Петър Стоилов

Днес ще Ви запозная с най-любимата ми руска група – група “Любе”. Не може да се каже, че групата е непозната на българската публика, тъй като вече реализира, през няколко години, две турнета в най-големите български градове, преминали при доста голям успех. Началото на групата ни води към далечната и знакова за нас 1989-ма година и е поставено от руския продуцент и композитор Игор Матвиенко, който и до ден днешен работи в много тясно сътрудничество с групата. Първоначалната му идея е да създаде формация с много отчетливо патриотично звучене, която да пее за духовните ценности, за родината, за чувството на патриотизъм и дълг пред родината, за това, което е скъпо на сърцето на обикновения руски човек, за когото родината е дворът, в който е израсъл, приятелите от детството, първата любов и т. н. И тази проста на пръв поглед, но гениална идея, наред с изключителната харизма и кадифен глас на фронтмена на групата Николай Росторгуев, незабравимите текстове на Александър Шаганов и прекрасните композиции на Игор Матвиенко за кратко време изстрелват “Любе” в звездните орбити на руската популярна музика. Основана на най-добрите традиции на съветската песенна култура, на съвременни аранжировки, използване на руски народни мотиви, мощни партии на мъжки хорове в припевите, текстови препратки към класически произведения и към градския фолклор, музиката им прави силно впечатление не само на руската публика и скоро “Любе” става разпознаваема и обичана група и зад граница. Едни от най-хубавите им песни през годините са “Станция Таганская”, “Младшая сестренка”, “Там за туманами”, “Ребята с нашего двора”, “Комбат”, “Березы”, “Позови мне тихо по имени”, “Тъй неси меня, река”, “Конь” и много други.

Днес ще Ви запозная с най-любимата ми руска група – група “Любе”. Не може да се каже, че групата е непозната на българската публика, тъй като вече реализира, през няколко години, две турнета в най-големите български градове, преминали при доста голям успех. Началото на групата ни води към далечната и знакова за нас 1989-ма година и е поставено от руския продуцент и композитор Игор Матвиенко, който и до ден днешен работи в много тясно сътрудничество с групата. Първоначалната му идея е да създаде формация с много отчетливо патриотично звучене, която да пее за духовните ценности, за родината, за чувството на патриотизъм и дълг пред родината, за това, което е скъпо на сърцето на обикновения руски човек, за когото родината е дворът, в който е израсъл, приятелите от детството, първата любов и т. н. И тази проста на пръв поглед, но гениална идея, наред с изключителната харизма и кадифен глас на фронтмена на групата Николай Росторгуев, незабравимите текстове на Александър Шаганов и прекрасните композиции на Игор Матвиенко за кратко време изстрелват “Любе” в звездните орбити на руската популярна музика. Основана на най-добрите традиции на съветската песенна култура, на съвременни аранжировки, използване на руски народни мотиви, мощни партии на мъжки хорове в припевите, текстови препратки към класически произведения и към градския фолклор, музиката им прави силно впечатление не само на руската публика и скоро “Любе” става разпознаваема и обичана група и зад граница. Едни от най-хубавите им песни през годините са “Станция Таганская”, “Младшая сестренка”, “Там за туманами”, “Ребята с нашего двора”, “Комбат”, “Березы”, “Позови мне тихо по имени”, “Тъй неси меня, река”, “Конь” и много други.

Скоро писах за мюзиклите и ви споделих, че не съм от горещите почитатели на този жанр поради факта, че съм динамичен човек, а действието обикновено там тече доста бавно. От всяко правило обаче си има изключение и тия дни се сетих за едно от изключенията. Има един музикален филм, който не просто харесвам, обожавам – и там действието тече бавно, сюжетът е опростен, разбира се, акцентът е в музиката – но музиката и пеенето са толкова хубави, че няма никакво значение има ли сюжет, няма ли и как точно се случва той. Предполагам повечето от вас се сещат, че говоря за филмовата и музикална класика, шедьовъра на Милош Форман – “Коса”. В киното рядко се среща такова равностойно съчетание от страхотна музика, разтърсващ сюжет и наистина много сериозни и дълбоки послания. Направен по едноименен бродуейски мюзикъл, отразяващ живота в Америка в края на шейсетте години на миналия век, по време на хипи ерата, носещ много силни и директни антивоенни послания, филмът за пореден път доказва една моя отдавнашна теза, че всъщност най-качествените филми в Холивуд се правят от европейски режисьори и рядко получават оскари. Около два часа филмово време, двайсетина песни, отдавна влезли в музикалната история като класика и много истини – за мира и войната, за смисъла и обезсмислянето на живота, за слънцето и тъмнината, за децата, за приятелството, за силата на хората, когато се обединят – разказани с песен. Личният ми фаворит от тия двайсетина песни е финалната песен Let the Sunshine in (Оставете слънцето да грейне вътре) и ви предлагам да я чуем заедно.

