Петър Стоилов

Днешната ми тема няма да е чисто музикална. Но в известен смисъл ще е свързана с музиката и нейните задачи много повече от друг път. Провокиран от множеството статии тия дни покрай присъдата за въдворяване в поправителен лагер на момичетата от руската група “Пуси Райт”, реших и аз да споделя виждане по въпроса. Накратко за какво става въпрос: момичета от някаква руска група – чието име, простете ми невежеството, чувам за първи път, а пък музиката им и досега не съм чувал, защото си мисля, че ако си струваше, щеше да ми се е случило вече –  влизат в християнски храм и в знак на политически протест срещу Путин, а защо не и като рекламна и комерсиална акция, пред камерите на поканени медии, се държат непристойно. Гледах клипа и да ви кажа честно, ако ще и Дейвид Байрън, за когото знаете, че ми е любимец (лека му пръст), да беше направил нещо подобно, пак щях да твърдя, че това е недопустимо. Музиката и изкуството са преди всичко, за да утвърждават ценности, а не да ги нарушават, мисля. Чета, надигнали се световни музикални звезди, между които и Мадона, да ги защитават. Дайте да си говорим сериозно: Какво ще се случи, ако в която и световна столица, пък и не само в столица, в официален храм, влезе някой, без значение дали е звезда, и се държи непристойно. Ще ви кажа – ще търка затворническите скамейки. Бъдете сигурни в това. Защото демокрацията по цял свят означава свобода и правила, а не свобода или правила.

Преди няколко дни ми се наложи да поздравя във Фейсбук един малко по-възрастен приятел по повод рождения му ден. Прииска ми се да е някаква песен от младостта му, която да го трогне, позамислих се и се сетих за рефрена на една песен, която сестра ми безспирно въртеше преди много години на грамофона. Потърсих я в ютуб по предполагаемото заглавие, намерих я и така ми хрумна да пиша за днешния изпълнител, за когото, признавам си, и аз не знаех нищо до този момент – Джо Долан. Джо Долан е ирландски певец и композитор, доста популярен в не толкова далечното минало. Роден е в малък ирландски град, който даже не е отбелязан на повечето карти на страната. След ранната смърт на родителите си, той съвсем отрано поема грижата за своите четирима братя и три сестри, започвайки работа в местен вестник. Музиката обаче го влече – първо изпробва силите си в естрадата, а след около година заедно с неколцина свои приятели организира един от първите в Ирландия младежки ансамбли и тръгват на гастроли в страната. Песента, която му носи късмет, е на двама известни автори – Майк Хейзълуд и Албърт Хамонд – и се казва „Make me an island”, малко по-късно станала популярна и у нас с български текст под заглавието “Много ли струва това” в изпълнение на Лили Иванова. Не закъсняват и следващите хитове – „Teresa”, „Dannuy boy”– с тях той набира популярност и в други страни. По своята външност Джо Долан поразително се различава от полираните сладкогласни красавци, любими до този момент на американската комерсиална естрада. Невисок на ръст, набит даже, на пръв поглед той изглежда ъгловат. Но стъпи ли на сцената, нищо от първоначалното впечатление за скованост не остава – пет-десет минути и публиката е в краката му. Но нека да видим за какво става въпрос – предлагам ви изпълнение на най-популярната му песен “Lady in Blue”.

