Петър Стоилов

Не съм фен на музикалните риалити формати. По много причини. Вероятно някои от тях вече съм излагал на страниците на блога си. Но сега ще се спра на една, която ми хрумна по време на откъслечните ми включвания на последния сезон на Екс фактор, който тече в момента. Без претенции за изчерпателност. Коментарът ми ще е точно толкова фрагментен, колкото са и впечатленията ми от въпросното шоу.

Ясно е, че на кастингите за тези предавания, колкото и грубо да звучи, се явяват сульо, пульо и Атанас. Наистина в последното не влагам никаква обидна нотка – все пак изразът го има в българския фразеологичен речник. Просто искам живописно да нарисувам реалната картина. Има няколко неща, които повечето хора си мислят, че ги могат и едно от тях е пеенето. Може би това е една от причините за изобилието от кандидати. Пък и жаждата за славата е силен стимулант и често заглушава очевидно фалшивия звук, който се чува даже в собствените ни уши.

Е, доста такива хора се качват на сцената и предизвикват понякога не просто усмивки, а е заслужен бурен смях и дюдюкания от публиката. Има обаче и редица участници, при които неудачите на сцената са свързани не толкова с липсата на талант, колкото с притеснението. И това е очевидно. Е, за тази категория кандидати за музикална кариера става дума. И за непремерените, на моменти дори откоровено груби и обидни коментари и критики на някои от членовете на журито. Вероятно те също искат да блеснат с оригинални и категорични изказвания. Но не бива да забравят, че единственият смисъл на такива състезания, е да дадат увереност и криле, даже и на тези, които са с по-скромни възможности. А не да прекъснат полета и да смачкат самочувствието на очевидно можещи деца.

Обикновено във всеки сезон на воайорското вип шоу има поне по един музикант, който е там не само заради хонорара, но и заради рекламата, която безспорно правят подобни формати. В новия сезон на виповете обаче прави впечатление засиленото музикално присъствие – като се започне от Йоана, която навремето имаше доста бурна, но не особено продължителна кариера, мине се през вечната Ирина Флорин и се стигне до младата и обещаваща певица – дъщеря на социоложката Мира Радева. Ясно е, че всяки от тях е там с определена цел – Йоана, тя си го каза и в прав текст, да възвърне старата си слава. Ирина, вероятно за да напомни за себе си. А Ани – да даде тласък на кариерата си и да бъде забелязана в родината си, тъй като досега се е изявявала основно зад Океана, където е и учила джазово пеене.

От пиар гледна точка едно такова участие на пръв поглед изглежда добро решение. Дали наистина е така и най-важното дали е толкова безопасно. Отговорите винаги се крият в историята. А те са, че подобно участие не само може да няма положителен ефект, а може за месец да срине имидж и публично присъствие, градено с години. Спомнете си злополучното участие на Галя от Каризма преди няколко години, което, освен че стана повод за разпадането на може би най-успешния дует в българската поп музика, провали тотално и соловата й кариера.

Така че на кандидатите за възвръщане на стара известност и за получаване на нова бих казала да стъпват като в минно поле. Защото тези формати са точно това. А от минното поле без поражения излизат само опитните играчи  или късметлиите.

Днес ще ви разкажа за преломния момент в кариерата на Боб Дилън – неговия първи електрически сингъл, предизвикал скандал, не по-малък например от вливането на Radiohead в електронната вълна.

През 1965 г. Дилън събира своята първа концертна група. През юни същата година на рокфестивал в Нюпорт публиката го освирква. Според легендата това се случва, когато той засвирва истински рок, взимайки в ръцете си електрическа китара (според свидетелствата на очевидци доста неочаквано). Истината обаче е, че едва ли е било чак толкова изненадващо, защото само няколко месеца преди тази злополучна изява е излязъл и първият му електрически сингъл – така че по всяка вероятност това е било отмъщението на публиката за вече случилото се “предателство”. Тази фатална песен се казва “Subterranean Homesick Blues”.

