Петър Стоилов

Присъединявам се към всички благотворителни каузи и дела, които са насочени с грижа към нашите деца. Не съм популист и не искам да превръщам блога си в такъв, не искам да се изтазявам със стериотипни фрази, но и аз смятам, че дeцата са нашето бъдеще. Ще добавя също така, че всеки един човек, попаднал в някаква беда, заслужава протегната ръка, Напоследък обаче сме толкова ангажиранида се оплакваме за собственото си състояние, че се сещаме за благотворителност само по Коледа и то защото състрадателната ни страна се обажда, поради същността на самия празник.

Не дейте така, хора! Ще ви дам пример с една жена. Ива Механджийкса е точно типът жени, които харесвам, естествено красива, бореща се, активна личност, която познава болките на хората и е предприела инициатива, за да откликне на човешкото страдание. Миналата година създаде Фондация „Аз съм‟ за каузата да помага материално, духовно и емоционално на деца в неравностойно положение, социално слаби хора, хора с трайни увреждания, страдащи от тежки заболявани – лечими или нелечими. Да следи за техните проблеми, но и забележете, нещо, което на мен лично много ми харесва – да съдейства за решаването им.

Ива Механджийска събра популярни личности на благотворителен търг в Плейграунд на Парадайс център. Популярни български личности дариха своя лична вещ за аукциона. Йоко Захариев, Николай Мутафчиев, Камелия Воче, Никол Станкулова, Деси Банова, Деси Зидарова, Катя Пенева, Мисис Вселена Елеонора Манчева, Мисис баба Капка Амзина са само част от лицата, които взеха участие. Инициативата подкрепя и Светльо Кантарджиев.  Всички приятели и дарители можете да видите на сайта на Фондация „Аз съм‟.

Макар някои да мислят благотворителността за рискована и често да отбягват дарителството, то Фондацията на Ива Механджийска оправдава всички страхове, като насочва вниманието си към лицата на доверието. Зад каузата стоят достатъчно личности, които да гарантират за коректното разпределение на средставата…

Повече от 30 години Клод Франсоа не е между живите, но продължава всяка година да продава около половин милион дискове. Той се превръща в краля на френското диско. Неотделима част от неговия успех са трудолюбието, предприемчивостта и постоянният му стремеж към съвършенство. Той е недоволен и от гласа си, и от начина, по който изглежда, но довеждал до истински екстаз хиляди фенове. Песента му Comme d’habitude има над трийсет кавърверсии, в това число и от Франк Синатра. В действителност малцина знаят, че My Way е версия на прочутия френски хит.

Френските слушатели за първи път чуват името му в началото на 60-те години на миналото столетие и до момента много радиостанции продължават да излъчват неостаряващия му хит, който в превод означава Както обикновено.

Роден в семейство на хора с отношение към музиката, Клод има едно безгрижно и щастливо детство. През 1956 година баща му заболява и на младежа му се налага да започне работа като банков служител. От началото обаче той гледа на това си занимание като на нещо временно, начин да изкара прехраната на семейството си.

И в крайна сметка любовта към музиката, а и талантът му надделяват и той се включва в оркестъра на Луи Фрозио. Кариерата му на певец по нощните клубове съвсем не го удовлетворява, световната сцена го привличала като магнит. Но като начало решава да покори Париж. Точно по това време в световната музика се случват големи промени – американския рокендрол буквално взривява френската естрадна музика. Туистът и джайвът са в пика на популярността си. Култово за младежите става предаването “Здравейте, приятели”, в което на френски се изпълняват знаменити световни шлагери. Младият и амбициозен изпълнител се опитва бързо да намери ниша в тази среда. Първата му плоча, записана през 1962 г. под псевдонима Коко, обаче се превръща в голям провал.

Но неуспехът не го срива. Той е решен повече отвсякога да постигне мечтата си – световна слава. И тя не закъснява – идва с песента Belles belles belles. Когато тя прозвучава в “Здравейте, приятели”, всички разпознават в него голямата звезда. Още през лятото на същата година песента вече оглавява всички класации. И започва истинската кариера на знаменития Клод Франсоа.

Джанис Джоплин е първата дама в рока, но е много съмнително дали този факт някога ще стане коз в ръцете не феминистките – като първата жена космонавт или президент. Нейният глас като че ли стърже по тъпанчетата ни и тези стърготини остават там завинаги. И е доста странно да говорим за нея в минало време, защото виртуалната мрежа е пълна с песните й, с портретите й, с автографите й.

Според легендата мойрите, богините на съдбата, плетат нишката на човешкия живот, докато нишката не се скъса. Ако това е така, то при появата на белия свят на певицата с неповторим глас, мойрите са държали в ръцете си не нишка, а стоманено въже… Това се случва на 19 януари 1943 г. нефтодобивния град Порт Артур, в Тексас. Дженис е първото дете в семейството. Майка й работи в бизнес колеж, а баща й – в консервен завод. За бъдещата кралица на блуса семейството й е сравнително богато, а детството й – безгрижно и безоблачно. А както е известно, за да пееш добре блус, трябва да си черен и беден.

Още от малка Джоплин извиквала възторг у родителите си с артистичните си възможности – но той май е всеобщ, когато става въпрос за деца на нейната възраст. Иначе съхранените й от този период рисунки показват, че тя би могла да стане и доста талантлив художник.

