Петър Стоилов

Бийтълс манията от години владее света и както е видно, ще си остане непреходна като музиката на групата, която е “виновник” за нея. Неведнъж съм ви запознавал с места, които носят спомена за легендарната четворка и днес ще ви разкажа за едно от тях, свързано не толкова с групата, колкото с легендарния й вокалист.

Ленън никога не е бил в чешката столица. Това обаче не пречи в Прага да има стена, която носи неговото име и на която, както твърдят фенове, сред многото графити може да се намери автентичен автограф на музиканта. 🙂 Но за това е нужно да си истински ценител на легендарните ливърпулци.

До 1980 г. стената на Велкопреворския площад, принадлежала навремето на Ордена на рицарите на малтийския кръст, била пражката стена на плача. Тя била гъсто изписана със стихове и признания в любов. Периодически властите ги заличавали, но скоро те се появявали отново.

Всичко се променя след трагичната гибел на Джон. Тогава поклонниците на “Бийтълс” направили импровизирана могила, която затрупали с цветя и запалени свещи. А на доскорошното място за интимни признания се появили откъси от песни на групата и графити с образа на певеца. За пражките младежи Ленън е не просто талантлив музикант, но и носител на идеята за свобода. Затова младите хора идвали да напишат по няколко реда от любимата си песен, да изразят на хладния бетон своите чувства и мечти за един по-друг живот – макар това занимание да не било от най-безопасните във все още тоталитарна Чехия.

Властта естествено давала отпор – надписите неведнъж били замазвани, били поставени камери за постоянно наблюдение. Но отново и отново се появявали не особено лицеприятните за властта текстове и цитати от песни.

Оттогава е минало много време. Днес първоначалният образ на великия ливърпулец вече се е изгубил под пластове боя, изменили са се и посланията. Но Стената продължава да носи неговото име и да бъде символ на мира и любовта – като песните и живота му.

След слабо познатата у нас група Onda Vaga днес продължавам да ви запознавам с не чак толкова популярни – все още  – групи, но пък за сметка на това стойностни. И в музиката, както в повечето сфери на изкуството, комерсиализмът винаги е изключително пробивен и не винаги най-известното е мерило за качество.
Днес ще ви разкажа за един набиращ популярност австрийски бенд – Parov Stelar. Предполагам, че повечето от вас, макар и изкушени от хубавата музика, чуват това име за първи път, затова, освен че ще ви представя групата накратко, горещо ви я препоръчвам. Защото творчеството на австрийците притежава една удивителна универсалност – приятно е за слушане, когато отпускате в къщи – толкова умерени и приятни са парчетата им, че няма да ви приспят, но няма и да ви напрегнат; ненатрапващ се фон за офиса; но безспорно най-специални впечатления от тази музика ще получите, когато я слушате на концерт.
Parov Stelar е творчески псевдоним на талантливия музикант Маркус Фюдерер, роден през 1974 г. в австрийския град Линц. След успешна солова кариера, той решава да сформира колектива, с който днес успешно гастролира по целия свят. Преди да се захване с новия проект, лидерът на бандата пише и издава музика за световноизвестни музикални компании, сред които Съншайн Ентърпрайсес, Аурис и др.
Формацията е наистина един уникален организъм. В нейните пиеси се преплитат различни стилове и направления: джаз, ню джаз, брейкбийт, дийп и тек хаус, хип-хоп, макар че в последно време стилът им все повече се отнася към елекро суинга.
За последното увлечение на групата Фюдерер споделя: „Никога не съм имал силна страст към електроннат музика (интересно твърдение, като се има предвид, че той е спец по електрофон, синтезатори и музикални компютри ), но Stelar ме увлече в нейните глъбини леко, бързо и ненатрапчиво.”
Сигурен съм, че без да се усетите, и вие ще се окажете във властта на настроенията, завладели лидерът на австрийския бенд.

