Петър Стоилов

Когато го слушаш – споделя Жан Кокто, – сякаш се докосваш до страданието. Песните му привличат поклонници от всякакви възрасти – от млади до стари. Това е той – Шарл Азнавур. Признава, че пее преди всичко за себе си, но е щастлив, че песните му доставят удоволствие на другите.

Определят го като най-известният арменец. Рожденото му име е Шахнур Азнавурян, макар че още от 1950 г. навсякъде, включително и в официалните му документи, го записват с псевдонима му. Роден е във Франция в семейството на арменски преселници и именно от родителите си наследява артистизма си – баща му е оперетен певец, а майка му се изявява в булевардните театри.

Малкият Шарл започва да посещава театрална школа и бързо се адаптира към парижкките среди. Още тринайсетгодишен, той получава първата си роля в театър “Одеон” в пиесата “Марго”, в която изиграва ролята на малкия Хенрих Четвърти.

Истинският му успех обаче идва значително по-късно. Предшестван е от епизодични и незапомнящи се роли в киното и театъра.

На 19 г. той дебютира в митичната днес зала Олимпия. Но… Провалът му е митичен. Публиката направо не го харесва – не харесва нито външността му, нито гласа му, нито изпълнението му. Критиката го съсипва и му препоръчва да си смени професията.

Но знаете как е с таланта – когато го имаш, рано или късно Фортуна ти се усмихва. За Азнавур тази усмивка на съдбата е срещата му с Едит Пиаф. Тя се случва през 1946 г. Пиаф кани младежа си в дома си и му предлага да я придружи на турнето й в САЩ и Канада заедно с трупата на  “ Companion De La Chanson „. Шарл става известен. Ако преди публиката го е освирквала, излизайки на концерт на примата, той е в пълна безопасност. Както сам споделя: Освиркванията на концерт на Пиаф се смятаха за непристойни.

Eдит наистина му помага много – тя вижда в младия човек с невзрачна външност огромен талант: певец, актьор, поет, композитор. Тя успява да му предаде своето отношение към пеенето и той никога не забравя уроците й. На практика той се превръща в най-талантливия й, успешен и верен ученик.

Успехът идва неочаквано. В средата на 50-те певецът сформира свой инструментален квинтет и започват участие с негови авторски песни. От песните една – Моят живот – има огромен успех. Прекрасна песен – казвали слушателите, – но ужасен певец. 🙂

Въпреки това известна звукозаписна компания кани Азнавур да стане водещият й певец. И във всички кътчета на света зазвучава гласът му. Плочите му се продават в милионни тиражи. Америка го обявява за феномен в съвременното пеене, сравняват гласа му със златните крака на Пеле, с изумителните очи на Елизабет Тейлър. А сензационният му концерт с женския идол на Америка Лайза Минели буквално докарва до екстаз американските телевизионни зрители. И това е само началото на една впечатляваща артистична кариера, чиято история още се пише, а за края никой не мисли.

После кой казва, че човек може да бъде пророк в собствената си страна!?

Приятелите й я наричат Нана, така става известна и за почитателите си. Иначе рожденото име на една от най-известните в света гръцки певици е Йоана Мускури. За своята дълга кариера тя е пяла с някои от най-известните имена на световната сцена, като Демис Русос, Хулио Иглесиас, Сакис Рувас, Антонис Ремос.

А когато е започвала с пеенето, преподавателите й дори не са били съвсем убедени, че има талант за това.

Професионалното й обучение в музиката започва в Атинската консерватория – там професорът й се опитва ултимативно да й наложи да изпълнява само класическа музика, за да не повреди гласа си, но Нана не била от тези, които се поддават на указания, и настойчиво пробва да пее в различни жанрове, благодарение на което се появява на сцената на атинския клуб “Заки”.

Вече през 1959 г. е избрана за участие в първия национален фестивал за гръцка песен. На него тя изпълнява две песни, които печелят първо и второ място.

Скоро идва призът от фестивала в Барселона, награда от филмовия фестивал в Берлин за документален филм, в който тя изпълнява песента.

През 1961 година излиза и златният й албум – “Бялата роза на Атина”, разпродаден в милионни тиражи. Именно той се превръща във визитната картичка на гръцкото момиче.

Междувременно Мускури започва да учи активно няколко езика, за да може максимално да преведе гръцката култура на своите задгранични почитатели. Подписва договор с фирмата Philips-Fontana и започва гастроли из цяла Франция.

След две години е участието й на фестивала “Евровизия”, където не успява да се пребори за приза, но за сметка на това печели поклонници от Франция, Белгия и Италия. По това време записва съвместен албум с Хари Белафонте, който се казва “Вечер с Белафонте и Мускури” и заедно обикалят редица американски и канадски градове. Именно той я учи чрез песните си да предава своето усещане за любов, мир и надежда.

По време на цялата си кариера гръцката певица се ползва с невероятна популярност – прави опити да завладее не само англоезичната публика, но записва албуми и на испански, португалски, немски, италиански. И дисковете й на всички езици се продават в огромни тиражи.

За петдесет години на сцената изпява 500 песни на 15 езика и продава над 300 милиона диска. Последният й концерт е в Гърция, в театър “Herodes Atticus”, през 2008 г.

