Петър Стоилов

Ех, ако можех да ставам всяка сутрин 5 минути по-рано нямаше да имам проблеми изобщо със закъснението за работа.

Пък и за 5 минути могат да се направят страшно много неща. Мога да си взема душ и да си измия зъбите. Точно 5 минути са ми необходими да си оправя леглото и да се облека. За 5 минути изяждам закуската си, за 5 минути пия кафето си. Със спестените 5 минути мога да изпусна големите задръствания, ако излизам 5 минути по-рано зареждам по-бързо гориво за колата. Ако имах 5 минути повече сутрин щях да сляза до будката да купя шоколад на жена ми и точно 5 минути са достатъчни, за да кажа на любимата подобаващо Добро утро.

За жалост винаги ставам в последния момент и губя очарователните неща, които мога да направя, ако имах 5 свободни минути повече. И си мисля, какви късметлии са хората, които притежават таланта да стават с първото позвъняване на алармата. Защото за мен това си е наистина талант, който аз, за жалост, колкото и да го тренирам като умение, не мога да придобия.

Колко често бягахте от часовете в училище? А колко често спахте в тях? Обикновеното информацията, която получаваме при обучението си е точно онова, от което се нуждаем, за да имаме висока обща култура. Следва надграждане на знанията и изявяването ни като специалисти в дадена област.

Разбира се, не всичко, което четем от учебниците остава в главите ни. Но има един арсенал от познания, които ни изграждат като ерудирани личности. Много често напоследък срещам хора, които действително се представят за много интелигентни, и са убедени в това, поради самочувствието, че са блестящи в своята професия, но като стане на въпрос се оказва, че никога не са чували за Джейн Остин и не знаят кой е авторът на „Тютюн“. Е, ако това не знаете тогава каква висока обща култура имате?

Аз съм на мнение, че за да се биеш в гърдите, че знаеш повече от останалите, и си над средното ниво има някои неща, които поне трябва да си чувал. Например не можеш да не разпознаваш поне две-три произведения на Вазов, не може да не знаеш какви са Аристотел, Платон и Сократ, да не си чувал за Джейн Остин, Херман Мелвил, Артър Конан Дойл или Агата Кристи, не може да не знаеш кой е Антонио Гауди или да не се поинтересуваш с какво се свързва името на Пеле. Както не може да мънкаш като те питат какво представлява дъгата, как се образува дъжда или да се чудиш от морето бриз ли духа или това е мусон. Прочети какво е светлината и къде се намира Морето на спокойствието. По същата логика поне трябва да знаеш на колко е равно числото Пи и колко е Златното сечение. Да не говорим, че е немислимо да не знаеш колко са държавите по света, къде се намира Уелоу Стоун, както и които са княз Борис, Екатерина Велика или Джордж Вашингтон… няма начин!

Всички тези общоизвестни факти са необходими, за да разбираме повече за света и да надграждаме личните си познания. И най-вече – за да можем да разговаряме с по-широк кръг хора в повече области на знанието. Целият сбор от обща информация в направленията математика, литература, география, история, философия, както и следенето на новини и мнението по актуални въпроси и събития ни дава понятието „обща култура“. А колко начетени сте Вие?

Имам познати, които все още се противят на смартфоните с тъчскрийн дисплей, казвайки, че не могат да работят по този начин без да усещат, че наистина натискат някакво копче с пръстите си. Казват, че им е неестествено само да докосват дисплея и да плъзгат пръсти по него без да усещат някакво съпротивление.

Истината е обаче, че това е неизбежното бъдеще, от което не могат да избягат. И докато познатите ми един по един се поддават на безпътието и остават неволята да ги учи как да боравят с това „чудо на технологията”, аз все по-често започнах да се замислям за навлизането на тенденцията touchscreen в живота ни.

