Петър Стоилов

Точно преди една година ковид удари и България. Преди 365 дни бе първият локдаун, първият сблъсък с вируса и първите сериозни промени в начина ни на живот. Тогава не знаехме какво се случва, но се надявахме, че следващата година по това време ще е просто неприятен спомен. Е, какво е положението днес?

За огромно съжаление, една календарна година не бе достатъчна на света, за да овладее пандемията. През всички тези дни се появиха редица казуси относно здравето, икономическото състояние на държавите и необходимите мерки. Оказа се, че каквито и рестрикции да се приемат, те не могат да спрат заразата и да осигурят на жителите нормално съществуване.

Така стигнахме до състоянието „ново нормално“. Вече носенето на защитни маски е задължително на закрито и този „аксесоар“ се превърна в абсолютно „must have” за мъже, жени и деца. Така свикнахме да посещаваме събития с маски, да изпращаме децата на училище с маски, да пазаруваме с маски, да се женим с маски и да живеем с маски.

Но ограничението относно носене на предпазни средства не е единственото променено в наши дни. Научихме се да живеем сами, без постоянните срещи с близки, роднини и приятели. Научехме се да не разпускаме по кафета и фитнеси. Научихме се да пътуваме само в пределите на нашата страна. Е, това все пак се оказа не толкова лошо.

И така неусетно преминахме в един нов свят, който много бързо заличи стария ни познат. Дали отново ще имаме възможността да живеем в него, или пък това е необходимият преход, след който ни очаква нещо по-добро? Може само да гадаем. Но пък надеждата остава в нас, че „новото нормално“ наистина ще ни предостави изобилието на света, а не неговото ограничение.

Точно преди една година ковид удари и България. Преди 365 дни бе първият локдаун, първият сблъсък с вируса и първите сериозни промени в начина ни на живот. Тогава не знаехме какво се случва, но се надявахме, че следващата година по това време ще е просто неприятен спомен. Е, какво е положението днес?

За огромно съжаление, една календарна година не бе достатъчна на света, за да овладее пандемията. През всички тези дни се появиха редица казуси относно здравето, икономическото състояние на държавите и необходимите мерки. Оказа се, че каквито и рестрикции да се приемат, те не могат да спрат заразата и да осигурят на жителите нормално съществуване.

Така стигнахме до състоянието „ново нормално“. Вече носенето на защитни маски е задължително на закрито и този „аксесоар“ се превърна в абсолютно „must have” за мъже, жени и деца. Така свикнахме да посещаваме събития с маски, да изпращаме децата на училище с маски, да пазаруваме с маски, да се женим с маски и да живеем с маски.

Но ограничението относно носене на предпазни средства не е единственото променено в наши дни. Научихме се да живеем сами, без постоянните срещи с близки, роднини и приятели. Научехме се да не разпускаме по кафета и фитнеси. Научихме се да пътуваме само в пределите на нашата страна. Е, това все пак се оказа не толкова лошо.

И така неусетно преминахме в един нов свят, който много бързо заличи стария ни познат. Дали отново ще имаме възможността да живеем в него, или пък това е необходимият преход, след който ни очаква нещо по-добро? Може само да гадаем. Но пък надеждата остава в нас, че „новото нормално“ наистина ще ни предостави изобилието на света, а не неговото ограничение.

Наскоро в работата ни предложиха да организират курс майндфулнес. Тази дума за мен е позната от превода от английски език, но тотално неразбрана като вид обучение. Точно затова направих проучване, което привлече интереса ми и реших да ви го споделя и тук в блога.

Майндфулнес е фокусът на вниманието в настоящия момент. Това е метод за постигане на пълно внимание, фокусиране върху случващото се тук и сега. Включва приемането му без шумове, без опит за промяна или допълнителна преценка. Неговото значение е „пълно съзнание“. Включва концентрирането върху случващото се в нас и около нас. Подобно е на медитацията, но е много по-осъзнат процес, който променя и начина на мислене, и възприятие.

Интересен факт е, че през 1979 г. д-р Джон Кабат-Зин и неговият екип започват да използват майндфулнес по терапевтичен начин в клиника за намаляване на стреса. По този начин те разработват 8-седмична програма, основана на вниманието за намаляване на стреса. Тя е насочена най-вече към хора, които се нуждаят от това да се научат да живеят с хронични заболявания.

Няколко последващи научни изследвания доказват, че включено в ежедневието, майндфулнес постига много ползи за нашето физическо и психическо здраве. Изключително препоръчително е за самоконтрол при децата. Използва се и при развитие на устойчивост и справяне с ресурси при болни хора и за подобряването на обективните нива на здраве. Тук трябва да отбележа, че сред тях е от съществено значение да се намали стресът и безпокойството. Също така трябва да се подобрят нивата на концентрация и паметта, да се изхвърлят обезсилващи натрапчиви мисли.

