Петър Стоилов

Сигурно вече се чудите какво прави артист в музикалния ми блог. Е, ако си спомняте имах един материал за пеещите актьори. Днешният – големият български актьор Васил Михайлов –  също е от пеещите, само че за разлика от другите, се запомни с една единствена песен от филма, който го направи популярен и любим в сърцата на милиони българи – сериала “Капитан Петко войвода”. По-възрастните от читателите на блога ми сигурно си спомнят времената, в които улиците опустяваха, когато започваха епизодите на сериала  „Капитан Петко войвода” – винаги предхождани от кратко обяснение на историческите факти от сценариста на сериала големия български писател Николай Хайтов. Говорили сме и друг път за това, че понякога песните надживяват или надминават по популярност даже и филмите или сериалите, за които са правени. Факт е, че и песента, основната песен от филма, известна като “Петко льо, капитанине…” я знаят много повече хора, включително и много млади, много повече, отколкото са гледали сериала. Песента е народна българска песен, една от многото, които българският народ е посветил на тази светла и интересна историческа личност. Малко популярна преди излизането на филма, след това тя се запява масово от различни изпълнители или от музикални формации. След филма започват да се издирват и да се популяризират много други народни песни, свързани с живота и личността на Капитан Петко войвода. Днес ви предлагам, разбира се, тази, най-популярната песен, в изпълнение на големия български актьор Васил Михайлов. Придружена с един поздрав за юбилея му: Честит празник, Войводо!

Преди няколко дни се навършиха осем години от смъртта на най-голямата звезда на българската естрада, легендата Емил Димитров. Не само брилянтен певец, но и брилянтен и световно признат композитор. Роден е в Плевен в семейството на  известния български илюзионист Факира Мити и сценичната му асистентка Мадам Сиси. Започва да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1960 година, но очевидно големите в изкуството си имат предопределен път и това е годината на звездния път на Емил Димитров в света на музиката – той започва с първата му изпята песен през същата година Арлекино и продължава повече от 40 години. Истинска световна звезда – популярен не само в страните от източния блок, но и във Франция, Италия, Испания, Германия. Пял на една сцена с най-големите от световната поп музика. Между другото с песента, с която започва кариерата си Емил Димитров, която е негова авторска, започва пътя към голямата си сцена и руската легенда Алла Пугачова. Първата си голяма международна награда тя взема именно с изпълнението си на тази песен и това е Златният Орфей.  В началото на седемдесетте години едни от най-известните продуцентски музикални компании сключват договори с Емил Димитров и му обещават бляскава световна кариера, той обаче решава да остане и да твори в България. Повечето от авторските му песни през седемдесетте и осемдесетте години стават истински хитове не само в България, но и в много европейски страни и добиват изключителна популярност, изпети на френски, италиански, испански, немски. Днес избирам да ви предложа една от хубавите му песни с име на жена “Джулия” – прекрасен спомен за Емил Димитров.

Преди няколко дни се навършиха осем години от смъртта на най-голямата звезда на българската естрада, легендата Емил Димитров. Не само брилянтен певец, но и брилянтен и световно признат композитор. Роден е в Плевен в семейството на  известния български илюзионист Факира Мити и сценичната му асистентка Мадам Сиси. Започва да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1960 година, но очевидно големите в изкуството си имат предопределен път и това е годината на звездния път на Емил Димитров в света на музиката – той започва с първата му изпята песен през същата година Арлекино и продължава повече от 40 години. Истинска световна звезда – популярен не само в страните от източния блок, но и във Франция, Италия, Испания, Германия. Пял на една сцена с най-големите от световната поп музика. Между другото с песента, с която започва кариерата си Емил Димитров, която е негова авторска, започва пътя към голямата си сцена и руската легенда Алла Пугачова. Първата си голяма международна награда тя взема именно с изпълнението си на тази песен и това е Златният Орфей.  В началото на седемдесетте години едни от най-известните продуцентски музикални компании сключват договори с Емил Димитров и му обещават бляскава световна кариера, той обаче решава да остане и да твори в България. Повечето от авторските му песни през седемдесетте и осемдесетте години стават истински хитове не само в България, но и в много европейски страни и добиват изключителна популярност, изпети на френски, италиански, испански, немски. Днес избирам да ви предложа една от хубавите му песни с име на жена “Джулия” – прекрасен спомен за Емил Димитров.