След слабо познатата у нас група Onda Vaga днес продължавам да ви запознавам с не чак толкова популярни – все още  – групи, но пък за сметка на това стойностни. И в музиката, както в повечето сфери на изкуството, комерсиализмът винаги е изключително пробивен и не винаги най-известното е мерило за качество.
Днес ще ви разкажа за един набиращ популярност австрийски бенд – Parov Stelar. Предполагам, че повечето от вас, макар и изкушени от хубавата музика, чуват това име за първи път, затова, освен че ще ви представя групата накратко, горещо ви я препоръчвам. Защото творчеството на австрийците притежава една удивителна универсалност – приятно е за слушане, когато отпускате в къщи – толкова умерени и приятни са парчетата им, че няма да ви приспят, но няма и да ви напрегнат; ненатрапващ се фон за офиса; но безспорно най-специални впечатления от тази музика ще получите, когато я слушате на концерт.
Parov Stelar е творчески псевдоним на талантливия музикант Маркус Фюдерер, роден през 1974 г. в австрийския град Линц. След успешна солова кариера, той решава да сформира колектива, с който днес успешно гастролира по целия свят. Преди да се захване с новия проект, лидерът на бандата пише и издава музика за световноизвестни музикални компании, сред които Съншайн Ентърпрайсес, Аурис и др.
Формацията е наистина един уникален организъм. В нейните пиеси се преплитат различни стилове и направления: джаз, ню джаз, брейкбийт, дийп и тек хаус, хип-хоп, макар че в последно време стилът им все повече се отнася към елекро суинга.
За последното увлечение на групата Фюдерер споделя: „Никога не съм имал силна страст към електроннат музика (интересно твърдение, като се има предвид, че той е спец по електрофон, синтезатори и музикални компютри ), но Stelar ме увлече в нейните глъбини леко, бързо и ненатрапчиво.”
Сигурен съм, че без да се усетите, и вие ще се окажете във властта на настроенията, завладели лидерът на австрийския бенд.

За любителите на слънцето, свободата, искрените емоции и положителната нагласа към живота, днес ще разкажа за една сравнително млада аржентинска група – Onda Vaga – и със сигурност почти непозната у нас. Искрено се надявам обаче с днешния си материал да помогна на феновете на самобитната музика да открият наистина интересното звучене на тази формация.
Групата е създадена в началото на 2007 г., на красивите уругвайски плажове, където Начо Родригес, Марсело Бланко, Маркос Ореляна, Томас Хусто се обединяват в акустична група (китара, тромпет и куджон – местен ударен инструмент) с идеята да изнесат няколко концерта. Малко по-късно, когато музикантите вече се установяват в Аржентина, към тях се присъединява и Херман Коен, добавяйки гласа си и гладката повърхност на тромбона. Дебютът на обновения състав е през август същата година в Буенос Айрес. И от този момен нататък групата се превръща в една от най-влиятелните психоделически инди рок групи в латиноамериканската страна – с десетки участия на най-значимите аржентински сцени. За кратко време те набират изключителна скорост и популярност, печелят много почитатели.
През лятото на следващата година музикантите правят няколко концерта в La Castorera, на които представят и първия си албум – “Fuerte Y Caliente”, който официално излиза на пазара през есента.
Следват участия в редица на редица престижни фестивали, в много градове на страната, както и турне в Чили.
През 2008-а година списание “Ролинг Стоунс” определя формацията за група на годината, а дебютния им албум влиза в 50-те най-значими събития.
2009-а започва с екскурзия по Кабо Полония – родина на групата – и концерт на най-големия площад на Буенос Айрес, а няколко месеца след това – и на стадион „Луна Парк”, който побира над 7000 души. Как може да се определи стилът им? Смесица от инди, румба, фолк, рок, реге, танго, искрени до простота текстове, национален колорит и младежки ентусиазъм.

Е, няма как в самото началото на юли в блога ми за музика да не драсна няколко реда за един от най-големите музикални празници през годината – Джулая морнинг. Макар че той отдавна е надхвърлил границите на чисто музикално събитие и се е превърнал в символ на свободата и отхвърлянето на всякакви норми и ограничения. А какво по-подходящо място за това, да се усетиш лек и независим, от морския бряг и от ширналата се пред теб необятна водна шир, и какво по-хубаво време от ранната юлска утрин и изгрева на слънцето, които винаги носят много надежди и обещания.

Разбира се, че и тази година по стара традиция стотици ще посрещнат деня на превърналите се вече в митични за меломаните скали на Камен бряг. Само че животът тече. И традициите лека-полека започват да се променят, появяват се нови идеи и в това няма нищо лошо – важното е да се пазят духът и смисълът, които те носят.

Новото тази година дойде от Тома, който, ако си спомняте преди две-три години безапелационно спечели един от музикалните реалити формати. Та той заедно с момчетата от бандата, с която свири от известно време, организира едно доста оригинално посрещане на деня – в планината, на Витоша – като забиха някои от най-здравите хардрок и метъл парчета на 70-те и 80-те години. Казват, преживяването било страхотно, и си струвало да се пробва. Това следващата година, разбира се. А докато чакаме да дойде това време,  ви предлагам да чуем невероятното изпълнение на Дейвид Байрън на песента, дала името на празника, както и да видим един изключителен клип – който представя компилация от най-силните му изпълнения на живо. Струва си да се види – можете да бъдете сигурни, а за чуването – дума да не става! 🙂

Неведнъж съм писал за звездите на френската музика и кино – защото при тях нещата обикновено вървят заедно. Днес ще разкажа за още една легенда на френската популярна музика – Патрисия Каас – има и повод, съвсем наскоро тя беше на турне в България и представи рецитал по песните на великата Едит Пиаф.

