Петър Стоилов

Докато децата на квартала ритат една изтърбушена топка, някой собственик на клуб рапортува за „грандиозен“ трансфер за половин милион евро. Тази картина е толкова позната, че вече не предизвиква гняв, а досадно чувство за обреченост.

Нека не се лъжем – преди десетина години футболът у нас все още носеше следи от автентичност. Размахът беше друг – вместо да се търси мимолетна „звезда“, се изграждаха школи. Днес всичко е просто смяна на собствеността в банкови извлечения. Тези пари, хвърлени за един човек, можеха да осигурят екипи за сто деца, да осветят стадион, да подменят мрежите на вратите и да платят заплати на треньори, които знаят занаята.

Тези трансфери са евтин трик, насочен към феновете. Опит да се купи емоция, да се продаде илюзия за успех. Това е като скъп костюм без чиста риза отдолу – изглежда добре на снимка, но при първия лош резултат всичко се разпада. Истинската стойност на един клуб е в школата му. Ако основата е прогнила, какъвто и връх да искаш да построиш, той ще рухне.

Всеки път виждам един и същи цикъл на самоунищожение. Празненство след трансфер, дългове две години по-късно, а децата на школата все още ритат същата изтърбушена топка. Това не е спортен мениджмънт, а просто прахосване на пари с надеждата за „голяма сделка“, която никога няма да се случи.

Ако някой наистина иска да промени нещо, да започне от малкото – от реални, малки промени в ежедневието на децата в школите. В противен случай следващият „грандиозен“ трансфер ще е просто поредният филм без финал.

Скъпите звезди само горят парите.

Или по-точно – бюджета на целия клуб. Истината е проста: колкото повече „големи имена“ дърпаш в отбора, толкова по-бързо го заравяш.

Миналата есен, докато се опитвах да се стопля с евтино кафе пред стадиона, новинарските екрани започнаха да се бълват от съобщения за поредния „исторически“ трансфер. Всички се кефеха, сякаш вече сме шампиони, а аз просто въздъхнах. Виждал съм този сценарий твърде много пъти: първо еуфория, после тишина, накрая – празни трибуни и неплатени сметки.

Проблемът е, че трансферният пазар се е превърнал в игра на детски магазин. Плащаш милиони за футболист, който после се обезценява като чисто нова кола, изкарана от шоурума. В момента, в който договорът му изтече, стойността му се изпарява, а ти оставаш с дупка в сметките и с усмихнати агенти, които вече са прибрали комисионните.

От друга страна, школата е като фабрика за ресурс. Там не разчиташ на случайността или на това някой да ти пробута „златното клонче“. Инвестираш в осветление, в треньори, в храна и дисциплина. Това е капиталова инвестиция, която остава в клуба, независимо дали конкретният талант ще стане звезда или ще се върне на пейката.

Разликата е в собствеността. При трансфера си просто клиент на пазара. При школата – собственик на целия процес. Когато продуктът е твой, контролираш риска и цената.

Лесно е да изсипеш парите и да очакваш резултат на другия ден. Много по-трудно е да градиш система, която ще даде плодове след пет години. Но здравият разум казва, че устойчивостта идва от стабилност, а не от експлозии на разходи.

Много собственици се опитват да си купят щастието с чекове. Футболът не е казино, а бизнес с дълъг цикъл. Те се опитват да строят небостъргач върху пясък, използвайки най-скъпия бетон, но без никакъв фундамент.

В крайна сметка, един добре работещ тренировъчен комплекс е по-сигурен залог от най-скъпия трансфер на континента.

Всичко останало е просто скъп цирк под светлините на прожекторите.

Един счетоводител от Министерството на спорта ми разказа. В петък, в 17:58, спортният министър влезе в кабинета му. Не за да се оплаква, а за цифри. Сурови, без заобикалки. Защото преговорите с треньора на националния отбор по футбол не вървяха. И министърът знаеше – не преговаря с човек, а с икономически модел. Модел, който показва, че всяка допълнителна година договор е чиста загуба.