ZAZ, Едит Пиаф, Шарл Азнавур… Досетихте ли се, че пак ще пиша за френска музика?! В този ред е също толкова романтичното име на Серж Гинзбург, самото му звучене някак напомня за френски шансон. Серж Гинзбург е не просто певец, а нещо много повече – той е уникална фигура на френската култура, той е музикант, композитор, певец, поет, прозаик, режисьор, актьор и каквото още се сетите. Роден в Париж в семейството на руски емигранти, той сякаш е събрал в себе си най-доброто от творческите заложби и от културните традиции на двете нации. Знаменателна за кариерата му като певец е 1958 година – тогава той започва работа като пианист в кабаре “Милорд Хулиган”, акомпанирайки на певицата Мишел Арно. Тук той среща Борис Виан – композитор, поет и джаз тромпетист. Именно тази среща провокира у Гинзбург страстта към съчинителство. Разпознавайки у Виан същия циничен хумор и усет към подигравката, Гинзбург се усеща достатъчно свободен да пише и да пее собствените си песни. От самия му дебют стилът на Гинзбург никога не оставя слушателите безразлични – отричат го, боготворят го, но винаги го забелязват. Художественият директор на “Филипс” го забелязва още с появата му и го кани на пробен запис – това е и лейбълът, с който Серж Гинзбург ще работи до края на кариерата си. Признат за новатор още с първия си албум, той няма да спре да изненадва публиката си с интересни хрумвания. Но спирам дотук. Защото няма слово, което може да опише уникалния талант на Гинзбург. Това може да стори единствено самият той. С песните си.

Четири музи спорят за него – на киното, на театъра, на поезията и на музиката. И няма как да е иначе – еднакво добър е и в четирите изкуства. Има творци, докоснати от бога, и Висоцки е един от тях. Излъчване, магнетизъм и талант, толкова силни, че успява да докосне сърцата на зрителите си по цял свят с ударното си дрезгаво пеене, подобно повече на рецитация на авторски стихове, на чист руски – език, който със сигурност светът не разбира. Но разбира това, което бардът им казва. Много често сте срещали в материалите ми, посветени на различни певци, изречението: гласът му няма как да бъде объркан с нечий друг глас Е, може би тази реплика е най-подходяща точно за Владимир Висоцки. Дрезгавият му глас, в който сякаш годините са наслоявали мириса на тютюн и руска водка, в съчетание с резките китарни звуци наистина няма как да бъдат сбъркани. Макар че още докато е жив се появяват десетки имитатори. А след смъртта му – ранна като при повечето големи – още повече. По повод на тези свои “следовници” в един свой рецитал за националната руска телевизия, рецитал, в който Висоцки не само изпълнява най-хубавите си песни, но и разговаря със своята публика, той обяснява, че тайната на успеха му не се крие само в дрезгавия глас. Тайната се крие в десетките безсънни нощи, в които той твори своите стихове и своята музика. А аз бих добавил и нещо, което Висоцки, който е бил доволно скромен, едва ли е осъзнавал – тайната е и в онова, на което хората казват дар божи.

Порази ме вчера снимка, на която попаднах в мрежата – великата оперна прима Мария Калас и световноизвестния италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини. Черно-бяла, но заредена с енергия – енергията на таланта и изключителността. За неизкушените от оперното изкуство Мария Калас е една от водещите оперни певици на миналия век, станала легенда приживе. Казват, че до каквото се е докоснела с необикновенния си талант, го е превръщала в нов и неочакван свят. Мария Калас е родена в Ню Йорк 1923 г. в семейството на гръцки емигранти, но когато решава да овладее тайните на оперното изкуство, се връща в Гърция и залага на професионализма на атинската оперна школа. В Атина е и дебютът на Мария Калас – изпълнява партията на Тоска в едноименната опера на Пучини. Но истински светът я открива на 2 август 1947 г. , когато никому неизвестната 24-годишна певица се появява на сцената на Арена ди Верона, най-големия в света оперен театър под открито небе, и пленява завинаги ценителите с гласа си и с необикновения си артистизъм. Според специалистите в гласа на Калас се заключава гениална неправилност. В средните регистри при нея се чува особен приглушен тембър. С годините обаче тя успява да превърне този свой недостатък в достойнство и с това увеличава изпълнителската си оригиналност. В продължение на 17 години Калас пее практически, без да се жали. Изпълнява около 40 партии, излизала е на сцената над 600 пъти. В краката й е публиката на най-големите световни оперни сцени – Ла Скала, Ковън Гардън, Чикагската опера, Метрополитен опера. В началото на седемдесетте и в края на кариерата й, когато гласът й вече не е толкова блестящ, но залите – все така пълни, музикалната критика не пропуска да я жегне, че публиката идва не заради пеенето й, а заради легендата Мария Калас. Може и да са били прави критиците, но знаят ли как се става легенда?!

