Петър Стоилов

Днес ще говоря за голямата поп звезда и за това, как сбъдва мечти, но не музикалните мечти на милионите си фенове по цял свят, а детските им мечти. Как създава една страна, в която живеят феи, русалки, пирати, земя на Питър Пан – момчето, което никога не иска да порасне, страна, която дълги години е виждал във фантазиите и мечтите си кралят на попмузиката, който точно като приказния герой също до края отказваше да стане възрастен.

През 1988 година Майкъл Джексън купува голям терен със земя близо да калифорнийското градче Санта Барбара и превръща не само своите, но и мечтите на милиони малчугани в реалност. На територия от почти 11 кв. км той построява развлекателен парк със зоологическа градина, кинотеатър, стотици статуи на герои от детски книжки или популярни филмови поредици. В парка малките посетители могат да се включат в истински приключения – да попътешестват на пиратски кораб или на специално детско влакче, с което да преминат през приказни и чудновати места, които само фантазията може да сътвори.

Тази оживяла детска мечта струва на краля на попмузиката над 120 милиона долара и до нея той разполага имението си, в което успява да съхрани духа и разкошния интериор в стил тюдор, оставен от старите собственици, но и навсякъде да внесе частица от своята изключителна индивидуалност – собствени картини, трон, игрални апарати, разпръснати из целия дом.

Певецът прекарва в този дом 15 години от живота си – там пише песните си, мечтае, крие се от натрапливото понякога внимание на феновете. До 2005 година, когато след разразилия се грандиозен скандал, той се зарича никога повече да не стъпи тук. След загадъчната и трагична смърт на певеца в пресата започват да се обсъждат множество варианти за това, как да продължи да съществува приказният свят на Невърленд.

Така или иначе до днес няма решение. А очевидци твърдят, че междувременно из стаите на къщата, сякаш завърнал се във вълшебния свят, който е бил принуден да напусне, обикаля призракът на Майкъл.

Ако някой ми каже, че обича класическа музика в нейните най-тежки за възприемане варианти, без да е бил възпитаван нарочно за това в семейната си среда или пък без да се е учил да разбира този тип изкуство, няма как да му повярвам. Истината е, че класическата музика е най-високият стил музикално изкуство и за нея си трябва специална подготовка. И най-добре е тя да започне от много ранна възраст. За да отворите детето към необятния свят на операта и класиката, трябва да го научите да я слуша и да я разбира. Всички деца са изключително възприемчиви към  различен вид информация и музикални жанрове. Обикновено те реагират на всякакви ноти, често не само на емоционално и ментално ниво, но и физическо – движейки се в ритъма им. Затова изберете подходящо произведение, желателно е да има някаква градация в подготовката – от по-леки към по-тежки за възприемане жанрове, при всички случаи трябва има отчетлива и ясна мелодия и ритъм – децата обичат и оценяват това. Правете го регулярно и по възможност го съчетавайте с някаква игра, която да предшества или пък да следва слушането на музика, това ще накара малчугана да очаква с нетърпение поредното ви музикално занимание. Важен момент от приобщаването на малкия човек към класическите произведения, разбира се, е първото посещение на опера или симфоничен концерт. Създайте му предварително усещане за празничност и му споделете огромно нетърпение, с което вие очаквате това събитие, добре е да го заведете на представление, на което вече сте били, за да може предварително да му обясните основни неща, които да го улеснят при възприемането. Разбере ли – ще обикне за цял живот.

Ако някой ми каже, че обича класическа музика в нейните най-тежки за възприемане варианти, без да е бил възпитаван нарочно за това в семейната си среда или пък без да се е учил да разбира този тип изкуство, няма как да му повярвам. Истината е, че класическата музика е най-високият стил музикално изкуство и за нея си трябва специална подготовка. И най-добре е тя да започне от много ранна възраст. За да отворите детето към необятния свят на операта и класиката, трябва да го научите да я слуша и да я разбира. Всички деца са изключително възприемчиви към  различен вид информация и музикални жанрове. Обикновено те реагират на всякакви ноти, често не само на емоционално и ментално ниво, но и физическо – движейки се в ритъма им. Затова изберете подходящо произведение, желателно е да има някаква градация в подготовката – от по-леки към по-тежки за възприемане жанрове, при всички случаи трябва има отчетлива и ясна мелодия и ритъм – децата обичат и оценяват това. Правете го регулярно и по възможност го съчетавайте с някаква игра, която да предшества или пък да следва слушането на музика, това ще накара малчугана да очаква с нетърпение поредното ви музикално занимание. Важен момент от приобщаването на малкия човек към класическите произведения, разбира се, е първото посещение на опера или симфоничен концерт. Създайте му предварително усещане за празничност и му споделете огромно нетърпение, с което вие очаквате това събитие, добре е да го заведете на представление, на което вече сте били, за да може предварително да му обясните основни неща, които да го улеснят при възприемането. Разбере ли – ще обикне за цял живот.