Телефоните ни вече масово работят по тази технология, таблетите набират все по-широка популярност. Правят се дори телевизори, които действат на принципа на докосването. По телевизията в сутршните и новинарски блокове виждаме все по-често водещите да работят с т.нар. интерактивни дъски, които също се управляват, като прокарваме пръсти по тях.
Операционните системи като Windows 8 и Android се разработват, за да работят основно по този иновационен начин. Сигурен съм, че занапред ще се появяват все повече и повече примери по темата.

Едно обаче е сигурно. Тъчскрийните са неизбежна част от ежедневието ни и ще стават все по-разпространени. Ако все още се дърпате от работата си с тях, съветвам ви да спрете в най-скоро време. Колкото повече се стараете да забавите неизбежното бъдеще, толкова по-трудно ще ви бъде после.

Много хора не обичат промяната. Тя им действа разстройващо и объркващо, разрушава рутината и разваля ритъма им на живот.

Мисля, че най-генералните промени в живота на хората се налагат, когато трябва да сменяте мястото, на което живеете. Причините за това обикновено са свързани със следването ви,  семейството и работата.

Въпросът тук е ако ви се налага да смените работата си, а вече имате устроен живот, струва ли си промяната. Обикновено заради децата и семейството си сме готови да правим жертви и промени в живота си, но готови ли сме да ги направим и заради професионалното развитие – повишение, чуждо предложение или др.

Истината е, че ситуациите са винаги различни. Зависи от това колко точно сте обвързан т.е. колко е важна връзката ви за вас, защото половинката ви може и да не е съгласна да се мести. Зависи до каква степен държите на кариерата или се чувстваме комфортно в ролята, в която сте сега и не желаете да променяте нищо. Ако имате деца, как мислите, че ще им се отрази промяната и ще успеят ли да се приспособят.

Факторите не са един и два, но тези са основните. Преценката е индивидуална, както и решението.

В хаоса на 90-те, в нашата пълна финансова необразованост, по времето на липсата на правила и гъмжащи бивши агенти на ДС, които имаха знанията и уменията да се ориентират в новата реалност на свободния пазар и „пещерния капитализъм“, беше някак допустимо човек да приеме съществуването на кредитни милионери. Тези банки и хора обаче, много бързо фалираха, изчезнаха и забравихме за тях, поне досега.

Оказа се, че имало една съвсем нова генерация такива милинери, подклаждани от банката, най-често избирана от властта за спестяванията на държавните фирми, пък и не само – Корпоративна Търговска Банка(КТБ). Скандалът, който застрашава не само банката, но и стабилността в цялата страна, е свързан с кредити за стотици милиони – надвишаващи с много позволените стойности и депозити на вложителите – към фирми и лица пряко свързани с Цветан Василев – шефът на банката. Това се е знаело от години, но избухва като скандал чак сега. На практика, кредити са невъзвръщаеми, защото получателите им нямат с какво имущество да гарантират взетите суми. Фирмите им пък по документи не извършват никаква дейност. Къде е била БНБ досега, нали тя би трябвало да надзирава тази дейност? Или и те са били част от играта, направила няколко огромни „късметлии“ новобогаташи?!

Цветан Василев може да се окаже измамник от ранга на Чарлз Понци, защото необезпокоявано, в продължение на години, не само е успявал да привлича държавните пари в своята банка, но и е раздавал суми като необезпечени кредити на по-голяма стойност от тези влогове на държавата, фирмите и частните лица.

Дано поне този път журналистите да работят по-здраво и да разнищят всичко по тази история, защото тя е много повече от скандал и вероятно все още не сме видели и една десета от мащаба й.

