Петър Стоилов

Със сигурност няма българин, без значение от кое поколение е, който да не е гледал култовия български филм “Оркестър без име” и който да не си спомня крилатата реплика на героя на Филип Трифонов по повод на номерата, които му въртеше героинята на Мария Каварджикова: Ай сиктир, да не е Лайза Минели.

Навярно обаче има хора, особено от по-младите, които не знаят коя е Лайза Минели. Затова днес ще ви представя тази забележителна певица и актриса.

Родена е в изключително семейство на кинематографисти през 1946 г. – майка й е Джуди Гарланд, холивувска звезда от 40-те и 50-те години на миналия век, носителка на Оскар за принос в развитието на киното, не по-малко известен е и баща й – Винсент Минели, прочут автор на мюзикли. Е, ако си роден в такова артистично семейство, няма как да не закачиш и от гените, а и да попиеш атмосферата на киното и музиката, да се заразиш. С две думи и природата, и съдбата като че ли са й отредили ролята на артист.

Лайза започва кариерата си първо като манекенка, а после като статистка в нюйоркски театър. Докато през 1964 г. не й се усмихва щастието – това, на което в Холивуд казват “да те открият”. Песента „Вие сте създадени за любов” я изстрелва на първите места в класациите, тя успява да я запише на плоча, която е разпродадена в половинмилионен тираж. Следват много роли в киното.

Световната слава за Минели обаче идва с филма на Боб Фос “Кабаре” – екранизация по известен бродуейски спектакъл. За тази роля пеещата актриса получава Оскар.Филмът излиза през 1971 г. и става визитната й картичка. В него тя играе ролята на кабаретната актриса Сали Боулс, която пропилява живота си в нощните клубове на фона на Ваймарската република и опитващия се да си проправи път към властта Хитлер.

Идват слава и поклонници, за които даже и човек, който в детството си се е докоснал до тях чрез родителите си, трудно ми могъл да си представи.

Следващият й връх е в ретро мюзикъла “Ню Йорк, Ню Йорк”, в който работи с младия Робър де Ниро и с големия режисьор Мартин Скорсезе. Всички предричат голям успех на лентата и той наистина се случва.

Има нещо, с което обаче талантливата певица не може да се пребори до края на живота си – сянката на своите родители и усещането, че никога няма да може да достигне нивото им, че постоянно я сравняват с тях. Между другото – това е комплекс на повечето деца, родени в подобни семейства. Но в живота е така – шансът обикновено върви ръка за ръка с цената си.

Всичко, което някога Джордж Майкъл е правил, се е отличавало с удивителен стил и винаги се е превръщало в поп класика.

Истинското му име е Георгиос Кириакос Панайоту и е роден през 1963 г. в Северен Лондон. И не винаги е бил толкова красив, колкото го виждаме днес, нито пък е подозирал за многобройните си таланти.

Както знаем обаче, за успеха на световната музикална сцена понякога по-важен е шансът, или иначе казано подходящата среща с подходящия човек в подходящото време.

Това с пълна сила важи и за Джордж – той, въпреки че от седмата си година мечтае за световната сцена, най-вероятно щеше да си остане никому непознатият дебел очилатко, ако през 1975 г. не среща Андрю Риджли, негов съученик, наполовина англичанин, наполовина египтянин, който оказва огромно влияние на Георгиос. Той се подлага на жестока диета и заменя очилата с контактни лещи.

Малко по-късно двамата създават училищна група с името The Executive и даже успяват да произведат един хит – Rude Boy. Малко след това обаче, както често се случва, бандата се разпада. Така или иначе, именно това е времето, в което двамата музиканти полагат основите на репертоара, който се превръща в основа на пробива на бъдещия феноменален поп дует – Wham!.

Пробив, след който подписват контракт със съвсем младия тогава лейбъл Innervision Records. И започват щурма към британските и американските класации с напористи и лесни за запяване парчета. Венецът на това мощно начало е дебютният им албум Fantastic, който излиза през 1982 г. Именно тогава прекъсват и договора си с първите си продуценти, които им плащат мизерни хонорари, и подписват далеч по-справедливо споразумение с фирма Epic.

Само за няколко години – до средата на 1986 г. –  Wham! вече се къпят в славата и са кумири на женската половина на човечеството. Вторият им албум Make It Big е разпродаден в петмилионен тираж и влиза в историята на популярната музика като първия диск на 80-те, който успява да стигне до първото място в музикалните британски класации с цели три сингъла. Продължението май всички го знаем…

Кой е Джон Ленън? Въпрос, на който не могат да дадат еднозначен отговор – нито съвременниците му, нито следващите поколения. Мнозина го считат – и с право – за човек, който с цялата си същност и музикален талант е служил на делото на мира и борбата с насилието. Все пак, успехът в шоубизнеса и развлекателната индустрия имат своята  цена. И кумирът на много поколения я заплаща до последния цент – метафорично казано.