Носителите на две награди грами Evanescence най-после издадоха новият си албум. Три години след последния албум The Open Door, който отново постигна световен успех, бандата претърпя известно сътресение след като няколко нейни членове я напуснаха. През тези три години вокалистката Amy Lee споделя, че групата е преоткривала себе си и е успяла да извади позитивното от цялата ситуация, а именно да създаде така дългоо1аквания трети студиен албум. Предполагам, че когато Evanescence се появи на бял свят всички очакваха да се спази принципа „всяко чудо за три дни”. След невиждания успех на първият им студиен албум “Fallen”, който им спечели над седемнадесет милиона продажби по цял свят, те продължават да ни сервират само качествена музика. Интересно за мен е колко дълго работят върху албумите си и музиката си като цяло. Принципно не може да съществува ниаква база за сравнение, но родните фолк певици всяка година нов албум, а накрая изведнъж слизат от сцената и повече никой не се сеща, че са се раждали дори. Противно на нашата родна музика тип пародия, групи като Evanescence творят лицето на съвременната рок – метъл сцена. Похвално как в този свят на бързата храна, бързите жени и музика, която мога единствено да сравня с насекомото-еднодневка, има млади хора пълни с идеи и творящи изкуство. Новият албум носи едноименното име на бандата, може би символизиращо новото лице на групата и тяхното преоткриване. Той излезе още миналата година през октомври и в него като начало са предвидени два сингъла : My hear is broken и  What you want. Лично моето мнение е, че се очертават още няколко : Lost in paradise, Oceans и Sick.

Тази година, доколкото прочетох последните новини, на прословутия конкурс Евровизия ще ни представя „ромската перла”, както я наричат – Софи Маринова. Не знам за вас това дали е странно или не, но аз го намирам за изключително притеснително. Не искам да обидя никого, нито певицата, нито многобройните и фенове, които я подкрепиха и гласуваха за нея, за да бъде възможно тя да стане лицето на България за 2012 година. Смятам обаче, че е крайно неподходящо, дори мисля, че самата тя няма да се чувства комфортно и в свои води на такъв концерт. Наблюдава се едно непрестанно упорство от страна на чалга певиците да излязат от кръга си по един или друг начин, дори към сегашно време самите им песни звучат странно с вкараните елементи в тях от хаус, техно и дори рок музиката. Не разбирам защо е нужно това, не може ли всеки да си стои в този бранш, който му е отреден и е ясно, че за другаде не става. За конкретната певица не мога да не кажа, че притежава нетипичен и силен глас, наистина е надарена. Може би самата концепция на формата Евровизия някак се изкриви по един странен начин. Докато преди година две, това беше конкурс за млади таланти, нови открития, непознати бъдещи звезди, сега на него се явяват все повече и повече известни и реализирали се в някакъв жанр певци, певици и всякакви музиканти. Освен Софи на малките концерти, които излъчваха по телевизията, видяхме и  друга фолк звезда. Мисля, че е най-добре всеки да си стои там където му е мястото и да се даде път и шанс на младите и неоткрити все още таланти, на които им предстои да градят кариера.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Напоследък непрекъснато се върти по всички радиостанции и музикални телевизии песента на Дивна и Миро – Ти не можеш да ме спреш, която се превърна в абсолютен хит. Понеже много я харесвам и много се възхищавам на това удивително чаровно и безкрайно надарено с глас и музикални таланти дете, реших да напиша няколко думи по този повод. Аз лично предполагам и всички останали я познавате от сцената на едно предаване, която се казваше „Пей с мен” и се излъчваше по Нова телевизия. Още тогава тя направи силно впечатление, докато изпя страхотни песни заедно с Миро от Каризма. Тогава той обеща, че ще направят дует и ето, че няколко години по-късно той е факт. Много съм радостен, че той удържа на обещанието си и като краен резултат се получи един страхотен сингъл. Това момиче е една нова изгряваща звезда на музикалния небосвод на България. Трябва да се дава възможност на все повече млади хора да се изявяват и да показват талантите си, защото имаме наистина много даровити деца. Много са ползотворни и всичките тези формати на различни музикални предавания, които дават възможност на младите и подрастващи бъдещи творци да се изявяват и да бъдат открити от продуценти, които да реализират мечтите им.