Чисти ли са басейните и плажовете? Оказа се, че някои не са. Те и никога не са били чисти, ако питате мен. И ви го казвам, тъкмо защото съм варненец и зная какво представлява Офицерския плаж. Не веднъж съм се чудил, как от общината не са предприели някакви мерки. Доста пъти съм виждал басейни, пълни с вода в странен цвят – кафява дори! – виждал съм и какви ли не боклуци по пясъка. В басейните изсипват една кофа химикали и си мислят, че всичко е наред,  по плажа пък от чистота са изпратили  две три лели ромки да посъберат чашките и бутилките, та да позаличат малко кочината, която правят всяка нощ туристите. Да ама не!  Провокиран бях от новините, които гледах вчера. Най-мръсни били варненските плажове. Опасяват се и от Ешерихия коли във водата, така че предстоят да се правят много изследвания. И макар, че морската вода има уникалната способност да се самопочиства, сякаш Господ е предвидил, че един ден хората могат да злоупотребят с даденостите на природата и е измислил начин да защити творенията си едно от друго. Но да се върна на темата – чудя се, ако проверят всички какво ли няма да открият. Ама тук българщината ни е такава. Само и само управляващите да спестят някой лев, са готови да рискуват здравето на доста хора.  До кога ли ще е така, се питам аз?

Ето ти наглост, ако не си виждал скоро, читателю! Стоя си аз на работа вчера, затрупан като всеки понеделник и идва секретарката на шефа. Раздава една таблица на всички и казва, че това е списъка с отпуските. ОК. И подобно на кокошарник започва едно шумолене, шушукане и суетене около въпросния списък. И за да не остана по-назад хвърлям един поглед към списъка. И какво да видя? Всички отпуски – през септември и октомври. Ето на това вече му се вика нахалство. Как да отидем на море през октомври? Заплатите не ни позволяват да си изберем задгранична дестинация, а дори да беше така ние нямаме ли права? Никой не ни е попитал кога искаме да почиваме, директно е взето решение. Аз не искам да почивам през октомври, а през юли или август в краен случай, като нормалните хора в нормалните държави. Не мога да си обясня как може да съществува такова беззаконие в частния сектор. Вземат се решения сякаш служителите са пешки и после, който иска да ходи да се жалва. То добре, ама ако имаше кой да те чуе. Държавата не защитава правата на работниците, а синдиката е с декоративни функции. Но аз имам решение на проблема и то гласи: края на юли или началото на август съм в болнични. А пък да става, каквото ще…

Така и подхванах вълната за детството с носталгия си спомням и за не далечното време, когато изобщо нямаше мобилни телефони. И колко по-добре беше тогава, сякаш оставяхме съдбата да се намеси във взаимоотношенията. А бяхме и доста по-спокойни. Когато излизахме с някого не бяхме обезпокоявани и не ни прекъсваха в разговорите. Ако искахме да останем на спокойствие просто излизахме вън от домовете си и ставахме неоткриваеми. Нещо, което изключително много ми липсва.

Сега е доста по-различно. Масово хората имат мобилни телефони, при това не по един, а напротив – два, три, четири и повече. Сякаш не ни тормозят достатъчно другите мисли, а и телефоните да звънят постоянно. Много от хората не могат да прекарат и два часа без телефона си, изпадат в паника, нервничат, сякаш света ще се свърши, ако не отговорят на повикване веднага. И се изсипват купища пари, за да си набавим все по-новите модели, да сме в крак с времето и модата. Ах, това време и тази мода, които ни задушават, отегчават, изнервят и притесняват, но въпреки това не се отказваме от тях.

Не, не мисля, че така е по-добре. Искам свобода, анонимност и невидимост за известно време.

Така и подхванах вълната за детството с носталгия си спомням и за не далечното време, когато изобщо нямаше мобилни телефони. И колко по-добре беше тогава, сякаш оставяхме съдбата да се намеси във взаимоотношенията. А бяхме и доста по-спокойни. Когато излизахме с някого не бяхме обезпокоявани и не ни прекъсваха в разговорите. Ако искахме да останем на спокойствие просто излизахме вън от домовете си и ставахме неоткриваеми. Нещо, което изключително много ми липсва.

Сега е доста по-различно. Масово хората имат мобилни телефони, при това не по един, а напротив – два, три, четири и повече. Сякаш не ни тормозят достатъчно другите мисли, а и телефоните да звънят постоянно. Много от хората не могат да прекарат и два часа без телефона си, изпадат в паника, нервничат, сякаш света ще се свърши, ако не отговорят на повикване веднага. И се изсипват купища пари, за да си набавим все по-новите модели, да сме в крак с времето и модата. Ах, това време и тази мода, които ни задушават, отегчават, изнервят и притесняват, но въпреки това не се отказваме от тях.