Тъй като периодът на пандемия се отрази на всички ни по един или друг начин, от компанията ни организират това изживяване. То е по-скоро, за да се насочим към вътрешното аз, което ще ни помогне не само да работим, но и да живеем по-добре.

Всички очаквахме с нетърпение идването на новата година. Този път обаче я посрещнахме по малко по-различен начин – без шумни партита и пищни тоалети, но пък в уюта на дома. Може би и аз като много други българи се наслаждавах на вечерта с най-близките и с новогодишните програми на телевизиите.

Не ми се искаше да започва 2021-ва с негативен материал и затова този няма да е точно такъв. Може би ще е по-скоро лека критика с надграждане. Всичко започна от btv, които бяха избрали за свои водещи едни от младите и обещаващи лицата телевизията. Това, разбира се, е похвално и звучи настина модернистично. Но на практика не бе така. Колкото и новият водещ на вечерното шоу да се опитва да иронизира поп-фолк изпълнителите у нас, може би не бе редно да кани цели четири от тях в програмата. И точно те да я открият.

По конкурентната им частна телевизия положението не бе особено по-различно. Една идея по-премерени, залагащи да супер хитът им „Маскираният певец“, те постигнаха някакъв баланс – по малко за всички. Но някак си не носиха празничният дух, а се усещаше хладнината на зала без публика и на сглобени елемент, носещи леко тъжен заряд. Не бе непоносимо, а по-скоро нещо фоново. Филмът след това няма да коментирам, защото изобщо не му бе там мястото.

Най-добрата и празнична програма осъществиха от Националната телевизия. Телевизионният спектакъл „Новогодишна щръклица“ бе едновременно толкова стар, но и модерен. Някак се получи като ретроспекция на всичко, през което сме преминали през годините. Духът се запази и със следващото предаване и така чак до последните секунди на старата година.

Това е лично мое мнение и не искам да натоварвам никого с него. Но все пак ще ми бъде любопитно да разбера вие на коя програма се доверихте в новогодишната нощ.

Често сънищата ни са обект на множество действия с различни герои. Понякога са радостни, друг път тъжни, а трети – направо страшни. След като се събудим, започваме да разсъждаваме защото са ни се присънили точни тези случки и те са били обвързани с конкретни хора. Понякога дори се колебаем дали не е нещо пророческо, или по-скоро е плод на нашето подсъзнание.

За изследователите сънищата все още са мистерия и никъде няма конкретна информация как точно се провокират. Но преди да прибързваме с изводите и да се настройваме, че даден сън носи нещастие или щастие, трябва да се запитаме дали нещо не е провокирало проявата му. В повечето случай в резултат на силни емоции или стрес се преживяват дадени ситуации отново и отново, дори и в сънищата.

Според едно от проучванията, което прочетох, винаги сънуваме лица на хора, които сме виждали. Точно затова е изключително странно да се събудиш на сутринта и да се сетиш, че твой приятел, роднина, съперник, враг или просто човекът, който вчера си видял по улицата, присъства в съня ти.

Има няколко въпроса обаче, които могат да ни помогнат да разберем малко по-добре защо сме сънували определен човек. А те са: името на този човек има ли някакво специално значение за нас; на колко години е човекът в нашият сън; какви отношения имаме или сме имали с него; как се чувства личността ни в момента преди на заспим?

Също трябва да се запитаме: каква професия или какво прави този човек в живота; коя е най-специалната или особената му характеристика; какво нпочувствахе, когато го видяхме в съня си?

Отговорите на тези въпроси определено ще ни помогнат да разясним сами на себе си какво се случва в подсъзнанието и чувствата ни. Така ще достигнем и до извода защо точно този човек ни се е присънил.

В ежедневието си ние мислим постоянно. За работа, за задължения, отговорности, семейство, любов. Наред с физическите дейности, тези мисловните изтощават не само съзнанието ни, но и целия ни организъм. За да се предпазим от влиянията им, е добре да се превърнем в неволен наблюдател на мислите си. А това може да се постигне чрез медитация.

Въпреки че за много хора прилагането на таз източна практика звучи прекалено абстрактно, аз мога да оборя факта. Първо медитацията представлява заемане на удобна поза, в която да се чувстваме комфортно в тялото си. След като се постигне физическата релаксация, се преминава и към менталната.

Когато започваме да медитираме, е съвсем нормално мислите да идват при нас. Например какво се е случило с нас през деня, какво трябва да направим след това, какво ни е казал вчера този човек, което не ни се е сторило добре … Освен това, в много случаи фактът, че тези мисли се появяват, ни кара да спрем да медитираме, защото не сме в състояние да ги премахнем от ума си. И там е грешката. Защото не трябва да премахваме тези мисли. Трябва да ги наблюдаваме и да ги пускаме да минават.