Съдбата на най-знаменития от легендарната четворка от Ливърпул продължава да привлича внимание към себе си. Неговата музика, вижданията му за живота са оказвали и продължават да оказват въздействие на младежите от много страни. И това не е случайно – и животът, и творчеството му отразяват духовните търсения на цели поколения. Но в кого и в какво е вярвал техният идол, си остава загадка?

Ленън буквално е бил обсебен от числото 9. На девето число (октомври 1940) се ражда. На 9 ноември са срещите му с мениджъра Браян Епстайн и с втората му съпруга Йоко Оно. Той често е живял в жилища с този номер – от родилния дом до хотелските стаи. Почитателите и познавачите на творчеството му знаят, че деветката много често присъства и в песните му –    “One after 909”, “Revolution 9”, “Number 9 dream”… Умира на 8 декември в Ню Йорк, но в Англия, където той е роден, вече е 9-и.

Първите признаци на влечение към музиката Джон проявява в средата на 50-те години, когато Ливърпул е обхванат от масовото увлечение skiffle. По това време той вече прилично свири на хармоника. А с появата на рокендрола младежът веднага и безусловно решава да се посвети на този нов жанр.

През пролетта на 1957 г. той създава първата си група – “The Quarry Men”. А малко след това се запознава с още двама младежи със същите музикални увлечения като неговите – Пол Маккартни и Джордж Харисън. И ги повежда по път, който ги превръща в символ за много поколения – “Бийтълс”. Бляскав път – който си има своята цена.

Ленън ненавиждал каноните и правилата. Популярността и успехът му носят много пари, но именно в това се крие и неговата несвобода.

“Аз бях под игото на договорите цели 20 години. От мене очакваха едно, друго… Аз изобщо не бях свободен.” Така завършва едно от последните му интервюта, дадено за “Нюзуик” малко преди гибелта му.

За своите поклонници тя е просто Ангел на музиката. За критиците си – обект на постоянни спорове. За музикалния свят – уникално явление. Сара Брайтман рядко може да се чуе по радиото и още по-рядко може да бъде видяна по музикалните тв канали. Много хора въобще нямат представа коя точно е тя. И въпреки това албумите й стават златни и платинени, а концертите й в много страни се провеждат в претъпкани зали.

В какво се крие тайната на успеха на тази зеленоока англичанка с шикарни тъмни къдрици!? Може би в тембъра на гласа й? А може би секретът е във впечатляващия диапазон на гласа й? Или във впечатляващия репертоар, в който хармонично съжителстват поп, опера, мюзикъл, диско, че даже се срещат и джаз, рок и келтска народна музика? А може би хората са привлечени от наличието у мис Брайтман на два гласа – гръдно и лирическо сопрано? По-скоро всичко се дължи на съчетанието от всички тези фактори. Макар че едва ли почитателите на гласовитата певица се нуждаят и правят подобни задълбочени анализи за причините да я харесват. Истината е, че в музиката човек омагьоса ли се веднъж от таланта, от изкуството, от гласа на един изпълнител, си остава в негов плен завинаги.

Уникална певица е Сара. Дори оперните арии, излизайки от устата й, звучат някак по-особено – стилно и съвременно. На практика с неповторимостта си тя успява да създаде собствено направление в музиката. Тя прокарва мост между класиката и популярната музика, смесвайки ги смело и без страх, че няма да е като всички останали певици.

Именно затова е тя – неповторима и неопределима. Защото винаги е знаела какво иска и знае как да го постигне.

Ив Монтан е от хората, които успяват да вземат от живота, всичко, което им предложи. Дяволски ревнив – в яростта си е успявал да наговори много излишности, но когато му минело, той можел да произнесе толкова ласкави и страстни слова, че винаги му прощавали. Жените го обожавали заради неистовата му енергия в движенията и жестовете, заради очите му, от които бликала лъчезарна светлина, за тоналността на красивия му глас, заради нежните му и крепки обятия – раждащи страст, която прониква в душата и пронизва сърцето.

Изкуството и жените са неразделни в живота му. Той е бил и велик певец, и актьор, и любовник.

Пътят му започва не особено артистично – първо е помощник-фризьор, а после пристанищен работник. Началото на певческата му кариера е в не особено големи и престижни вариетета и ресторанти. Когато е на седемнайсет години за първи път се появява артистичният му псевдоним Ив Монтан, който замества рожденото му име Иво Леви.

1941-ва е годината, в която започва да расте популярността на младия певец. Следват изяви по радиото и турне във Франция. А през 1944-та година е първата му изява в Париж – в зала АБС. Огромна роля не само в творческото му израстване, но и в личния му живот изиграва срещата му с Едит Пиаф. Тя е толкова впечатлена от таланта на младия марсилец, че е твърдо решена да го направи истинска звезда. И наистина успява да го научи – не само на онова пеене, което го прави велик, но и  да обича жените, да не се бои да покаже любовта си в целия й плам, да се чувства леко и естествено в страстта си.