Днес певицата е на 79 години. Посланик на ЮНЕСКО и доскоро евродепутат.

Приятелите й я наричат Нана, така става известна и за почитателите си. Иначе рожденото име на една от най-известните в света гръцки певици е Йоана Мускури. За своята дълга кариера тя е пяла с някои от най-известните имена на световната сцена, като Демис Русос, Хулио Иглесиас, Сакис Рувас, Антонис Ремос.

А когато е започвала с пеенето, преподавателите й дори не са били съвсем убедени, че има талант за това.

Професионалното й обучение в музиката започва в Атинската консерватория – там професорът й се опитва ултимативно да й наложи да изпълнява само класическа музика, за да не повреди гласа си, но Нана не била от тези, които се поддават на указания, и настойчиво пробва да пее в различни жанрове, благодарение на което се появява на сцената на атинския клуб “Заки”.

Вече през 1959 г. е избрана за участие в първия национален фестивал за гръцка песен. На него тя изпълнява две песни, които печелят първо и второ място.

Скоро идва призът от фестивала в Барселона, награда от филмовия фестивал в Берлин за документален филм, в който тя изпълнява песента.

През 1961 година излиза и златният й албум – “Бялата роза на Атина”, разпродаден в милионни тиражи. Именно той се превръща във визитната картичка на гръцкото момиче.

Междувременно Мускури започва да учи активно няколко езика, за да може максимално да преведе гръцката култура на своите задгранични почитатели. Подписва договор с фирмата Philips-Fontana и започва гастроли из цяла Франция.

След две години е участието й на фестивала “Евровизия”, където не успява да се пребори за приза, но за сметка на това печели поклонници от Франция, Белгия и Италия. По това време записва съвместен албум с Хари Белафонте, който се казва “Вечер с Белафонте и Мускури” и заедно обикалят редица американски и канадски градове. Именно той я учи чрез песните си да предава своето усещане за любов, мир и надежда.

По време на цялата си кариера гръцката певица се ползва с невероятна популярност – прави опити да завладее не само англоезичната публика, но записва албуми и на испански, португалски, немски, италиански. И дисковете й на всички езици се продават в огромни тиражи.

За петдесет години на сцената изпява 500 песни на 15 езика и продава над 300 милиона диска. Последният й концерт е в Гърция, в театър “Herodes Atticus”, през 2008 г.

Днес певицата е на 79 години. Посланик на ЮНЕСКО и доскоро евродепутат.

“Modern Talking”, или Томас Андерс и Дитер Болен – световноизвестен немски дует, който пее на английски. Първата си композиция – „You’re My Heart, You’re My Soul” –  двойката записва през септември 1984 г. и след участието им в известно телевизионно предаване само за няколко месеца тя се превръща в тотален хит. Дуетът, който изпълнява предимно денсмузика, пробива първо в родината си – Германия, – след което и в европейските чартове. Следва и второто им парче – “You Can Win, If You Want”, – което също оглавява класациите. И съвсем логично – първият им албум, който се казва точно така – “The First Album”. Той има зашеметяващ успех и се продава в наистина рекордни тиражи, а фанатичните фенове на групата стават цяла армия.

За съжаление, както често се случва при повечето успешни проекти със силно и бързо начало, непреодолими различия между Андерс и Болен водят до разпадането на състава. Злите езици твърдят, че зад разпада стои властната и честолюбива жена на Томас. Каквито и да са причините за раздорите обаче, “Modern Talking” все пак успяват да пуснат още две плочи  – “Romantic Warriors” и “In The Garden Of Venus”, – преди да се разделят окончателно и по взаимно съгласие, както обявяват пред публиката си.

Не винаги обаче окончателната раздяла е наистина такава. Съвсем неочаквано в края на 90-те години дуетът пуска нов албум и се завръща триумфално. Започва старият цикъл – групата пуска хитове като ракети, които оглавяват всевъзможни хит паради и чартове; където и да се появят, ги преследват фанатични почитатели; станциите постоянно въртят парчетата им.

Сигурно вече се питате каква е рецептата на успеха им. Лесно е да се отговори на този въпрос. Двама симпатични млади певци, изключителни вокални данни на Андерс, забележителен продуцентски талант на Болен и не на последно място – ненатрапчиви приятни мелодии, които може да слушаш от сутрин до вечер, да те накарат да забравиш ежедневните си грижи и дори в един момент да решиш, че Томас Андерс пее песента си само за теб. 🙂

“Modern Talking”, или Томас Андерс и Дитер Болен – световноизвестен немски дует, който пее на английски. Първата си композиция – „You’re My Heart, You’re My Soul” –  двойката записва през септември 1984 г. и след участието им в известно телевизионно предаване само за няколко месеца тя се превръща в тотален хит. Дуетът, който изпълнява предимно денсмузика, пробива първо в родината си – Германия, – след което и в европейските чартове. Следва и второто им парче – “You Can Win, If You Want”, – което също оглавява класациите. И съвсем логично – първият им албум, който се казва точно така – “The First Album”. Той има зашеметяващ успех и се продава в наистина рекордни тиражи, а фанатичните фенове на групата стават цяла армия.