Не, не мисля, че така е по-добре. Искам свобода, анонимност и невидимост за известно време.

Здравейте отново днес! Събота е и мен не ме свърта на едно място. Тъй като Sia  ми даде доста добър старт на деня, предприех инициативата  – спорт. За много от вас, сигурно това звучи смешно и жалко, но за някой хора спортът си е истински подвиг. Тази идея провокирана от дълбоките размисли и естествено от публикувания клип, в който момичето е толкова подвижно, че чак ми се засрамих. На нейната възраст бях буйно и кораво момче – скачах в реките, катерих се по дърветата, играех футбол като за последно и налитах на бой дори на по-големи от мен момчета, което сега ми се струва доста опасно. Но като дете бях далеч по-смел и дори в младежката си безотговорност мисля, че бях далеч по-отговорен  към себе си и отстоявах честта и гордостта си от сега.

Днес е различно. Днес сме уседнали и заседнали и отпаднали и направо разплули се. В оплакванията си за скука и липса на време за забавления, забравяме, че пред младите хора като нас, стои една прекрасна възможност – да се движим, да се отдаваме на любимите си дейности по активен, а не пасивен начин. Предполагам, че никой няма да оспори факта, че през последните 10 години сякаш спортуването е  извън ежедневието на българина. А тежката криза на обездвижването се задълбочава с всеки изминал ден. Обичайните ни развлекателни дейности са или в седнало, или в легнало положение. Това е сериозен проблем за нацията ни и води до много тежки последствия.

Затова да скачаме от леглото в съботния ден и да предприемем нещо за собственото си здраве, настроение и доставим малко удоволствие на скованите си мускули.

Харесвам новото, но не пошлото! Харесвам интересното, но не екстравагантното! Една песен трябва да ме впечатли и да ме грабне, сякаш ме завлича някъде в селенията на музиката, където единствено чувстваш. Мелодията покорява съзнанието ти, сърцето ти забива в ритъма на музиката.

Днес съм на вълна Sia. 38-гидишната австралийка ни показа, че музиката е повече от просто забавление. Тя е споделяне на скритото дълбоко вътре в нас. Заради изпълнители като нея съм фен на музиката и музиката е моят живот. Само онази, които знае как се композира ще обърне внимание на всеки детайл в тази песен – от височините на съответните думи, от внушението, изразено с дълбочината на гласа в отделните фрази и в двойнствения смисъл на клипа – детето – уязвимостта на душата.

И понеже обожавам музиката, днес ще пиша отново за нея, но в малко по-различна „светлина“. Музиката  присъства навсякъде около нас. Има толкова различни стилове, че всеки може да открие нещо за себе си във всеки от тях.

Всъщност едва ли повечето от нас са се замисляли малко повече за музиката. Тя се състои от звуци и вибрации. А колкото повече вибрации има в секунда, толкова по- висока е честотата. Единицата за това е Herz ( Hz ). По- голямата част от съвременната музика е настроена на 440 Hz, но невинаги е било така.
Ще се запитате какво значение има това?

Всъщност има проведени множество научни изследвания относно това как честотата на музиката влияе върху физиологичното и психичното състояние на хората. От тези изследвания е открито, че най-благоприятно и синхронно влияние има музиката, която трепти в 432 Hz. В миналото всички музикални инструменти са били настроени на тази честота. Слушателите, които са присъствали на  концертни изпълнения в тази честота, споделят, че са възприемали звука като по-ярък, по-чист и по- красив.

Може би разликата от 8 Hz не е толкова голяма и доловима, но пък влияе на мозъка ни. Също така е  установено, че широкоразпространената стандартна честота от 440Hz влияе по- скоро напрягащо и неестествено върху психиката.
Не зависимо дали предпочитате да се отпуснете и релаксирате на фона на любима песен или да се повеселите с приятели, силно препоръчвам да потърсите музика , която е записана в 432 Hz. Фактите относно вибрациите на музиката изглеждат доста незначителни на пръв поглед, но пък може да се окаже, че могат да допринесат с още една полза при борбата със стреса навсякъде около нас.