Следват стотици хитове, хиляди концерти пред фанатизирани почитатели, участие в кино продукции и страстни истории с едни от най-красивите и желани жени – Мерилин Монро, Симон Синьоре, международни скандали… След всичко това обаче остава едно име световна легенда. Много красиви песни и талантливи роли в киното.

Тежко и мъчно е да гледаш как твои близки и приятели си отиват, покосени от болест, за която съществува лечение, което обаче у нас не е признато. Може би сте чували за отровата от син скорпион  – става все по-известна с това, че унищожава повечето видове туморни клетки и е с много висока ефикасност. Допреди няколко месеца онкоболните българи, които желаеха да се сдобият с нея, трябваше да измислят какви ли не еквилибристики, понеже синият скорпион вирее само в Куба и лекарството се продава единствено там.

Благодарение на борбата на фондация „Неогенезис“ и посолството на Куба обаче, на 14 октомври лекът бе представен и у нас. Препаратът се нарича Видатокс и вече може да се закупи и у нас. Произвежда се от Лабиофам и бе представена в България от ръководителите на лабораториите й –д-р Фабио Линарес и д-р Мариела-Маргарита Гарсия. На събитието, провело се в посолството на Куба, присъстваха още Ядила Рейес – търговски представител за Балканите, Елена Банова – председател на „Неогенезис“, Светослав Кантарджиев – издател и политолог, кубинският посланик Н. Пр. Тересита Капоте Камачо, много медици, журналисти и други.

Отровата от син скорпион, освен че разрушава раковите клетки, има и силно противовъзпалително и успокояващо болката действие, което прави препаратът Видатокс добър за предписване дори в последния стадий на болестта, когато леталният край е неизбежен.

Надявам се тази новина да се разпространи и до нея да стигнат повече хора, които биха имали нужда от този препарат. Химиотерапията е нещо жестоко и недостатъчно ефикасно, дано този лек спасява животи и по един по-безболезнен начин. И Бог да ни пази!

Здравейте, приятели!

Сигурно ви е дотегнало от телевизия, вестници, новини, където знайни и незнайни, компетентни и не чак дотам лица коментират политическата обстановка към настоящия момент в България. Е, аз няма да ви дотягам с поредните „анализ“, „размисли и страсти“ или „откриване на топлата вода“. Просто искам да споделя болката си от това, че всяка година се сбогувам с някой близък на летището, а след време разговорите ми по Скайп сигурно ще придобият по-внушителен интензитет от тези на живо.

Защо?

Защото ние така си го направихме. По-точно позволихме да го направят, блеейки като овце. Неслучайно първият кмет на Сливен, избран по демократичен път (Христин Петков) наскоро обяви, че изобщо не вярва скоро Българският преход да влезе в учебниците по история. По мое мнение, първо, защото мирогледът на цели 2-3 поколения трябва да се промени; после, в народопсихологията ни са заложени надълбоко качества като готованство, политиканство, службогонство, шуробаджанащина и пр. С други думи, Бай Ганьо умножен по 8 млн. (или поне толкова твърдят, че са жителите на родината ни).

Вярвам обаче, че след време реализъм ще наричаме оптимистичния поглед към България и нейното бъдеще. Толкова сме корави, инати и упорити, че няма как да не се съхраним и този път.

Въпросът обаче е какво ще завещаем след 24 години на тотално отрицание и разруха след идването на всяко ново правителство…

Преди повече от 70 години в малкото американско градче Нат Буш, в щата Тенеси, на бял свят се появява Анна Мей Бълок – днес световноизвестна като Тина Търнър. Първата й сцена стават нощните клубове в родния й град. Но едва ли тогава някой е предполагал, че това момиче съвсем скоро ще стане жива легенда. Носителка на осем премии Грами, обявена за  най-успешната рок изпълнителка на всички времена и кралица на рокендрола, днес, петдесет години след началото на кариерата си, певицата се появява по абсолютно същия начин на сцената – в минипола. И неслучайно – краката й са признати за едни от най-красивите в световния шоубизнес.

Тина Търнър е уникална личност в света на музиката, тя има милиони поклонници от всички възрасти. Успехът я настига малко късно, но за сметка на това пък какъв успех!

Когато е на 17 години Анна попада в един нощен клуб, където същата вечер пее групата The Kings of Rhythm – китарист на бандата е Айк Търнър.

Шанс за младата певица. Малко след това тя става вокалистка на формацията и съпруга на Айк, а по-късно – водеща певица на новосформираната група на китариста. Именно от това време датира артистичният й псевдоним.

Доволно бързо The Ike & Tina Turner Revue стават достатъчно популярни, за да се отправят на турне. Айк обаче, разбирайки, че вокалните данни на Тина могат да заработят доста пари, я заставя да работи буквално ден и нощ. При това тя често се появява на сцената с наранявания по лицето.