В източната философия се казва, че е необходимо да приемем позицията на наблюдателя. Тоест да се отдалечим от мислещия Аз и да се превърнем в индивид, който наблюдава тези мисли. Това ги пропуска, без да ги осъжда, сякаш са облаци, които минават през небето. Така че, ако сте смятали, че го правите погрешно, защото мислите ви идват на ум в конкретния момент, сега знаете, че това твърдение е мит.

Не забравяйте, че най-важно е да се свържете с настоящия момент и да оставите мислите си да преминат, без да ги осъждате. Ето това е да медитираш – да се превърнеш с наблюдател на самия себе си.

Всеки момент, прекаран със семейството, е като празник. Въпреки че понякога ни се струва, че всеки с неговите специфики на характера, рефлектира върху останалите и довежда до скандал, крайният извод е, че трябва да сме благодарни. Ако обаче вие не сте доволни от тези леки дразги и искате да сплотите още повече любимите си хора, то непременно заложете на общите вечери.

Помислете само как всички се събирате около трапезата, която е подредена със салфетки, свещи и е отрупана с вкусни ястия или пък само със салата и основно. Всеки е спокоен, споделя своя ден и заедно обсъждате бъдещи планов. Звучи прекрасно, нали? За тази цел не са ви необходими много средства, усилия или време. Достатъчно е само да имате желание и лична организация.

Ако семейството ви се състои и от по-големи деца, може да разпределите задълженията и така всеки да допринесе за вечерята. Изберете ротационен принцип, чрез който в най-удобното време един да приготвя основно, друг салата, трети да подрежда масата, а четвърти да събира и измива чиниите. По този начин никой няма да е пренатоварен и ще се чувства отговорен в името на общото благо.

Разглеждаме и другия случай, когато в семейството има малки деца, които няма как да се включат активно. Тук основната роля се пада на родителите, които трябва да разпределят готвенето, подреждането и почистването на трапезата. Важно е да има консенсус, за да не предизвика вечерята поводи за други скандали.

В момента, в който изградите семейното похапване вечер заедно, ще усетите истинското сплотяване. Все пак предстоят най-студените, но и най-уютни месеци, които предразполагат към точно такива прекрасни взаимоотношения. Пиша ви тези редове от личен опит.

За всички ни е ясно, че 2020 е необикновена година. Kолкото и обаче да се опитвам да свикна с някои от приумиците ѝ, все не успявам. Една от актуалните теми в момента в обществото, която възбуди и моя интерес, е тази за посещението на училище с маски.

Разбирам, че е време на пандемия и трябва да се вземат всички необходими мерки, за да запазим здравето на нас и нашите близки. Но някои изисквания за мен са прекалени. Намирам ги за такива, защото през последните месеци се нагледах на какви ли не нарушения. За никого не е тайна, че морските ни курорти и особено тези около Созопол преливаха от туристи. И те нямаха предпазни средства – къпеха се в морето, ядяха на едни и същи места, лежаха хавлия до хавлия.

Друг е въпросът, че има протести, които вече са около 70-80 дни поред. Това е струпване на хиляди хора заедно и то перманентно. Няма как да не се запитам защо от тези мероприятия и по време на летните почивки не се обявяваха случаи на заразени, а сега – ден след започван на учебната година, веднага се появи информация за заболели? Нима не е странно, че учениците и преподавателите се превърнаха в по-страшни и опасни преносители на вируса от всички останали в страната?

Пагубното в случая е, че се задължават малки деца и подрастващи да носят постоянно маски. Някои от тях имат алергии, астма и прочие. Други просто ги прибират по джобове, трети ги забравят или разменят с други деца. Според мен така рискът е много по-голям от поява на всякакви други зарази.

Заедно с негативните ползи върху здравето, се повлиява и върху качеството на обучението. Ситуацията с пандемията налага дистанционно обучение, в което главните преподаватели са и родителите. Наред с работни и лични ангажименти, преподаването на дете е далеч над възможностите на много от нас. Но това е друга тема, която ще видим как ще се развие във времето и дали отново ще се повтори.

И вие знаете и аз съм наясно, че интернет е важен. Не само за да постваме картинки в социалните мрежи, ами и за бизнеса. Какви са обаче онези огромни позитиви, които дигитализацията дава на бизнеса, които са непостижими без него.

Никак не са малко икономистите и маркетолозите, които застават твърдо зад идеята, че дигитализацията променя пазара към по-добро. Реших обаче да не им се доверявам и сам да потърся какви са основните причини един малък бизнес да реши да изгражда уеб сайт, като се има предвид, че качествената изработка на такъв, би му струвала голяма част от приходите. Тоест той е заплашен от риск да си изгуби парите.