Едва ли има някой от нас, на който не му се е случвало да усети земетресение. На нашата географска ширина не случайно  се е случвало да има сериозен трус, но за щастие сме се разминавали със сравнително по-малки разрушения и бедствия. Балканският регион е на трето място в света по сеизмична активност. Това е и причината да чуваме често за земетръси в съседните Турция, Гърция, Сърбия и у нас.

Наскоро отново ни залюля. Земетресението бе усетено най-силно в Южна България. Лично мен ме свари у дома. Бях на балкона и изведнъж забелязах, че прозорците се тресат. В първия момент се зачудих защо, но след като осъзнах, че и подът се тресе, разбрах, че това е земетресение. Въпреки, че беше доста силничко реших, че няма причина да излизам навън.

Малко след това се замислих как точно приемаме опасността при земетресение. Голяма част от хората веднага бързат да седнат на компютъра и да споделят какво се е случило и как са се почувствали. А какво ли би станало, ако нещо наистина сериозно се случи във времето докато пишат в Интернет? Не мисля, че си даваме сметка за тези неща. Все пак това е явление, което не може да се предвиди, а просто се случва. Така, че следващият път, когато усетите, че земята се люлее, би било добре да обърнете внимание на основните инструкции за безопасност – да застанете под маса или до стената, а след като трусът отмине да излезете навън, но без да използвате асансьора. Нямате нужда от Интернет – той няма да спаси живота ви, нито да погъделичка егото ви в такъв момент.

Ако зададете въпрос на хората кое е първото, за което се сещат при споменаването на името на Вероника Кастро, то със сигурност отговорът ще е големите й и красиви очи. Човек не може да ги забрави дори и след много години.

Когато в началото на 90-те показваха поредната серия от “Богатите също плачат”, заедно с нейната героиня искрено ронеха сълзи и милиони тв зрители. Коя е тази изумителна Вероника, чиито зелени очи привличат със своята дълбочина?

Бъдещата звезда се ражда през 1952 г. в Мексико. Детството й е бедно и съвсем не безоблачно – особено след като баща им ги напуска и майката трябва да се грижи сама за четирите си деца. Малкото момиче още тогава иска да стане актриса, но парите им са толкова малко, че за да стане реалност тази й мечта буквално трябва да се случи чудо. И то се случило.

Недалеч от дома им се събирали представители на различни политически партии. Веднъж Вероника се запознала с депутата  Андерсон Солер – много влиятелен и деятелен кинематограф и ръководител на театралната академия. Събирайки смелост момичето се обърнала с молба към него да й стане кръстник и да й отпуснат стипендия. На изпита Солер изпада във възторг. Така Кастро получава стипендия не само за себе си, но и за сестра си Беатрис.

Започнала ученето, но трябвало да се помага и на семейството – през това време в Мексико са изключително популярни фотоновелите – брошурки, в които на всяка страница под снимките имало надписи с две-три предложения. Именно тогава тя се запознава с бъдещия си партньор Рохелио Херой, който изиграва ролята на Луис Алберто в сериала “Богатите също плачат”.

Животът й минава в безумен ритъм – училище, академията, телевизионния център, радиото, театъра. И като завършек на всичко това побеждава в конкурса Лице на годината за 1970-а. След това предложенията просто я засипали. Тя започва да води собствена тв програма, в която кани най-известните музиканти на страната. А като се има предвид, че и тя самата пее прекрасно, започва да води и други програми – „Телевизионен журнал”, “С огромна благодарност”. Всички те имали огромен успех.

Идва и участието в световноизвестния сериал “Богатите също плачат”, “Дивата роза” и много други. Тя продължава да пее и да издава солови албуми.

И така до днес.