Само след няколко години обаче тя осъзнава, че вече не извиква умиление – проблемите с кожата, неизразителните й черти на лицето, както и наднорменото й тегло, я превръщат в грозното пате. Започват подигравателните забележки на съучениците й, които ще я съпътстват до завършването на училището. Градчето, в което живее бъдещата звезда, е толкова малко, че на практика е невъзможно да се скрие. Училищните подигравки я преследват и извън стените на училището. Някога общителното дете завинаги се затваря в себе си. Тя започва да ненавижда огледалата и получава страшни комплекси по отношение на външността си. Именно тези обстоятелства обаче започват да формират личността, която целият свят познава под името Джанис Джоплин.

Певческата си карира тя започва в тексаските кънтри и уестърн клубове. Малко по-късно я забелязва Чет Хелмз – бъдещ неин продуцент и добър приятел – и й предлага да се присъедини към санфранциската група Big Brother And The Holding Company. Влизайки в групата, младата надежда веднага взима решение да се присъедини към местната хипи комуна. Big Brother заедно с новата си вокалистка бързо привличат вниманието на Columbia Records и през 1967 г. на бял свят се появява първият им албум, който доста бързо достига до челните места в класициите, а певицата добива статута на национална знаменитост.

Именно в тези години тя осъзнава, че външният й вид не й пречат да се ползва с успех сред представителите на мъжкия пол. Шеметният успех и постоянно растящата слава създават около Джанис силно магнитно поле. Заедно с алкохола и хероина това, изглежда, е бил един друг допинг за нея. Сред мъжете, с които е била близка, могат да бъдат изредени много култови имена – свързват я с Джими Хендрикс, с Джим Морисън… С две думи – животът бил прекрасен, особено след поредната доза. Само че много скоро това, което тя смятала за собствената си свобода – сексът, наркотиците и алкололът – я превръща в своя пленница.

Така се стига до фаталната убийствена доза – на 4 октомври 1970 година тя умира в холивудски хотел след поредната порция наркотик, купена от непознат дилър, която се оказва няколко пъти по силна. Умира на точно на 27 и влиза в печално известния Клуб 27 – на талантливите певци, отишли си на тази възраст. Печален – но пък безспорно с възможно най-добрата и талантлива компания.

Който не е пил с приятели на гръцка музика и не е чел „Алексис Зорбас“(Зорба Гъркът) на Никос Казандзакис, малко е живял. Най-веселите ми спомени през  ’90-те са свързани точно с кръчмарски изяви по морето на фона на Василис Карас. Тогава се случваха цели чудеса – между четвърта и пета ракия придобивах и увереността, и уменията да изпълня „Fenomeno”и да поздравя цялото заведение(ако не бях доволен – барабар с майките им :)).

Истинска, мъжка, силна, качествена музика, на която можеш и да плачеш, и да се веселиш с цяло сърце! Нямам идея как го постигат гърците, слушал съм много музика през живота си, а не съм срещал нищо дори доближаващо се до гръцката. Но стига съм се отклонявал. Поводът за този материал е, че ме открехнаха, че легендата Василис Карас скоро отново ще гостува в България. Последно той беше у нас през септември миналата година в Слънчев Бряг, което на мен лично ми дойде прекалено далече.

До Банско обаче няма никакъв проблем да отида, певецът ще гостува в залата на Гранд Хотел Банско, макар датата все още да не е известна. Управителите на хотела Андон Атанасов и Паскал Дойчев са поканили Карас като част от дългосрочния си план да организират разнообразни събития в хотела с най-голямата ивент зала у нас. През декември там се проведе ММА турнир между България и Гърция, на който по една ирония тотално ги размазахме.

С част от компанията от преди години сме твърдо решени да си припомним онези „славни“ времена, да чуем любимеца си на живо и да се напием по мъжки като едно време. Та ако и вие сте фенове на Карас – гледайте да не го пропуснете 🙂

Днес ще ви разкажа за едно уникално явление в италианската, а и в световната естрада. Всичките университети на артиста са пети клас на началното училище и майсторски курс за часовникари.

Певецът се ражда в покрайнините на Милано през 1938 година в семейството на изключително бедни земеделци. Първата му съзнателна мечта е да спечели много пари, за да може да обезпечи роднините си. Всяка вечер голямото семейство излизало на верандата и пеело италиански народни песни. А малкият Адриано стоял тихичко отстрани и слушал – слабите му по природа бели дробове, а и слонът, който според родителите му бил настъпил ушите му, не позволявали на младежа да участва в тези концерти.

Завършвайки пети клас, той зарязал училището и се записал в курсове по часовникарство, за да усвои професията, която и до момента практикувал в ателието на чичо си. И може би, вместо да изпее десетки, дори стотици шлагери, Адриано щеше да поправи хиляди часовници, ако срещу ателието, в което се провеждали занятията, нямало музикален магазин. На витрината му висял красив портрет на Елвис Пресли, а младежът, равнодушен към музиката до този момент, се задържал все повече и повече около магазина. След работа той хващал китарата, излизал извън селото и тихичко си тананикал песни от репертоара на Елвис и Джери Ли Луис. Малко по-късно започнал да пародира доста успешно в любителски спектакъл водевил младия певец Луис Прима, на когото външно много приличал. Така бил забелязан от първия си импресарио, който му предложил да пробва силите си на професионална сцена. Така започнали участията му по различни конкурси, а само три години по-късно вече бил лауреат на европейския конкурс за рокендрол в миланския дворец на спорта “Каячо”. За авторската си песен “Аз ще ти кажа чао” той получава първата си титла – Човека на пружини – и става най-известната личност на улицата, на която живее. А малко по-късно и един от най-известните световни певци. Е, как да не се запиташ: А ако не беше Елвис на онази витрина…

Днес ще ви разкажа за едно уникално явление в италианската, а и в световната естрада. Всичките университети на артиста са пети клас на началното училище и майсторски курс за часовникари.