След като нашумялата певица Аделе обра цели шест награди Грами, се появи слух, че тя обмисля да прекъсне музикалната си кариера за 4-5 години, което вся доста смут в интернет пространството. Клюката обяснява, че Аделе иска да си даде солидна почивка, за да може да се погрижи малко за личния си живот и най-вече за да има достатъчно време да обръща повече внимание на приятеля си, тъй като досега кариерата и е пречила да поддържа стабилна връзка. Твърди се още, че тя иска да прекъсне серията от тъжни парчета и да събере вдъхновение за по-весел и положителен албум. Веднага след този слух пък се появи опровержение, че е ставало за 5 дни, а не за 5 години, което мен лично много ме обърка. Първият вариант ми се стори най-правдоподобен, но пък от друга гледна точка след такъв успех тази година, би било грехота тя да се оттегли от сцената – би разочаровала доста фенове, в лицето на които тя срещна огромна подкрепа. Мисля си, че едва ли в разцвета на кариерата си, тя ще обърне гръб на развитието и като една утвърдена и популярна изпълнителка. Тя притежава уникален глас и аз лично много харесвам песните и, както и факта, че доказа, че дори и по-закръглените изпълнители имат шанс да бъдат оценени по таланта, а не по-външния вид. Надявам се да продължи с творчеството си и да пожъне още успехи.

Много малко хора харесват филмите мюзикъли, защото самият жанр е твърде специфичен и дори да обичаш да слушаш музика, това няма да има значение, когато гледаш филм. Аз например въпреки голямата си любов към музиката откровено казано намирам този тип филми за досадни. Може би това се дължи на факта, че два вида изкуство се смесват и ми идва в повече резултата, който се получава. Неведнъж съм се опитвал да гледам подобен жанр, но никога не успявам да стигна до самият край на филма. Самото чакане да се развиват действията посредством различни песни, които се изпяват от самите актьори ми е отегчително, тъй като разбираш какво предстои да се случи, но то се случва чак след като свърши песента. Разбира се има някои изключения, едно от които се сещам е един епизод от известен телевизионен сериал, който беше направен като мюзикъл по случай някаква годишнина от измислянето на жанра. Не знам дали защото следя конкретния сериал или по някаква друга причина, но много ми хареса и се изненадах от самият себе си. Когато става дума за театър обаче, колкото по-музикална е една постановка, толкова повече ми харесва и ме забавлява. Странно наистина, но са факт тези мои предпочитания самоизключващи се едно друго. Доколкото съм запознат мюзикълът е възникнал през двадесети век и е бил на голяма почит, поради лесното възприемане на постановките от хората.

Не знам дали младите хора, които днес се радват много на електронната музика, са се замисляли кой е създателят и. За мен най-голямата легенда ще си остане Жан Мишел Жар. Още от малък бях луд фен на неговата музика. Може би този интерес дойде от факта, че едно време баща ми само това слушаше и сега като слушам нещо негово и ми навява много хубави спомени от детството. Ние с баща ми не бяхме само фенове на аудио касетите на Жар, но и сме записвали с видеото негови концерти, които се славеха с невероятни за времето си ефекти – много заря, свирене чрез лазерни лъчове и още куп ефекти, които не мога да опиша. Но нека дам малко информация за този наистина велик новатор в електронните звуци и музика.
Жан Мишел Жар е роден на 24.08.1948 г. В ранна детска възраст той учи пиано, но след това спира да се занимава с класическа музика. През 1968 участва в групата за музикални изследвания и се запознава с творението – синтезатор. Първият му официален албум – „Oxygene“ излиза през 1976 г., който се оказва изключително добър и бележи милионни продажби. Бива разпространен и оценен от целия свят. Той е признат от много хора за един от най-значителните албуми, тъй като се характеризира с уникално съчетание на звуци. За много от звуците, които Жан Мишел Жар разработва е отговорен неговия сътрудник Мишел Гейс, който е разработвал оборудването. Несъмнено по онова време музиката на Жар беше уникална и се харесваше на огромна част от населението, може би защото те вкарваше в някаква мелодична мистика и съчетание от космически звуци.