Намерих доста неща, като информация, но определено един от най-полезните материали прочетох в bgonair.bg, където бяха систематизирали причините в 8 групи. Едва ли са успели да опишат всяка една ситуация и да обхванат всеки един бранш и неговите причини, но са се опитали да бъдат максимално изчерпателни.

Основната им идея се завърта покрай факта, че хората вече са почти ежеминутно онлайн и се допитват първо до телефоните си, а след това до другите хора. Това е и главната причина, когато искаме да посетим даден офис или магазин, да търсим адреса му онлайн. Там проверяваме и за работното време, наличността на продукта, който сме си избрали, дали имат доставки до нас и тн. Ако не намерим уеб сайт или Google визитка, има голяма вероятност да изберем друг офис за търсената услуга или друг подобен продукт, за да си спестим неудобството.

Като заговорих за неудобство, според мен това е и основната причина всеки бизнес да се нуждае от уеб сайт – за да бъде удобен на всички, които се възползват от стоките и услугите му. В противен случай, конкурентите, които са по-удобни за намиране, обаждане, комуникация, ще спечелят клиентите. Това стои и зад оптимизацията за търсачки, така нареченото SEO – всички механизми, чрез които един уеб сайт излиза по-напред в класирането на Google. А да излизаш по-напред на практика означава да си по-лесен за посещение от клиентите.

Моят най-добър приятел ще сключва граждански брак и ме покани да бъда негов кум. Няма как да ви опиша вълнението и едновременно с това и притеснението от тази отговорна задача. Заедно обаче със задълженията идват и разходите. Не мога да твърдя, че при мен те са толкова много, но се изненадах от сметката на малдоженците за цялата организация.

За моята роля на кум са ми необходими средства за закупуване на облекло, съобразено с темата на сватбата, за подарък на младото семейство, за откупването на кумските дарове и за подготовка на трапеза вкъщи. Далеч по-страшни финансово са разходите за младоженците. Освен за нещата, които ви споменах, тях ги очакват още много пъти по толкова. А най-неприятното е, че разплащането е в хиляди, които излитат със скоростта на диви зайчета.

След разговор с моя приятел разбрах, че инвестирането в облеклата им е дребен разход. Също толкова незначително се оказва и плащането на кувертите в избраната празнична зала. Но всичко след това си е сериозна цифра. Наемането на фотографи за церемонията, за цялото празненство в ресторанта, за допълнителната фотосесия е няколко хиляди. При надвишаване на уговорените часове, разбира се, се доплаща.

Следват изборът на диджей, който ще бъде отговорен за разгара на хубавото музикално парти. Видеозанемане, което ще увековечи деня. Допълнителни екстри в заведението. Изненади за гостите. Шоупрограма. Списъкът наистина е дълъг, а това са само основните разходи. Без значение дали си поканиш 50 или 100 човека, тези средства трябва да ги отделиш. Точно заради това и кувертите не се оказват такъв голям проблем, както си мислих аз преди.

Моето мнение е, че решил ли си да организираш сватба, трябва да го направиш както трябва и да вложиш колко средства са необходими. Ако ли не – няма смисъл да се захващаш. Все пак се предполага, че сватбата ще е един път в живота и трябва да е достатъчно запомняща се за двойката, близките им и техните гости.

Преди няколко седмици бях на гости на мои приятели в Пловдив. Освен готини хора, места, храни и напитки, ме очакваше и още една приятна изненада – посещение на представление. По принцип харесвам театъра, но ми бе интересно коя постановка ще гледаме.

До заветния ден моите приятели пазеха тайна и не ми издаваха никакви подробности. Знам, че имам интернет и мога да проверя какво ще се играе в Пловдив, но реших да се оставя наистина да бъда изненадан. Така се и получи. В последната вечер от юни се озовахме пред лятно кино „Бунарджика“, където ни очакваше моноспектакълът на Виктор Калев „Грамофон“.

Очаквах, че всичко ще продължи не повече от два часа и че ще бъде забавно, но не предполагах какво всъщност ще се случи. Виктор Калев направи въплъщение в едни от най-известните си образи, като същевременно разказваше и за живота си. На монитор зад него дори се появиха автентични снимки на близките му и самия него.

Мога да продължа да ви разказвам за играта и същността на спектакъла, но не това е целта на материала ми. Рецензиите оставям настрана и ще ви споделя най-вълнуващото от вечерта. Първата голяма изненада бе Тони Димитрова, която връхлетя на сцената и заедно с Виктор изпяха няколко дуетни парчета. Аз съм изключително впечатлен от присъствието и гласа на тази велика жена, дори смятам да посетя и неин концерт по-нататък. По подобен начин публиката плени и бившата колежка на Калев Нели Петкова.