Как мислите, какво свързва името на един от най-великите китаристи на нашето време Ерик Клептън с името на най-великата група на всички времена “Бийтълс? Французите са казали много житейски истини и за тоя случай има една – шарше ла фам, или търсете жената. В началото на седемдесетте години, като лидер на групата “Derek And The Dominos”, Ерик Клептън подарява на света супер хита “Лейла”. Тази песен, описваща любовен триъгълник, е посветена на модела Пати Бойд, по това време съпруга на Джордж Харисън от “Бийтълс”, в която Ерик Клептън е безпаметно влюбен. Малко по-късно Пати Бойд поддава на ухажванията на Ерик Клептън, развежда се с Джордж и се жени за Ерик. Това е само щрих към живота на великия китарист, акцентът в него е музиката, и слава богу. Роден през 1945 г. в английския град Рипли като извънбрачно дете от връзката на канадски офицер и непълнолетна англичанка, Ерик е отгледан от родителите на майка си и тях той приема за свои родители. Когато на деветгодишна възраст научава истината, това оказва голямо влияние върху личността му, а в този смисъл по-късно и върху музиката му – става прикрит и чувствителен. Това е и времето, когато започва да свири на китара. От седемнайсетгодишната си възраст започва участието си в различни блус банди, включително и в много известната по това време “The Yardbirds”. През 1965 година обаче напуска “The Yardbirds” заради отклоняването им от блуса. Още следващата година Ерик Клептън решава да създаде собствена блус група “Cream” заедно с Джинджър Бейкър и Джек Брюс. Албумите на групата „Fresh Cream”, „Disraeli Gears” и „Wheels Of Fire” бързо стават класика в рока, а групата – една от водещите на съвременната сцена. Разногласия между тримата обаче водят до края на групата. След което за Клептън идват поредица от участия в различни групи, борба със зависимостта му към наркотиците и алкохола, развод с Пати Бойд и нов брак, както и идеята за солова кариера – доста продуктивна идея, която жъне музикални плодове и до ден-днешен.

Как мислите, какво свързва името на един от най-великите китаристи на нашето време Ерик Клептън с името на най-великата група на всички времена “Бийтълс? Французите са казали много житейски истини и за тоя случай има една – шарше ла фам, или търсете жената. В началото на седемдесетте години, като лидер на групата “Derek And The Dominos”, Ерик Клептън подарява на света супер хита “Лейла”. Тази песен, описваща любовен триъгълник, е посветена на модела Пати Бойд, по това време съпруга на Джордж Харисън от “Бийтълс”, в която Ерик Клептън е безпаметно влюбен. Малко по-късно Пати Бойд поддава на ухажванията на Ерик Клептън, развежда се с Джордж и се жени за Ерик. Това е само щрих към живота на великия китарист, акцентът в него е музиката, и слава богу. Роден през 1945 г. в английския град Рипли като извънбрачно дете от връзката на канадски офицер и непълнолетна англичанка, Ерик е отгледан от родителите на майка си и тях той приема за свои родители. Когато на деветгодишна възраст научава истината, това оказва голямо влияние върху личността му, а в този смисъл по-късно и върху музиката му – става прикрит и чувствителен. Това е и времето, когато започва да свири на китара. От седемнайсетгодишната си възраст започва участието си в различни блус банди, включително и в много известната по това време “The Yardbirds”. През 1965 година обаче напуска “The Yardbirds” заради отклоняването им от блуса. Още следващата година Ерик Клептън решава да създаде собствена блус група “Cream” заедно с Джинджър Бейкър и Джек Брюс. Албумите на групата „Fresh Cream”, „Disraeli Gears” и „Wheels Of Fire” бързо стават класика в рока, а групата – една от водещите на съвременната сцена. Разногласия между тримата обаче водят до края на групата. След което за Клептън идват поредица от участия в различни групи, борба със зависимостта му към наркотиците и алкохола, развод с Пати Бойд и нов брак, както и идеята за солова кариера – доста продуктивна идея, която жъне музикални плодове и до ден-днешен.