За съжаление, както често се случва при повечето успешни проекти със силно и бързо начало, непреодолими различия между Андерс и Болен водят до разпадането на състава. Злите езици твърдят, че зад разпада стои властната и честолюбива жена на Томас. Каквито и да са причините за раздорите обаче, “Modern Talking” все пак успяват да пуснат още две плочи  – “Romantic Warriors” и “In The Garden Of Venus”, – преди да се разделят окончателно и по взаимно съгласие, както обявяват пред публиката си.

Не винаги обаче окончателната раздяла е наистина такава. Съвсем неочаквано в края на 90-те години дуетът пуска нов албум и се завръща триумфално. Започва старият цикъл – групата пуска хитове като ракети, които оглавяват всевъзможни хит паради и чартове; където и да се появят, ги преследват фанатични почитатели; станциите постоянно въртят парчетата им.

Сигурно вече се питате каква е рецептата на успеха им. Лесно е да се отговори на този въпрос. Двама симпатични млади певци, изключителни вокални данни на Андерс, забележителен продуцентски талант на Болен и не на последно място – ненатрапчиви приятни мелодии, които може да слушаш от сутрин до вечер, да те накарат да забравиш ежедневните си грижи и дори в един момент да решиш, че Томас Андерс пее песента си само за теб. 🙂

Времето си лети, сменят се не само музикални любимци, но и постоянно се появяват нови стилове. Днес трудно може да обхванем в цялост музикалното разнообразие, което ни заобикаля. Затова ще се опитам в по няколко изречения да дам определение, за тенденциите в музиката, които могат да бъдат причислени към така наречения поп. Или иначе казано съвременната популярна музика. Това е един доста широк термин, който обхваща различни музикални насоки – като диско, транс, хаус, техно, нова вълна и т. н.

На някои от най-определящите ще се спрем днес в изречение-две.

Диско. Неотдавна това беше най-популярния танцувален музикален стил. Присъщи са му изобилието от ефекти, водещата роля на ритъм секцията на ударните и фоновото звучене на струнните и духовите инструменти.

Транс се отнася към един от разделите на електронното изкуство. Забележителен е с високото си емоционално въздействие върху слушателите – ефект, който се постига с помощта на тъжни и космически мелодии.

Хаусът също е танцувален електронен стил. Единственото му изразно средство е синтезаторът. Отличава се със витиеватите си фрази и солови мелодии. И тук ефектите изобилстват.

Техното може да бъде определено като футуристичния звук на големия град. При него доминира мрачният металически звук и хладният, лишен от емоционалност вокал.

Фънк. Отново произведения за танцуване. С две думи – липсваща мелодичност и върховенство на ударната секция.

Хардрок. Буквално се превежда като тежък, твърд. И наистина е такъв. Тежестта се постига с помощта на гръмката и мощна ритъм секция, която засенчва останалите инструменти.

Хеви метъл. Рязка металическа музика, която звучи нехармонично. Тя стои доста далече от общоприетите стандарти.

Траш. Изключително труден за изпълнение жанр, който освен със сложността си, се откроява и с непрекъснатите си мелодии и обилието от импровизации.

Времето си лети, сменят се не само музикални любимци, но и постоянно се появяват нови стилове. Днес трудно може да обхванем в цялост музикалното разнообразие, което ни заобикаля. Затова ще се опитам в по няколко изречения да дам определение, за тенденциите в музиката, които могат да бъдат причислени към така наречения поп. Или иначе казано съвременната популярна музика. Това е един доста широк термин, който обхваща различни музикални насоки – като диско, транс, хаус, техно, нова вълна и т. н.

На някои от най-определящите ще се спрем днес в изречение-две.

Диско. Неотдавна това беше най-популярния танцувален музикален стил. Присъщи са му изобилието от ефекти, водещата роля на ритъм секцията на ударните и фоновото звучене на струнните и духовите инструменти.

Транс се отнася към един от разделите на електронното изкуство. Забележителен е с високото си емоционално въздействие върху слушателите – ефект, който се постига с помощта на тъжни и космически мелодии.

Хаусът също е танцувален електронен стил. Единственото му изразно средство е синтезаторът. Отличава се със витиеватите си фрази и солови мелодии. И тук ефектите изобилстват.

Техното може да бъде определено като футуристичния звук на големия град. При него доминира мрачният металически звук и хладният, лишен от емоционалност вокал.

Фънк. Отново произведения за танцуване. С две думи – липсваща мелодичност и върховенство на ударната секция.

Хардрок. Буквално се превежда като тежък, твърд. И наистина е такъв. Тежестта се постига с помощта на гръмката и мощна ритъм секция, която засенчва останалите инструменти.

Хеви метъл. Рязка металическа музика, която звучи нехармонично. Тя стои доста далече от общоприетите стандарти.

Траш. Изключително труден за изпълнение жанр, който освен със сложността си, се откроява и с непрекъснатите си мелодии и обилието от импровизации.