Родена през 1966 г. във френския град Форбаш в обикновено, голямо и задружно семейство, Патрисия от съвсем малка започва да се занимава с пеене. Още на осем, тя вече става лауреат на известен песенен конкурс, а на 13-годишна възраст подписва договор с немското кабаре Rumpelkammer, в което се изявява като певица почти седем години.

Звезният й час като за мнозина други френски изпълнители идва в легендарната зала “Олимпия”, където още при първото си появяване буквално е затрупана от дъжд от аплодисменти.

Не след дълго се появява и първият й сингъл Jalouse – винилова плоча, която е финансирана от нашумелия напоследък с данъчните си неволи актьор Жерар Депардийо.

1990 е звездната година в кариерата й – тогава тя издава и първия си албум Scene de vie, посрещнат изключително положително не само от публиката, но и от критиката. Съвсем естествено идва и първото й световно турне за представяне на албума и мигновеното й обявяване на световната музикална публика за талантливо продължение на традициите на Пиаф, Азнавур и Ив Монтан.

Следват и много силни роли в киното.

Днес Каас е не просто една от най-големите френски звезди, а и една от най-харизматичните личности в световния шоубизнес. Приписват й романтични връзки с едни от най-красивите актьори, между които Ален Делон, Джеръми Айрънс. За любопитните – истината от първо лице може да научите от автобиографията й, която вече е на българския книжен пазар.

Днес ще се отклоня замалко от музиката и ще ви разкажа за невероятната почивка с приятели, която си направихме в Родопите. Доста рядко имам късмета да ходя в тази част на България – може да се каже, че тя е най-далечната от Варна. Но Родопите крият невиждани красоти и определено си заслужава човек да ги разгледа – въпреки че това би му отнело много, много време.

С приятели решихме да посетим един тридневен фестивал – WakeЪП, който се провеждаше на отворено небе и включваше музика от много и не толкова мейнстрийм стилове музика, със символичната входна такса от 20лв. на билет. Чудихме се отначало дали да отседнем в Града на Тепетата, но решихме да е някъде сред природата. И макар да е малко далечко, един приятел предложи да отидем някъде в Родопите сред природата. След известно търсене в Гугъл и проучване на възможности, избрахме едни хубави вили в Цигов чарк. Бяха малко далече от нашия фестивал, но още като видяхме снимките ни грабнаха и решихме, че ще отделим неделята специално да разгледаме района, язовир Батак, Беглика и други близки красоти. И така, резервирахме си места и пристигнахме в ранният петъчен следобед, а фестът вече бе започнал.

Бандите и сцените бяха невероятни, личеше си, че организаторите са се постарали максимално за това събитие, което се състои сред природата. Надявам се и че след края му са успели да почистят и да възстановят всичко на поляните както си е било.  Хората, които бяха на феста също не бяха типичните, а напротив – бяха млади, готини, красиво различни, весели. Радвам се, че се организират такива събития и че има публика, която да ги оцени.

И докато край Пловдив се забавлявах на максимален шум, в Цигов чарк всичко беше тихо и предразполагаше към спокойствие. Останахме очаровани от обслужването и условията във вилите, успяхме да се разходим и да се наснимаме по някои природни красоти на Родопа планина.

Това беше един от онези уикенди, които се случват рядко, често импровизирано, но се получават невероятни преживявания, които човек помни цял живот 🙂

Разбира се, не съм забравил, че само преди няколко седмици ви запознах с друго знаково място, свързано с тази велика група. Но по темата има толкова много за писане, че няма как да ви обещая, че я подхващам за последно. 🙂 Пък и мисля, не се налага. 🙂

През 19 век Ливърпул е едно от най-големите морски пристанища. Тук е построен “Титаник”, пусната е първата железопътна линия. През 20 век обаче градът стремително започва да губи позициите си – корабостроителницата затваря врати, търговските кораби отиват в други, по-модерни пристанища. Градът потъва в бездната на хаоса и безработицата. И един бог знае каква щеше да е съдбата му, ако не бяха се появили “Бийтълс”.