Определят Иги Поп като кръстника на пънк рока и като една от най-скандалните фигури в съвременната музика  – и не съвсем безпочвено. А българската публика го познава преди всичко от саундтрака към “Аризонска мечта”. Дали го има в М-тел Music Unlimited да си го добавя? Иги Поп се появява на бял свят в американския щат Мичиган с името Джеймс Нюъл Остърбърг. През 1963 година той се влива в състава на групата “The Iguanas”, от чието име по-късно идва и псевдонимът му Иги. Към края на 60-те той продължава кариерата си в “The Stooges”. Музиката, която групата изпълнява, е проста и се отличава преди всичко с мощните китарни рифове. А маниерът на пеене на Иги Поп в голяма степен напомня на маниера на легендарния Джим Морисън. Концертните им изпълнения често представят сцени на самоизтезания и саморазрушение – музикантите прекаляват с употребата на наркотици и понякога буквално изпълзяват на сцената. Иги често влиза в обидни диалози с публиката и нерядко си тръгва със сериозни наранявания заради необузданото си сценично поведение. Първият албум на групата обаче е пълен провал, заради което музикалната компания, която ги продуцира, прекъсва предсрочно договора им. И тогава на помощ идва Дейвид Бауи, който под псевдоним продуцира следващия им албум. Но и това не помага. Неуспехите, редуващи се един след друг, сриват психически Иги, той все по-често посяга към дрогата и през 1979 г. почти не е застигнат от съдбата на много велики музиканти от онова време. Но на помощ отново идва Дейвид Бауи. Заедно записват нов албум, който се превръща в началото на пънк революцията и отпушва интереса към разпадналата се вече  “The Stooges”. По същото време Иги прави съвсем неочакван пробив и с първия си самостоятелен албум “Lust For Life”, смятан и до днес за най-успешния му албум. През следващите години Иги прави редица успешни албуми, продължава проектите си с Дейвид Бауи, участва в киното, прави нова група. И така до днес.

“Мерилин Менсън” е име на група, чийто лидер е една от най-противоречивите фигури в историята на музиката – Мерилин Менсън. Самият Менсън, с рождено име Брайън Уорнър, проявява талант не само в музиката, но и в живописта, поезията и други изкуства. Роден в град Кантон, щата Охайо, Менсън на осемнайсетгодишна възраст се премества в Тампа Бей и започва работа като музикален журналист. Именно по тази линия през 1989 той се запознава с музиканта Скот Мичъл и двамата приемат музикалните псевдоними Мерилин Менсън и Дейзи Берковиц и поставят началото на групата Marilyn Manson & the Spooky Kids. Ставайки с времето единственият постоянен член на групата, а също така и безспорен неин лидер, скоро названието на групата се редуцира само до името на Мерилин Менсън. Обръщайки се към готик рока, формацията започва да пуска на пазара касети с демо записи и редовно да участва  в програмите на местни музикални клубове. Още в тия ранни години бандата на Менсън се отличава от масата изпълнители с внимателно измислените си ефектни гримове и интересни спецефекти. Само за година групата стремително набира скорост и става една от най-известните във Флорида. През 1993 г. сключват договор с групата Nine Inch Nails и започват да подгряват техните концерти. Дебютният им албум излиза през 1994 г. и се нарича “Портрет на едно американско семейство”. След него идват серия от гръмки концерти, а лидерът на групата заради изцепките си и изказванията си на сцената е провъзгласен за поддръжник на сатанизма. Повечето от сериозните критици не приемат насериозно Менсън, което обаче не пречи неговата популярност сред младите хора постоянно да расте. Нееднозначна фигура е той и това като че ли е закодирано още в начина, по който е образуван музикалният му псевдоним – той е компилация от имената на една от най-обичаните актриси Мерилин Монро и най-мразения сериен убиец Чарлс Менсън, като символ на извечната борба между доброто и злото, вплътнена както в музиката, така и в текстовете на групата.