Не става дума за спортни качества. Става дума за пари. И за това как държавата хвърля средства на вятъра, защото не може да приложи елементарна бизнес логика. Треньорът е популярен, има влияние, но това не променя факта, че резултатите не оправдават инвестицията. Не е въпрос на липса на резултати изобщо, а на съотношението между вложените средства и постигнатото.

В бизнеса това се нарича ROI – възвръщаемост на инвестицията. В спорта, особено в националния отбор, е още по-важно. Защото парите не са само на министерството, а на всички данъкоплатци. И те имат право да очакват разумно управление. Разумното управление означава да спреш да инвестираш в нещо, което не носи печалба. Не е нужно да си гений, за да го разбереш.

Спомням си случай от преди години. Работех като консултант в малка фирма. Те влагаха огромни суми в реклама, но без резултат. След анализ се оказа, че рекламата е насочена към грешна аудитория. Сменихме стратегията, пренасочихме бюджета и след няколко месеца продажбите скочиха с 30%. Елементарна логика. И тя важи и за спорта.

При министъра и треньора проблемът е, че треньорът има силна позиция и може да заплашва с напускане, ако не получи желаното. Но това не е аргумент. Това е изнудване. И министърът трябва да има куража да му каже „не“. Да му каже, че парите на хората не са безкрайни и че трябва да се инвестират разумно.

Виждал съм го и другаде. Едно известно продуцентско студио поддържаше договор с посредствен изпълнител години наред, защото „имал потенциал“. Влагаха пари, но той така и не се наложи. Накрая студиото фалира. Потенциалът не е достатъчен. Трябват и резултати.

Министърът трябва да мисли за минимален риск и максимална възвръщаемост. Да намери треньор, който е компетентен, има визия и може да постигне резултати с разумни средства. Да не се води от емоции или симпатии, а от студени, безпристрастни цифри.

Защото спортът е бизнес. И ако не се управлява като такъв, ще затъне. България има нужда от успешни спортисти, които да вдъхновяват младите и да носят гордост. Но това няма да стане, ако продължаваме да инвестираме в губещи проекти.

Счетоводителят приключи анализа си. Министърът кимна. В 18:15 излезе от кабинета с решение. Твърдо. Без колебания. Защото понякога, за да спасиш нещо, трябва да отрежеш гнилото. И в спорта, както и в бизнеса, това е единственият начин да оцелееш.

Футболът в България отдавна вече не е просто спорт, а бизнес с много пластове и още повече сенки. Като запален фен, израснал по стадионите и пред екрана, ми е болно да призная, че корупцията, търговията с играчи и пренебрегването на младите таланти са превърнали любимата ни игра в арена за пари, а не за слава.

Корупцията – „невидимият играч“ на терена
Не е тайна, че под масата често се играе повече отколкото на терена. Отдавна не вярваме, че съдиите винаги свирят по правилата – за някои от тях свирката е инструмент за бизнес. Признанията на бивши президенти на клубове и разследвания на международни медии потвърждават: подкупите са реалност. А когато справедливостта отсъства, феновете си тръгват разочаровани, а младите таланти – обезкуражени.

Трансфери: играчи в обръщение като валута
Вместо да изграждаме силни отбори и да развиваме играчите си, клубовете предпочитат да търгуват с тях. Продажбите носят бърза печалба, но отборите остават без гръбнак и перспектива. Докато в чужбина трансферите са част от дългосрочна стратегия, у нас често изглеждат като търговия на едро.

Изгубеното поколение таланти
Как да повярва едно дете в мечтата да носи фланелката на любимия отбор, когато никой не инвестира в него? Младежките академии са подценени, треньорите – недооценени, а младите футболисти – недооценявани. Липсата на ясна стратегия за развитие води до това, че единственото, което „изнасяме“, са горчиви признания и пропуснати възможности.

Надеждата не умира – нужни са действия
Ако искаме отново да се вълнуваме истински от българския футбол – не от жълтите заглавия, а от истински красивата игра – трябва да започнем от нулата. Да се изкорени корупцията, да се въведе прозрачност и да се инвестира в децата с топка в краката и мечта в сърцето.

