прави един българин.

Тиражът на албумите на Уитни Хюстън превишава 170 милиона копия по целия свят. Тя се превръща и в рекордьор в американските музикални класации – седем сингъла подред заемат първо място. Получава невероятно количество награди, в това число и няколко Грами. Заема четвърто място в списъка с най-продавани певици в Америка и става кумир за милиони свои поклонници. Но наред с блестящата слава певицата разкри и сенчестата страна на звездния живот. Скандали, наркотици, сривове на концерти и… преданата любов на публиката въпреки всичко, обич заради фантастичния й талант, който оправдава всичките й лудории.
Майката и братовчедката на Уитни са певици. Самата тя става солистка на църковния хор, когато е на 11 г.
Първият й опит да започне сериозна музикална кариера е като беквокалистка при Чаки Хан – неуспешен. Няколко години след това тя учи вокално майсторство и взема уроци по танци. Следват съвместни участия с майка й в нощните клубове на Ню Йорк. Сериозният обрат в кариерата й идва през 1983 г., когато я забелязва представител на Ариста Рекърдс и я препоръчва на Клайв Дейвис. Малко по-късно тя сключва договор с него и с компанията. А през 1985 г. вече е факт дебютният й албум “Whitney Houston” – отначало приет доста хладно. Само година по-късно обаче той оглавява класацията Billboard 200 и държи тази позиция цели 14 седмици. Покрай това плочата получава и чисто търговски успех, а също така става и най-продаваният дебютен албум на певица. А списанието “Rolling Stone” я определя като най-възхитителния нов глас в последните години.
Вторият си албум Уитни пуска през 1987 г. 7 сингъла от него стават хитове в Hot 100, счупвайки предишния рекорд – (шест сингъла) на “Бийтълс” и “Би Джийз”. Следват нови албуми, участие в киното, знаменити концерти.
Личният живот на звездата обаче не е толкова успешен. Приписват й романи с различни певци и артисти. Оставя зад гърба си провален годеж с Еди Мърфи. Бурен и мъчителен брак с Боби Браун. Не успява обаче да загърби проблемите с алкохола и наркотиците. И това води до фаталния й край. Доколкото може да се каже дума като край за велика певица като нея, оставила толкова красиви песни след себе си.