Поводът днешния ми пост е тъжен. Буквално преди дни ни напусна един от най-големите в българската рок музика – легендарният китарист на една от няколкото най-значими рок банди от близкото минало – “Щурците”. За славното минало на тази група и за това как една студентска банда, която носи колоритното име “Бандараците”, се превръща в група, която бележи пътя на няколко поколения, ще говоря по-подробно друг път. Днес няма да пиша толкова за музика, колкото за човечност. В деня, когато медиите публикуваха трагичната новина, излезе и последното интервю на големия музикант, дадено януари месец тази година за вестник „24 часа”. Истинско, човешко и релефно интервю – каквото може да даде само човек, който носи тези три неща в себе си. Което за пореден път ме убеди, че стойностно изкуство – без значение в коя област е – може да се прави само от хора, които имат ценност и носят душа. Покрай многото неща, за които става въпрос в тази последна медийна изява на Гюзелев, се допират и до темата за подписания наскоро указ от президента на България, с който китаристът и Кирил Маричков са наградени с орден „Кирил и Методий” – първа степен, а вокалистът на група “Сигнал” – Йордан Караджов, със същото отличие, но втора степен. Президентът преценил, че заслугите на Караджов не били толкова големи. За никого не е тайна, че на времето двете групи бяха основни съперници за сърцата и любовта на милиони българи. В коментара за това обаче проличава колко е голям Пецата, както го наричаха феновете, като човек – не казва ние бяхме велики и заслужаваме повече, а казва: не може да се мери по този начин какви точно са заслугите на един творец към българското изкуство. Поклон пред паметта и пред човещината!

I am Bulgarian. I do not consider myself “patriot” or “nationalist”, but I love Bulgarian culture, nature, history, which together compose the background of our nation and country and gives us a feeling of worth, proud, satisfaction with our roots, nationality and hence – ourselves.

That is why it is sad to see the tendency of Bulgarian culture falling into decay. Bulgarians are still alive, but it seems under economic pressure and Western propaganda they forget their own national and family values and identity, the legacy of their parents and predecessors and so much more…

Globalization hit us right after we were in a police-slave-like information-censorship society, and we did not have the life skills to take the situation in our hands and manage it. Rather, we allowed the former State intelligence agents to take over the country – its assets and management, and start destroying and selling, rather than building, preserving and creating value, of what is left as legacy from our millennium old nation as a whole and socialist management in particular.

Those 24+ years are the most disgraceful in our history. Today we drain our national resources and we let our historical and cultural heritage to become destroyed for not taking care for it. My opinion may seem to you too pessimistic, so I’d say, that there are many people waking up and starting to fight for different causes. They make a difference – for example, they forced the politicians to ban Shale gas extraction, GMO plants, protected natural reserves from building… there are also people like Svetlio Kantardjiev, who found NGO’s, trying to protect, restore and popularize what’s materially left of our cultural and historical heritage, but still… In the battle of opposites, the dark has the advantage.

I know we have a lot more to worry about besides our culture and abstract values, but I think they are the foundation of everything else – including economic prosperity and happiness of the individual and the society. So I hope that more of us will wake up, we will save what’s left and turn the tendency of our culture melting in the pot of globalization.