Нова колективна мания завладя интернет потребителите – още неотърсили се от господството на Gangnam Style, потребителите на интернет и социалните мрежи са под силното влияние на нова видео мания с кодовото име Харлем шейк. И у нас, както и в много други страни, тази мания успя да надскочи интернет пространството и да влети и в живота почти със скандал около прочулото се харлем шейк изпълнение на учениците и учителя им в двора на едно пловдивско училище. Какво всъщност е харлем шейк и защо толкова скандализира общественото мнение?  В буквален превод Harlem Shake означава харлемско разклащане и е танц, при който в първите секунди танцува един човек, който е в главната роля, обикновено с шапка или каска на главата. През това време останалите участници в танца, облечени в различни костюми а нерядко и почти голи, извършват разнообразни, често хаотични движения, понякога доста близо до еротични и сексуални намеци. За музикален съпровод на тези танци почти винаги се използва сингълът Harlem Shake на американския музикант Бауер. Няма нищо изненадващо в това, че Харлем шейк стана толкова популярен – най-малкото, защото той изразява все по-нарастващата потребност, особено на младите хора, от свобода, защото помага за свалянето на комплексите,задръжките и напрежението, с които ни натоварава съвременният живот. Както няма и нищо изненадващо в това, че пуританите реагираха толкова остро. Няма модерно и свободолюбиво движение в музиката или в изкуството, което да е предизвикало бурни овации и всеобщо одобрение в консервативната публика. И добре че е така, иначе какъв бунт ще е 🙂

Тъкмо се бях настроил оптимистично за тазгодишното българско участие на международния песенен конкурс Евровизия и ето, че типично по български в последния момент се оказа, че има неуредици, които правят невъзможно участието на Стунджи и Елица с песента “Кисмет” в конкурса. Заради неуредени авторски права с един от авторите на музиката, аржентинския музикант и продуцент Джонатан Тисей – не точно неуредени авторски права, а условия от негова страна да бъдат нанесени някои корекции, за да позволи песента да участва в надпреварата. Нещо, за което, оказа се, чисто технически няма време, тъй като всички песни, които ще участват на Евровизия, до броени дни трябва да бъдат изпратени в окончателния си вариант, също и клиповете към песните. С което надеждите ни да участваме с една различна и различима сред общото шлагерно звучене на този конкурс песен изчезнаха, както изчезнаха и надеждите Елица и Стунджи да  повторят големия си успех отпреди няколко години с песента “Вода”. На конкурса отива втората песен в класацията на журито и на публиката – “Само шампиони”, автори на музиката са Елица Тодорова и рапърът Криско, което съвсем логично прави тази песен да има интересно и запомнящо се звучене – в нея са вплетени и виртуозното изпълнение на българска гайда на Петьо Костадинов, и запомнящият се глас на Елица, и професионалният аранжимент на Стунджи. Силен екип, само че Евровизия е конкурс не за екипи, а за песни, при това песни, които се харесват на масовия вкус – защото зрителите гласуват и определят победителя. В този смисъл по-харесваната песен и песента с по-голям шанс остава – за родно ползване, поради родна немарливост.

Братовчедка ми е професионален модел в Англия, като винаги, когато говорим за това, държи да се уточни, че под „професионален“ има предвид нещото, с което си изкарва парите, т.е. нейната професия (поне за момента), а не напудрени пози. В страната на мъфените отиде към края на 2007, когато агенцията, в която работеше, Джей Моделс, реши да се оттегли от бизнеса навреме, а не след назряване на проблеми като намаляване или неизплащане на хонорари, неплатежоспособност на клиентите и др., предизвикани от световната криза.