Певецът се ражда в покрайнините на Милано през 1938 година в семейството на изключително бедни земеделци. Първата му съзнателна мечта е да спечели много пари, за да може да обезпечи роднините си. Всяка вечер голямото семейство излизало на верандата и пеело италиански народни песни. А малкият Адриано стоял тихичко отстрани и слушал – слабите му по природа бели дробове, а и слонът, който според родителите му бил настъпил ушите му, не позволявали на младежа да участва в тези концерти.

Завършвайки пети клас, той зарязал училището и се записал в курсове по часовникарство, за да усвои професията, която и до момента практикувал в ателието на чичо си. И може би, вместо да изпее десетки, дори стотици шлагери, Адриано щеше да поправи хиляди часовници, ако срещу ателието, в което се провеждали занятията, нямало музикален магазин. На витрината му висял красив портрет на Елвис Пресли, а младежът, равнодушен към музиката до този момент, се задържал все повече и повече около магазина. След работа той хващал китарата, излизал извън селото и тихичко си тананикал песни от репертоара на Елвис и Джери Ли Луис. Малко по-късно започнал да пародира доста успешно в любителски спектакъл водевил младия певец Луис Прима, на когото външно много приличал. Така бил забелязан от първия си импресарио, който му предложил да пробва силите си на професионална сцена. Така започнали участията му по различни конкурси, а само три години по-късно вече бил лауреат на европейския конкурс за рокендрол в миланския дворец на спорта “Каячо”. За авторската си песен “Аз ще ти кажа чао” той получава първата си титла – Човека на пружини – и става най-известната личност на улицата, на която живее. А малко по-късно и един от най-известните световни певци. Е, как да не се запиташ: А ако не беше Елвис на онази витрина…

Пресата го нарича Слънчевия трубадур на Англия, самият той се определя като продавач на надежди. Истината е, че със своите песни Уич прокарва самобитна пътека в неизменно препълнените зали на Европа и Америка.

Певецът се ражда на 10 май 1946 в обикновено семейство на работници в Глазгоу. Когато е на десет години, родителите му се преместват в Лондон. Музиката и въобще собственото творчество се явяват за момчето своеобразна компенсация за пораженията от полиомелита, заради които той не може да играе с връстниците си или да спортува.

Той създава във фантазията си собствен свят и с него се отправя към хората. Това се случва, когато навършва 16. На автостоп Донован обикаля Англия надлъж и нашир. За известно време учи в художественото училище, но студията бързо му омръзва, все пак обаче успява да го обогати с нещо – запознанството му с английските битници.

По-късно интелектуалните начини за изразяване продължават да го привличат. И по собствените му признания музикалния сред своите таланти Донован съвсем не смята за най-главния. Той става битник по времето, когато на британската музикална сцена се ражда белият ритъм енд блус. С една от групите, които работят в този жанр, певецът се запознава по време на своите странствания. С ансамбъла той поема на юг, където се изявяват основно по заведения.

Мениджърът на групата е силно впечатлен от Уич и го изпраща на първите му записи в столично студио. Пробите се оказват успешни и младежът прави бърз пробив в известна телевизионна програма и успява да привлече вниманието на публиката.

Първият му сингъл Catch the Wind  се появява през април 1965 г. и заема шесто място в британските класации, а следващият – Colours – през юли става пети. На Донован му се отдава възможността да привлече за сътрудничество известни музиканти – китаристите Джим Пейдж и Джеф Бек, мултиинструменталиста Джон Камерън. Именно с тях и с най-опитния продуцент на английска попмузика Мик Мост прави най-значимите записи в кариерата си.

Попадайки в ръцета на Мост, изпълнителят обявява: Вече няма да пея за това, което ненавиждам, а само за това, което обичам. А той обича децата и старинните предания, живата природа, магичното и мистичното, Слънцето, Земята и звездите. За кратко време той успява да създаде в океана на попмузиката свой загадъчен остров, пълен с мир, любов и чудеса на природата.

Пресата го нарича Слънчевия трубадур на Англия, самият той се определя като продавач на надежди. Истината е, че със своите песни Уич прокарва самобитна пътека в неизменно препълнените зали на Европа и Америка.

Певецът се ражда на 10 май 1946 в обикновено семейство на работници в Глазгоу. Когато е на десет години, родителите му се преместват в Лондон. Музиката и въобще собственото творчество се явяват за момчето своеобразна компенсация за пораженията от полиомелита, заради които той не може да играе с връстниците си или да спортува.

Той създава във фантазията си собствен свят и с него се отправя към хората. Това се случва, когато навършва 16. На автостоп Донован обикаля Англия надлъж и нашир. За известно време учи в художественото училище, но студията бързо му омръзва, все пак обаче успява да го обогати с нещо – запознанството му с английските битници.