Днес ще поизбягам малко в страни от чисто музикалния профил на блога ми, но наистина много леко. Ще поразсъждавам има ли полза изкуството от отъркването си о властта, или само събира негативи. Като говоря за изгода, разбира се, че нямам предвид материална. Би било наивно да смятаме, че някой вече е склонен да прави нещо за без пари. Вероятно точно фактът, че тези предизборни, пък и по време на управлението услуги от страна на артистите са много добре платени, ги кара да залитат в тази посока. Думата ми е за един доста известен български певец –  спорен като професионални качества, вероятно любимец по-скоро на средното и над средното поколение, но така или иначе изпълнител, който има добри гласови данни, в никакъв случай блестящо сценично поведение, но за сметка на това работи винаги с доказани и качествени композитори и текстописци.  Има в репертоара си доста парчета на патриотична тематика – при това хубави, някои от тях почти със статут на химн, изпълнявани винаги когато има някаква историческа годишнина или родолюбиво събитие. Това, което исках да кажа, е, че съвсем доскоро Веселин Маринов минаваше – и съвсем основателно – за певец на народа. Така го възприемаха хората. Докато не залитна доста сериозно политически – към ГЕРБ. Преди това си пееше по концертите на столетницата, но без да показва ясни пристрастия. И така се случи, че само за три-четири години, колкото е един управленски мандат, Веско се превърна от певец на народа в певец на управляващите. Кажете ми кой печели от такива идеологически врътки на хората на изкуството – най-малко те самите. Но не мисля, че печелят и тези, които плащат. С една дума – никой.

Земфира е една от младите звезди на руската популярна музика, доста нетрадиционна и интересна като сценично поведение. Тия които следят това, което се случва в последните години в руската поп музика, със сигурност са забелязали една характерна сценична пищност. Нищо подобно няма при Земфира. С естественото и непринудено поведение на сцената, с цигарата, с която обикновено се появява на снимки, тя по-скоро ни напомня за традициите на руските бардове и най-вече на Висоцки. Родена в Уфа, още от съвсем малка започва да се занимава с музика – петгодишна се записва в специална музикална школа по форте пиано, а на седем години вече е факт и първата й авторска песен. Завършва местното музикално училище със специалност естрадно пеене и започва работа като оператор в местното радио. Тогава написва и първите си песни – “Защо”, “Сняг”, “Синоптик”. Две години по-късно прави и собствена група под същото име и започват участия по фестивали. Не закъснява и оценката – московският продуцент Леонид Бурлаков харесва музиката й и я кани в Москва, за да запише първия си албум. В записа на албума й активно участват и музикантите от групата й, и музикантите от групата “Мумията Трол”. Песните от дебютния албум на певицата, който също носи името й, веднага попадат в класациите на най-известните московски радиостанции и бързо заемат челните места. Започват и първите й концертни турнета из Русия. Един от албумите й “Афиш” се записва в класацията на най-добрите руски албуми на всички времена, а песента й “Аривидерчи” заема 27-мо място в класацията 100-те най-добри песни на руския рок на 20 век. Съвсем логично през 2011 година радио “Ехо Москва” и “Риа новости” я класират сред стоте най-влиятелни жени в Русия.

Сигурно вече се чудите какво прави артист в музикалния ми блог. Е, ако си спомняте имах един материал за пеещите актьори. Днешният – големият български актьор Васил Михайлов –  също е от пеещите, само че за разлика от другите, се запомни с една единствена песен от филма, който го направи популярен и любим в сърцата на милиони българи – сериала “Капитан Петко войвода”. По-възрастните от читателите на блога ми сигурно си спомнят времената, в които улиците опустяваха, когато започваха епизодите на сериала  „Капитан Петко войвода” – винаги предхождани от кратко обяснение на историческите факти от сценариста на сериала големия български писател Николай Хайтов. Говорили сме и друг път за това, че понякога песните надживяват или надминават по популярност даже и филмите или сериалите, за които са правени. Факт е, че и песента, основната песен от филма, известна като “Петко льо, капитанине…” я знаят много повече хора, включително и много млади, много повече, отколкото са гледали сериала. Песента е народна българска песен, една от многото, които българският народ е посветил на тази светла и интересна историческа личност. Малко популярна преди излизането на филма, след това тя се запява масово от различни изпълнители или от музикални формации. След филма започват да се издирват и да се популяризират много други народни песни, свързани с живота и личността на Капитан Петко войвода. Днес ви предлагам, разбира се, тази, най-популярната песен, в изпълнение на големия български актьор Васил Михайлов. Придружена с един поздрав за юбилея му: Честит празник, Войводо!