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Днес продължавам разказа си за култовите банди от миналото с „Доорс”. „Доорс” е американска група, създадена през 1965 г. В средата на 60-те Джим Морисън, фронтмен на групата, учи киноизкуство в университета в Лос Анджелис. Там той среща Рей Манзарек, клавишни инструменти, който остава удивен от стиховете, които пише Морисън, и от дума на дума решават да съберат група и да спечелят милиони долари. Скоро към тях се присъединяват барабанистът Джон Денсмор и китаристът Роби Кригер и така на бял свят се появява една от легендарните банди на 60-те. В началото на 1967 г. се появява и първият им албум “The Doors”, няколко години по-късно определен като най-впечатляващият дебют в историята на рока. И това не е случайно – песните от албума много точно се вписват в бунтарските настроения на тези години. Още в този албум отчетливо се откроява оригиналният маниер на групата и безспорно хрипливият и изразителен вокал на Джим Морисън. Привлекателната външност на Морисън, изключителните текстове, които пише, както и импулсивното му поведение на сцената прави от „Доорс” една от най-забележителните групи в пъстрото море от групи, което бушува в Америка в края на 60-те години. Следващият им албум “Strange Days” e своеобразно продължение на първия, но е с малко по-лирично звучене. От този алмум е и една от най-популярните песни на групата, която и днес звучи често – “People Are Strange”. Популярността обаче явно не понася на Морисън, превърнал се в кумир за цяло едно поколение, и той подобно на Дейвид Байрън от “Юрая Хийп” започва системни злоупотреби с алкохол, които скоро се превръщат в проблем за цялата група. Краят е предизвестен – през 1971 г. Морисън е намерен мъртъв в хотелската си стая в Париж. Останала без основната си фигура, две години по-късно групата прекратява съществуването си. За да продължи легендата „The Doors”.

Днес пак обръщам поглед към една от най-великите банди на всички времена “Юрая Хийп”. И ще ви представя вокалиста на така наречения класически състав на групата – Дейвид Байрън, станал легенда не само заради великолепния си глас, магнетично излъчване и уникално поведение на сцената, но и заради ранната си смърт. Както споменах в предния си материал, през 1976 година Джон Лоутън сменя в състава на групата изгонения заради системни злоупотреби с алкохол и наркотици Дейвид Байрън – любимец на публиката дотолкова, че отначалото феновете на групата напълно отхвърлят новия вокалист. Години по-късно феновете ще кажат: толкова обичахме Дейвид Байрън, че не забелязахме колко вълшебен глас има Лоутън. Дейвид Байрън започва музикалната си кариера в група STALKERS, която през 1968 година се преобразува в „Юрая Хийп” и е неин вокалист в най-силния й период – от 1968 до 1976 г. Въпреки многобройните критики към групата по онова време, тя става една от водещите хардрок и хеви метъл групи през 70-те години в голяма степен и заради мощните вокални изпълнения на Байрън. Той изпява и едни от знаковите за групата парчета: “July Morning”, “Sweet Lorraine”, “Sunrise”, “Easy Livin”, “Stealin”. Въпреки изключителния си талант, харизматично присъствие на сцената и невероятната любов на публиката, през 1976 г. Дейвид е отстранен от групата заради нарастващите му проблеми с алкохола и наркотиците. По-късно прави опити за солова карира, но не особено успешни. През 1985 година умира от сърдечен удар преждевременно. След напускането му на “Юрая Хийп” през 1976 година легендарният клавир на групата Кен Хенсли казва, че това ще е глътка свеж въздух. Години по-късно обаче Хенсли признава, че с напускането на Дейвид Байрън си е отишла и магията на „Юрая Хийп”.