Като фен няма да спра да вярвам, че футболът у нас може да бъде нещо повече от бизнес. Но за да стане това, всички ние – фенове, треньори, журналисти и ръководители – трябва да поискаме промяна. Истинската. Защото красивата игра го заслужава.

През последните години ходенето на фитнес стана повече от популярно. С и то не само ходенето на фитнес еми и взимането на всякакви добавки, протеини и препарати, с които ще се постигнат бързи резултати. От една страна посещаването на фитнес залите е много хубаво, особено през зимните месеци, когато възможностите за разнообразен спорт са твърде малко, но от друга вманиячаването и прекаляването с някакви препарати, защото е модерно и бързо никога не ми е допадало особено. Да, осъзнавам, че всеки има правото да си прави с тялото си каквото поиска, но да се популяризира подобен стил на живот, като особено здравословен, според мен не е никак коректно.

За мен фитнесът никога не е представлявал особен интерес. При първата възможност да заменя ходенето на фитнес с нещо по-интересно или спорт на открито, това се е случвало. Още повече, че той по никакъв начин не развива мисленето. Ако ходите на танци, волейбол, скуош, тенис. Това са спортове, които развиват изключително много двигателната култура, освен това се запомнят хореографии или се мислят някакви комбинации и стратегии за успех и победа в играта, което значително повишава коефициента на полезно действие на мозъка ви, след практикуването на един такъв спорт.

Разбира се, както казах и преди това си е въпрос на личен избор, но за хората, които държат да развиват мозъка си дори и чрез спорт, им препоръчвам да не ходят на фитнес. Изберете си спорт, който ви харесва да практикувате, изморява ви достатъчно, тренира по-голямата част от тялото ви и най-вече – ви доставя удоволствие. Защото ако не го прави, никога няма да успеете да бъдете постоянни в практикуването му… А в такъв случай каква е ползата от него, нали?

Нека да видим….От една страна имаме родното футболно първенство с мнозинство от фенове на Левски и ЦСКА, а от друга са всички грандове на европейските страни – Италия, Испания, Франция, Германия. Безспорно футбола или soccer (сокъра), както американците го наричат и рядко го играят, е навлезнал в България сериозно и голяма част от населението (основно мъже, но се срещат и жени) следят футболни срещи с интерес или посещават българските и чуждите стадиони. Причините са много. Най-актуална причина е залагането на футболни срещи, с цел двукратно или многократно възвръщане на заложената сума. За тези хора може да се каже, че се е превърнало от хоби в тото, хазарт и начин на живот. Все пак икономическата криза води до безработица, а безработицата води до търсене на алтернативни начини за доходи и това до някаква степен е разбираемо. Футболът в България в последно време обаче се е превърнал в социален елемент, изповядване на общи интереси, а за някои по-фанатични фенове дори в религия. Групирането на феновете се осъществява основно според отбора, от който са привържениците.

Нека да видим….От една страна имаме родното футболно първенство с мнозинство от фенове на Левски и ЦСКА, а от друга са всички грандове на европейските страни – Италия, Испания, Франция, Германия. Безспорно футбола или soccer (сокъра), както американците го наричат и рядко го играят, е навлезнал в България сериозно и голяма част от населението (основно мъже, но се срещат и жени) следят футболни срещи с интерес или посещават българските и чуждите стадиони. Причините са много. Най-актуална причина е залагането на футболни срещи, с цел двукратно или многократно възвръщане на заложената сума. За тези хора може да се каже, че се е превърнало от хоби в тото, хазарт и начин на живот. Все пак икономическата криза води до безработица, а безработицата води до търсене на алтернативни начини за доходи и това до някаква степен е разбираемо. Футболът в България в последно време обаче се е превърнал в социален елемент, изповядване на общи интереси, а за някои по-фанатични фенове дори в религия. Групирането на феновете се осъществява основно според отбора, от който са привържениците.