Revue гастролирали повече от 270 дни в годината, но въпреки тази свръхпроизводителност мечтата на Ike за хит не се сбъдва. Докато на творческия им път не се появява човек на име Фил Спектър. Той решава да запише плоча с Tina Turner и така в началото на 1966 година е готова песента River Deep Mountain Hight. В американските класации тя достига едва до 88 място, но за сметка на това в британските заема зашеметяващото трето място. Първа изненада – певицата съвсем не очаквала, че успехът ще дойде от чужбина. И втората – изключително нашумелите точно по това време Rolling Stones я канят да участва в турнето им. Именно по време на това турне се случва и знаменателната среща на вокалистката с гадателка, която й предсказва световна слава. Историята мълчи за това дали наистина гадателката е била добра, или просто е накарала Тина да повярва в себе си. Но фактите са факти – почти петдесет години след това всички я определят просто като THE BEST.

Получавайки научна степен в много ранна възраст, Джо Дасен съвсем спокойно би могъл да намери добре платена работа и да се наслаждава на стабилност. Но той избира шоубизнеса – вечното предизвикателство, постоянното движение, – това е неговото призвание, именно това му харесва. Често са му казвали, че има кадифен глас, че е невероятно талантлив, но за него най-важното, единственото, което има истинско значение, е, че това, което прави, просто му доставя удоволствие и му носи удовлетворение.

Джозеф Дасен, както е рожденото му име, се появява на бял свят на 5 ноември 1938 г. в Ню Йорк. Майка му е цигуларка, а баща му знаменит режисьор. Дядо му е руски емигрант, който напускайки Одеса, вярвайки, че в Америка само трябва да се наведеш, за да събереш шепи злато. 🙂

През 1950 г. семейството е принудено да напусне Америка: по инициатива на сенатора Джозеф Маккарти започва истински лов на вещици – на преследване са подложени всички граждани, изповядващи леви идеи. Така, когато Джозеф е на 12 години, семейството се установява във Франция.

През 1963 Дасен вече е защитил докторска дисертация в Америка и без пукната пара в джоба пристига в Италия, където баща му го е поканил като асистент във филм, който снима. По това време започва и кариерата му – факт, който дава повод в последствие някои недоброжелателни критици да заявят, че не е ясно как би се стекла кариерата на Джозеф, ако не беше син на известен режисьор.

Така или иначе, същата година младежът се запознава с Жак Плето, който по-късно му става артдиректор и с когото създават няколко песни, които буквално взривяват музикалните класации и чартовете на радиостанциите. Само след две години певецът записва албума “Les Dalton”, който става златен, а заглавната му песен звучи буквално навсякъде. При първата си поява в митичната зала “Олимпия” въодушевеният Дасен възкликва пред публиката си: “Сцената е удоволствие, което ме омагьосва”.

До 1969 година за новоизгрялата звезда няма миг почивка. Редуват се постоянни гастроли. Особено популярен е в Канада и други френскоговорящи страни. Плочите му се харчат в милионни тиражи. Една след друга се раждат песни, които днес са част от златния фонд на популярната музика на 20 век. Във времената, когато редица френски изпълнители правят опити да пробият в Америка, този спокоен, сдържан американец, дошъл във Франция, за да покори сърцата на французите с прекрасния си глас, прави забележителна кариера. Неговата сериозност, стремежът му към съвършенство и изключителен талант са главното условие за огромния му успех.

Когато го слушаш – споделя Жан Кокто, – сякаш се докосваш до страданието. Песните му привличат поклонници от всякакви възрасти – от млади до стари. Това е той – Шарл Азнавур. Признава, че пее преди всичко за себе си, но е щастлив, че песните му доставят удоволствие на другите.

Определят го като най-известният арменец. Рожденото му име е Шахнур Азнавурян, макар че още от 1950 г. навсякъде, включително и в официалните му документи, го записват с псевдонима му. Роден е във Франция в семейството на арменски преселници и именно от родителите си наследява артистизма си – баща му е оперетен певец, а майка му се изявява в булевардните театри.

Малкият Шарл започва да посещава театрална школа и бързо се адаптира към парижкките среди. Още тринайсетгодишен, той получава първата си роля в театър “Одеон” в пиесата “Марго”, в която изиграва ролята на малкия Хенрих Четвърти.

Истинският му успех обаче идва значително по-късно. Предшестван е от епизодични и незапомнящи се роли в киното и театъра.

На 19 г. той дебютира в митичната днес зала Олимпия. Но… Провалът му е митичен. Публиката направо не го харесва – не харесва нито външността му, нито гласа му, нито изпълнението му. Критиката го съсипва и му препоръчва да си смени професията.

Но знаете как е с таланта – когато го имаш, рано или късно Фортуна ти се усмихва. За Азнавур тази усмивка на съдбата е срещата му с Едит Пиаф. Тя се случва през 1946 г. Пиаф кани младежа си в дома си и му предлага да я придружи на турнето й в САЩ и Канада заедно с трупата на  “ Companion De La Chanson „. Шарл става известен. Ако преди публиката го е освирквала, излизайки на концерт на примата, той е в пълна безопасност. Както сам споделя: Освиркванията на концерт на Пиаф се смятаха за непристойни.