Тя се появява през 60-те години на миналия век, когато Холивуд буквално обядва със сладки жени. Скроените по една мярка синеоки чипоноси блондинки се сливали в единна дългокрака маса. И ето че съдбата поднесла на световната публика интересна шега. Грозновата, невисока, кривозъба звезда, която завинаги остава под името на първата си филмова героиня – “смешното момиче” Барбара Стрейзънд.

Достигналото в това време значителни висоти изкуство по превръщането на сиви мишки в разкошни красавици този път не се проявило. Специалистът, който отговарял за визията на филма, не скрил нито големия нос, нито внушителната брадичка на новата звезда. Напротив, библейският й профил и тежката челюст с трапчинка ще станат нейната визитна картичка. Само така младото момиче можело да се открои на фона на десетките тиражно красиви момичета от мюзиклите. И Барбара доказала, че съдбата не се е объркала – малкото грозно пате изведнъж се оказало на върха на Олимп.

И даже и когато вече имала милиони долари в банковата си сметка, тя нито веднъж не е и помислила за клиника по пластична хирургия. Смешното момиче танцувало и пеело талантливо, проявило изключителен бизнес нюх, а в плен на пикантния й чар са попадали такива отявлени красавци като Елвис Пресли и Дон Джонсън, канадският премиер Пиер Трюдо, Омар Шариф и тенесистът Андрей Агаси.

Първият албум на Стрейзънд става албум на годината. През 1964 година са продадени 60 милиона нейни плочи. Критиката определя гласа й като естественото чудо на нашето време. Тя е първата жена композитор, удостоена с Оскар. Тридесет и четири нейни албуми стават златни, а 21 – платинени.

Още ли някой твърди, че в Холивуд успехът се крепи единствено на външността!?

Най-якото място в България е на цели 500 км от моя град и се нарича Фитнес Пулс. Направо да си разбиеш някъде главата от яд 🙂  Ако не беше чаааак толкова далече, щях да ходя с най-голямо удоволствие. Бих попътувал с автомобил 30-40 минути, особено като знам, че е взел награда за най-добър бранд във фитнес сферата. Поради тази причина, няма как де не пиша няколко реда в блога си.

Аз съм просто като главозамаян. Имах възможността да ида веднъж, когато бях с приятели за уикенд в София и останах наистина впечатлен. А като ми казаха, че е част от прилежащия хотел на Андон Атанасов и Паскал Дойчев, дори не се усъмних, че става дума за наистина високо качество.

Фитнесът, за който ви говоря, се намира на бул. България в сталицата. Разположен е на почти 300 кв. м терен и определено е мястото, за което си мечтае всеки любител на бодибилдинга и спортните натоварвания. Оборудването е не само ултра модерно, но като цяло мястото предоставя много възможности за занимания по избор – остава само да сте наясно какво точно искате да правите днес. На ваше разположение са: фитнес салона, курс по йога, спининг, бокс, плуване и спа, солариум и други. Можете да се обърнете към професионален инструктор, който, ако сте по-капризни и дерзаете за мигновени резултати, ще ви насочи към страхотно заредения протеинов бар и ще ви изготви индивидуална програма. Независимо дали ще отслабвате или желанието ви е да поддържате формата, която вече имате… мястото е страхотно за всеки тип и всеки вкус.

Като бонус към приятната тренировка ще забележите малките безплатни нещица, които ще ви докажат, че си е струвало да дойдете точно тук – малки хавлиени кърпи, ползване на сейфове за ценни вещи, страхотна и зареждаща музика, както и разбира се програми за добра форма, качени в Интернет, от които всеки може да се ползва. Дори и аз отдалече.

Прикрепям към текста един от клиповете с леки упражнения, приятни за изпълнение у дома дори от всяка жена.

По времето, когато “Куин” се появяват на музикалния небосклон, светът все още боледува от бийтълсманията, от манията по бунтарите от “Ролинг Стоунс” и по философията на “Пинк Флоид”. Което обаче не пречи на групата да яхне вълната и да запали своята звезда.

