Петър Стоилов

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Музиката е нещо уникално. От малък съм запленен от музиката и макар, че явно нямам качествата да участвам в своя група, за мен тя се е превърнала в начин на живот. Е, със сигурност съществуват и по-големи маниаци от мен, които са постоянно със слушалките на ушите и заспиват с тях дори, но да кажем, че аз съм един средностатистически любител на музиката. Може да не слушам постоянно, но определено отделям голяма част от свободното си време за да слушам музика, да гледам музикални предавания, да се интересувам от новите добри парчета. През годините съм бил фен на различни стилове, като започнем с рок музиката през пубертета, електронната музика през студентските години, след това поп музика и стигнем до сега, когато редовно слушам и класическа музика. Мисля, че с годините съм се обогатил достатъчно, за да мога да разбирам от хубава музика, независимо какъв жанр е тя.