Eдит наистина му помага много – тя вижда в младия човек с невзрачна външност огромен талант: певец, актьор, поет, композитор. Тя успява да му предаде своето отношение към пеенето и той никога не забравя уроците й. На практика той се превръща в най-талантливия й, успешен и верен ученик.

Успехът идва неочаквано. В средата на 50-те певецът сформира свой инструментален квинтет и започват участие с негови авторски песни. От песните една – Моят живот – има огромен успех. Прекрасна песен – казвали слушателите, – но ужасен певец. 🙂

Въпреки това известна звукозаписна компания кани Азнавур да стане водещият й певец. И във всички кътчета на света зазвучава гласът му. Плочите му се продават в милионни тиражи. Америка го обявява за феномен в съвременното пеене, сравняват гласа му със златните крака на Пеле, с изумителните очи на Елизабет Тейлър. А сензационният му концерт с женския идол на Америка Лайза Минели буквално докарва до екстаз американските телевизионни зрители. И това е само началото на една впечатляваща артистична кариера, чиято история още се пише, а за края никой не мисли.

После кой казва, че човек може да бъде пророк в собствената си страна!?

Приятелите й я наричат Нана, така става известна и за почитателите си. Иначе рожденото име на една от най-известните в света гръцки певици е Йоана Мускури. За своята дълга кариера тя е пяла с някои от най-известните имена на световната сцена, като Демис Русос, Хулио Иглесиас, Сакис Рувас, Антонис Ремос.

А когато е започвала с пеенето, преподавателите й дори не са били съвсем убедени, че има талант за това.

Професионалното й обучение в музиката започва в Атинската консерватория – там професорът й се опитва ултимативно да й наложи да изпълнява само класическа музика, за да не повреди гласа си, но Нана не била от тези, които се поддават на указания, и настойчиво пробва да пее в различни жанрове, благодарение на което се появява на сцената на атинския клуб “Заки”.

Вече през 1959 г. е избрана за участие в първия национален фестивал за гръцка песен. На него тя изпълнява две песни, които печелят първо и второ място.

Скоро идва призът от фестивала в Барселона, награда от филмовия фестивал в Берлин за документален филм, в който тя изпълнява песента.

През 1961 година излиза и златният й албум – “Бялата роза на Атина”, разпродаден в милионни тиражи. Именно той се превръща във визитната картичка на гръцкото момиче.

Междувременно Мускури започва да учи активно няколко езика, за да може максимално да преведе гръцката култура на своите задгранични почитатели. Подписва договор с фирмата Philips-Fontana и започва гастроли из цяла Франция.

След две години е участието й на фестивала “Евровизия”, където не успява да се пребори за приза, но за сметка на това печели поклонници от Франция, Белгия и Италия. По това време записва съвместен албум с Хари Белафонте, който се казва “Вечер с Белафонте и Мускури” и заедно обикалят редица американски и канадски градове. Именно той я учи чрез песните си да предава своето усещане за любов, мир и надежда.

По време на цялата си кариера гръцката певица се ползва с невероятна популярност – прави опити да завладее не само англоезичната публика, но записва албуми и на испански, португалски, немски, италиански. И дисковете й на всички езици се продават в огромни тиражи.

За петдесет години на сцената изпява 500 песни на 15 езика и продава над 300 милиона диска. Последният й концерт е в Гърция, в театър “Herodes Atticus”, през 2008 г.

Днес певицата е на 79 години. Посланик на ЮНЕСКО и доскоро евродепутат.

Приятелите й я наричат Нана, така става известна и за почитателите си. Иначе рожденото име на една от най-известните в света гръцки певици е Йоана Мускури. За своята дълга кариера тя е пяла с някои от най-известните имена на световната сцена, като Демис Русос, Хулио Иглесиас, Сакис Рувас, Антонис Ремос.

А когато е започвала с пеенето, преподавателите й дори не са били съвсем убедени, че има талант за това.

Професионалното й обучение в музиката започва в Атинската консерватория – там професорът й се опитва ултимативно да й наложи да изпълнява само класическа музика, за да не повреди гласа си, но Нана не била от тези, които се поддават на указания, и настойчиво пробва да пее в различни жанрове, благодарение на което се появява на сцената на атинския клуб “Заки”.

Вече през 1959 г. е избрана за участие в първия национален фестивал за гръцка песен. На него тя изпълнява две песни, които печелят първо и второ място.

Скоро идва призът от фестивала в Барселона, награда от филмовия фестивал в Берлин за документален филм, в който тя изпълнява песента.

През 1961 година излиза и златният й албум – “Бялата роза на Атина”, разпродаден в милионни тиражи. Именно той се превръща във визитната картичка на гръцкото момиче.

Междувременно Мускури започва да учи активно няколко езика, за да може максимално да преведе гръцката култура на своите задгранични почитатели. Подписва договор с фирмата Philips-Fontana и започва гастроли из цяла Франция.