На Queen e съдено да стане най-успешната британска рок група за последната третина на 20 в. За това свидетелстват продадените по цял свят повече от 300 милиона копия от техните албуми и още по-голям брой на тези, които и до ден днешен слушат песните им, наслаждавайки се на неповторимия им стил и маниер на изпълнение.

“We Are the Champions”, “The Show Must Go On”, “Bohemian Rhapsody”, “Innuendo”, “We Will Rock You”, “Radio Ga Ga” – има ли някой любител на музиката, който да не знае тези изключителни песни, които направиха от групата култ и еталон. Те стават новатори и в производството на клипове, прилагайки за първи път специални ефекти и нови методи при монтажа.

Историята на бандата започва от студентския колектив “1984”, в който участвали слушателите от колежа по изкуствата в Илинг – Браян Мей и Тим Стафел.

В далечната 1967 г., увлечени от творчеството на своя сънародник Джордж Оруел, те дават на своята група име в чест на прочутия му роман антиутопия. След като около година се изявявали под това име пред състудентите си, те дават на формацията ново име – Smile. И решават, че искат да се разрастват. На обявата им за барабанист откликва Роджър Тейлър, който учи за стоматолог. Удава им се да договорят да участват като подгряваща група на концертите на Пинк Флоид. Първата стъпка към музикална кариера била направена, но по това време неочаквано групата решава да изгони Тим Стафел. Наложило се срочно да му търсят заместник. Предложили прослушване да мине съседът му по стая Фарук Булсар. Той неведнъж присъствал на репетициите, но никога не давал вид, че може и иска да пее.

Оказва се, че Фарук, когото още в английския интернат в Бомбай наричали Фреди, имал ясна представа за това, как трябва да се държи на сцената, как да представи гласа си и най-важното – как да организира работата на целия колектив.

Така започва раждането на неповторимите Queen.

Франк Синатра казва за нея: впечатляващият й талант трябва да се изучава от всички вокалисти, кралското й присъствие е чиста елегантност и очарование. А критиката я нарича продукт на ерата на бигбендовете.

Предците на Пеги са родени в Швеция и Норвегия, а бъдещата знаменитост се ражда в Джеймстаун, Северна Дакота, през 1920 г. и получава името Норма Делорис Егстрьом. Тя е седмото от осемте деца в семейството. Майка й умира, когато е само на четири години. Баща й работел в железниците и децата научават аритметиката, като броят бучки въглища.

Пътят й от Северна Дакота до звездата на групата на Бени Гудман съвсем не е лек. Тя никога и никъде не е учила музика. Въпреки това, когато е само на 16 г. тя се отправя на първото си турне с оркестъра на Джек Уордлоу. По това време суингът царува в танцувалните зали, клубовете и лоби баровете на хотелите, непрестанно звучи и по радиото. Именно това я подтиква да започне работа като певица в радиостанцията WDAY в родния си щат, именно там получава й артистичното си име.

Перспективите пред младото момиче се проясняват още повече, когато се отправя към Минесота и започва да пее в ресторанта на “Радисън”. По същото време успява да блесне и в една радиопостановка, а също и да се присъедини към групата на Сева Олсен. След три месеца с 18 долара в джоба потегля за Калифорния. За съжаление морският въздух не й понася особено добре – започват ангина след ангина и сериозни проблеми с гърлото. И след като една нощ едва не се задушава, се налага да се подложи на операция. Никой не дава гаранция за това, че ще се възстанови напълно и че отново ще може да пее, но става чудо – тя не само не губи гласа си, но и се сдобива с нов – дълбок и хриплив, глас, който ще й помогне да намери работата, за която е мечтала.

След този подарък на съдбата идва и друг – съдбоносната среща с Бени Гудман в чикагския хотел Амбасадор и поканата му да стане вокалистка на групата му. През 1942 г. тя записва първия си хит – Why Don’t You Do Right, следват още много хитове и концерти, за да стигне до определения като една от най-добрите джазови певици на Америка и най-добрата вокалистка на бенд.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.