Преди дни добър приятел, който добре познава музикалния ми вкус, ме поздрави във фейсбук с един от хитовете на “Юрая Хийп” – “Sympathy” – от времето, когато вокалист на групата е неповторимият Джон Лоутън. Което ме подсети, че е време да ви разкажа за този уникален певец, още повече, че в последните години доста голяма част от живота му преминава в България, даже тук снима и първата си роля в киното – в български филм “Love net”. Джон Лоутън е вокалист на една от водещите в света рок банди “Юрая Хийп” в периода от 1977 до 1979 г. Историята разказва, че през 1977 година легендарният вокал на групата Дейвид Байрон е изгонен заради постоянните си злоупотреби с алкохол и неадекватно поведение. Предложение да заемат мястото на Байрон е направено на повечето известни вокалисти по онова време, включително и на Дейвид Ковърдейл (Дийп Пърпъл), но за нов вокалист на групат е избран Джон Лоутън. И той става достойна зямяна на Байрон, макар че няма нищо общо с него. Уникалният му глас завладява публиката и до днес е разпознаваем от всички почитатели на хардрока, защото за толкова много години почти не се е променил. С групата Джон Лоутън записва три албума, най-успешният от които е Firefly (1977) – половината песни от този албум на практика прогърмяват в целия свят. След грандиозното концертно турне (Live In Europe) през 1979 г. Джон Лоутън напуска “Юрай Хийп”, заради личностен конфликт с пианиста на групата Кен Хенсли и започва самостоятелна кариера. В момента Джон Лоутън продължава самостоятелната си музикална кариера, понякога и в сътрудничество с Кен Хенсли. Нека чуем неповторимия му глас и хита от 1977-а “Sympathy”.

Здравейте, приятели на хубавата музика. Днешният ми материал ще бъде малко по-особен – води началото си от музиката, но всъщност е по-близо до киното. Като ценители на стойностната музика, сигурно на повечето от вас е известно името на Виле Вале и на групата, чийто вокалист е той –  група ХИМ – представители на така наречения любовен метъл, или love metal, каквото и да значи това. Не може да не сте чували и ремикса на една доста популярна в миналото песен, в изпълнение на същия този Виле Вале и на Натали Авелон – “Лятно вино”.  Многократно бях слушал тоя ремикс, но не знаех, че е правен като саундтрак към филм, който има известна връзка с музиката – става въпрос за немския филм “Дивият живот”. Мой приятел ми го препоръча, затова реших да го гледам. Филмът се оказа автобиографичен, правен по спомените на немската манекенка Уши Обермайер и разказва за дивите й младежки години по времето на хипи движението, за усуканите й връзки с вокалиста на “Ролинг Стоунс” Мик Джагър и с китариста на групата Кийт Ричардс. Знаете обаче, че автобиографичните книги и филми са интересни, когато животът на разказващия е достатъчно интересен или поне е разказан интересно. Във филма обаче не се е случило нито едно от двете – тривиален и с нищо неотличаващ се разказ за поколението, чийто девиз беше “Правете любов, а не война”. Липсва и силно послание. А може би послание по темата, което да звучи силно, вече е невъзможно след шедьовъра на Милош Форман “ Коса”. Затова ви предлагам да чуем най-ценното от “Дивият живот” – неговия саундтрак.

Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история  на конкурса,  няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на  качествен продукт.

Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история  на конкурса,  няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на  качествен продукт.

Ако не сте гледали филма “Танцьорка в мрака”, обезателно го гледайте. Там за първи път открих и харесах исландската певица Бьорк – първо като актриса и после като певица. Бьорк с право може да бъде наречена най-известната исландка – освен с ангелския си глас, Бьорг се прочу по целия свят и с екстравагантното си и различно облекло, нестандартното си поведение и необичайните си и често шокиращи праволинейното мислене клипове. Певицата често сравнява своята музика и своя глас с родината си, описвайки го като неповторим и абстрактен. И наистина гласът й е силен, плътен, идващ някъде много от дълбоко, като че ли от самите недра на исландската вулканична шир – даже и самата певица не може да обясни откъде. Странна е музиката на Бьорк, като нея самата, и понякога наистина трябват усилия, за да слушаш песните й, но въпреки това в музиката на Бьорк е изпълнена с невероятна красота, музика, която те въздига до небесата. И един глас, който няма аналог нито в класическата, нито в популярната музика, глас, който не може да бъде сбъркан. Още с първите тактове на песента вие разбирате, че това е Бьорк и никой друг. Кариерата на исландката започва много рано – едва 11-годишна, тя вече е звезда в родината си. Америка научава за Бьорк през 1987 година, когато тя пуска култовата песен BIRTDAY. А през 1992 година с дебютния си албум DEBUT тя завоюва и международна популярност. Музиката й веднага завладява както американските, така и европейските музикални клубове – текстовете за непрогледни тъмни гори, в които живеят малки странни същества водят музикалните ценители в един нов, непознат досега в музиката, приказен свят. Това е и една от основните достойнства на музиката на Бьорк – тя помага на хората на намерят дом за душите си. А това в изкуството винаги се е ценяло много високо.