Преди няколко дни се навършиха осем години от смъртта на най-голямата звезда на българската естрада, легендата Емил Димитров. Не само брилянтен певец, но и брилянтен и световно признат композитор. Роден е в Плевен в семейството на  известния български илюзионист Факира Мити и сценичната му асистентка Мадам Сиси. Започва да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1960 година, но очевидно големите в изкуството си имат предопределен път и това е годината на звездния път на Емил Димитров в света на музиката – той започва с първата му изпята песен през същата година Арлекино и продължава повече от 40 години. Истинска световна звезда – популярен не само в страните от източния блок, но и във Франция, Италия, Испания, Германия. Пял на една сцена с най-големите от световната поп музика. Между другото с песента, с която започва кариерата си Емил Димитров, която е негова авторска, започва пътя към голямата си сцена и руската легенда Алла Пугачова. Първата си голяма международна награда тя взема именно с изпълнението си на тази песен и това е Златният Орфей.  В началото на седемдесетте години едни от най-известните продуцентски музикални компании сключват договори с Емил Димитров и му обещават бляскава световна кариера, той обаче решава да остане и да твори в България. Повечето от авторските му песни през седемдесетте и осемдесетте години стават истински хитове не само в България, но и в много европейски страни и добиват изключителна популярност, изпети на френски, италиански, испански, немски. Днес избирам да ви предложа една от хубавите му песни с име на жена “Джулия” – прекрасен спомен за Емил Димитров.

Преди няколко дни се навършиха осем години от смъртта на най-голямата звезда на българската естрада, легендата Емил Димитров. Не само брилянтен певец, но и брилянтен и световно признат композитор. Роден е в Плевен в семейството на  известния български илюзионист Факира Мити и сценичната му асистентка Мадам Сиси. Започва да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1960 година, но очевидно големите в изкуството си имат предопределен път и това е годината на звездния път на Емил Димитров в света на музиката – той започва с първата му изпята песен през същата година Арлекино и продължава повече от 40 години. Истинска световна звезда – популярен не само в страните от източния блок, но и във Франция, Италия, Испания, Германия. Пял на една сцена с най-големите от световната поп музика. Между другото с песента, с която започва кариерата си Емил Димитров, която е негова авторска, започва пътя към голямата си сцена и руската легенда Алла Пугачова. Първата си голяма международна награда тя взема именно с изпълнението си на тази песен и това е Златният Орфей.  В началото на седемдесетте години едни от най-известните продуцентски музикални компании сключват договори с Емил Димитров и му обещават бляскава световна кариера, той обаче решава да остане и да твори в България. Повечето от авторските му песни през седемдесетте и осемдесетте години стават истински хитове не само в България, но и в много европейски страни и добиват изключителна популярност, изпети на френски, италиански, испански, немски. Днес избирам да ви предложа една от хубавите му песни с име на жена “Джулия” – прекрасен спомен за Емил Димитров.

Нова колективна мания завладя интернет потребителите – още неотърсили се от господството на Gangnam Style, потребителите на интернет и социалните мрежи са под силното влияние на нова видео мания с кодовото име Харлем шейк. И у нас, както и в много други страни, тази мания успя да надскочи интернет пространството и да влети и в живота почти със скандал около прочулото се харлем шейк изпълнение на учениците и учителя им в двора на едно пловдивско училище. Какво всъщност е харлем шейк и защо толкова скандализира общественото мнение?  В буквален превод Harlem Shake означава харлемско разклащане и е танц, при който в първите секунди танцува един човек, който е в главната роля, обикновено с шапка или каска на главата. През това време останалите участници в танца, облечени в различни костюми а нерядко и почти голи, извършват разнообразни, често хаотични движения, понякога доста близо до еротични и сексуални намеци. За музикален съпровод на тези танци почти винаги се използва сингълът Harlem Shake на американския музикант Бауер. Няма нищо изненадващо в това, че Харлем шейк стана толкова популярен – най-малкото, защото той изразява все по-нарастващата потребност, особено на младите хора, от свобода, защото помага за свалянето на комплексите,задръжките и напрежението, с които ни натоварава съвременният живот. Както няма и нищо изненадващо в това, че пуританите реагираха толкова остро. Няма модерно и свободолюбиво движение в музиката или в изкуството, което да е предизвикало бурни овации и всеобщо одобрение в консервативната публика. И добре че е така, иначе какъв бунт ще е 🙂