Днешният ми пост няма да е свързан с музиката, поне не в смисъла, който влагам най-често в материалите си. Ще кажа няколко думи за режисьора Рангел Вълчанов, който ни напусна само преди няколко дни, един от последните от поколението, което направи българското кино талантливо, поетично, музикално. Няма да правя преглед на филмографията му, нито биографична справка – който иска и още по-важното, има нужда да се докосне до личността и филмите му, ще го направи. И тогава няма да се учудва защо в блога ми за музика има и един материал за филмов режисьор.

Поводът да драсна тия няколко реда дойде от участието на колега и близък приятел на Вълчанов, преподавател в НАТФИЗ, когото бяха поканили да каже няколко думи за талантливия режисьор. Думите му не бяха от най-оптимистичните и обнадеждаващите. Сподели, че мнозина от студентите му го питат кой е Апостол Карамитев, Григор Вачков, Мила Попова и други големи имена на българското кино и сцена. Тези млади хора просто не знаели кои са. Не са гледали филми с тяхно участие, не са чели нищо за тях.

Очевидно връзката между творческите поколения е прекъсната някъде. Макар БНТ да не излъчва често стойностни стари неща, възможност да бъдат гледани филми и предавания от златния български фонд има и с това е наясно всеки, който има желание да го направи. Още повече, когато си започнал да се занимаваш професионално с това. Вероятно не е била възпитана потребността това да бъде направено.

Изводът е отчайващ – даже не можем да кажем, че си отива споменът за старото българско кино, защото се оказва, че в новото поколение той въобще не се е появявал.

Не съм фен на музикалните риалити формати. По много причини. Вероятно някои от тях вече съм излагал на страниците на блога си. Но сега ще се спра на една, която ми хрумна по време на откъслечните ми включвания на последния сезон на Екс фактор, който тече в момента. Без претенции за изчерпателност. Коментарът ми ще е точно толкова фрагментен, колкото са и впечатленията ми от въпросното шоу.

Ясно е, че на кастингите за тези предавания, колкото и грубо да звучи, се явяват сульо, пульо и Атанас. Наистина в последното не влагам никаква обидна нотка – все пак изразът го има в българския фразеологичен речник. Просто искам живописно да нарисувам реалната картина. Има няколко неща, които повечето хора си мислят, че ги могат и едно от тях е пеенето. Може би това е една от причините за изобилието от кандидати. Пък и жаждата за славата е силен стимулант и често заглушава очевидно фалшивия звук, който се чува даже в собствените ни уши.

Е, доста такива хора се качват на сцената и предизвикват понякога не просто усмивки, а е заслужен бурен смях и дюдюкания от публиката. Има обаче и редица участници, при които неудачите на сцената са свързани не толкова с липсата на талант, колкото с притеснението. И това е очевидно. Е, за тази категория кандидати за музикална кариера става дума. И за непремерените, на моменти дори откоровено груби и обидни коментари и критики на някои от членовете на журито. Вероятно те също искат да блеснат с оригинални и категорични изказвания. Но не бива да забравят, че единственият смисъл на такива състезания, е да дадат увереност и криле, даже и на тези, които са с по-скромни възможности. А не да прекъснат полета и да смачкат самочувствието на очевидно можещи деца.

Обикновено във всеки сезон на воайорското вип шоу има поне по един музикант, който е там не само заради хонорара, но и заради рекламата, която безспорно правят подобни формати. В новия сезон на виповете обаче прави впечатление засиленото музикално присъствие – като се започне от Йоана, която навремето имаше доста бурна, но не особено продължителна кариера, мине се през вечната Ирина Флорин и се стигне до младата и обещаваща певица – дъщеря на социоложката Мира Радева. Ясно е, че всяки от тях е там с определена цел – Йоана, тя си го каза и в прав текст, да възвърне старата си слава. Ирина, вероятно за да напомни за себе си. А Ани – да даде тласък на кариерата си и да бъде забелязана в родината си, тъй като досега се е изявявала основно зад Океана, където е и учила джазово пеене.

От пиар гледна точка едно такова участие на пръв поглед изглежда добро решение. Дали наистина е така и най-важното дали е толкова безопасно. Отговорите винаги се крият в историята. А те са, че подобно участие не само може да няма положителен ефект, а може за месец да срине имидж и публично присъствие, градено с години. Спомнете си злополучното участие на Галя от Каризма преди няколко години, което, освен че стана повод за разпадането на може би най-успешния дует в българската поп музика, провали тотално и соловата й кариера.

Така че на кандидатите за възвръщане на стара известност и за получаване на нова бих казала да стъпват като в минно поле. Защото тези формати са точно това. А от минното поле без поражения излизат само опитните играчи  или късметлиите.

Днес ще ви разкажа за преломния момент в кариерата на Боб Дилън – неговия първи електрически сингъл, предизвикал скандал, не по-малък например от вливането на Radiohead в електронната вълна.

През 1965 г. Дилън събира своята първа концертна група. През юни същата година на рокфестивал в Нюпорт публиката го освирква. Според легендата това се случва, когато той засвирва истински рок, взимайки в ръцете си електрическа китара (според свидетелствата на очевидци доста неочаквано). Истината обаче е, че едва ли е било чак толкова изненадващо, защото само няколко месеца преди тази злополучна изява е излязъл и първият му електрически сингъл – така че по всяка вероятност това е било отмъщението на публиката за вече случилото се “предателство”. Тази фатална песен се казва “Subterranean Homesick Blues”.