По-късно интелектуалните начини за изразяване продължават да го привличат. И по собствените му признания музикалния сред своите таланти Донован съвсем не смята за най-главния. Той става битник по времето, когато на британската музикална сцена се ражда белият ритъм енд блус. С една от групите, които работят в този жанр, певецът се запознава по време на своите странствания. С ансамбъла той поема на юг, където се изявяват основно по заведения.

Мениджърът на групата е силно впечатлен от Уич и го изпраща на първите му записи в столично студио. Пробите се оказват успешни и младежът прави бърз пробив в известна телевизионна програма и успява да привлече вниманието на публиката.

Първият му сингъл Catch the Wind  се появява през април 1965 г. и заема шесто място в британските класации, а следващият – Colours – през юли става пети. На Донован му се отдава възможността да привлече за сътрудничество известни музиканти – китаристите Джим Пейдж и Джеф Бек, мултиинструменталиста Джон Камерън. Именно с тях и с най-опитния продуцент на английска попмузика Мик Мост прави най-значимите записи в кариерата си.

Попадайки в ръцета на Мост, изпълнителят обявява: Вече няма да пея за това, което ненавиждам, а само за това, което обичам. А той обича децата и старинните предания, живата природа, магичното и мистичното, Слънцето, Земята и звездите. За кратко време той успява да създаде в океана на попмузиката свой загадъчен остров, пълен с мир, любов и чудеса на природата.

На Монсерат Кабайе и е съдено да стане последната от кастата на великите оперни диви на 20 в. Навремето присъдили на Мария Калас епитета Божествената, Рената Тебалди наричали Изумителната, а за Кабайе няма по-достойно определение от Изключителната.

Първото вълнение, предизвикано от оперното изкуство, бъдещата прима изпитва, когато е само на седем години – през целия път от театъра до вкъщи тя плаче, разстроена от смъртта на мадам Бътерфлай. Момичето научило арията на героинята, слушайки стара плоча, и се заклело, че ще един ден ще стане знаменита и богата оперна певица.

Мария де Монсерат Вивиана Консепсьон Кабале-и-Фолк се ражда на 12 април 1933 г. в изключително бедно семейство. Баща й е работник в завод за химически торове, а майка й се хваща на работа от време на време, където намери. Общо взето, семейството едва свързвало двата края. Училищните дела не били особено важни за Мария, а и децата не я обичали много, защото била мълчалива, дива и идвала винаги с една и съща рокля. Съучениците й не пропускали възможност да й се подиграят. И за да се довърши картината – баща й се разболял тежко и се наложило да спре работа. Но явно битовите трудности само са закалявали характера и амбициите на момичето.

Тя започва работа във фабрика за бродиране на кърпички. Но скоро съдбата й се усмихва в лицето на съпрузите Белтран Мата. Те са меценати, които подпомагат млади дарования. Благодарение на тяхната поддръжка Кабайе се оказва в знаменитата барселонска консерватория  Liceo при унгарската преподавателка Евгения Кемени. Само за четири години тя я превръща от къс самородно злато в истински диамант. И до момента всеки ден на певицата започва с дихателните упражнения по системата Кемени.

Дванадесет години Монсерат учи в Лицея на Барселона. След като го завършва със златен медал, младата надежда се отправя на щурм към бастиона на оперната Мека – театрите на Италия. В родината на Верди и Пучини обаче я чака жестоко разочарование – някои оперни импресарии обявили, че с тази фигура единственото, което може да направи, е да се омъжи и да ражда деца. След като се прибира със сълзи на очи вкъщи, яростният каталунец, брат й Карлос, скочил в защита на семейната чест и решил лично да влезе в ролята на неин импресарио, за да не може никой да спре полета на сестра му. Първата й професионална изява е на 17 ноември 1956 г.  – пее Мими в “Бохеми” на Джакомо Пучини на сцената на театъра в Базел – неголям, но известен. Всички знаем какво се случва след това. Явно брат й добре си е свършил работата, но още по-сигурно – природата и волята на Кабайе.

На Монсерат Кабайе и е съдено да стане последната от кастата на великите оперни диви на 20 в. Навремето присъдили на Мария Калас епитета Божествената, Рената Тебалди наричали Изумителната, а за Кабайе няма по-достойно определение от Изключителната.

Първото вълнение, предизвикано от оперното изкуство, бъдещата прима изпитва, когато е само на седем години – през целия път от театъра до вкъщи тя плаче, разстроена от смъртта на мадам Бътерфлай. Момичето научило арията на героинята, слушайки стара плоча, и се заклело, че ще един ден ще стане знаменита и богата оперна певица.

Мария де Монсерат Вивиана Консепсьон Кабале-и-Фолк се ражда на 12 април 1933 г. в изключително бедно семейство. Баща й е работник в завод за химически торове, а майка й се хваща на работа от време на време, където намери. Общо взето, семейството едва свързвало двата края. Училищните дела не били особено важни за Мария, а и децата не я обичали много, защото била мълчалива, дива и идвала винаги с една и съща рокля. Съучениците й не пропускали възможност да й се подиграят. И за да се довърши картината – баща й се разболял тежко и се наложило да спре работа. Но явно битовите трудности само са закалявали характера и амбициите на момичето.

Тя започва работа във фабрика за бродиране на кърпички. Но скоро съдбата й се усмихва в лицето на съпрузите Белтран Мата. Те са меценати, които подпомагат млади дарования. Благодарение на тяхната поддръжка Кабайе се оказва в знаменитата барселонска консерватория  Liceo при унгарската преподавателка Евгения Кемени. Само за четири години тя я превръща от къс самородно злато в истински диамант. И до момента всеки ден на певицата започва с дихателните упражнения по системата Кемени.