Именно идеята да се възползва от популярността на великата четворка позволява на града да се възроди – на практика от 1984 година основният доход на Ливърпул идва от поддържането на култа към именитите им съграждани. Тук буквално е пропито от духа на легендарната група – домовете на музикантите, кафенета, магазини, но главното е музеят  “The Beatles Story”.

Още с влизането тиха музика посреща посетителите –  стари записи на бандата, които ви потапят в атмосферата на творчеството и историята й. А историята е наистина богата – 18 стаи ще ви разкажат за всичко – от самото начало до разпада на групата.

Фотографиите от първите им участия, статиите от местните вестници – под съпровода не само на музиката им, но и на автентични записи на френетичните викове на първите  им фенове, звука на халби за бира, полупиянски разговори в местните пъбове.

В залата “Бийтълсмания” специални монитори показват картини от вътрешността на самолета, с който четворката се връща от първото си турне. А на друга видео стена – шумна тълпа от фенове посрещачи. Има и още един черно-бял монитор, който безспирно повтаря култовото интервю на Ленън, в което той твърди, че популярността на групата отдавна е надминала тази на Иисус Христос.

Безспорно най-силно впечатлява залата на Джон – в нея отново и отново звучи “Imagine”, като че ли някой постоянно свири на белия роял като в известния на всички клип. И ни напомня: Историята на великата група не свършва – тя продължава…

Началото на историята на може би най-голямата звезда в рока води началото си от далечната 1935 г., когато в  семейството на Верона и Гладис Пресли се появяма сладък синеок бебок, когото наричат Елвис. Още в името му са заложени емоционалност, болезнено самолюбие, независимост и свободолюбие.

От съвсем малък Елвис се допира до магията на музиката. Когато е на 11, му подаряват китара, която се превръща в изключително важен фактор в следващите години. Основното, което изпълнява по това време бъдещият крал на рокендрола, са госпъли в църковния хор. Въпреки че семейство Пресли не може да бъде определено като заможно, родителите поощряват музикалните дарби на сина си – освен на китарата, той започва да свири и на фортепиано.

Когато момчето навършва 13 години, фамилията се мести в Мемфис. Там Елвис попада в съвсем ново музикално обкръжение. Започва да посещава концертите на известни блус и кънтри изпълнители.

През 1953 г., след като завършва средното си образование, той започва работа като шофьор на камион. Именно по това време Елвис се запознава със собственика на музикално студио „Сън” – Сам Филипс, който, впечатлен от омагьосващия му глас и чувствени изпълнения, му предлага да запише няколко песни. През април 1954 г. се появява и първият официален запис. Малко по-късно Филипс подписва и договор с бъдещата рокендрол легенда.

Една година по-късно излиза и първият сингъл на певеца  Heartbreak Hotel, станал впоследствие златен.

Зловещата машина на шоубизнеса заскърцва и започват да канят Пресли в едни от най-популярните по онова време тв шоупрограми, а малко по-късно го забелязва и Холивуд и той подписва първия си договор с  Paramount Pictures и 20th Century Fox.

През 1967 г. той се жени за Присила Бюле и се ражда дъщеря им Лиса Мари.

Малко след това, през 1969 г., Краля започва турне, което на практика продължава до самата му смърт. В промеждутъците между концертите прави и записи на плочи. Седемдесетте години са фатални за музиканта. През 1973 –а се развежда и отива на доброволно заточение в имението си. По това време се появяват и първите му проблеми със здравето. В продължение на много години той е бил зависим от официално предписвани му лекарства, които на практика се превръщат в наркотик. Независимо от това той не се спира – от началото на турнето до 1977 г. той изнася над 1100 концерта в САЩ.

Днес, почти 30 години след смъртта си, Елвис е една от най-известните личности в световната попкултура. В Америка той се почита наравно с президенти и велики спортисти. А имението му Грейсленд се явява второто по посещаемост място след Белия дом.