Да си призная, много ми липсва. Тя е по-голяма и винаги се е грижела за мен като за най-добър приятел, никога наставнически или поучително. Първоначално бях много щастлив, че има възможността да работи и да се развива навън, и то в страна като Англия, където пазарът и търсенето на модели са огромни. Впоследствие обаче видях колко тежко изживява носталгията, от една страна, а от друга, всекидневните изпитания, пред които са изложени тези момичета навън, защото борбата на световната модна сцена е наистина „безмилостно жестока“: обикаляне по кастинги, където чакаш с часове, денонощни снимки, екстремни температури и атмосферни условия, интриги и т.н.

Мили момичета, не си мислете, че да си модел навън е лесно. Да, срещаш се с  много нови хора и места, някои от които никога не би видял при други обстоятелства, но носталгията е способна да обземе на моменти цялото ти същество и да отказва твърдо да освободи съзнанието ти. Съветът ми е опитайте се първо тук, в България, да реализирате потенциала си,защото въпреки че агенцията, за която работеше братовчедка ми, „Джей Моделс“, вече не предлага услуги в бранша, то има други фирми, с които да опитате.

Успех!

И друг път, мисля, съм разсъждавал върху високата цена, която плащат известните музиканти за успехите си на сцената, за оцеляването на таланта, за битката, която водят ежедневно в тежките условия на съвременния шоу бизнес. Днешните ми разсъждения обаче ще са в малко по-друга посока и въпросът няма да е за това, каква е цената. А дали успехите на сцената и известността трябва да са на всяка цена. Разсъжденията ми са отклик на един материал, който силно ме впечатли тия дни – за потресаваща случка в Большой театър. Не става въпрос за музика, а за балет. Което пак си е свързано с музика, защото балетът си е музикално-сценично изкуство. Използвам този случай само като отправна точка на разсъжденията си за това дали изкуството трябва да е на всяка цена. Случаят: Наскоро творческият директор на световноизвестния руски театър е залят пред дома си със сярна киселина. След разследване става ясно, че покушението е поръчано от един от солистите на балета. Мотив: въпросният директор дълго време спирал творческото развитие на приятелката му, най-талантливата солистка в балета на Большой театър. Не и давал ролята, мечта за всяка добра и не толкова добра балерина, на Одета-Одилия от Лебедово езеро. Това са фактите. Въпросите: Трябва ли успехът в едно толкова красиво изкуство да следва най-низките проявления на човешката душа? Струва ли си един талантлив творец да продаде душата си на дявола за пет минути слава? Не мисля. Даже и да те запишат със златни букви в историята на най-прочутата балетна школа като най-талантливия умиращ лебед.

Ако ми следите писането редовно, сигурно ще се сетите, че това не е първата ми статия, посветена на песенния конкурс Евровизия. И сигурно ще забележите промяната в позицията – тогава заглавието ми беше За Евровизия песимистично, ще кажете какво се е променило, че сега е оптимистично. Само преди да обясня, ще кажа, че тези дни попаднах на едно парче на група, за която вече съм писал, която е тясно свързана пък с един световно известен музикант и творец, популяризатор на автентичната балканска музика в съвременни аранжименти – Емир Кустурица. Ще се сетите, че групата е Биело Дугме. Та тогава, като чух тази песен, ще ви дам линк към нея, се зачудих, защо му е на човек, ако ще и да е роден на Балканите, да слуша чалга. Не казвам, че всеки трябва да слуша и автентичен фолклор – не всеки го харесва, пък и всяко време си носи собствен ритъм и аранжимент. Но чалгата, като текст и ритъм, сравнена с една талантлива модерна обработка на автентичния музикален фолклор, просто няма никакъв шанс – поне при хора с елементарна музикална култура. Няма да обяснявам повече за тази песен – като я чуете, ще разберете какво съм имал предвид. А сега да обясня защо вече оптимистично за Евровизия. Ами защото тази година май отново ще се опитаме да пробием с модерна обработка и визия на автентични музикални ритми – пак представени от Елица и Стунджи. Звучи обнадеждаващо – не мислите ли. И за нашето участие и за качеството на самия конкурс, който, както вече съм споменавал, в последните години започна да става много стерилен и ялов.