Тъкмо се бях настроил оптимистично за тазгодишното българско участие на международния песенен конкурс Евровизия и ето, че типично по български в последния момент се оказа, че има неуредици, които правят невъзможно участието на Стунджи и Елица с песента “Кисмет” в конкурса. Заради неуредени авторски права с един от авторите на музиката, аржентинския музикант и продуцент Джонатан Тисей – не точно неуредени авторски права, а условия от негова страна да бъдат нанесени някои корекции, за да позволи песента да участва в надпреварата. Нещо, за което, оказа се, чисто технически няма време, тъй като всички песни, които ще участват на Евровизия, до броени дни трябва да бъдат изпратени в окончателния си вариант, също и клиповете към песните. С което надеждите ни да участваме с една различна и различима сред общото шлагерно звучене на този конкурс песен изчезнаха, както изчезнаха и надеждите Елица и Стунджи да  повторят големия си успех отпреди няколко години с песента “Вода”. На конкурса отива втората песен в класацията на журито и на публиката – “Само шампиони”, автори на музиката са Елица Тодорова и рапърът Криско, което съвсем логично прави тази песен да има интересно и запомнящо се звучене – в нея са вплетени и виртуозното изпълнение на българска гайда на Петьо Костадинов, и запомнящият се глас на Елица, и професионалният аранжимент на Стунджи. Силен екип, само че Евровизия е конкурс не за екипи, а за песни, при това песни, които се харесват на масовия вкус – защото зрителите гласуват и определят победителя. В този смисъл по-харесваната песен и песента с по-голям шанс остава – за родно ползване, поради родна немарливост.

Братовчедка ми е професионален модел в Англия, като винаги, когато говорим за това, държи да се уточни, че под „професионален“ има предвид нещото, с което си изкарва парите, т.е. нейната професия (поне за момента), а не напудрени пози. В страната на мъфените отиде към края на 2007, когато агенцията, в която работеше, Джей Моделс, реши да се оттегли от бизнеса навреме, а не след назряване на проблеми като намаляване или неизплащане на хонорари, неплатежоспособност на клиентите и др., предизвикани от световната криза.

Да си призная, много ми липсва. Тя е по-голяма и винаги се е грижела за мен като за най-добър приятел, никога наставнически или поучително. Първоначално бях много щастлив, че има възможността да работи и да се развива навън, и то в страна като Англия, където пазарът и търсенето на модели са огромни. Впоследствие обаче видях колко тежко изживява носталгията, от една страна, а от друга, всекидневните изпитания, пред които са изложени тези момичета навън, защото борбата на световната модна сцена е наистина „безмилостно жестока“: обикаляне по кастинги, където чакаш с часове, денонощни снимки, екстремни температури и атмосферни условия, интриги и т.н.

Мили момичета, не си мислете, че да си модел навън е лесно. Да, срещаш се с  много нови хора и места, някои от които никога не би видял при други обстоятелства, но носталгията е способна да обземе на моменти цялото ти същество и да отказва твърдо да освободи съзнанието ти. Съветът ми е опитайте се първо тук, в България, да реализирате потенциала си,защото въпреки че агенцията, за която работеше братовчедка ми, „Джей Моделс“, вече не предлага услуги в бранша, то има други фирми, с които да опитате.

Успех!