Днешният ми материал ще носи едно малко по-различно настроение от досегашните, няма да е толкова информативен и конкретен, а по-скоро носталгичен. Имах идея да пиша за съвсем друго, но новината за смъртта на една от известните от близкото ни минало естрадни певици – Катя Филипова – ме накара да си сменя плановете. От една страна, защото смятам, че периодът на естрадата в българската музика създава едни наистина стойностни музикални образци, а от друга страна, защото мисля, че певците от това поколение, оставили сериозна следа в нашата музика, в последните години съвсем незаслужено бяха изпратени в пенсия и забравени. А малцината, които все още имат сили и ресурс да продължават да се изявяват, често биват кичени с обидни квалификации и призовавани да отстъпят доброволно мястото си на сцената на идващото младо музикално поколение. Музиката им от златните години на българската естрада и поп музика, с много малки изключения, не се пуска по радиата. Защо смятам за несправедливо едно такова отношение. Даже и да е отминала модата на тази музика, всеки човек, който разбира от изкуство, знае, че в изкуството всичко е натрупване и нищо никога не идва на празно място, то винаги надгражда над създаденото от предходниците. Така че тази музика е изиграла своята роля. Що се отнася до обвинението, че трябва да се дава път на младите. Път в изкуството и в живота не се дава, а се взема, също като занаят. Няма кой да ти отвори ниша на сцената и в сърцата на хората, ако не го сториш сам.
А сега предлагам да чуем една прекрасна песен на незабравимата Катя Филипова по стихове на големия ни поет Атанас Далчев и музика на Тончо Русев.

Днешният ми материал е посветен на една група, която от малко повече от година е в музикалната история. Група, която е илюстрация за това, как се създават съвременните музикални проекти и как понякога популярността е свързана повече с неща, нямащи нищо общо с музиката. Макар че дуетът, за който става въпрос днес, успя да направи немалко хитове, да продаде доста албуми и да направи наистина големи концерти из целия свят. Говорим за петнайсетгодишните тогава Лена Катина и Юлия Волкова, или с други думи дует “Тату”, чието начало е поставено в самия край на 90-те години от сценариста на рекламни клипове Иван Шаповалов и композитора Александър Войтински. Те избират за дуета гей имидж, който е инспириран от филма на шведския кинорежисьор Лукас Мудисон “Покажи ми любовта”, който разказва за любовта между две ученички. Следва и първият голям пробив – в началото на 2000-ата година излиза хитът им “Я сошла с ума”, който ги изстрелва на върха на руските музикални класации само за няколко дни и ги задържа там няколко месеца – нещо, което не е никак лесно в богата на музикални таланти и явления страна като Русия. През 2001 г. руската компания, която продуцира двете момичета, подписва договор с руския отдел на “Юниверсъл мюзик”, според който групата трябва да издаде три албума. През май същата година вече е факт и първият – “200 по встречной” и видеоклип на една от песните “Нас не догонят”. Този албум поставя истински рекорди по продажби – около 2 милиона официални и двойно повече пиратски копия само за първата година. Същата година групата реализира и над 150 концерта в различни страни, между които и България. През 2004 на бял свят идва и вторият им албум, който обаче не може да се похвали с успеха на първия, което води и до логичният край на отношенията с “Юниверсъл мюзик”. Започва и пътят в обратна на славата посока. Така през 2011 г. дамският дует обявява края на своето съществуване – не безследно обаче. Предлагам ви да чуем изпълнението на “Я сошла с ума” при гостуването им в “Шоуто на Слави”.