Музикалните творци, както и всички известни личности, освен чисто професионалната си мисия и отговорността, която носят към таланта, с който природата ги е дарила, имат по мое мнение и една друга мисия – да са водачи, изразители, а защо не и да формират едно отговорно обществено поведение и мнение по различни важни въпроси. През шейсетте години на миналия век активната гражданска позиция на творците не беше изключение – предполагам, повечето от вас са чели за участието на много от емблематичните лица на музиката тогава в различни обществени движения, протести срещу американската инвазия във Виетнам, няма как и да не сте гледали филма “Коса”, за който вече съм писала и който е висша степен на изява на антивоенна творческа позиция. В последните години тези прояви на световноизвестните творци като че ли се трансформираха – от бурна реакция срещу обществени нередности в миналото, днес като че ли повечето от тях хвърлят усилия, включително и финансови, в подкрепа на различни каузи, от позиция против минаха в позиция за, което също не е лошо и показва едно придвижване на обществото ни като цяло към една по-голяма толерантност. Малко дълга ми се получи прелюдията, но трябва все някак да подходя към днешната тема, която е от последните дни и си има чисто български адрес и която, да си призная честно, приятно ме изненада. Става въпрос за известния български музикант Васил Гюров от група “Ревю”, която няма как да не помните покрай най-силните години на рок тигрицата Милена и някои от песните й, които и до ден днешен са хитови. Та преди няколко дни Васо, както го наричат почитателите му, показа какво е активна гражданска позиция и че творците трябва да са в авангарда на нацията. След едно необмислено изказване на новоизлюпил се депутат, че забраната за тютюнопушене трябва да отпадне, понеже хората не умирали от инфаркти, причинени от никотина, а от притеснения, че са си изгубили клиентите след въвеждането на ограничението, певецът отиде пред парламента, изчака депутата и пред камерите на национални телевизии го направи за една стотинка. Коментатори твърдят, че това щяло да се превърне в нова форма за контрол на простотиите на властимащите – вярвам го. И се радвам, че тръгна от един творец.

“Доорс” е една от любимите ми групи от не толкова близкото музикално минало и няма как да не го знаете, защото поне няколко пъти съм писал и за нея, а и за легендарния й основател, основна фигура, текстописец и вокалист – Джим Морисън. Поводът да реша днес пак да се върна към  тази велика банда е не особено приятен – преди дни световните агенции съобщиха за смъртта на друга знакова фигура от “Доорс”, също един от “виновниците” за хубавите песни, които много отдавна са в най-величавата част на световната музикалната история, Рей Манзарек – легендарния клавирист. Затова днес реших в знак на почит да напиша няколко реда за това, кой е той. Син на емигранти от Полша, пленен от красотата на музиката още от малък и още тогава направил първите си стъпки на сцената с братята си, той, така да се каже, е готов за съдбовната си среща с Морисън в началото на 60-те години в Калифорнийския универститет. Всъщност срещата е не точно между двамата, а между две мощни енергии – на великите стихове на Джим и оригиналните музикантски идеи на пианиста. А сблъсъците на талант винаги раждат велико изкуство, така се случва и при тях.  Само за няколко години работа, до смъртта на Джим през 1971 г., сътрудничеството между тях буквално създава класика. След края на легендарния си певец, групата пуска само два албума, като в някои от песните Манзарек изпълнява вокалите. Поради постоянно намаляватащата популяност обаче музикантите решават да се разделят. През 1976 г. Рей се присъединява към формацията Nite City, която пуска само два албума и се разпада. В началото на 80-те той решава да се пробва в киното и изиграва епизодична роля на търговец на оръжия в криминална комедия “Сделката на века” на режисьора Уйлям Фридкин. Малко след това започва да реализира музикален проект – рок операта  по класиката “Кармина Бурана” – не особено приет от критиката, която определя продукта като доста претенциозен. През 1990 г. помага на режисьора Оливър Стоун в работата му по филма “The Doors”. А в следващите години работи последователно с музикантите Дерил Рид, Рой Роджърсън, Роби Кригер, с които издават и съвместни албуми – не особено успешни. В което няма нищо учудващо, защото и в музиката, и в изкуството като цяло мощните творчески сблъсъци се случват само по веднъж, за някои даже никога.

Сигурно сте чували оня стар анекдот, дето в пъкъла пред казана на българите няма пазач, щото те сами се следели, и ай някой се навдигне, съсед от казана му помагал пак да поеме към къкрещата течност. Такива ти му работи български, при това пък и съвсем верни. Не веднъж и два пъти съм писал за “Евровизия” – къде повече критично, къде по-малко, понякога с идеи, но винаги принципно и без заяждане на дребно. И предварително – от критика пост фактум никой не бере плодове, а само печал. Е, отмина и тазгодишното издание на песенния конкурс на Стария континент с участието на Стунджи и Елица. Ако си спомняте, даже писах за това, как първоначално спечелилата песен беше подменена в движение заради неуредените авторски права с чуждестранен композитор и така се наложи да се изпълнява компромисно втората песен, с която участваше дуетът в българското състезание, очевидно не толкова стойностна, колкото първата – но общо взето под знака “така трябвало да се случи”. Истината е, че с която и песен да бяха участвали Стунджи и сценичната му партньорка, трудно биха могли да повторят грандиозния си успех с песента “Вода” отпреди няколко години, когато се класираха на четвърто място, и участието им при всички случаи би изглеждало в сравнителен план като неуспех. Може и така да е – ама колко е редно колега да дава силно негативна, почти злобна оценка. При това от страниците на социалната мрежа. Говоря за статуса на Георги Христов, в който той една ли не нарича избирателно Елица некадърница и определя песента като пълен провал и срам за българската музика. Колко да е срам и наистина ли е по-голям от този да хвърляш кал по колега. И глупаво да се надяваш, че няма да се опръскаш. Наистина жалко.