Само заради скандала ли обаче отделяме специално внимание на тази песен – не само. А защото тя дава начало на несметен брой събития. Джоан Баез и Донован, които помагали при рисуването надписите в клипа, живеели заедно с Дилън на едно място, което се казвало, а и днес се казва Уудсток. Радикалното движение Weatherman взаимства името си именно от този сингъл – знаменитият фестивал в Уудсток и началото на дейността на Уедърман се случват само четири години след излизането на песента. После названието й ще променят по свой вкус Radiohead и The White Stripes, строфите ще бъдат малко преиначени от Echo and the Bunnymen и Робърт Уайат – с какво ги е привлякла всичките? Възможно е с бързия си ритъм да е дошъл по мяра и душа на тези, които се намират в постоянно движение и на път, които се намират на разклона, който идва отникъде и води наникъде. Безспорен факт е обаче, че това е една еблематична и знакова песен. Същото е и с клипа.

“Subterranean Homesick Blues” е бил първият музикален клип в съвременния смисъл на думата, въпреки че първоначално се появява като част от филма.

Нека да го видим!

Съществуват много определения на музиката Ню ейдж. Едно от тях, обединяващо сякаш цялото разнообразие, се свежда до простия термин Contemporary Instrumental – съвременна инструментална музика.
Началото на това направление като масова култура е в средата на 60-те години, по време на хипи движението. За първата му лястовичка се счита записът на американския джазов кларнетист Тони Скот, който през 1964 г. издава диска „Music for Zen Meditation“ с използване на японски народни инструменти и съвършено нов подход към джаза. През втората половина на 60-те в младежките среди стават изключително силни тенденциите към бягство от всичко агресивно, активно и грубо практическо. Това е един своеобразен призив на новото поколение, изоставило начина на живот на своите родители, техния прагматизъм и бездуховност.
Характерно е, че много момчета и момичета от успешни и дори много богати семейства напускат домовете си и създават “собствени”, живеейки като деца цветя. Това е време на небивало увлечение на младите хора по различни видове религии и духовни учения. На първо място, разбира се, се засилва интересът към християнството, което донася огромна популярност на рок оперите “Иисус Христос Суперзвезда” и „Godspell“. Започва да се появява и интерес към индийското древно знание – Венданта, – особено след като известният йога учител Махариши идва в Ангилия и се среща с “Бийтълс”. Срещата е последвана от пътуване на групата до Индия и престой в един от ашрамите. В резултат Джон Харисън до такава степен се ентусиазира, че не само той става последовател на индийската философия, но привлича в тази посока и много от феновете на групата.
Посещението на Рави Шанкара, един от водещите индийски музиканти, в Европа и Америка и сътрудничеството му с доста именити творци от онова време също допринася за разширение на масовия интерес към източните учения – към Вендата, учението на йога, будизма и дзенбудизма, софизма и даоизма.
С развитието на електронната музика и на техническите и възможности обаче New Age става изключително разнообразна и престава да се отъждествява само с музиката за релаксация и медитация. Днес понятието е далеч по-широко и противоречиво, което често води до доста недоразумения, отчасти и защото елементи от този стил при добро желание биха могли да бъдат намерени при много музиканти. При всички случаи това е една сплав от духовна, електронна, етническа, класическа, инструментална, симфонична музика със звуци от природата в най-различни пропорции и фракции.

Съществуват много определения на музиката Ню ейдж. Едно от тях, обединяващо сякаш цялото разнообразие, се свежда до простия термин Contemporary Instrumental – съвременна инструментална музика.
Началото на това направление като масова култура е в средата на 60-те години, по време на хипи движението. За първата му лястовичка се счита записът на американския джазов кларнетист Тони Скот, който през 1964 г. издава диска „Music for Zen Meditation“ с използване на японски народни инструменти и съвършено нов подход към джаза. През втората половина на 60-те в младежките среди стават изключително силни тенденциите към бягство от всичко агресивно, активно и грубо практическо. Това е един своеобразен призив на новото поколение, изоставило начина на живот на своите родители, техния прагматизъм и бездуховност.
Характерно е, че много момчета и момичета от успешни и дори много богати семейства напускат домовете си и създават “собствени”, живеейки като деца цветя. Това е време на небивало увлечение на младите хора по различни видове религии и духовни учения. На първо място, разбира се, се засилва интересът към християнството, което донася огромна популярност на рок оперите “Иисус Христос Суперзвезда” и „Godspell“. Започва да се появява и интерес към индийското древно знание – Венданта, – особено след като известният йога учител Махариши идва в Ангилия и се среща с “Бийтълс”. Срещата е последвана от пътуване на групата до Индия и престой в един от ашрамите. В резултат Джон Харисън до такава степен се ентусиазира, че не само той става последовател на индийската философия, но привлича в тази посока и много от феновете на групата.
Посещението на Рави Шанкара, един от водещите индийски музиканти, в Европа и Америка и сътрудничеството му с доста именити творци от онова време също допринася за разширение на масовия интерес към източните учения – към Вендата, учението на йога, будизма и дзенбудизма, софизма и даоизма.
С развитието на електронната музика и на техническите и възможности обаче New Age става изключително разнообразна и престава да се отъждествява само с музиката за релаксация и медитация. Днес понятието е далеч по-широко и противоречиво, което често води до доста недоразумения, отчасти и защото елементи от този стил при добро желание биха могли да бъдат намерени при много музиканти. При всички случаи това е една сплав от духовна, електронна, етническа, класическа, инструментална, симфонична музика със звуци от природата в най-различни пропорции и фракции.