И друг път, мисля, съм разсъждавал върху високата цена, която плащат известните музиканти за успехите си на сцената, за оцеляването на таланта, за битката, която водят ежедневно в тежките условия на съвременния шоу бизнес. Днешните ми разсъждения обаче ще са в малко по-друга посока и въпросът няма да е за това, каква е цената. А дали успехите на сцената и известността трябва да са на всяка цена. Разсъжденията ми са отклик на един материал, който силно ме впечатли тия дни – за потресаваща случка в Большой театър. Не става въпрос за музика, а за балет. Което пак си е свързано с музика, защото балетът си е музикално-сценично изкуство. Използвам този случай само като отправна точка на разсъжденията си за това дали изкуството трябва да е на всяка цена. Случаят: Наскоро творческият директор на световноизвестния руски театър е залят пред дома си със сярна киселина. След разследване става ясно, че покушението е поръчано от един от солистите на балета. Мотив: въпросният директор дълго време спирал творческото развитие на приятелката му, най-талантливата солистка в балета на Большой театър. Не и давал ролята, мечта за всяка добра и не толкова добра балерина, на Одета-Одилия от Лебедово езеро. Това са фактите. Въпросите: Трябва ли успехът в едно толкова красиво изкуство да следва най-низките проявления на човешката душа? Струва ли си един талантлив творец да продаде душата си на дявола за пет минути слава? Не мисля. Даже и да те запишат със златни букви в историята на най-прочутата балетна школа като най-талантливия умиращ лебед.

Ако ми следите писането редовно, сигурно ще се сетите, че това не е първата ми статия, посветена на песенния конкурс Евровизия. И сигурно ще забележите промяната в позицията – тогава заглавието ми беше За Евровизия песимистично, ще кажете какво се е променило, че сега е оптимистично. Само преди да обясня, ще кажа, че тези дни попаднах на едно парче на група, за която вече съм писал, която е тясно свързана пък с един световно известен музикант и творец, популяризатор на автентичната балканска музика в съвременни аранжименти – Емир Кустурица. Ще се сетите, че групата е Биело Дугме. Та тогава, като чух тази песен, ще ви дам линк към нея, се зачудих, защо му е на човек, ако ще и да е роден на Балканите, да слуша чалга. Не казвам, че всеки трябва да слуша и автентичен фолклор – не всеки го харесва, пък и всяко време си носи собствен ритъм и аранжимент. Но чалгата, като текст и ритъм, сравнена с една талантлива модерна обработка на автентичния музикален фолклор, просто няма никакъв шанс – поне при хора с елементарна музикална култура. Няма да обяснявам повече за тази песен – като я чуете, ще разберете какво съм имал предвид. А сега да обясня защо вече оптимистично за Евровизия. Ами защото тази година май отново ще се опитаме да пробием с модерна обработка и визия на автентични музикални ритми – пак представени от Елица и Стунджи. Звучи обнадеждаващо – не мислите ли. И за нашето участие и за качеството на самия конкурс, който, както вече съм споменавал, в последните години започна да става много стерилен и ялов.

Ако ми следите писането редовно, сигурно ще се сетите, че това не е първата ми статия, посветена на песенния конкурс Евровизия. И сигурно ще забележите промяната в позицията – тогава заглавието ми беше За Евровизия песимистично, ще кажете какво се е променило, че сега е оптимистично. Само преди да обясня, ще кажа, че тези дни попаднах на едно парче на група, за която вече съм писал, която е тясно свързана пък с един световно известен музикант и творец, популяризатор на автентичната балканска музика в съвременни аранжименти – Емир Кустурица. Ще се сетите, че групата е Биело Дугме. Та тогава, като чух тази песен, ще ви дам линк към нея, се зачудих, защо му е на човек, ако ще и да е роден на Балканите, да слуша чалга. Не казвам, че всеки трябва да слуша и автентичен фолклор – не всеки го харесва, пък и всяко време си носи собствен ритъм и аранжимент. Но чалгата, като текст и ритъм, сравнена с една талантлива модерна обработка на автентичния музикален фолклор, просто няма никакъв шанс – поне при хора с елементарна музикална култура. Няма да обяснявам повече за тази песен – като я чуете, ще разберете какво съм имал предвид. А сега да обясня защо вече оптимистично за Евровизия. Ами защото тази година май отново ще се опитаме да пробием с модерна обработка и визия на автентични музикални ритми – пак представени от Елица и Стунджи. Звучи обнадеждаващо – не мислите ли. И за нашето участие и за качеството на самия конкурс, който, както вече съм споменавал, в последните години започна да става много стерилен и ялов.