Не знам дали младите хора, които днес се радват много на електронната музика, са се замисляли кой е създателят и. За мен най-голямата легенда ще си остане Жан Мишел Жар. Още от малък бях луд фен на неговата музика. Може би този интерес дойде от факта, че едно време баща ми само това слушаше и сега като слушам нещо негово и ми навява много хубави спомени от детството. Ние с баща ми не бяхме само фенове на аудио касетите на Жар, но и сме записвали с видеото негови концерти, които се славеха с невероятни за времето си ефекти – много заря, свирене чрез лазерни лъчове и още куп ефекти, които не мога да опиша. Но нека дам малко информация за този наистина велик новатор в електронните звуци и музика.
Жан Мишел Жар е роден на 24.08.1948 г. В ранна детска възраст той учи пиано, но след това спира да се занимава с класическа музика. През 1968 участва в групата за музикални изследвания и се запознава с творението – синтезатор. Първият му официален албум – „Oxygene“ излиза през 1976 г., който се оказва изключително добър и бележи милионни продажби. Бива разпространен и оценен от целия свят. Той е признат от много хора за един от най-значителните албуми, тъй като се характеризира с уникално съчетание на звуци. За много от звуците, които Жан Мишел Жар разработва е отговорен неговия сътрудник Мишел Гейс, който е разработвал оборудването. Несъмнено по онова време музиката на Жар беше уникална и се харесваше на огромна част от населението, може би защото те вкарваше в някаква мелодична мистика и съчетание от космически звуци.

Вчера случайно по радиото научих шокиращата новина за смъртта на великата Уитни Хюстън. Това ме провокира да напиша няколко реда, с които да изразя каква велика певица и артист беше тя, и с какво ще бъде запомнена. В последните десет години от живота и не беше тайна, че тя се бори със зависимости към наркотиците и алкохола. Въпреки проблемите в личния и живот тя винаги беше на върха. Всички ще я запомним с уникалния филм „Бодигард”, в който тя участва заедно с актьора Кевин Костнър. С него тя успя да достигне втория връх в кариерата си, което я направи истинска звезда. Музиката към филма, която се изпълнява от певицата до ден днешен е най-продавания филмов саундтрак. А песента „Винаги ще те обичам” покори целия свят и завинаги ще остане един от нейните незабравими сингли. Уитни печели шест пъти наградите „Грами”, двадесет и два пъти печели Американските музикални награди и цели тридесет пъти наградите „Билборд”. В книгата на „Гинес” за нея пише, че е най-награждаваната певица за всички времена. В музикалната си кариера успя да постигне невиждани върхове и почти всяка песен изпята от нея ставаше хит. Макар името и непрекъснато да свързва с нейните проблеми и зависимости, тя ще бъде запомнена единствено с невероятния си глас, който покори целия свят и никога няма да бъде забравен,

Безспорен е факта, че музиката създава атмосфера. Под това се разбира дали една песен може да промени настроението ви, дали може да ви натъжи или развесели. Дали може да ви предизвика да си зададете въпроси, които не се си задавали никога преди. Дали може да ви накара да си спомните отминал скъп момент или ще ви предизвика да развихрите въображението си и да си представите нещо докато я слушате. Способността на музиката да създава атмосфера е уникална, неприсъща на нищо друго. Песента може да те направи съпричастен към събитията разказани в нея, да промени мнението ти. Именно за това, за всяко нещо казваме, че ще си пуснем музика за да се вкараме в настроение. Романтична музика за вечерята на свещи, тъжна балада за несподелената любов или бързо танцувално парче за събирането преди дискотеката. Музиката е едно от най-достъпните изкуства за всички хора. Ако не всеки може да разбере абстрактната фотография, странните скулптури или картините, които изглеждат по-скоро като мацаница, отколкото като изкуство, то музиката е достъпна за всички. Една тъжна песен може да разплаче както малко момиченце, така и възрастна жена. Едно от хубавите неща на музиката е, че всеки може да интерпретира една и съща мелодия по всевъзможни различни начини. Така една песен става част от много хора. Музиката е една полифонична магия от тонове, които ни карат да чувстваме и усещаме и тя може да бъде сравнена единствено с любовта.