Някъде между разказите и песните обаче се появи една детска история за първата любов. Е, оказа се, че именно тя присъства на „Грамофон“. Първото момиче, в което Виктор се бе влюбвал някога, е пловдивчанка. От екипа на представлението направиха изненада и за актьора, и за публиката. Първата любов на Калев се появи на сцената. Беше много вълнуващо, емоционално и непринудено, защото двамата не се бяха виждали от около 30 години.

Не знам как изминаха не два, а цели три часа. „Грамофонът“ наистина ни завъртя във въртележката на живота и ни показа едновременно забавната и тъжната страна на актьорството. Но ни даде и емоцията, от която всеки човек има нужда. Препоръчвам ви да го посетите и вие!

Знаете ли, че в България има едно малко китно селце, което е необикновено? Сигурно ще ме оспорите, че всяко населено място притежава собствен дух и се отличава с чар, което е факт. Но на колко селски улички можете да видите заедно Фидел Кастро, Бийтълс, Доналд Тръмп и бай Иван?

Предполагам се досетихте, че не става дума за реалните личности, а за техните изображения, които красят стените и дуварите в пловдивското селце Старо Железаре. От няколко години насам то се превърна в туристическа атракция за пътуващите към Хисаря и интересът към него не стихва.

За първи път разбрах за своеобразната арт галерия на открито от новинарските емисии, после от социалните медии, а след няколко месеца лично посетих селцето. Останах с много добри впечатления, защото вместо безсмислени графити и драсканици, улиците разказваха история. Красиви портрети на известни личности в компанията на жители от селото или класически произведения на изкуството като „Викът“ на Едвард Мунк.

Чувството е сякаш се пренасяш в един друг свят, по-красив и по-чист, който те вдъхновява. Навсякъде има хора, които отбиват колите си на пътя и спират, за да разгледат причудливите рисунки и да се снимат за спомен.

Веднага щом се прибрах потърсих повече информация за този феномен за мен и най-важното – кой е вдъхновител и създател на тази красота. Оказа се, че това са Венцислав Пирянков, чиито корени са от Старо Железаре, и съпругата му Катажина, която е полякиня. Венци е преподавател по рисуване в Полша и негови студенти творят по стените на селцето. Жителите, сред които доста възрастни хора, приемат този процес с усмивка. Защото селото им се възражда чрез изкуството и се пълни с живот.

Ами, така е! И аз го видях. Уличното изкуство е оставило своя отличителен белег. То не е прибрано в зали и галерии, а е цяло едно село, което носи своя почерк и не остава незабелязано.

В предната статия в блога започнах темата за най-емблематичните и класически филми в историята на киното. Тъй като бях изключително вдъхновен и не ми бе достатъчна само една класация, реших да ви запозная с още няколко от любимите ми заглавия.

Аз пея под дъжда (1952)
Този филм е прекрасен израз на киното, който излъчва любов и преливаща радост. И заразява благодарение на своята музика и песни, които веднъж чути, остават в съзнанието. „Аз пея под дъжда“ е комедия, пълна с магия и усещане. А танцът, който разкрива движението със сочещия нагоре чадър, е перфектен образ на оптимизъм и щастие, символи и до днес.

Някои го предпочитат горещо (1959)
„Някои го предпочитат горещо“ е част от историята на киното и паметта на киноманите по целия свят. Експлозивна комбинация от гангстери и красиви момичета, комедия, блестяща и гениална заради всеки детайл. Голяма е заслугата на режисьора Били Уайлдър, който майсторски обединява блясъка и цинизма в един от най-добрите сценарии на комедия, писани някога.

Кръстникът (1972)
Истински шедьовър на киното! Семейна история за голяма трагедия, при която филмовият ноар достига до шекспировите резонанси. Филмът е придружен от митичния саундтрак на Нино Рота и именно той повлиява допълнително на усещанията. Чрез „Кръстникът“ режисьорът Копола критикува американската система, в която мафията намира убежище чрез корупция на сенатори, съдии и полиция.

Апокалипсис сега (1979)
Още едно отлично попадение на Копола. Филмът е екзистенциално пътуване към пропастите на лудостта и отчаянието. Войната е представена като мания, при която Уилард и Курц са две страни на една и съща монета. Неразривно във всяко отношение, това е непосилно (но прекрасно) кинематографично изживяване на ужаса и глупостта на войната.

Всички имаме своите любими филми, тези, които обичаме да гледаме отново и отново, тези, които наричаме вечна класика. Създаването на списък с най-добрите филми в историята на седмото изкуство е почти самоубийствено начинание. Причината е, че някое заглавие винаги ще липсва или оставя.