Дванадесет години Монсерат учи в Лицея на Барселона. След като го завършва със златен медал, младата надежда се отправя на щурм към бастиона на оперната Мека – театрите на Италия. В родината на Верди и Пучини обаче я чака жестоко разочарование – някои оперни импресарии обявили, че с тази фигура единственото, което може да направи, е да се омъжи и да ражда деца. След като се прибира със сълзи на очи вкъщи, яростният каталунец, брат й Карлос, скочил в защита на семейната чест и решил лично да влезе в ролята на неин импресарио, за да не може никой да спре полета на сестра му. Първата й професионална изява е на 17 ноември 1956 г.  – пее Мими в “Бохеми” на Джакомо Пучини на сцената на театъра в Базел – неголям, но известен. Всички знаем какво се случва след това. Явно брат й добре си е свършил работата, но още по-сигурно – природата и волята на Кабайе.

На 17 януари 1933 г. в Кобра, скромен квартал на Кайро, в семейството на италиански имигранти се ражда момиченце. Кръщават я Йоланда. Родителите пристигат в Египет от италианската провинция Калабрия в търсене на работа. Баща й пробва много професии, преди да намери себе си в операта в египетската столица.

“От детските си години мечтаех да стана киноактриса” – споделя по-късно звездата. Но родителите й я заставят да учи за секретарка. Даже и тогава обаче тя не престава да мечтае за големия екран.

Пътят й към мечтата започва от един конкурс за красота – на 21 години тя става Мис Египет 1954 и в това няма нищо чудно – Йоланда се откроява забележимо на фона на столичните момичета.

През същата година тя заминава за Париж с вярата, че обезателно ще сбъдне мечтата си за кинокариера. Още от първия си ден започва обиколки от студио в студио, понякога минава по няколко прослушвания на ден. По същото време собственикът на Мюзикхол Бруно Коджиатрикс и радио Европа-1 подготвят в най-престижната парижка зала “Олимпия” концерт “Млади таланти на утрешния ден”. В тази малка акция се ражда голямото бъдеще на френската естрада.

421 претенденти прослушва журито, в състава му са Еди Барклай и Луи Морис. Съдбата разпорежда така, че необичайно ниският глас на Далида – това е новото й име – и възхитителната й външност правят огромно впечатление на комисията. По-късно Барклай става неин продуцент,  Морис – нейният Пигмалион, А Коджаатрикс разтваря широко вратите на своето казино и мюзикхола си за Далида.

Младата певица записва първата си плоча, но тя не печели популярност. Песента “Бамбино” от втория й албум обаче мигновено става хит. Тя звучи по всички радиа и телевизии, във всяко кафене и ресторант, в клубовете, по улиците. Успехът идва мълниеносно. Франция и Париж са очаровани от гласа й.

Започвайки с “Бамбино”, през годините името й 55 пъти фигурира в първите редици на френските музикални класации и по целия свят. Естествено критиците започват бурно да разсъждават за феномена Далида. Едни я ругаят за отсъствието на собствен стил, други се възхищават на екзотичния й маниер на изпълнение, на романтичните текстове и привлекателната й външност. Мнозина се удивяват на това, как й се отдава да достигне до успеха, изпълнявайки песни от основния репертоар на други певци.

А може би истината, макар и метафорично, се крие в думите й: Аз не успях да стана киноактриса, може би затова животът ми мина като на кино…

Със сигурност няма българин, без значение от кое поколение е, който да не е гледал култовия български филм “Оркестър без име” и който да не си спомня крилатата реплика на героя на Филип Трифонов по повод на номерата, които му въртеше героинята на Мария Каварджикова: Ай сиктир, да не е Лайза Минели.

Навярно обаче има хора, особено от по-младите, които не знаят коя е Лайза Минели. Затова днес ще ви представя тази забележителна певица и актриса.

Родена е в изключително семейство на кинематографисти през 1946 г. – майка й е Джуди Гарланд, холивувска звезда от 40-те и 50-те години на миналия век, носителка на Оскар за принос в развитието на киното, не по-малко известен е и баща й – Винсент Минели, прочут автор на мюзикли. Е, ако си роден в такова артистично семейство, няма как да не закачиш и от гените, а и да попиеш атмосферата на киното и музиката, да се заразиш. С две думи и природата, и съдбата като че ли са й отредили ролята на артист.

Лайза започва кариерата си първо като манекенка, а после като статистка в нюйоркски театър. Докато през 1964 г. не й се усмихва щастието – това, на което в Холивуд казват “да те открият”. Песента „Вие сте създадени за любов” я изстрелва на първите места в класациите, тя успява да я запише на плоча, която е разпродадена в половинмилионен тираж. Следват много роли в киното.

Световната слава за Минели обаче идва с филма на Боб Фос “Кабаре” – екранизация по известен бродуейски спектакъл. За тази роля пеещата актриса получава Оскар.Филмът излиза през 1971 г. и става визитната й картичка. В него тя играе ролята на кабаретната актриса Сали Боулс, която пропилява живота си в нощните клубове на фона на Ваймарската република и опитващия се да си проправи път към властта Хитлер.

Идват слава и поклонници, за които даже и човек, който в детството си се е докоснал до тях чрез родителите си, трудно ми могъл да си представи.