Ако ми следите писането редовно, сигурно ще се сетите, че това не е първата ми статия, посветена на песенния конкурс Евровизия. И сигурно ще забележите промяната в позицията – тогава заглавието ми беше За Евровизия песимистично, ще кажете какво се е променило, че сега е оптимистично. Само преди да обясня, ще кажа, че тези дни попаднах на едно парче на група, за която вече съм писал, която е тясно свързана пък с един световно известен музикант и творец, популяризатор на автентичната балканска музика в съвременни аранжименти – Емир Кустурица. Ще се сетите, че групата е Биело Дугме. Та тогава, като чух тази песен, ще ви дам линк към нея, се зачудих, защо му е на човек, ако ще и да е роден на Балканите, да слуша чалга. Не казвам, че всеки трябва да слуша и автентичен фолклор – не всеки го харесва, пък и всяко време си носи собствен ритъм и аранжимент. Но чалгата, като текст и ритъм, сравнена с една талантлива модерна обработка на автентичния музикален фолклор, просто няма никакъв шанс – поне при хора с елементарна музикална култура. Няма да обяснявам повече за тази песен – като я чуете, ще разберете какво съм имал предвид. А сега да обясня защо вече оптимистично за Евровизия. Ами защото тази година май отново ще се опитаме да пробием с модерна обработка и визия на автентични музикални ритми – пак представени от Елица и Стунджи. Звучи обнадеждаващо – не мислите ли. И за нашето участие и за качеството на самия конкурс, който, както вече съм споменавал, в последните години започна да става много стерилен и ялов.

Със сигурност много от вас са чували тази изключително популярна песен или най-малкото са танцували поне веднъж под невероятния глас на нейната изпълнителка – но малцина знаят коя е тя. Макар че по български телевизии поне два-три пъти са излъчвали игрален филм, посветен на живота и творчеството й. Патси Клайн е американска певица, представителка на кънтри течението в музиката. Невероятен глас, невероятно сценично присъствие, може би единствената причина да не е сред много популярните имена е именно фактът, че твори в един не особено популярен извън Америка жанр и втората – нелепата й смърт при самолетна катастрофа едва когато е на 30 години. Патси Клайн започва кариерата си в края на 50-те и до началото на 60-те години песните, изпети от нея, много често попадат в класациите за кънтри музика. Истинският голям пробив обаче, голямата й популярност идва точно с песента Крейзи, която вече споменах, тя я изстрелва буквално по върховете на американските класации. Песента е написана за Патси Клайн от световно известния кънтри певец Уили Нелсън и едва ли има по-голям творчески подарък, който може да направиш на талантлив певец като Патси, с впечатляващ, чист и незабравим глас. Често обаче, когато съдбата е била благосклонна и те е надарила изключително, се случва така, че животът ти не е от най-леките. Патси загива в самолетна катастрофа през 1963 година с още няколко не толкова известни кънтри певци, като две години преди това претърпява тежка автомобилна катастрофа, която почти я обезобразява. Остава обаче жива легендата за нея и една наистина изключителна песен. Пуснете и я и й се насладете.

Ето че започна и вторият сезон на едно от любимите ми музикални предавания – „Гласът на България“ по бТВ. Харесва ми, защото форматът е много забавен, развлекателен и положителен за публиката, а в същото време и дава шанс на талантливи млади момчета и момичета да бъдат чути от цяла България и да станат звезди.

Новото жури е доста по-ведро и симпатично като цяло. От старото е останал само певецът Миро, който обаче е един от водачите на днешната БГ поп музика и заслужава мястото си, а друг такъв представител е лъчезарната, но строга Виктория Терзийска (Вики от Мастило), която напоследък виждаме и в БГ сериала „Къде е Маги“. Мястото на Кирил Маричков като представител на „старата школа“ пък е заето от Данчо Караджов – също един от най-обичаните български певци, а Ивана е заместена прилично от Преслава, която има много повече хитове през последните години в жанра от колежката си.