След две години е участието й на фестивала “Евровизия”, където не успява да се пребори за приза, но за сметка на това печели поклонници от Франция, Белгия и Италия. По това време записва съвместен албум с Хари Белафонте, който се казва “Вечер с Белафонте и Мускури” и заедно обикалят редица американски и канадски градове. Именно той я учи чрез песните си да предава своето усещане за любов, мир и надежда.

По време на цялата си кариера гръцката певица се ползва с невероятна популярност – прави опити да завладее не само англоезичната публика, но записва албуми и на испански, португалски, немски, италиански. И дисковете й на всички езици се продават в огромни тиражи.

За петдесет години на сцената изпява 500 песни на 15 езика и продава над 300 милиона диска. Последният й концерт е в Гърция, в театър “Herodes Atticus”, през 2008 г.

Днес певицата е на 79 години. Посланик на ЮНЕСКО и доскоро евродепутат.

“Modern Talking”, или Томас Андерс и Дитер Болен – световноизвестен немски дует, който пее на английски. Първата си композиция – „You’re My Heart, You’re My Soul” –  двойката записва през септември 1984 г. и след участието им в известно телевизионно предаване само за няколко месеца тя се превръща в тотален хит. Дуетът, който изпълнява предимно денсмузика, пробива първо в родината си – Германия, – след което и в европейските чартове. Следва и второто им парче – “You Can Win, If You Want”, – което също оглавява класациите. И съвсем логично – първият им албум, който се казва точно така – “The First Album”. Той има зашеметяващ успех и се продава в наистина рекордни тиражи, а фанатичните фенове на групата стават цяла армия.

За съжаление, както често се случва при повечето успешни проекти със силно и бързо начало, непреодолими различия между Андерс и Болен водят до разпадането на състава. Злите езици твърдят, че зад разпада стои властната и честолюбива жена на Томас. Каквито и да са причините за раздорите обаче, “Modern Talking” все пак успяват да пуснат още две плочи  – “Romantic Warriors” и “In The Garden Of Venus”, – преди да се разделят окончателно и по взаимно съгласие, както обявяват пред публиката си.

Не винаги обаче окончателната раздяла е наистина такава. Съвсем неочаквано в края на 90-те години дуетът пуска нов албум и се завръща триумфално. Започва старият цикъл – групата пуска хитове като ракети, които оглавяват всевъзможни хит паради и чартове; където и да се появят, ги преследват фанатични почитатели; станциите постоянно въртят парчетата им.

Сигурно вече се питате каква е рецептата на успеха им. Лесно е да се отговори на този въпрос. Двама симпатични млади певци, изключителни вокални данни на Андерс, забележителен продуцентски талант на Болен и не на последно място – ненатрапчиви приятни мелодии, които може да слушаш от сутрин до вечер, да те накарат да забравиш ежедневните си грижи и дори в един момент да решиш, че Томас Андерс пее песента си само за теб. 🙂

“Modern Talking”, или Томас Андерс и Дитер Болен – световноизвестен немски дует, който пее на английски. Първата си композиция – „You’re My Heart, You’re My Soul” –  двойката записва през септември 1984 г. и след участието им в известно телевизионно предаване само за няколко месеца тя се превръща в тотален хит. Дуетът, който изпълнява предимно денсмузика, пробива първо в родината си – Германия, – след което и в европейските чартове. Следва и второто им парче – “You Can Win, If You Want”, – което също оглавява класациите. И съвсем логично – първият им албум, който се казва точно така – “The First Album”. Той има зашеметяващ успех и се продава в наистина рекордни тиражи, а фанатичните фенове на групата стават цяла армия.

За съжаление, както често се случва при повечето успешни проекти със силно и бързо начало, непреодолими различия между Андерс и Болен водят до разпадането на състава. Злите езици твърдят, че зад разпада стои властната и честолюбива жена на Томас. Каквито и да са причините за раздорите обаче, “Modern Talking” все пак успяват да пуснат още две плочи  – “Romantic Warriors” и “In The Garden Of Venus”, – преди да се разделят окончателно и по взаимно съгласие, както обявяват пред публиката си.

Не винаги обаче окончателната раздяла е наистина такава. Съвсем неочаквано в края на 90-те години дуетът пуска нов албум и се завръща триумфално. Започва старият цикъл – групата пуска хитове като ракети, които оглавяват всевъзможни хит паради и чартове; където и да се появят, ги преследват фанатични почитатели; станциите постоянно въртят парчетата им.

Сигурно вече се питате каква е рецептата на успеха им. Лесно е да се отговори на този въпрос. Двама симпатични млади певци, изключителни вокални данни на Андерс, забележителен продуцентски талант на Болен и не на последно място – ненатрапчиви приятни мелодии, които може да слушаш от сутрин до вечер, да те накарат да забравиш ежедневните си грижи и дори в един момент да решиш, че Томас Андерс пее песента си само за теб. 🙂

Времето си лети, сменят се не само музикални любимци, но и постоянно се появяват нови стилове. Днес трудно може да обхванем в цялост музикалното разнообразие, което ни заобикаля. Затова ще се опитам в по няколко изречения да дам определение, за тенденциите в музиката, които могат да бъдат причислени към така наречения поп. Или иначе казано съвременната популярна музика. Това е един доста широк термин, който обхваща различни музикални насоки – като диско, транс, хаус, техно, нова вълна и т. н.