Със сигурност много от вас са чували тази изключително популярна песен или най-малкото са танцували поне веднъж под невероятния глас на нейната изпълнителка – но малцина знаят коя е тя. Макар че по български телевизии поне два-три пъти са излъчвали игрален филм, посветен на живота и творчеството й. Патси Клайн е американска певица, представителка на кънтри течението в музиката. Невероятен глас, невероятно сценично присъствие, може би единствената причина да не е сред много популярните имена е именно фактът, че твори в един не особено популярен извън Америка жанр и втората – нелепата й смърт при самолетна катастрофа едва когато е на 30 години. Патси Клайн започва кариерата си в края на 50-те и до началото на 60-те години песните, изпети от нея, много често попадат в класациите за кънтри музика. Истинският голям пробив обаче, голямата й популярност идва точно с песента Крейзи, която вече споменах, тя я изстрелва буквално по върховете на американските класации. Песента е написана за Патси Клайн от световно известния кънтри певец Уили Нелсън и едва ли има по-голям творчески подарък, който може да направиш на талантлив певец като Патси, с впечатляващ, чист и незабравим глас. Често обаче, когато съдбата е била благосклонна и те е надарила изключително, се случва така, че животът ти не е от най-леките. Патси загива в самолетна катастрофа през 1963 година с още няколко не толкова известни кънтри певци, като две години преди това претърпява тежка автомобилна катастрофа, която почти я обезобразява. Остава обаче жива легендата за нея и една наистина изключителна песен. Пуснете и я и й се насладете.

Ето че започна и вторият сезон на едно от любимите ми музикални предавания – „Гласът на България“ по бТВ. Харесва ми, защото форматът е много забавен, развлекателен и положителен за публиката, а в същото време и дава шанс на талантливи млади момчета и момичета да бъдат чути от цяла България и да станат звезди.

Новото жури е доста по-ведро и симпатично като цяло. От старото е останал само певецът Миро, който обаче е един от водачите на днешната БГ поп музика и заслужава мястото си, а друг такъв представител е лъчезарната, но строга Виктория Терзийска (Вики от Мастило), която напоследък виждаме и в БГ сериала „Къде е Маги“. Мястото на Кирил Маричков като представител на „старата школа“ пък е заето от Данчо Караджов – също един от най-обичаните български певци, а Ивана е заместена прилично от Преслава, която има много повече хитове през последните години в жанра от колежката си.

Шоуто както винаги започва с кастингите  на тъмно, които са едно от отличителните неща във формата. Те позволяват на журито да бъде напълно безпристрасно относно външността на участниците и да оценя единствено и само гласа им – откъдето идва и името на предаването. Другото нещо, което прави този формат най-гледания по света, е това, че известните лица, които оценяват изпълнителите, са не просто жури, а ментори, които изграждат връзка с тях и усъвършенстват таланта им по време на цялото предаване. Някои от известните лица, които са били ментори в американския формат са Кристина Агилера и Адам Ливайн, а в британския – Том Джоунс, рапърът will.i.am и Джеси Джей.

Едно такова шоу изисква наистина огромно финансиране за купуване на права, организиране, сцена, снимачни екипи и какво ли още не и вероятно набирането на средствата от бТВ за него е истинско предизвикателство в настоящата финансова криза. Все пак това е най-гледаната телевизия с най-добрите продукции, но не е държавна като бНТ и единственият й източник на приходи са рекламодателите, които са намалели, както и таксите от кабелните и сателитни оператори, които пък както разбрахме в началото на година покрай спора с Булсатком, укриват абонати и ощетяват телевизията. Надявам се регламентът в това отношение да се подобри, защото повечето приходи за телевизията ще са в полза и на нас – зрителите, които ще можем да гледаме още по-качествени продукции. Все пак приходите, коит телевизиите ще започнат да получават от операторите, няма да се задържат, а ще се инвестират в настоящи и нови продукции, като „Гласът на България“.

Лично аз вече си формирах фаворити от момчетата и момичетата, които съм видял досега, но определено всички, които са стигнали до кастинга, имат талант и ще бъдат интересни в последствие на следващите два етапа. Друго нещо, което ми харесва в цялото предаване е, че се вижда или всъщност чува прогресът в пеенето и държането на участниците от кастинга до края на шоуто. Вие гледате ли го и какво мислите за него?