Въпреки че днес е една изключително популярна музика, не е толкова лесно да се обясни какво точно е алтернативен рок. Даже и дълбоките познавачи на музикалните стилове, често влизат в спорове какво определение да се даде на това явление. Лесно е да разпознаем рапът или метъла. Но когато става въпрос за пъстра палитра от стилове, настроения, чувства и звуци, нещата не се поддават толкова лесно на обяснение.

Любителите на този стил твърдят, че е трудно той да бъде отнесен към нещо определено и конкретно, че събира в себе си всички възможности на съвременната музика. Някои се опитват да я опишат като музика нито тежка, нито лека, и бърза, и бавна, ту радостна, ту мрачна – общо взето, нещо като нищо подобно. Така или иначе, популярността на това направление расте постоянно, най-известните му изпълнители се числят към звездите, а то се счита за основно.

Как възниква?

В началото, това е музика на младите хора, които искат алтернатива на популярните мелодии, които текат по радиото, и се гордеят с това, че съзнателно странят от комерсиалната музикална индустрия. Изпълнителите не записвали клипове към песните си и не ползвали услугите на известни звукозаписни студиа. И темите им били не особено популярни – от тези, които никога няма да срещнете в първите 20 в класациите.

Безспорен факт е обаче, че на повечето от поклонниците на алтернатив рока се нравят именно съдържанието и смисълът на парчетата, не толкова самото звучене. В хитовете обикновено се пее за любов, в алтернативните творби – по правило за много по-малко възвишени чувства – объркване, отчаяние, сексуални желания. Едно обръщение към неразбраните, обидените и отхвърлените – възпяване на техните нерешени проблеми. И съвсем логично феновете на това течение  са основно млади хора, хора, които вярват, че никой не се интересува от тях, че никой не ги разбира.

Е, при това положение едва ли ще се обидят, че специалистите продължават да нямат ясно определение на любимата им музика. Пък и младостта май не си пада по вкарването в рамки.

През 1976 г. в английския град Базилдън пианистите Винс Кларк и Андрю Флетчър решават да създадат групата “No Romance in China”. Съвсем скоро обаче формацията се разпада.

След три години, през 79-та, Кларк се връща към идеята за собствена банда и заедно с китариста  и пианист Мартин Гор поставят началото на „French Look”. След като към тях се присъединява и Флетчър, решават триото да се казва “Composition of Sound”.

Малко по-късно веднъж и завинаги командата се именува “Depeche Mode” – така се казва френски магазин за модни дрехи от онова време.

Първоначално новата стара формация свири в жанра на китарния рок. Но през 1980-та, след като се оборудват с модерните тогава синтезатори, музикантите стават любимци на клубната сцена в Лондон. На едно от участията им в  “Bridge House Tavern” присъства Даниел Милър – продуцент и ръководител на прочутия лейбъл “Mute Records” и съвсем скоро сключва договор с групата. По това време вокалист на “Depeche Mode” е Винс Кларк, но през 1981 г. музикантите решават титуляр да стане 19-годишният тогава Дейвид Геън.

Първият голям успех и признанието от публиката идва с песента “Dreaming of  Me”, след нея музикантите записват сингъла “New Life”, който заема 11-то място в британския чарт. След няколко месеца групата пуска  и “Just Can’t Get Enough”, която влиза в топ 10, заемайки осмо място.

Дебютният им албум “Speak & Spell” се появява през ноември и също стига до десета позиция в английските класации.

Популярността на бандата расте – не само в Англия, но и в Европа. Песните им заемат. челните места в чартовете на Западна Германия, Швеция, Швейцария, Австралия.

Не закъснява признанието и на капризната американска публика – през 1984 г. сингълът им “Хората са хора”, посветен на антирасизма, достига впечатляващото 13-място в задокеанската музикална надпревара.

Достигнатият успех обаче се оказва блед в сравнение с фурора, който предизвикват албумът “Музика за масите”, разпродаден в милиони копия. Турнето по представянето му започва в Европа, минава през Япония и завършва в Америка на стадион  “Rose Bowl” в Калифорния пред 85 000 зрители.

Следват години на успешни албуми, милионни тиражи, хилядни концерти, десетки номинации и музикални награди, сред които и “Грамми”, които превръщат „Депеш мод” в eдна от най-успешните,  популярни и дълголетни групи на световната сцена.

Черният принц на джаза, гениален тромпетист, композитор, ръководител на едни от най-известните джазови ансамбли на 20 век, изключителен новатор, оставил забележителни следи в развитието на музиката – всичко това е Майлс Дейвис.

Започвайки кариерата си в квинтета на Чарли Паркър, само след няколко години Майлс се превръща в родоначалник на множество стилове и цели направления  – modal jazz, cool jazz, fusion.