Шоуто както винаги започва с кастингите  на тъмно, които са едно от отличителните неща във формата. Те позволяват на журито да бъде напълно безпристрасно относно външността на участниците и да оценя единствено и само гласа им – откъдето идва и името на предаването. Другото нещо, което прави този формат най-гледания по света, е това, че известните лица, които оценяват изпълнителите, са не просто жури, а ментори, които изграждат връзка с тях и усъвършенстват таланта им по време на цялото предаване. Някои от известните лица, които са били ментори в американския формат са Кристина Агилера и Адам Ливайн, а в британския – Том Джоунс, рапърът will.i.am и Джеси Джей.

Едно такова шоу изисква наистина огромно финансиране за купуване на права, организиране, сцена, снимачни екипи и какво ли още не и вероятно набирането на средствата от бТВ за него е истинско предизвикателство в настоящата финансова криза. Все пак това е най-гледаната телевизия с най-добрите продукции, но не е държавна като бНТ и единственият й източник на приходи са рекламодателите, които са намалели, както и таксите от кабелните и сателитни оператори, които пък както разбрахме в началото на година покрай спора с Булсатком, укриват абонати и ощетяват телевизията. Надявам се регламентът в това отношение да се подобри, защото повечето приходи за телевизията ще са в полза и на нас – зрителите, които ще можем да гледаме още по-качествени продукции. Все пак приходите, коит телевизиите ще започнат да получават от операторите, няма да се задържат, а ще се инвестират в настоящи и нови продукции, като „Гласът на България“.

Лично аз вече си формирах фаворити от момчетата и момичетата, които съм видял досега, но определено всички, които са стигнали до кастинга, имат талант и ще бъдат интересни в последствие на следващите два етапа. Друго нещо, което ми харесва в цялото предаване е, че се вижда или всъщност чува прогресът в пеенето и държането на участниците от кастинга до края на шоуто. Вие гледате ли го и какво мислите за него?

Ето че започна и вторият сезон на едно от любимите ми музикални предавания – „Гласът на България“ по бТВ. Харесва ми, защото форматът е много забавен, развлекателен и положителен за публиката, а в същото време и дава шанс на талантливи млади момчета и момичета да бъдат чути от цяла България и да станат звезди.

Новото жури е доста по-ведро и симпатично като цяло. От старото е останал само певецът Миро, който обаче е един от водачите на днешната БГ поп музика и заслужава мястото си, а друг такъв представител е лъчезарната, но строга Виктория Терзийска (Вики от Мастило), която напоследък виждаме и в БГ сериала „Къде е Маги“. Мястото на Кирил Маричков като представител на „старата школа“ пък е заето от Данчо Караджов – също един от най-обичаните български певци, а Ивана е заместена прилично от Преслава, която има много повече хитове през последните години в жанра от колежката си.

Шоуто както винаги започва с кастингите  на тъмно, които са едно от отличителните неща във формата. Те позволяват на журито да бъде напълно безпристрасно относно външността на участниците и да оценя единствено и само гласа им – откъдето идва и името на предаването. Другото нещо, което прави този формат най-гледания по света, е това, че известните лица, които оценяват изпълнителите, са не просто жури, а ментори, които изграждат връзка с тях и усъвършенстват таланта им по време на цялото предаване. Някои от известните лица, които са били ментори в американския формат са Кристина Агилера и Адам Ливайн, а в британския – Том Джоунс, рапърът will.i.am и Джеси Джей.

Едно такова шоу изисква наистина огромно финансиране за купуване на права, организиране, сцена, снимачни екипи и какво ли още не и вероятно набирането на средствата от бТВ за него е истинско предизвикателство в настоящата финансова криза. Все пак това е най-гледаната телевизия с най-добрите продукции, но не е държавна като бНТ и единственият й източник на приходи са рекламодателите, които са намалели, както и таксите от кабелните и сателитни оператори, които пък както разбрахме в началото на година покрай спора с Булсатком, укриват абонати и ощетяват телевизията. Надявам се регламентът в това отношение да се подобри, защото повечето приходи за телевизията ще са в полза и на нас – зрителите, които ще можем да гледаме още по-качествени продукции. Все пак приходите, коит телевизиите ще започнат да получават от операторите, няма да се задържат, а ще се инвестират в настоящи и нови продукции, като „Гласът на България“.