Напоследък след шума в всички видове медии за шистовия газ, се появи нов такъв шум за международното търговско споразумение за борба с фалшификациите – ACTA. Много интересна реакция на обществото наблюдаваме. Хората започнаха да се държат като, че ли ще им се отнеме нещо много ценно, аз не мога да кажа дали това е истина или са конспиративни слухове, но идеята за авторските права донякъде е оправдана. Определено трябва да има орган, който да наблюдава за кражба на авторските права, но това в никакъв случай не трябва да се разбира погрешно – ако е намесено посягане върху неприкосвеността на личната информация, то това е нарушение на човешките права. Гадаенето идва от това, че не се знае конкретния текст, което включва това споразумение, а друг признак, който поражда съмнения е, че то се е подписало тайно. Защо трябва да е тайно? От тук идват и въпросите на обикновения гражданин – щом обществото не трябва да знае за него, значи до известна степен ще засегне неговите интереси. Ако слуховете се окажат вярни, а именно, че ще могат да се предоставят данни за потребителите от интернет доставчиците и че ще има глоби и присъди за споделяне на музика, филми и т.н., определено това е в ощърб на обикновения потребител и това споразумение е само в изгода на големите компании, които ще могат да завеждат дела за щяло и нещяло. До известна степен това обезсмисля и цялата идея на интернет като свободно пространство, където потребителите могат да черпят информация и да обменят опит. Разбирам всички продуценти, изпълнители и всички в музикалния бизнес, но съм убеден, че хората, които наистина харесват тяхното творчество и продукти, ще си купуват албумите, а и те го правят и в момента. Пък и интернет е идеалното място за разпространение на всякаква медия. Самото споделяне и безплатна реклама на продукта. Това е моето мнение.

В течение на техническия прогрес музикалните носители се усъвършенстваха и преминаха през една огромна трансформация. В миналото хората са слушали музика от огромни плочи и на грамофони, а днес има флаш памет по-малка от размерите на кламер. На времето, когато аз бях ученик имах касетофон и милиони касети с различна музика, които слушах денонощно. Имаше периоди, в които дори не исках да излизам от вкъщи защото нямаше как да слушам музика навън. Изключително щастлив бях , когато се появиха уокмените и можех да съм със слушалки непрекъснато, дори в училище докато предават някакъв урок. В сравнение с онези времена, когато беше много неудобен факта, че една касета събира само около двадесет и четири песни, сега в паметта на телефона ми имам повече от сто парчета. Появата на музикалните дискове с mp3-ки беше истинска революция, която поведе след себе си и излизането на дискмена, с който вече можеше да се слушат от едно CD доста повече от 24 песни. В сегашно време единственото, което се е променило при мен е, че вместо уокмен и дискмен ползвам телефона си, за да слушам музика. Чудя се какъв ще бъде следващия етап от технологичната еволюция и дали ще доживеем да го видим.

Ирина Флорин направила нов албум, това разбрах миналата седмица. Да си призная честно толкова отдавна нищо не бях чувал за нея, че дори я бях забравил. Не само, че не беше правила никакви нови песни, ами изобщо се беше загубила от полезрението на родните папараци. След пет годишното си отсъствие от българската музикална сцена тя се завърна с нов албум. Името му е „Копринена жена”, отново уникално и нетипично, какъвто по мое мнение и самият стил на певицата. Албума включва осем авторски песни и два кавъра. Някъде прочетох, че самата певица счита отсъствието си като период, в който се е отърсила от миналото и е събрала ново вдъхновение, за да се завърне. Момчил Колев от „Дони и Момчил”, който също се беше загубил някъде е написал три от парчетата в албума на певицата, включително и фронт песента на албума. Върху аранжиментите по албума е работил Жоро Георгиев, който е китарист в група „Остава”. Самият албум е кръстен на едноименната песен „Копринена жена”, която е първи сингъл към него. Втората известна песен се казва „Неон”. На двадесет и пети април ще бъде представен и третия по ред сингъл от новият албум на Ирина. Събитието ще се случи по време на церемонията по раздаването на наградите на БГ радио в зала 1 на НДК.