Неслучайно, отбелязвайки широтата на интересите му и многостранността на таланта му, Дюк Елингтън го сравнява с Пикасо.

Miles Dewey Davis – това е пълното му име – се ражда в богато афроамериканско семейство през 1926 г. в Олтън, Илинойс.

Музикалното образование на момчето започва, когато то е на 13 години – баща му му подарява тромпет и го записва на уроци при местния тромпетист Елууд Бюканън. По-късно гениалният творец – къде на шега, къде на сериозно – ще предположи, че баща му е купил инструмента в значителна степен подтикнат от желанието си да дразни съпругата си, която не обичала този звук.

Когато е на 16 години, момчето вече е член на местното музикантско общество и свири професионално в свободното си от училище време. Седемнадесетата си година прекарва в групата на Еди Рендъл – Blue Devils.

През 1944 г. формацията свири по заместване във формацията на Били Ейкстейн, а през следващите година работи последователно с Чарли Паркър, Бени Картър, Сони Стийт и Джин Емонс.

В началото на 1948 г. той събира нонет, който влиза в джазовата история като Capitol Band – първия ансамбъл, който изпълнява така наречения cool jazz. Съставът също е доволно оригинален – тромпет, тромбон, валдхорна, туба, алт и баритон саксофон, контрабас и ударни. Терминът “куул” за първи път се появява в албума The Birth Of The Cool (1949), който включва композиции на Джон Луис, Джери Малигън, Гил Евънс и Джон Каризи.

През втората половина на 50-те той вече е всепризнат лидер на съвременната свободна музика и започва да експериментира в областта на формата, хармонията, заменяйки традиционните акордни последователности с басови формули.

През 60-те той събира нов квинтет, в който кани младите виртуози Уейн Шортер, Херби Хенкок, Рон Картър и Тони Уилямс. С тази формация той прави поредица от концерти в цяла Европа и покорява публиката, а албумите от този период се считат за връх в развитието на акустичния джаз.

За съжаление кариерата на музиканта е изключително неравна – възходите се редуват с проблеми с наркотиците, прекъсвания от по няколко години.

Дейвис умира на през септември 1991 година в Санта Моника, Калифорния.

Черният принц на джаза, гениален тромпетист, композитор, ръководител на едни от най-известните джазови ансамбли на 20 век, изключителен новатор, оставил забележителни следи в развитието на музиката – всичко това е Майлс Дейвис.

Започвайки кариерата си в квинтета на Чарли Паркър, само след няколко години Майлс се превръща в родоначалник на множество стилове и цели направления  – modal jazz, cool jazz, fusion.

Неслучайно, отбелязвайки широтата на интересите му и многостранността на таланта му, Дюк Елингтън го сравнява с Пикасо.

Miles Dewey Davis – това е пълното му име – се ражда в богато афроамериканско семейство през 1926 г. в Олтън, Илинойс.

Музикалното образование на момчето започва, когато то е на 13 години – баща му му подарява тромпет и го записва на уроци при местния тромпетист Елууд Бюканън. По-късно гениалният творец – къде на шега, къде на сериозно – ще предположи, че баща му е купил инструмента в значителна степен подтикнат от желанието си да дразни съпругата си, която не обичала този звук.

Когато е на 16 години, момчето вече е член на местното музикантско общество и свири професионално в свободното си от училище време. Седемнадесетата си година прекарва в групата на Еди Рендъл – Blue Devils.

През 1944 г. формацията свири по заместване във формацията на Били Ейкстейн, а през следващите година работи последователно с Чарли Паркър, Бени Картър, Сони Стийт и Джин Емонс.

В началото на 1948 г. той събира нонет, който влиза в джазовата история като Capitol Band – първия ансамбъл, който изпълнява така наречения cool jazz. Съставът също е доволно оригинален – тромпет, тромбон, валдхорна, туба, алт и баритон саксофон, контрабас и ударни. Терминът “куул” за първи път се появява в албума The Birth Of The Cool (1949), който включва композиции на Джон Луис, Джери Малигън, Гил Евънс и Джон Каризи.

През втората половина на 50-те той вече е всепризнат лидер на съвременната свободна музика и започва да експериментира в областта на формата, хармонията, заменяйки традиционните акордни последователности с басови формули.

През 60-те той събира нов квинтет, в който кани младите виртуози Уейн Шортер, Херби Хенкок, Рон Картър и Тони Уилямс. С тази формация той прави поредица от концерти в цяла Европа и покорява публиката, а албумите от този период се считат за връх в развитието на акустичния джаз.

За съжаление кариерата на музиканта е изключително неравна – възходите се редуват с проблеми с наркотиците, прекъсвания от по няколко години.

Дейвис умира на през септември 1991 година в Санта Моника, Калифорния.

Малко, практично, снима и голяма работа върши, що е то?

Точно така, камера за видеонаблюдение, разбира се.