Лично аз вече си формирах фаворити от момчетата и момичетата, които съм видял досега, но определено всички, които са стигнали до кастинга, имат талант и ще бъдат интересни в последствие на следващите два етапа. Друго нещо, което ми харесва в цялото предаване е, че се вижда или всъщност чува прогресът в пеенето и държането на участниците от кастинга до края на шоуто. Вие гледате ли го и какво мислите за него?

Високите хонорари, особено на първокласните певци, винаги са били трън в очите на част от обикновените хора. Много от тях не могат да си обяснят защо пък някой, когото просто природата е дарила с някакъв талант, трябва да бъде толкова високо заплатен. В тая връзка се сетих за един статус на мой приятел във фейсбук тия дни, в които той по друг повод разказва за разиграла се преди много години случка със световноизвестният български тенор Калуди Калудов. Та отива той по времето на соца в едно предприятие да изнесе концерт и след концерта минава през счетоводителя да си прибере хонорара. Счетоводителят го погледнал учудено и му казал 500 лева за едно пеене?! Калуди Калудов извисил мощно глас в тясната стая на счетоводителя и му казал: когато може да направиш това, тогава ще ми държиш сметка колко пари получавам. Разказвам този случай, за да илюстрирам твърдото си убеждение, че повечето хора не си дават сметка колко усилия и лишения изисква развитието и поддържането на един талант, мислят си, че нещо, дадено веднъж завинаги от горния, и след това само печелиш високи хонорари. Не, зад всяка изпята нота на сцената стоят часове къртовска работа – по текста, по музиката, по изпълнението, по сценичното поведение, режим за запазване на гласа и много, много подобни усилия. Тъй че ще е добре, когато хората смятат високите хонорари на изпълнителите и ги определят като несправедливи, да сложат на другата везна на кантари и съпътстващите усилия. И тогава да правят крайни изводи и заключения.

Гръмна тия дни скандал покрай едни европари. Не за първи път. В България често гръмват скандали с неправилно усвоени или насочени потоци от еврофондовете. За първи път обаче казусът беше, така да се каже, естетически и свързан с музиката. Отпуснати милиони по европейска програма за подобряване условията на труд в компанията Пайнер. Знаете, идейната лаборатория и гнездото на поп фолка. В случая, разбира се, не става въпрос просто за едни милиони, макар че, когато има намесени пари, винаги става въпрос точно за тях. Скочиха обаче творци от различни области как вместо с пари от тия фондове да се спонсорира стойностно изкуство, ще се спонсорира една музика със спорни качества. Това ме подсети за една моя стара теза, по-скоро още веднъж я доказа. Като че ли стойностното изкуство в България, в това число и хубавата популярна музика, през годините на прехода изгубиха съпротивителните си сили и живец. Просто оставиха чалгата да спечели битката без бой. И това е поредното доказателство. По тия европрограми се кандидатства с документи – много на брой и сложни. Всеки може да го направи, ако му се занимава, ако му се вкарва време и ресурс. Е, чалгата очевидно има такъв ресурс и го е направила, пък са им отпуснали парите – най-вероятно по всички правила. Кое пречи и на стойностното изкуство да се бори за такива пари. Мисля, разпокъсаността и липсата на единност. Време е творците, които имат самочувствието, че създават стойностен продукт, да обединят и творческите, и организационните си сили и да дадат отпор. Друг начин няма.

Днешната ми тема е за пеещите артисти – то не е чисто българско явление. Но мисля особено актуално за нас, и то не само в последните години. И преди най-известните ни артисти изпяха някои парчета, които влязоха наистина в българската поп класика. Първият, за когото се сещам, е Стефан Данаилов с песента си “Моето мъжко момиче” и с още една незабравима песен по изключително силните стихове на Любомир Левчев – “Без сълзи”. А Искра Радева с песента “Добри познати” – почти няма някой от старите ни артисти, които да не е изпял поне една запомняща се популярна песен. Сигурно ще изпусна някой, затова няма да продължа с изреждането, за да си личи, че нямам претенции да съм изчерпателен. Това, което отличава старите пеещи актьори от днешните, е, че тогава актьорите го правиха за удоволствие, с ясното съзнание, че няма как да го направят по-добре от професионално подготвените поп певци. Днес като че ли това усещане и тая разлика се изгуби. Дали заради липса на силни певчески дарования – едва ли, – по-скоро заради объркания начин и критерии, по които се лансират изпълнителите днес, но много често се случва един актьор, придобил екранна популярност, да я използва и да успее да пробие и да издаде албум преди професионален млад певец, с очевидно по-добри вокални данни, който цял живот е работил върху гласа и певческата си кариера. Няма нищо лошо в това актьорите ни да попяват от време на време – ей така за цвят, за участието. Но ми се иска всеки да си работи професионално в собственото поле. При всички случаи там ще е най-ефективен.