В България гайдата е позната от древни времена, тя е важен музикален инструмент съпровождащ важни събития в живота на българина. Използва се както за соло инструмент, така и за съпровод на певци и певици, обикновено в оркестър, понякога с повече от две гайди заедно с тамбури, кавали и гъдулки.. Характерен съпровод на народните песни от гайда има в Родопския край. Там е разпространена така наречената „каба-гайда”, за която  е характерно ниска звучност. След кавала и гъдулката, гайдата се нарежда на трето място по популярност на инструментите у нас. Има я в почти всички наши етнографски области, Североизточна България – Лудогорието, Добруджа, Южна България – Тракия и Странджа и разбира се в Родопите.
Гайдата е мехов  духов инструмент. В исторически план сведения за съществуването на гайдата датират от древната култура на азиатските страни. През 17 и 18 век е използвана в Западните европейски страни и до ден днешен съществува като музикален инструмент при повечето европейски народи. В различните държави тя се нарича с различни и разнообразни имена, но вълшебния звук, който излиза от нея навсякъде е един и същ. В България данни за съществуването на гайдата има още от времето преди Христа. Тя била използвана още от славяните и траките, които изкусно свирели на гайди и свирки. Широко разпространена е била и през вековете на Османско робство, за това свидетелстват много документи на европейски посланици пътували през страната ни и насладили се на народния дух и творчество.

За българските сватби нашия народ си има определени традиции. Например оркестър съпровожда семейството на младоженеца до дома на булката от където той трябва да я вземе, като и тъпче обувката с пари. Междувременно оркестъра надува главите на всички присъстващи с разнообразни ритми, понякога незнайно защо ориенталски вместо народни. За ресторанта, където се приемат всички гости обикновено се наема диджей, който пуска музиката. Аз не съм ходил на чак толкова много сватби, но ми е направило впечатление, че се пускат едни и същи песни. Музикалния свят е толкова разнообразен, непрекъснато се правят нови и нови неща, а по сватбите се слуша музика като шлагерите. Разбира се по-голямата част от нея е от родната чалга. Не знам на останалите как им изглежда, но аз като видя елегантен младоженец с красива булка, изтупани и издокарани оставам с впечатлението, че са хора от класа, възпитани и с маниери. След това се започват едни невероятни ориенталски танци с чупки в кръста, раздрусване на някои части от тялото и аз се потрисам от това как се забавляват хората. Много харесвам американския тип сватба. Там за самото подписване обикновено се наема цигулар или цял оркестър от струнни инструменти, който свири нежна и приятна мелодия, подходяща за този важен момент. За приема се наемат други музиканти, които обикновено свирят и пеят на живо, но доста по-различна музика от тази на родните фолк звезди.

За българските сватби нашия народ си има определени традиции. Например оркестър съпровожда семейството на младоженеца до дома на булката от където той трябва да я вземе, като и тъпче обувката с пари. Междувременно оркестъра надува главите на всички присъстващи с разнообразни ритми, понякога незнайно защо ориенталски вместо народни. За ресторанта, където се приемат всички гости обикновено се наема диджей, който пуска музиката. Аз не съм ходил на чак толкова много сватби, но ми е направило впечатление, че се пускат едни и същи песни. Музикалния свят е толкова разнообразен, непрекъснато се правят нови и нови неща, а по сватбите се слуша музика като шлагерите. Разбира се по-голямата част от нея е от родната чалга. Не знам на останалите как им изглежда, но аз като видя елегантен младоженец с красива булка, изтупани и издокарани оставам с впечатлението, че са хора от класа, възпитани и с маниери. След това се започват едни невероятни ориенталски танци с чупки в кръста, раздрусване на някои части от тялото и аз се потрисам от това как се забавляват хората. Много харесвам американския тип сватба. Там за самото подписване обикновено се наема цигулар или цял оркестър от струнни инструменти, който свири нежна и приятна мелодия, подходяща за този важен момент. За приема се наемат други музиканти, които обикновено свирят и пеят на живо, но доста по-различна музика от тази на родните фолк звезди.