Следващият й връх е в ретро мюзикъла “Ню Йорк, Ню Йорк”, в който работи с младия Робър де Ниро и с големия режисьор Мартин Скорсезе. Всички предричат голям успех на лентата и той наистина се случва.

Има нещо, с което обаче талантливата певица не може да се пребори до края на живота си – сянката на своите родители и усещането, че никога няма да може да достигне нивото им, че постоянно я сравняват с тях. Между другото – това е комплекс на повечето деца, родени в подобни семейства. Но в живота е така – шансът обикновено върви ръка за ръка с цената си.

Всичко, което някога Джордж Майкъл е правил, се е отличавало с удивителен стил и винаги се е превръщало в поп класика.

Истинското му име е Георгиос Кириакос Панайоту и е роден през 1963 г. в Северен Лондон. И не винаги е бил толкова красив, колкото го виждаме днес, нито пък е подозирал за многобройните си таланти.

Както знаем обаче, за успеха на световната музикална сцена понякога по-важен е шансът, или иначе казано подходящата среща с подходящия човек в подходящото време.

Това с пълна сила важи и за Джордж – той, въпреки че от седмата си година мечтае за световната сцена, най-вероятно щеше да си остане никому непознатият дебел очилатко, ако през 1975 г. не среща Андрю Риджли, негов съученик, наполовина англичанин, наполовина египтянин, който оказва огромно влияние на Георгиос. Той се подлага на жестока диета и заменя очилата с контактни лещи.

Малко по-късно двамата създават училищна група с името The Executive и даже успяват да произведат един хит – Rude Boy. Малко след това обаче, както често се случва, бандата се разпада. Така или иначе, именно това е времето, в което двамата музиканти полагат основите на репертоара, който се превръща в основа на пробива на бъдещия феноменален поп дует – Wham!.

Пробив, след който подписват контракт със съвсем младия тогава лейбъл Innervision Records. И започват щурма към британските и американските класации с напористи и лесни за запяване парчета. Венецът на това мощно начало е дебютният им албум Fantastic, който излиза през 1982 г. Именно тогава прекъсват и договора си с първите си продуценти, които им плащат мизерни хонорари, и подписват далеч по-справедливо споразумение с фирма Epic.

Само за няколко години – до средата на 1986 г. –  Wham! вече се къпят в славата и са кумири на женската половина на човечеството. Вторият им албум Make It Big е разпродаден в петмилионен тираж и влиза в историята на популярната музика като първия диск на 80-те, който успява да стигне до първото място в музикалните британски класации с цели три сингъла. Продължението май всички го знаем…

Кой е Джон Ленън? Въпрос, на който не могат да дадат еднозначен отговор – нито съвременниците му, нито следващите поколения. Мнозина го считат – и с право – за човек, който с цялата си същност и музикален талант е служил на делото на мира и борбата с насилието. Все пак, успехът в шоубизнеса и развлекателната индустрия имат своята  цена. И кумирът на много поколения я заплаща до последния цент – метафорично казано.

Съдбата на най-знаменития от легендарната четворка от Ливърпул продължава да привлича внимание към себе си. Неговата музика, вижданията му за живота са оказвали и продължават да оказват въздействие на младежите от много страни. И това не е случайно – и животът, и творчеството му отразяват духовните търсения на цели поколения. Но в кого и в какво е вярвал техният идол, си остава загадка?

Ленън буквално е бил обсебен от числото 9. На девето число (октомври 1940) се ражда. На 9 ноември са срещите му с мениджъра Браян Епстайн и с втората му съпруга Йоко Оно. Той често е живял в жилища с този номер – от родилния дом до хотелските стаи. Почитателите и познавачите на творчеството му знаят, че деветката много често присъства и в песните му –    “One after 909”, “Revolution 9”, “Number 9 dream”… Умира на 8 декември в Ню Йорк, но в Англия, където той е роден, вече е 9-и.

Първите признаци на влечение към музиката Джон проявява в средата на 50-те години, когато Ливърпул е обхванат от масовото увлечение skiffle. По това време той вече прилично свири на хармоника. А с появата на рокендрола младежът веднага и безусловно решава да се посвети на този нов жанр.

През пролетта на 1957 г. той създава първата си група – “The Quarry Men”. А малко след това се запознава с още двама младежи със същите музикални увлечения като неговите – Пол Маккартни и Джордж Харисън. И ги повежда по път, който ги превръща в символ за много поколения – “Бийтълс”. Бляскав път – който си има своята цена.

Ленън ненавиждал каноните и правилата. Популярността и успехът му носят много пари, но именно в това се крие и неговата несвобода.

“Аз бях под игото на договорите цели 20 години. От мене очакваха едно, друго… Аз изобщо не бях свободен.” Така завършва едно от последните му интервюта, дадено за “Нюзуик” малко преди гибелта му.

За своите поклонници тя е просто Ангел на музиката. За критиците си – обект на постоянни спорове. За музикалния свят – уникално явление. Сара Брайтман рядко може да се чуе по радиото и още по-рядко може да бъде видяна по музикалните тв канали. Много хора въобще нямат представа коя точно е тя. И въпреки това албумите й стават златни и платинени, а концертите й в много страни се провеждат в претъпкани зали.