Тия, които като мен са на по-средна възраст, сигурно си спомнят годините, в които по единственото тогава радио имаше музикални предавания от типа концерт по желание.

Което ще рече, че по телефона се обаждаха слушатели, поръчваха си песен и водещите я пускаха. В ония години така се и раждаха хитовете. Не от тлъстите бюджети за пищни клипове и от лансирането на определени песни от отделни радиа, телевизии и музикални компании, а от желанието на слушателите на слушат дадена песен. Разбира се, че и днес в многобройните вече частни радиа има такава практика – слушателите да се обаждат и дали за да поздравят някого, или просто защото искат да чуят някоя любима песен, си я поръчват на водещите. Не за това обаче ми е думата. Забелязвам напоследък една такава тенденция при организирането и на домашни или служебни купони – музиката да се пуска на същия принцип, от самите участници в купона.  Обикновено от компютър, към който има включени тонколони, гостите си намират в някой от музикалните сайтове любима песен и си я пускат. Така, според музикалния вкус на гостите, може да се получи интересна музикална картина на купона, включваща крайности от “Мой ангеле” на Сашо Роман до Лунната соната на Бетовен примерно. Неведнъж съм ви споделял мнението си за толерантността, която трябва да проявяваме към музиката, която харесват другите, колкото и да не ни допада на нас самите. Затова смятам, че тая мода, която се налага напоследък, много помага да развиваме такава толерантност. Щото както и друг път съм казвал музиката не трябва да конфронтира, а да събира.

Днешната ми тема е провокирана от един въпрос, който се появи на стената ми във фейсбук. Май напоследък социалната мрежа често дава повод за материали и разговори за музиката в блога ми. Нормално, иначе защо ще е социална:) Та една приятелка и от социалната мрежа, и от живота, която знае тежненията ми към българската музика, беше публикувала на стената ми една от старите и стойностни песни на Деян Неделчев, която е по стихове на Евтим Евтимов и се казва “Обич за обич”, и ме питаше в прав текст: Това същият Деян Неделчев ли е? Същият Деян Неделчев е – този, на когото казват Икебаната и който събира съчки в гората, който напоследък изпя и някаква откровено глуповата песен за стар мераклия. Същият е и той може би е най-ярката илюстрация за това, което се случи с много талантливи български музиканти и певци в условията на пазарна икономика и на тотално снижаване на критериите за хубава музика. Две бяха възможностите пред тях – първата, тази, която избра Деян Неделчев, е да събират съчки в гората, тоест да пеят песни, които задоволяват новия музикален масов вкус, да запазят по този начин популярността си, пък и препитанието си. Другата възможност, която избраха също не малка част от популярните ни навремето изпълнители, беше да останат на висотата на старото си творчество и да бъдат забравени. Това е. Всеки с избора си и с мотивите си. Кой прав, кой крив, не се знае. Едно е сигурно – печеливши няма.

Както вероятно вече знаете, винаги съм харесвал много българската музика – може би основно по-старата, с която съм израстнал – Сигнал, Щурците, Лили Иванова, но пък и тази, която се произвежда днес. Харесват ми много Миро, Графа, Любо, Орлин Павлов – не ми харесват Криско, 100 Кила и други такива лигави индивиди.