 За любителите на музиката по цял свят английският град Ливърпул е известен преди всичко като родното място на легендарната британска група. Много са местата тук, които носят имената и напомнят за великата ливърпулска четворка – летище, музей, а неотдавна се появи и необикновен хотел, “акостирал” на док Алберт и получил името си от популярния хит от едноименния албум на прочутата банда –  “Yellow Submarine”. В нов притегателен център за поклонниците на Джон Ленън, Ринго Стар, Джордж Харисън и Пол Маккартни се преврърна 26-метрова лодка, подобна на шлеп. Преди време тя била собственост на прочутата филмова компания “Парамаунт пикчърс” и на нея е сниман филмът „На лов за Червения октомври”. Впоследствие обаче ексцентричният бизнесмен и почитател на “Бийтълс” Алфи Бубълс решава да я превърне в хотел и в сборен пункт за всички бийтълсманиаци по света. Пребоядисал я в жълто, направил й основен ремонт и така старият филмов декор започнал новата си битност на хотел в доковете на Ливърпул. А в средата на 2012 година съвсем официално била обявена и готовността му да приеме на борда си всички желаещи да се докоснат до магията на великите музиканти. На порции, разбира се 🙂 Защото капацитетът на “подводницата” съвсем не е голям – всичко на всичко може да посрещне 8 пасажери. Вътрешността на причудливия дом е от три спални и гостна и носи атмесферата на 1969 г., когато излиза и знаменитият, единайсети по ред албум на бандата. Покрай множеството албуми и дискове на групата, в хола на подводницата е намерил място и оригиналният скутер от филма “Квадрофения”.

Единственото, което връща гостите в съвременността, са 3-D телевизорите, компютрите и Wi-Fi.

Това “потапяне” в буквалния смисъл в света на гениалните ливърпулци струва около 120 евро за делнични дни и около 300 за почивните. Но нима за истинските фенове има цена, която не могат да си позволят за предизвикателството да се допрат до  света на музикалните си кумири.

Днес ще говоря за голямата поп звезда и за това, как сбъдва мечти, но не музикалните мечти на милионите си фенове по цял свят, а детските им мечти. Как създава една страна, в която живеят феи, русалки, пирати, земя на Питър Пан – момчето, което никога не иска да порасне, страна, която дълги години е виждал във фантазиите и мечтите си кралят на попмузиката, който точно като приказния герой също до края отказваше да стане възрастен.

През 1988 година Майкъл Джексън купува голям терен със земя близо да калифорнийското градче Санта Барбара и превръща не само своите, но и мечтите на милиони малчугани в реалност. На територия от почти 11 кв. км той построява развлекателен парк със зоологическа градина, кинотеатър, стотици статуи на герои от детски книжки или популярни филмови поредици. В парка малките посетители могат да се включат в истински приключения – да попътешестват на пиратски кораб или на специално детско влакче, с което да преминат през приказни и чудновати места, които само фантазията може да сътвори.

Тази оживяла детска мечта струва на краля на попмузиката над 120 милиона долара и до нея той разполага имението си, в което успява да съхрани духа и разкошния интериор в стил тюдор, оставен от старите собственици, но и навсякъде да внесе частица от своята изключителна индивидуалност – собствени картини, трон, игрални апарати, разпръснати из целия дом.

Певецът прекарва в този дом 15 години от живота си – там пише песните си, мечтае, крие се от натрапливото понякога внимание на феновете. До 2005 година, когато след разразилия се грандиозен скандал, той се зарича никога повече да не стъпи тук. След загадъчната и трагична смърт на певеца в пресата започват да се обсъждат множество варианти за това, как да продължи да съществува приказният свят на Невърленд.

Така или иначе до днес няма решение. А очевидци твърдят, че междувременно из стаите на къщата, сякаш завърнал се във вълшебния свят, който е бил принуден да напусне, обикаля призракът на Майкъл.