Аз обаче поемам риска, тъй като във времето на изолация имах достатъчно време да помисля по темата. Ето ги моите предложения. Надяваме се да ви харесат. Нека завесата се отвори!

Броненосецът „Потьомкин“ (1925 г.)
Един от ключовите филми в развитието на визуалния разказ в киното, както и на редактирането и монтажа. В известната сцена на одеското стълбище има повече от 170 изстрела, свързани от монтажа. Те успяват да предизвикат усещания, които се обединяват с влиянието на последователността на всички следващи кадри. Тяхната роля е да достигнат до великата визуалната сила, която по-късно е вдъхновение за безброй режисьори.

Страстите на Жана д’Арк (1927)
Операторското майсторство на този филм е неговото главно предимство и една от основните причини, поради която се смята за шедьовър на нямите филми (и на киното като цяло). Неговите заснети мощни образи, особено близки планове на главния герой, и неговото огромно чувство за ритъм го правят истинско кинематографично изживяване.

Гражданинът Кейн (1941 г.)
Негов режисьор е един от на-добрите – Орсън Уелс. Това е и една от причините да се наложи като едно от най-важните и влиятелни произведения в историята на седмото изкуство. Режисиран, написан в съавторство с участието и копродукция на Welles, това е необичаен случай на пълна творческа свобода. История с неочакван край и много символика.

Приказки от Токио (1953 г.)
Един прост сюжет за драма, която се занимава с универсалните чувства: любовта между родители и деца, непоправимото минаване на времето, забравата, егоизма на децата. Живот чрез тишина и опустошителен портрет на човешките изгубени наследства. Силно емоционален и повдигащ редица екзистенциални въпроси.

Често класическата музика е определяна като сложна, загадъчна, успокояваща, а за някои – скучна. Аз нямах мнение по въпроса, защото не представляваше интерес за мен да слушам подобна музика.

Докато не чух произведенията на Лудовико Ейнауди. Той се ръководи от собствените си правила в музиката. Успял е да създаде интересна метаморфоза от стилове, като в основата му е микс от напълно класическо звучене с модерни ноти. Пианото е основният му инструмент, често придружаван от цигулки, виолончело, виола и др.

Лудовико използва всеки един от елементите, от които е изградена музиката: разнообразие от ритми, мелодии, нюанси. Резултатът е вдъхновяващ!

Според мен това изпълнение е едно от най-добрите му:

https://www.youtube.com/watch?v=KSeE4k8MsEs

Според Библията изграждането на Вавилонската кула е причината за появата на различните езици по света. Те са наказание за хората, защото се опитали да достигнат до Бог. Днес обаче езикът не се възприема като нещастие, а по-скоро се е превърнал в отличителна черта на всяка отделна нация и култура. Езикът е сплояващ елемент, който едновременно обединява група хора и ги различава от останалите. Именно поради тази причина той е символ на идентичността.

Българският език е съществен пример в историята, който показва тежкия път на изграждането ни като народ. Започнал като ключов фактор за обединение на славяни, траки и прабългари, устоял на византийско и турско владичество, достига до днес, над хилядолетие по-късно, като достоен представител на българската нация. Въпреки това мнозина са смятали, че е време езикът ни да претърпи промени. Именно затова след Освобождението през 1884г. започва дебат за подмяна на българския език с руски, символ на новото начало на Третата българска държава. Посегателството срещу идентичността ни кара писателя Иван Вазов да защити езика, като пише стихотворението „Българският език“.

Все пак нашата кирилица устоява на нападките, преживява две световни войни и 40-годишен тоталитарен режим, навлиза в нови времена, когато технологиите и все по-голямата глобализация на света провокират въпроса за запазване или промяна на кирилицата с латиницата. Натиск върху трансформацията оказват както новият либерален език от улицата (сленг), така и компютрите, и общуването онлайн, които тотално промениха правилата за употреба на езика, вследствие на опростяване правописните норми за общуване в мрежата.

Но въпреки всичко българският език се запазва и вярвам, че ще устои и на още промени.

Мина достатъчно време от премиерата на Вещерът – адаптацията на серия романи и разкази на Андрей Сапковски, както и няколко доста популярни компютърни игри. Чак ми беше малко странно да гледам западна екранизация на книги, които използват елементи от славянската митология, но не се оплаквам – по една или друга причина, на нас в днешно време сякаш са ни малко далечни приказните същества от типа на кикимора, но определено сме чували думата, а бабите ни вероятно даже са знаели легенди.