Чалгата също изобщо не харесвам и съм направо потресен от факта, че държавата ще стимулира с държавни и европейски пари Планета Пайнер – става въпрос за близо два милиона лева от тримилионен проект. Мисля, че тази музика (голяма част от нея не заслужава да се нарече така), действа още по-деградивно на обществото ни. Да, пълни нощните клубове, но забавлението на хората там е отново доста примитивно.

Напук на това, напоследък в тази насока нещата сякаш се подобряват или поне на мен ми се струва, че по-малко хора слушат „страстно“ поп фолк, и повече хора харесват по-ценностно нормалната българска поп музика. Може и за това да греша, но мисля, че и нейното качество рязко скочи през последните една-две години.

По-долу ви поздравявам с една от хубавите песни на Деси Тенекеджиева в дует с Миро. Клипът също е много интересен и е работа на режисьора Ивайло Палмов. Парчето се казва „Когато всичко свърши“ и беше хит преди няколко години. Между другото, гледах наскоро един концерт на Тенекеджиева по БНТ с песните от албума й, и повечето изобщо не бяха лоши.

Тия дни чух една много старата и позабравена вече песен „Може би” се казва песента,  на група “Сигнал” – eдна от любимите ми български групи. И се сетих две неща. Първото, че ще е добре да ви запозная с тая група – щях да кажа от близкото минало, но всъщност тя си е от настоящето, защото музикантите продължават да свирят и да правят нови и хубави парчета. И второто нещо, за което се сетих, е във връзка с един мой стар материал за трудността на групите и за това, че често те се разпадат. Е,  “Сигнал” е точно обратният пример – много дълго просъществувала група и водещата фигура в нея – вокалистът Йордан Караджов – не само не е генератор на раздори, както често се случва в групите, а е обединяващото звено. Историята на групата започва в началото на лятото на далечната 1978 година, когато трима от група “Златни струни” – Йордан Караджов, Румен Спасов и Христо Ламбрев – се отделят и създават новата група със обещаващото име „Сигнал”. И наистина още с първия си хит групата дава много сериозен сигнал, че на полето на българската популярна музика идва нова сила – песента е вече споменатата „Може би”, композирана от Тончо Русев, и буквално изстрелва на върха на българските музикални класации новосъздадената група. Следва шеметна концертна кариера, хит след хит, албуми, в които почти няма слаба песен. С известни обновявания в състава на групата, “Сигнал” съществува и днес, концертира все така активно, създават нови песни и продължават да радват верните си фенове. Запазената марка на групата е пеенето на живо и концертите им винаги се превръщат в незабравимо изживяване. Днес ви предлагам да чуем първия хит на групата, а иначе ви пожелавам някой ден да изпитате на живо неповторимото усещане концерт на “Сигнал”.

По празниците всеки от вас е бил поне на един-два новогодишни купона – с колеги, с приятели. Обикновено сценарият е такъв – първо празненство в ресторант, което протича по-кротко и обикновено с музикален съпровод от евъргрийни, понякога и български хора, и втори етап – посещение на бар. За първия етап от празненството обикновено спорове няма, всеки слуша, каквото пусне диджеят. За втората част обаче всеки започва да се опитва да наложи собствения си музикален вкус – любителите на по-спокойната обстановка и класически изпълнения настояват празненството да продължи в пиано бар; любителите на съвременната поп музика – настояват това да се случи в някоя модна дискотека; а любителите на попфолка, или така наречената чалга, искат да се поразкършат до зори и да похвърлят салфетки в някой чалга клуб. Може би ще ви изненадам с днешната си позиция, защото винаги съм се обявявал срещу чалга културата и ценностите, които тя налага сред младите хора. Но днес думата ми е за друго – и то е, че музиката не трябва да става повод за крамоли и спорове, а за празнуване. Много по-важно е това, с кого празнуваш, дали ти е приятно с него, отколкото дали музиката, която слушате, е твоята музика. Когато има добро настроение и си заобиколен с приятни хора, даже и най-нелюбимата музика може да звучи приятно и приемливо. Така че нека музиката на коледните и новогодишните тържества не ни разединява, а да ни кара да научаваме повече един за друг, за музикалните си вкусове. И да ни прави по-толерантни към предпочитанията на другите.