В какво се крие тайната на успеха на тази зеленоока англичанка с шикарни тъмни къдрици!? Може би в тембъра на гласа й? А може би секретът е във впечатляващия диапазон на гласа й? Или във впечатляващия репертоар, в който хармонично съжителстват поп, опера, мюзикъл, диско, че даже се срещат и джаз, рок и келтска народна музика? А може би хората са привлечени от наличието у мис Брайтман на два гласа – гръдно и лирическо сопрано? По-скоро всичко се дължи на съчетанието от всички тези фактори. Макар че едва ли почитателите на гласовитата певица се нуждаят и правят подобни задълбочени анализи за причините да я харесват. Истината е, че в музиката човек омагьоса ли се веднъж от таланта, от изкуството, от гласа на един изпълнител, си остава в негов плен завинаги.

Уникална певица е Сара. Дори оперните арии, излизайки от устата й, звучат някак по-особено – стилно и съвременно. На практика с неповторимостта си тя успява да създаде собствено направление в музиката. Тя прокарва мост между класиката и популярната музика, смесвайки ги смело и без страх, че няма да е като всички останали певици.

Именно затова е тя – неповторима и неопределима. Защото винаги е знаела какво иска и знае как да го постигне.

Ив Монтан е от хората, които успяват да вземат от живота, всичко, което им предложи. Дяволски ревнив – в яростта си е успявал да наговори много излишности, но когато му минело, той можел да произнесе толкова ласкави и страстни слова, че винаги му прощавали. Жените го обожавали заради неистовата му енергия в движенията и жестовете, заради очите му, от които бликала лъчезарна светлина, за тоналността на красивия му глас, заради нежните му и крепки обятия – раждащи страст, която прониква в душата и пронизва сърцето.

Изкуството и жените са неразделни в живота му. Той е бил и велик певец, и актьор, и любовник.

Пътят му започва не особено артистично – първо е помощник-фризьор, а после пристанищен работник. Началото на певческата му кариера е в не особено големи и престижни вариетета и ресторанти. Когато е на седемнайсет години за първи път се появява артистичният му псевдоним Ив Монтан, който замества рожденото му име Иво Леви.

1941-ва е годината, в която започва да расте популярността на младия певец. Следват изяви по радиото и турне във Франция. А през 1944-та година е първата му изява в Париж – в зала АБС. Огромна роля не само в творческото му израстване, но и в личния му живот изиграва срещата му с Едит Пиаф. Тя е толкова впечатлена от таланта на младия марсилец, че е твърдо решена да го направи истинска звезда. И наистина успява да го научи – не само на онова пеене, което го прави велик, но и  да обича жените, да не се бои да покаже любовта си в целия й плам, да се чувства леко и естествено в страстта си.

Следват стотици хитове, хиляди концерти пред фанатизирани почитатели, участие в кино продукции и страстни истории с едни от най-красивите и желани жени – Мерилин Монро, Симон Синьоре, международни скандали… След всичко това обаче остава едно име световна легенда. Много красиви песни и талантливи роли в киното.

Тежко и мъчно е да гледаш как твои близки и приятели си отиват, покосени от болест, за която съществува лечение, което обаче у нас не е признато. Може би сте чували за отровата от син скорпион  – става все по-известна с това, че унищожава повечето видове туморни клетки и е с много висока ефикасност. Допреди няколко месеца онкоболните българи, които желаеха да се сдобият с нея, трябваше да измислят какви ли не еквилибристики, понеже синият скорпион вирее само в Куба и лекарството се продава единствено там.

Благодарение на борбата на фондация „Неогенезис“ и посолството на Куба обаче, на 14 октомври лекът бе представен и у нас. Препаратът се нарича Видатокс и вече може да се закупи и у нас. Произвежда се от Лабиофам и бе представена в България от ръководителите на лабораториите й –д-р Фабио Линарес и д-р Мариела-Маргарита Гарсия. На събитието, провело се в посолството на Куба, присъстваха още Ядила Рейес – търговски представител за Балканите, Елена Банова – председател на „Неогенезис“, Светослав Кантарджиев – издател и политолог, кубинският посланик Н. Пр. Тересита Капоте Камачо, много медици, журналисти и други.

Отровата от син скорпион, освен че разрушава раковите клетки, има и силно противовъзпалително и успокояващо болката действие, което прави препаратът Видатокс добър за предписване дори в последния стадий на болестта, когато леталният край е неизбежен.

Надявам се тази новина да се разпространи и до нея да стигнат повече хора, които биха имали нужда от този препарат. Химиотерапията е нещо жестоко и недостатъчно ефикасно, дано този лек спасява животи и по един по-безболезнен начин. И Бог да ни пази!

Здравейте, приятели!

Сигурно ви е дотегнало от телевизия, вестници, новини, където знайни и незнайни, компетентни и не чак дотам лица коментират политическата обстановка към настоящия момент в България. Е, аз няма да ви дотягам с поредните „анализ“, „размисли и страсти“ или „откриване на топлата вода“. Просто искам да споделя болката си от това, че всяка година се сбогувам с някой близък на летището, а след време разговорите ми по Скайп сигурно ще придобият по-внушителен интензитет от тези на живо.

Защо?

Защото ние така си го направихме. По-точно позволихме да го направят, блеейки като овце. Неслучайно първият кмет на Сливен, избран по демократичен път (Христин Петков) наскоро обяви, че изобщо не вярва скоро Българският преход да влезе в учебниците по история. По мое мнение, първо, защото мирогледът на цели 2-3 поколения трябва да се промени; после, в народопсихологията ни са заложени надълбоко качества като готованство, политиканство, службогонство, шуробаджанащина и пр. С други думи, Бай Ганьо умножен по 8 млн. (или поне толкова твърдят, че са жителите на родината ни).