На някои от най-определящите ще се спрем днес в изречение-две.

Диско. Неотдавна това беше най-популярния танцувален музикален стил. Присъщи са му изобилието от ефекти, водещата роля на ритъм секцията на ударните и фоновото звучене на струнните и духовите инструменти.

Транс се отнася към един от разделите на електронното изкуство. Забележителен е с високото си емоционално въздействие върху слушателите – ефект, който се постига с помощта на тъжни и космически мелодии.

Хаусът също е танцувален електронен стил. Единственото му изразно средство е синтезаторът. Отличава се със витиеватите си фрази и солови мелодии. И тук ефектите изобилстват.

Техното може да бъде определено като футуристичния звук на големия град. При него доминира мрачният металически звук и хладният, лишен от емоционалност вокал.

Фънк. Отново произведения за танцуване. С две думи – липсваща мелодичност и върховенство на ударната секция.

Хардрок. Буквално се превежда като тежък, твърд. И наистина е такъв. Тежестта се постига с помощта на гръмката и мощна ритъм секция, която засенчва останалите инструменти.

Хеви метъл. Рязка металическа музика, която звучи нехармонично. Тя стои доста далече от общоприетите стандарти.

Траш. Изключително труден за изпълнение жанр, който освен със сложността си, се откроява и с непрекъснатите си мелодии и обилието от импровизации.

Времето си лети, сменят се не само музикални любимци, но и постоянно се появяват нови стилове. Днес трудно може да обхванем в цялост музикалното разнообразие, което ни заобикаля. Затова ще се опитам в по няколко изречения да дам определение, за тенденциите в музиката, които могат да бъдат причислени към така наречения поп. Или иначе казано съвременната популярна музика. Това е един доста широк термин, който обхваща различни музикални насоки – като диско, транс, хаус, техно, нова вълна и т. н.

На някои от най-определящите ще се спрем днес в изречение-две.

Диско. Неотдавна това беше най-популярния танцувален музикален стил. Присъщи са му изобилието от ефекти, водещата роля на ритъм секцията на ударните и фоновото звучене на струнните и духовите инструменти.

Транс се отнася към един от разделите на електронното изкуство. Забележителен е с високото си емоционално въздействие върху слушателите – ефект, който се постига с помощта на тъжни и космически мелодии.

Хаусът също е танцувален електронен стил. Единственото му изразно средство е синтезаторът. Отличава се със витиеватите си фрази и солови мелодии. И тук ефектите изобилстват.

Техното може да бъде определено като футуристичния звук на големия град. При него доминира мрачният металически звук и хладният, лишен от емоционалност вокал.

Фънк. Отново произведения за танцуване. С две думи – липсваща мелодичност и върховенство на ударната секция.

Хардрок. Буквално се превежда като тежък, твърд. И наистина е такъв. Тежестта се постига с помощта на гръмката и мощна ритъм секция, която засенчва останалите инструменти.

Хеви метъл. Рязка металическа музика, която звучи нехармонично. Тя стои доста далече от общоприетите стандарти.

Траш. Изключително труден за изпълнение жанр, който освен със сложността си, се откроява и с непрекъснатите си мелодии и обилието от импровизации.

Днешният ми пост няма да е свързан с музиката, поне не в смисъла, който влагам най-често в материалите си. Ще кажа няколко думи за режисьора Рангел Вълчанов, който ни напусна само преди няколко дни, един от последните от поколението, което направи българското кино талантливо, поетично, музикално. Няма да правя преглед на филмографията му, нито биографична справка – който иска и още по-важното, има нужда да се докосне до личността и филмите му, ще го направи. И тогава няма да се учудва защо в блога ми за музика има и един материал за филмов режисьор.

Поводът да драсна тия няколко реда дойде от участието на колега и близък приятел на Вълчанов, преподавател в НАТФИЗ, когото бяха поканили да каже няколко думи за талантливия режисьор. Думите му не бяха от най-оптимистичните и обнадеждаващите. Сподели, че мнозина от студентите му го питат кой е Апостол Карамитев, Григор Вачков, Мила Попова и други големи имена на българското кино и сцена. Тези млади хора просто не знаели кои са. Не са гледали филми с тяхно участие, не са чели нищо за тях.

Очевидно връзката между творческите поколения е прекъсната някъде. Макар БНТ да не излъчва често стойностни стари неща, възможност да бъдат гледани филми и предавания от златния български фонд има и с това е наясно всеки, който има желание да го направи. Още повече, когато си започнал да се занимаваш професионално с това. Вероятно не е била възпитана потребността това да бъде направено.

Изводът е отчайващ – даже не можем да кажем, че си отива споменът за старото българско кино, защото се оказва, че в новото поколение той въобще не се е появявал.