Ето че започна и вторият сезон на едно от любимите ми музикални предавания – „Гласът на България“ по бТВ. Харесва ми, защото форматът е много забавен, развлекателен и положителен за публиката, а в същото време и дава шанс на талантливи млади момчета и момичета да бъдат чути от цяла България и да станат звезди.

Новото жури е доста по-ведро и симпатично като цяло. От старото е останал само певецът Миро, който обаче е един от водачите на днешната БГ поп музика и заслужава мястото си, а друг такъв представител е лъчезарната, но строга Виктория Терзийска (Вики от Мастило), която напоследък виждаме и в БГ сериала „Къде е Маги“. Мястото на Кирил Маричков като представител на „старата школа“ пък е заето от Данчо Караджов – също един от най-обичаните български певци, а Ивана е заместена прилично от Преслава, която има много повече хитове през последните години в жанра от колежката си.

Шоуто както винаги започва с кастингите  на тъмно, които са едно от отличителните неща във формата. Те позволяват на журито да бъде напълно безпристрасно относно външността на участниците и да оценя единствено и само гласа им – откъдето идва и името на предаването. Другото нещо, което прави този формат най-гледания по света, е това, че известните лица, които оценяват изпълнителите, са не просто жури, а ментори, които изграждат връзка с тях и усъвършенстват таланта им по време на цялото предаване. Някои от известните лица, които са били ментори в американския формат са Кристина Агилера и Адам Ливайн, а в британския – Том Джоунс, рапърът will.i.am и Джеси Джей.

Едно такова шоу изисква наистина огромно финансиране за купуване на права, организиране, сцена, снимачни екипи и какво ли още не и вероятно набирането на средствата от бТВ за него е истинско предизвикателство в настоящата финансова криза. Все пак това е най-гледаната телевизия с най-добрите продукции, но не е държавна като бНТ и единственият й източник на приходи са рекламодателите, които са намалели, както и таксите от кабелните и сателитни оператори, които пък както разбрахме в началото на година покрай спора с Булсатком, укриват абонати и ощетяват телевизията. Надявам се регламентът в това отношение да се подобри, защото повечето приходи за телевизията ще са в полза и на нас – зрителите, които ще можем да гледаме още по-качествени продукции. Все пак приходите, коит телевизиите ще започнат да получават от операторите, няма да се задържат, а ще се инвестират в настоящи и нови продукции, като „Гласът на България“.

Лично аз вече си формирах фаворити от момчетата и момичетата, които съм видял досега, но определено всички, които са стигнали до кастинга, имат талант и ще бъдат интересни в последствие на следващите два етапа. Друго нещо, което ми харесва в цялото предаване е, че се вижда или всъщност чува прогресът в пеенето и държането на участниците от кастинга до края на шоуто. Вие гледате ли го и какво мислите за него?

Високите хонорари, особено на първокласните певци, винаги са били трън в очите на част от обикновените хора. Много от тях не могат да си обяснят защо пък някой, когото просто природата е дарила с някакъв талант, трябва да бъде толкова високо заплатен. В тая връзка се сетих за един статус на мой приятел във фейсбук тия дни, в които той по друг повод разказва за разиграла се преди много години случка със световноизвестният български тенор Калуди Калудов. Та отива той по времето на соца в едно предприятие да изнесе концерт и след концерта минава през счетоводителя да си прибере хонорара. Счетоводителят го погледнал учудено и му казал 500 лева за едно пеене?! Калуди Калудов извисил мощно глас в тясната стая на счетоводителя и му казал: когато може да направиш това, тогава ще ми държиш сметка колко пари получавам. Разказвам този случай, за да илюстрирам твърдото си убеждение, че повечето хора не си дават сметка колко усилия и лишения изисква развитието и поддържането на един талант, мислят си, че нещо, дадено веднъж завинаги от горния, и след това само печелиш високи хонорари. Не, зад всяка изпята нота на сцената стоят часове къртовска работа – по текста, по музиката, по изпълнението, по сценичното поведение, режим за запазване на гласа и много, много подобни усилия. Тъй че ще е добре, когато хората смятат високите хонорари на изпълнителите и ги определят като несправедливи, да сложат на другата везна на кантари и съпътстващите усилия. И тогава да правят крайни изводи и заключения.