Вярвам обаче, че след време реализъм ще наричаме оптимистичния поглед към България и нейното бъдеще. Толкова сме корави, инати и упорити, че няма как да не се съхраним и този път.

Въпросът обаче е какво ще завещаем след 24 години на тотално отрицание и разруха след идването на всяко ново правителство…

Преди повече от 70 години в малкото американско градче Нат Буш, в щата Тенеси, на бял свят се появява Анна Мей Бълок – днес световноизвестна като Тина Търнър. Първата й сцена стават нощните клубове в родния й град. Но едва ли тогава някой е предполагал, че това момиче съвсем скоро ще стане жива легенда. Носителка на осем премии Грами, обявена за  най-успешната рок изпълнителка на всички времена и кралица на рокендрола, днес, петдесет години след началото на кариерата си, певицата се появява по абсолютно същия начин на сцената – в минипола. И неслучайно – краката й са признати за едни от най-красивите в световния шоубизнес.

Тина Търнър е уникална личност в света на музиката, тя има милиони поклонници от всички възрасти. Успехът я настига малко късно, но за сметка на това пък какъв успех!

Когато е на 17 години Анна попада в един нощен клуб, където същата вечер пее групата The Kings of Rhythm – китарист на бандата е Айк Търнър.

Шанс за младата певица. Малко след това тя става вокалистка на формацията и съпруга на Айк, а по-късно – водеща певица на новосформираната група на китариста. Именно от това време датира артистичният й псевдоним.

Доволно бързо The Ike & Tina Turner Revue стават достатъчно популярни, за да се отправят на турне. Айк обаче, разбирайки, че вокалните данни на Тина могат да заработят доста пари, я заставя да работи буквално ден и нощ. При това тя често се появява на сцената с наранявания по лицето.

Revue гастролирали повече от 270 дни в годината, но въпреки тази свръхпроизводителност мечтата на Ike за хит не се сбъдва. Докато на творческия им път не се появява човек на име Фил Спектър. Той решава да запише плоча с Tina Turner и така в началото на 1966 година е готова песента River Deep Mountain Hight. В американските класации тя достига едва до 88 място, но за сметка на това в британските заема зашеметяващото трето място. Първа изненада – певицата съвсем не очаквала, че успехът ще дойде от чужбина. И втората – изключително нашумелите точно по това време Rolling Stones я канят да участва в турнето им. Именно по време на това турне се случва и знаменателната среща на вокалистката с гадателка, която й предсказва световна слава. Историята мълчи за това дали наистина гадателката е била добра, или просто е накарала Тина да повярва в себе си. Но фактите са факти – почти петдесет години след това всички я определят просто като THE BEST.

Получавайки научна степен в много ранна възраст, Джо Дасен съвсем спокойно би могъл да намери добре платена работа и да се наслаждава на стабилност. Но той избира шоубизнеса – вечното предизвикателство, постоянното движение, – това е неговото призвание, именно това му харесва. Често са му казвали, че има кадифен глас, че е невероятно талантлив, но за него най-важното, единственото, което има истинско значение, е, че това, което прави, просто му доставя удоволствие и му носи удовлетворение.

Джозеф Дасен, както е рожденото му име, се появява на бял свят на 5 ноември 1938 г. в Ню Йорк. Майка му е цигуларка, а баща му знаменит режисьор. Дядо му е руски емигрант, който напускайки Одеса, вярвайки, че в Америка само трябва да се наведеш, за да събереш шепи злато. 🙂

През 1950 г. семейството е принудено да напусне Америка: по инициатива на сенатора Джозеф Маккарти започва истински лов на вещици – на преследване са подложени всички граждани, изповядващи леви идеи. Така, когато Джозеф е на 12 години, семейството се установява във Франция.

През 1963 Дасен вече е защитил докторска дисертация в Америка и без пукната пара в джоба пристига в Италия, където баща му го е поканил като асистент във филм, който снима. По това време започва и кариерата му – факт, който дава повод в последствие някои недоброжелателни критици да заявят, че не е ясно как би се стекла кариерата на Джозеф, ако не беше син на известен режисьор.

Така или иначе, същата година младежът се запознава с Жак Плето, който по-късно му става артдиректор и с когото създават няколко песни, които буквално взривяват музикалните класации и чартовете на радиостанциите. Само след две години певецът записва албума “Les Dalton”, който става златен, а заглавната му песен звучи буквално навсякъде. При първата си поява в митичната зала “Олимпия” въодушевеният Дасен възкликва пред публиката си: “Сцената е удоволствие, което ме омагьосва”.

До 1969 година за новоизгрялата звезда няма миг почивка. Редуват се постоянни гастроли. Особено популярен е в Канада и други френскоговорящи страни. Плочите му се харчат в милионни тиражи. Една след друга се раждат песни, които днес са част от златния фонд на популярната музика на 20 век. Във времената, когато редица френски изпълнители правят опити да пробият в Америка, този спокоен, сдържан американец, дошъл във Франция, за да покори сърцата на французите с прекрасния си глас, прави забележителна кариера. Неговата сериозност, стремежът му към съвършенство и изключителен талант са главното условие за огромния му успех.