Ако някой ми каже, че обича класическа музика в нейните най-тежки за възприемане варианти, без да е бил възпитаван нарочно за това в семейната си среда или пък без да се е учил да разбира този тип изкуство, няма как да му повярвам. Истината е, че класическата музика е най-високият стил музикално изкуство и за нея си трябва специална подготовка. И най-добре е тя да започне от много ранна възраст. За да отворите детето към необятния свят на операта и класиката, трябва да го научите да я слуша и да я разбира. Всички деца са изключително възприемчиви към  различен вид информация и музикални жанрове. Обикновено те реагират на всякакви ноти, често не само на емоционално и ментално ниво, но и физическо – движейки се в ритъма им. Затова изберете подходящо произведение, желателно е да има някаква градация в подготовката – от по-леки към по-тежки за възприемане жанрове, при всички случаи трябва има отчетлива и ясна мелодия и ритъм – децата обичат и оценяват това. Правете го регулярно и по възможност го съчетавайте с някаква игра, която да предшества или пък да следва слушането на музика, това ще накара малчугана да очаква с нетърпение поредното ви музикално занимание. Важен момент от приобщаването на малкия човек към класическите произведения, разбира се, е първото посещение на опера или симфоничен концерт. Създайте му предварително усещане за празничност и му споделете огромно нетърпение, с което вие очаквате това събитие, добре е да го заведете на представление, на което вече сте били, за да може предварително да му обясните основни неща, които да го улеснят при възприемането. Разбере ли – ще обикне за цял живот.

Ако някой ми каже, че обича класическа музика в нейните най-тежки за възприемане варианти, без да е бил възпитаван нарочно за това в семейната си среда или пък без да се е учил да разбира този тип изкуство, няма как да му повярвам. Истината е, че класическата музика е най-високият стил музикално изкуство и за нея си трябва специална подготовка. И най-добре е тя да започне от много ранна възраст. За да отворите детето към необятния свят на операта и класиката, трябва да го научите да я слуша и да я разбира. Всички деца са изключително възприемчиви към  различен вид информация и музикални жанрове. Обикновено те реагират на всякакви ноти, често не само на емоционално и ментално ниво, но и физическо – движейки се в ритъма им. Затова изберете подходящо произведение, желателно е да има някаква градация в подготовката – от по-леки към по-тежки за възприемане жанрове, при всички случаи трябва има отчетлива и ясна мелодия и ритъм – децата обичат и оценяват това. Правете го регулярно и по възможност го съчетавайте с някаква игра, която да предшества или пък да следва слушането на музика, това ще накара малчугана да очаква с нетърпение поредното ви музикално занимание. Важен момент от приобщаването на малкия човек към класическите произведения, разбира се, е първото посещение на опера или симфоничен концерт. Създайте му предварително усещане за празничност и му споделете огромно нетърпение, с което вие очаквате това събитие, добре е да го заведете на представление, на което вече сте били, за да може предварително да му обясните основни неща, които да го улеснят при възприемането. Разбере ли – ще обикне за цял живот.

Поводът днешния ми пост е тъжен. Буквално преди дни ни напусна един от най-големите в българската рок музика – легендарният китарист на една от няколкото най-значими рок банди от близкото минало – “Щурците”. За славното минало на тази група и за това как една студентска банда, която носи колоритното име “Бандараците”, се превръща в група, която бележи пътя на няколко поколения, ще говоря по-подробно друг път. Днес няма да пиша толкова за музика, колкото за човечност. В деня, когато медиите публикуваха трагичната новина, излезе и последното интервю на големия музикант, дадено януари месец тази година за вестник „24 часа”. Истинско, човешко и релефно интервю – каквото може да даде само човек, който носи тези три неща в себе си. Което за пореден път ме убеди, че стойностно изкуство – без значение в коя област е – може да се прави само от хора, които имат ценност и носят душа. Покрай многото неща, за които става въпрос в тази последна медийна изява на Гюзелев, се допират и до темата за подписания наскоро указ от президента на България, с който китаристът и Кирил Маричков са наградени с орден „Кирил и Методий” – първа степен, а вокалистът на група “Сигнал” – Йордан Караджов, със същото отличие, но втора степен. Президентът преценил, че заслугите на Караджов не били толкова големи. За никого не е тайна, че на времето двете групи бяха основни съперници за сърцата и любовта на милиони българи. В коментара за това обаче проличава колко е голям Пецата, както го наричаха феновете, като човек – не казва ние бяхме велики и заслужаваме повече, а казва: не може да се мери по този начин какви точно са заслугите на един творец към българското изкуство. Поклон пред паметта и пред човещината!

I am Bulgarian. I do not consider myself “patriot” or “nationalist”, but I love Bulgarian culture, nature, history, which together compose the background of our nation and country and gives us a feeling of worth, proud, satisfaction with our roots, nationality and hence – ourselves.