Не съм фен на музикалните риалити формати. По много причини. Вероятно някои от тях вече съм излагал на страниците на блога си. Но сега ще се спра на една, която ми хрумна по време на откъслечните ми включвания на последния сезон на Екс фактор, който тече в момента. Без претенции за изчерпателност. Коментарът ми ще е точно толкова фрагментен, колкото са и впечатленията ми от въпросното шоу.

Ясно е, че на кастингите за тези предавания, колкото и грубо да звучи, се явяват сульо, пульо и Атанас. Наистина в последното не влагам никаква обидна нотка – все пак изразът го има в българския фразеологичен речник. Просто искам живописно да нарисувам реалната картина. Има няколко неща, които повечето хора си мислят, че ги могат и едно от тях е пеенето. Може би това е една от причините за изобилието от кандидати. Пък и жаждата за славата е силен стимулант и често заглушава очевидно фалшивия звук, който се чува даже в собствените ни уши.

Е, доста такива хора се качват на сцената и предизвикват понякога не просто усмивки, а е заслужен бурен смях и дюдюкания от публиката. Има обаче и редица участници, при които неудачите на сцената са свързани не толкова с липсата на талант, колкото с притеснението. И това е очевидно. Е, за тази категория кандидати за музикална кариера става дума. И за непремерените, на моменти дори откоровено груби и обидни коментари и критики на някои от членовете на журито. Вероятно те също искат да блеснат с оригинални и категорични изказвания. Но не бива да забравят, че единственият смисъл на такива състезания, е да дадат увереност и криле, даже и на тези, които са с по-скромни възможности. А не да прекъснат полета и да смачкат самочувствието на очевидно можещи деца.

Обикновено във всеки сезон на воайорското вип шоу има поне по един музикант, който е там не само заради хонорара, но и заради рекламата, която безспорно правят подобни формати. В новия сезон на виповете обаче прави впечатление засиленото музикално присъствие – като се започне от Йоана, която навремето имаше доста бурна, но не особено продължителна кариера, мине се през вечната Ирина Флорин и се стигне до младата и обещаваща певица – дъщеря на социоложката Мира Радева. Ясно е, че всяки от тях е там с определена цел – Йоана, тя си го каза и в прав текст, да възвърне старата си слава. Ирина, вероятно за да напомни за себе си. А Ани – да даде тласък на кариерата си и да бъде забелязана в родината си, тъй като досега се е изявявала основно зад Океана, където е и учила джазово пеене.

От пиар гледна точка едно такова участие на пръв поглед изглежда добро решение. Дали наистина е така и най-важното дали е толкова безопасно. Отговорите винаги се крият в историята. А те са, че подобно участие не само може да няма положителен ефект, а може за месец да срине имидж и публично присъствие, градено с години. Спомнете си злополучното участие на Галя от Каризма преди няколко години, което, освен че стана повод за разпадането на може би най-успешния дует в българската поп музика, провали тотално и соловата й кариера.

Така че на кандидатите за възвръщане на стара известност и за получаване на нова бих казала да стъпват като в минно поле. Защото тези формати са точно това. А от минното поле без поражения излизат само опитните играчи  или късметлиите.

Днес ще ви разкажа за преломния момент в кариерата на Боб Дилън – неговия първи електрически сингъл, предизвикал скандал, не по-малък например от вливането на Radiohead в електронната вълна.

През 1965 г. Дилън събира своята първа концертна група. През юни същата година на рокфестивал в Нюпорт публиката го освирква. Според легендата това се случва, когато той засвирва истински рок, взимайки в ръцете си електрическа китара (според свидетелствата на очевидци доста неочаквано). Истината обаче е, че едва ли е било чак толкова изненадващо, защото само няколко месеца преди тази злополучна изява е излязъл и първият му електрически сингъл – така че по всяка вероятност това е било отмъщението на публиката за вече случилото се “предателство”. Тази фатална песен се казва “Subterranean Homesick Blues”.

Само заради скандала ли обаче отделяме специално внимание на тази песен – не само. А защото тя дава начало на несметен брой събития. Джоан Баез и Донован, които помагали при рисуването надписите в клипа, живеели заедно с Дилън на едно място, което се казвало, а и днес се казва Уудсток. Радикалното движение Weatherman взаимства името си именно от този сингъл – знаменитият фестивал в Уудсток и началото на дейността на Уедърман се случват само четири години след излизането на песента. После названието й ще променят по свой вкус Radiohead и The White Stripes, строфите ще бъдат малко преиначени от Echo and the Bunnymen и Робърт Уайат – с какво ги е привлякла всичките? Възможно е с бързия си ритъм да е дошъл по мяра и душа на тези, които се намират в постоянно движение и на път, които се намират на разклона, който идва отникъде и води наникъде. Безспорен факт е обаче, че това е една еблематична и знакова песен. Същото е и с клипа.

“Subterranean Homesick Blues” е бил първият музикален клип в съвременния смисъл на думата, въпреки че първоначално се появява като част от филма.

Нека да го видим!