Сериалът получи доста необичайни отзиви – критиците бяха безмилостни, но зрителите останаха доста доволни (в това число феновете на игрите, на книгите, на Игра на тронове и даже хора, които случайно го бяха изгледали). Чух мнения, че въпросният Вещер е на екрана, сериалът е страхотен. Но когато изчезне, той губи своята скорост. Не съм съвсем съгласен – сериалът си имаше доста силни моменти и в сцените, в които не участваше – но Хенри Кавил определено свърши страхотна работа.

Магическият и циничен фентъзи свят също бе добре направен – тези елементи всъщност са ключът към вникването в смисъла на историята. Предполагам, че на много от нас ни харесва, защото сме наясно с факта, че дори в средновековния свят, в който се развива действието, има герои, които са впечатляващо реалистични.

След пагубния осми сезон на Игра на тронове, мнозина бяха скептично настроени и към тази адаптация. Мнозина останаха разочаровани от HBO сагата, но да си го кажем направо – създателите явно бяха изгубили интерес и вече гледаха към други проекти. При „Вещерът“, от друга страна, създателите видимо проявяват истинска страст към проекта си и освен това се вслушват в мненията на критиците и феновете. Това може да ни даде един сериал, който ще оправдае очакванията ни до самия край.

Дочух, че действието вече се развива едновременно, което според мен ще го направи още по-ангажиращо. Стискам палци и следващите сезони на Вещерът да са толкова добри, че и повече.

На вас хареса ли ви Вещерът?

От доста време ми се върти в главата една мисъл – време е да отворя собствен бизнес.

Не съм недоволен от работата си, нито съм особено доволен. Просто в живота на всеки идва момент, в който му се приисква да създаде нещо свое. Градина, която да полива и подкастря и която да е изцяло негово творение.

В началото само знаех, че искам да се отделя от големите фирми, за които съм работил през целия си живот. Не бях измислил какво точно бих искал да правя. Не разполагам със земи или някакво особено влечение към занаятите. Тогава ми хрумна – от наследствената ми къща би излязла страхотна къща за гости.

Естествено, ще трябва доста да я пооправим – нови дограми на долния етаж, саниране, пълно обновяване на всички помещения. Градината има широк участък, на който би могла да се побере малка беседка. Ще си запазя „апартамента“ на третия етаж, но брат ми открай време живее в Германия и не се е прибирал от години. Мисля, че няма да се възпротиви твърде много ако на този етап му предложа да изкупя неговия дял. Бих му предложил даже партньорство.

Може би малко бързам, но даже вече започнах да проучвам възможности за финансиране на бизнес. Българска банка за развитие веднага привлече вниманието ми с впечатляващото си портфолио – през последните 20 години са помогнали на хиляди предприемачи от всички сектори да стартират и развият бизнеса си. Не бях чувал за изпълнителния директор друго освен в статия на Dariknews.bg когато Стоян Мавродиев даде показания пред Специализирания наказателен съд относно делото за продажбата на EVN.

Сред тези наистина впечатляващи успехи е и мидена ферма „Дълбока“ край Каварна. Ресторантът ѝ е познат на всеки любител на морска храна, който прекарва почивните си дни през лятото в онзи край. Навремето собственикът на фермата и ресторантът е попаднал на Българската банка за развитие, докато е търсел кредитна институция с по-добри условия. Погасил е предсрочно стар кредит и е сключил договор с ББР. Банката и мидена ферма „Дълбока“ остават партньори и до днес, а ресторантът се радва на огромна популярност през летните дни.

Силно ме впечатли случаят на „Косовските къщи“ в село Косово – Възрожденски къщи, обявени за паметници на културата, реставрирани от Христо и Светлана Ралеви и преобразувани в къщи за гости. Посетителите могат да се потопят директно в старинната Възрожденска атмосфера насред природата около селото. Проектът е осъществен с помощта на кредит от Българска банка за развитие.

Моята скромна къща не е нито Възрожденска, нито се намира в китно родопско селце, но не мога да не се вдъхновя. Все пак са реставрирали цели три паметника на културата и са ги превърнали във функциониращ почивен комплекс.

Примерите за проекти, осъществени с помощта на ББР, са кой от кой по-цветущ – от ферми за тихоокеанска сьомга в България, до мандри за кефир и моцарела до Земенския манастир, до винарни, в които човек може сам да си направи вино, всички тези идеи някога са звучали смехотворно, докато някой не ги е превърнал в реалност. Стоян Мавродиев, главен изпълнителен директор на Българската банка за развитие през последните две години, посочва именно тези талантливи и амбициозни хора като доказателство, че България е добра почва за развитие на предприемачеството. Това ми вдъхва доверие в моя скромен план.