That is why it is sad to see the tendency of Bulgarian culture falling into decay. Bulgarians are still alive, but it seems under economic pressure and Western propaganda they forget their own national and family values and identity, the legacy of their parents and predecessors and so much more…

Globalization hit us right after we were in a police-slave-like information-censorship society, and we did not have the life skills to take the situation in our hands and manage it. Rather, we allowed the former State intelligence agents to take over the country – its assets and management, and start destroying and selling, rather than building, preserving and creating value, of what is left as legacy from our millennium old nation as a whole and socialist management in particular.

Those 24+ years are the most disgraceful in our history. Today we drain our national resources and we let our historical and cultural heritage to become destroyed for not taking care for it. My opinion may seem to you too pessimistic, so I’d say, that there are many people waking up and starting to fight for different causes. They make a difference – for example, they forced the politicians to ban Shale gas extraction, GMO plants, protected natural reserves from building… there are also people like Svetlio Kantardjiev, who found NGO’s, trying to protect, restore and popularize what’s materially left of our cultural and historical heritage, but still… In the battle of opposites, the dark has the advantage.

I know we have a lot more to worry about besides our culture and abstract values, but I think they are the foundation of everything else – including economic prosperity and happiness of the individual and the society. So I hope that more of us will wake up, we will save what’s left and turn the tendency of our culture melting in the pot of globalization.

Днес ще поизбягам малко в страни от чисто музикалния профил на блога ми, но наистина много леко. Ще поразсъждавам има ли полза изкуството от отъркването си о властта, или само събира негативи. Като говоря за изгода, разбира се, че нямам предвид материална. Би било наивно да смятаме, че някой вече е склонен да прави нещо за без пари. Вероятно точно фактът, че тези предизборни, пък и по време на управлението услуги от страна на артистите са много добре платени, ги кара да залитат в тази посока. Думата ми е за един доста известен български певец –  спорен като професионални качества, вероятно любимец по-скоро на средното и над средното поколение, но така или иначе изпълнител, който има добри гласови данни, в никакъв случай блестящо сценично поведение, но за сметка на това работи винаги с доказани и качествени композитори и текстописци.  Има в репертоара си доста парчета на патриотична тематика – при това хубави, някои от тях почти със статут на химн, изпълнявани винаги когато има някаква историческа годишнина или родолюбиво събитие. Това, което исках да кажа, е, че съвсем доскоро Веселин Маринов минаваше – и съвсем основателно – за певец на народа. Така го възприемаха хората. Докато не залитна доста сериозно политически – към ГЕРБ. Преди това си пееше по концертите на столетницата, но без да показва ясни пристрастия. И така се случи, че само за три-четири години, колкото е един управленски мандат, Веско се превърна от певец на народа в певец на управляващите. Кажете ми кой печели от такива идеологически врътки на хората на изкуството – най-малко те самите. Но не мисля, че печелят и тези, които плащат. С една дума – никой.

Земфира е една от младите звезди на руската популярна музика, доста нетрадиционна и интересна като сценично поведение. Тия които следят това, което се случва в последните години в руската поп музика, със сигурност са забелязали една характерна сценична пищност. Нищо подобно няма при Земфира. С естественото и непринудено поведение на сцената, с цигарата, с която обикновено се появява на снимки, тя по-скоро ни напомня за традициите на руските бардове и най-вече на Висоцки. Родена в Уфа, още от съвсем малка започва да се занимава с музика – петгодишна се записва в специална музикална школа по форте пиано, а на седем години вече е факт и първата й авторска песен. Завършва местното музикално училище със специалност естрадно пеене и започва работа като оператор в местното радио. Тогава написва и първите си песни – “Защо”, “Сняг”, “Синоптик”. Две години по-късно прави и собствена група под същото име и започват участия по фестивали. Не закъснява и оценката – московският продуцент Леонид Бурлаков харесва музиката й и я кани в Москва, за да запише първия си албум. В записа на албума й активно участват и музикантите от групата й, и музикантите от групата “Мумията Трол”. Песните от дебютния албум на певицата, който също носи името й, веднага попадат в класациите на най-известните московски радиостанции и бързо заемат челните места. Започват и първите й концертни турнета из Русия. Един от албумите й “Афиш” се записва в класацията на най-добрите руски албуми на всички времена, а песента й “Аривидерчи” заема 27-мо място в класацията 100-те най-добри песни на руския рок на 20 век. Съвсем логично през 2011 година радио “Ехо Москва” и “Риа новости” я класират сред стоте най-влиятелни жени в Русия.