Вероятно често виждате надписа „Търговският обект е под видеонаблюдение“, като напоследък на мен лично ми се случва да срещам предупредителното съобщение дори в малки селски бакалийки. Така миналата седмица озадачен и почесвайки се по главата там, където не ме сърби, попитах продавачката директно: „За какво му е на малък магазин като този охранителна видеокамера?“

Жената ме погледна сякаш падам от Марс и отвърна: „Бе момче, ти не гледаш ли новини? Хората от лоши по-лоши стават, че и децата вече крадат. Така виждаме кой ни краде, а тука всеки с всеки се знае, така че веднага ни плащат или връщат откраднатото.“

Имаше логика, за съжаление, в думите й. Хората губят мяра за морал във времена на глад и немотия, каквито определено са налегнали България от край време. Няма да се учудя, ако скоро същият надпис ме посрещне и в някоя обществена тоалетна поради кражби на тоалетната хартия.

Иронията настрана. Не бива да се пести за устройства, които увеличават сигурността и надеждността както за собствениците на търговски обекти, така и за служители и клиенти. Така например преди броени дни бе разпозната жена, измамила със солидна сума банкова служителка.

У нас Брус Спрингстийн е известен преди всичко като автора и изпълнителя на композицията Streets of Philadelphia – заглавна тема на получилия Оскар филм “Филаделфия”, тиха, проникновена и изключително тъжна поппесен.

Днес излязлата през 1993 балада удобно дели творческия път на певеца – на преди и след нея, общо четири десетилетия, около 300 записани песни, 12 милиона продадени копия и 20 награди “Грами”.

При цялата тази впечатляваща статистика, плътно прилепналия му прякор  The Boss, както и факта, че повече от половината сидита са продадени извън пределите на Америка, за широката общественост музикантът се приема като “вътрешна история” – израз, разбираем напълно само за жителите на Щатите – и като че ли все още не е получил признанието, което наистина заслужава.

Трудно е да се намери по-романтична музика от тази, която записва той – от амбициозния градски рокендрол от началото на кариерата му до препълнените стадиони в средата на 80-те, от оголения нерв на фолка, към който периодически се връща, до оглушителните сценични проповеди, на които е склонен в последните години. Въпреки общоприетото мнение, че The Boss е консервативен музикант, на практика той никога не се повтаря, постоянно се променя и развива, запазва единствено най-важните характеристики на музиката си – романтизмът, идеализмът и емоционалността.

Born To Run, издаден през 1975 г., е главният и определящ албум в дискографията на певеца. Четиридесет минути поразително обемна, кинематографична музика, обединяваща най-доброто от Рой Орбисън, Бо Дидли и Боб Дилън. Песни за влюбени тийнейджъри, мечтаещи да избягат където им видят очите, за да изразят преливащите си чувства. Романтично безпокойните вечери от родния си Джърси Спрингстийн пренася в творчеството си и това се усеща даже в по-късните му записи.

Почитателите на певеца от години обсъждат тайнствената роля, която играе за невероятния му успех неговият мениджър Джон Ландау, едно обаче е сигурно – не му липсва нюх към таланта и е бил съвършено прав, когато още в ролята си на музикален критик пише: Аз видях бъдещето на рокендрола и неговото име е Брус Спрингстийн.

От Чехия ще отскочим до германската столица – освен че е близо, има и повод: ще посетим едно място, пак свързано по интересен начин  с музиката.

В сърцето на Берлин се намира необичайният и единствен по рода си в цяла Европа хотел – Nhow Berlin.

Ясно е, че само дизайнерските тоалетни принадлежности и снежнобелите постели вече не могат да впечатлят никого; че присъствието на телевизор и интернет в стаите отдавна се превърна в норма, а не в изключение; а оригиналният дизайн се приема единствено като приятно допълнение. Затова собственикът на мястото решил да приложи други маркетингови и рекламни хватки, за да привлече повече клиенти. Така на брега на река Шпрее, където е съсредоточен музикалният и театралният живот на немския столичен град, се появява Първият музикален хотел – каква по-подходяща локация от тази.

С какво се отличава той от традиционните места за преспиване и кое го превръща в едно по-привлекателно за меломаните, пък и за тръгналите по пътя на славата, място.

Като допълнение към двуетажен спа център, фитнес, 300 изискани стаи, сауна, бизнес зала и каквото още може да предостави всеки петзвезден хотел, Nhow Berlin предлага на своите посетители и две изключително модерни звукозаписни студиа, които си сътрудничат с водещи в областта немски специалисти и в които можете да си направите записи наистина на професионално ниво. Както и различни инструменти за ползване – при това безплатно.

Мениджър на това уникално място, забележете, е специалист не по туризъм, а по музика, а по-голямата част от персонала се набира от местните артколежи.

Тук редовно се провеждат различни събития на живо, канят се световноизвестни диджеи и изпълнители. Мястото разполага и с огромна фонотека и видеотека – над 5000 записа на култови концерти и изпълнения, които може да си поръчате от стаята по всяко време на денонощието.

И накрая ще перифразирам една доста известна реплика на Вонегът, която със сигурност може да се превърне в слоган на хотела: За да ни посетите, не е задължително да сте меломан, но това помага. Със сигурност, защото никой не казва как стои въпросът с шумоизолацията на стаите и какво се случва, ако съседът ти реши да пусна на max концерт на “Металика” в 3 през нощта. 🙂 🙂 🙂