Докато децата на квартала ритат една изтърбушена топка, някой собственик на клуб рапортува за „грандиозен“ трансфер за половин милион евро. Тази картина е толкова позната, че вече не предизвиква гняв, а досадно чувство за обреченост.
Нека не се лъжем – преди десетина години футболът у нас все още носеше следи от автентичност. Размахът беше друг – вместо да се търси мимолетна „звезда“, се изграждаха школи. Днес всичко е просто смяна на собствеността в банкови извлечения. Тези пари, хвърлени за един човек, можеха да осигурят екипи за сто деца, да осветят стадион, да подменят мрежите на вратите и да платят заплати на треньори, които знаят занаята.
Тези трансфери са евтин трик, насочен към феновете. Опит да се купи емоция, да се продаде илюзия за успех. Това е като скъп костюм без чиста риза отдолу – изглежда добре на снимка, но при първия лош резултат всичко се разпада. Истинската стойност на един клуб е в школата му. Ако основата е прогнила, какъвто и връх да искаш да построиш, той ще рухне.
Всеки път виждам един и същи цикъл на самоунищожение. Празненство след трансфер, дългове две години по-късно, а децата на школата все още ритат същата изтърбушена топка. Това не е спортен мениджмънт, а просто прахосване на пари с надеждата за „голяма сделка“, която никога няма да се случи.
Ако някой наистина иска да промени нещо, да започне от малкото – от реални, малки промени в ежедневието на децата в школите. В противен случай следващият „грандиозен“ трансфер ще е просто поредният филм без финал.
Хареса ми как авторът противопоставя картинката с „грандиозния“ трансфер за половин милион евро на децата от квартала с изтърбушената топка. Тази картина е силна и веднага се запечатва в съзнанието. Много точно е отбелязано, че в миналото се работеше за школи, а сега всичко е сведено до смяна на пари.