А тези малки, смели проекти имат огромно значение за развитието на България. Проучванията сочат, че малките и средните бизнеси са отговорни за 1/5 от БВП на страната. Освен това Българската банка за развитие ги счита за част от по-широката си мисия да подкрепя икономическото и социалното развитие на страната, което включва работа по инфраструктрни проекти. В крайна сметка двете неща си взаимодействат – според Стоян Мавродиев, развитието на инфраструктурата и развитието на бизнеса в даден регион са пряко свързани.

Това е от мен по темата засега. Имам още много да обмислям и проучвам, но след всичко, което прочетох през изминалите няколко дни, се чувствам доста уверен.

Литературата е голяма и вдъхновение дебне отвсякъде. Точно затова не трябва да се ограничаваме само с познатите жанрове като романтика, трилър, историческа и т.н. Истината е, че всяко произведение носи своята стойност, независимо от разпределението, към което принадлежи. А ние като широкоскроени хора трябва да сме отворени към новото.

Именно воден от тези мисли, стартирах и своето търсене из книгите. Предполагам като повечето хора и моето книжно приключение е започнало от страниците на задължителните произведение в училище. По-късно прерастена в специализирана литература по професията в университета. И чак накрая достигна до момента на откритие на собствени интереси и влечения.

Но след години четене на книги в сходна тематика, ми се искаше да разнообразя. Така започнах да се насочвам не само към по-малко познати заглавия, но и към по-малки издателства. От книги за любов, през автобиографии до такива с упражнения за тяло и ума и духовна литература, достигнах и до религиозната. Аз не съм с предразсъдъци по темата, дори четох за различните вероизповедания, тяхната символика, мисия и цел.

Но впечатление ми направи едно българско издателство – Нов човек. От организацията са си поставили за задача да привнесат повече в обществото ни добрите порядки, които са водещи при християнството. Смятат, че така ще се подпомогне и църквата, и нейното дело. На мен лично тази цел ми е леко крайна, но пък предоставят на осъзнатите читатели още една интересна алтернатива, която да изпробват.

В списъка с техните автори, открих и българина Васил Лазаров. Той има няколко романа, както и стихосбирка, и сборник. Взех една от книгите му – „Звънът на камбаните“, и се оказа, че далеч не е толкова религиозно насочена. Всъщност историята е интересна, преплетена с мистика, любов, исторически събития и човечност. И определено не е натрапчиво християнска.

В избраните от издателството книги има и такива на световно известни писатели, на съвременни и малко по-далеч във времето творци. Откриват се както по-религиозни, така и с по-лека нотка християнство четива – като на Васил Лазаров например. Това не е агитация, а просто ви давам нова възможност – бъдете будни и следете за книжни съкровища отвсякъде.

Вярвам в Бог и една от причините за това е, че виждам ясно неговата любяща щедра ръка, която ни отвежда на най-неочаквани места, за да намерим отдавна търсеното изцеление. Защо от всички възможни професии избрах да стана писател ? Та аз мразя тишината, статичността и самонаблюдението. Но голямата ми любов – историите и думите – е причината да опозная отблизо „неподвижността“, което е определено доказателство, че Господ притежава и чувство за хумор, и безкрайно милосърдие.

Думата „неподвижност“, разбира се, ми напомня за Елиът, в когото се влюбих още като млад читател преди много години.

Единственият начин да минеш през празнотата е неподвижността – да се взираш, без да трепнеш, в дълбоката рана. Невъзможно е да надбягваш живота. Опитвал съм. Единственото, което можеш да направиш е да се разкриеш в неподвижността и мълчанието.

Открих, че изцелението и възстановяването на равновесието също се постигат в тишина, въпреки, че не ми се иска да е така. Понякога ми се иска да мога да имам такива прозрения и по време на парти, докато гледам телевизия или слушам силна музика.

Понякога се чувствам като последния екстроверт на земята, последният човек на дансинга, като този, който последен осъзнава факта, че не можеш да избягаш от тишината, ако се стремиш към истинско духовно общуване. Цял живот бягам от истинската тишина, а единствено в нея е възможно да се разкриеш. И едва тогава може да започне процесът на изцеление и пълно възстановяване на равновесието.

Необходими са едва няколко минути, в които да притихна и да се обърна към Бог, който ме е създал и ме обича, за да намеря вътрешния си покой и да отнеса със себе си обратно в динамиката и шума малко късче светлина. То остава в мен и когато ме връхлетят въпросите, страхът и хаосът, мога да се оттегля там – в онова изпълнено с тишина и покой място.

Когато започнеш да носиш Божият любов и дълбок покой в душата си, осъзнаваш, че не е нужно да пребродиш цялата планета, за да ги търсиш извън себе си. Съкровището, което си търсил дълго, е било съвсем близо, било е в теб през цялото време.

Вие вярващите ли сте?