Само заради скандала ли обаче отделяме специално внимание на тази песен – не само. А защото тя дава начало на несметен брой събития. Джоан Баез и Донован, които помагали при рисуването надписите в клипа, живеели заедно с Дилън на едно място, което се казвало, а и днес се казва Уудсток. Радикалното движение Weatherman взаимства името си именно от този сингъл – знаменитият фестивал в Уудсток и началото на дейността на Уедърман се случват само четири години след излизането на песента. После названието й ще променят по свой вкус Radiohead и The White Stripes, строфите ще бъдат малко преиначени от Echo and the Bunnymen и Робърт Уайат – с какво ги е привлякла всичките? Възможно е с бързия си ритъм да е дошъл по мяра и душа на тези, които се намират в постоянно движение и на път, които се намират на разклона, който идва отникъде и води наникъде. Безспорен факт е обаче, че това е една еблематична и знакова песен. Същото е и с клипа.

“Subterranean Homesick Blues” е бил първият музикален клип в съвременния смисъл на думата, въпреки че първоначално се появява като част от филма.

Нека да го видим!

Съществуват много определения на музиката Ню ейдж. Едно от тях, обединяващо сякаш цялото разнообразие, се свежда до простия термин Contemporary Instrumental – съвременна инструментална музика.
Началото на това направление като масова култура е в средата на 60-те години, по време на хипи движението. За първата му лястовичка се счита записът на американския джазов кларнетист Тони Скот, който през 1964 г. издава диска „Music for Zen Meditation“ с използване на японски народни инструменти и съвършено нов подход към джаза. През втората половина на 60-те в младежките среди стават изключително силни тенденциите към бягство от всичко агресивно, активно и грубо практическо. Това е един своеобразен призив на новото поколение, изоставило начина на живот на своите родители, техния прагматизъм и бездуховност.
Характерно е, че много момчета и момичета от успешни и дори много богати семейства напускат домовете си и създават “собствени”, живеейки като деца цветя. Това е време на небивало увлечение на младите хора по различни видове религии и духовни учения. На първо място, разбира се, се засилва интересът към християнството, което донася огромна популярност на рок оперите “Иисус Христос Суперзвезда” и „Godspell“. Започва да се появява и интерес към индийското древно знание – Венданта, – особено след като известният йога учител Махариши идва в Ангилия и се среща с “Бийтълс”. Срещата е последвана от пътуване на групата до Индия и престой в един от ашрамите. В резултат Джон Харисън до такава степен се ентусиазира, че не само той става последовател на индийската философия, но привлича в тази посока и много от феновете на групата.
Посещението на Рави Шанкара, един от водещите индийски музиканти, в Европа и Америка и сътрудничеството му с доста именити творци от онова време също допринася за разширение на масовия интерес към източните учения – към Вендата, учението на йога, будизма и дзенбудизма, софизма и даоизма.
С развитието на електронната музика и на техническите и възможности обаче New Age става изключително разнообразна и престава да се отъждествява само с музиката за релаксация и медитация. Днес понятието е далеч по-широко и противоречиво, което често води до доста недоразумения, отчасти и защото елементи от този стил при добро желание биха могли да бъдат намерени при много музиканти. При всички случаи това е една сплав от духовна, електронна, етническа, класическа, инструментална, симфонична музика със звуци от природата в най-различни пропорции и фракции.

Съществуват много определения на музиката Ню ейдж. Едно от тях, обединяващо сякаш цялото разнообразие, се свежда до простия термин Contemporary Instrumental – съвременна инструментална музика.
Началото на това направление като масова култура е в средата на 60-те години, по време на хипи движението. За първата му лястовичка се счита записът на американския джазов кларнетист Тони Скот, който през 1964 г. издава диска „Music for Zen Meditation“ с използване на японски народни инструменти и съвършено нов подход към джаза. През втората половина на 60-те в младежките среди стават изключително силни тенденциите към бягство от всичко агресивно, активно и грубо практическо. Това е един своеобразен призив на новото поколение, изоставило начина на живот на своите родители, техния прагматизъм и бездуховност.
Характерно е, че много момчета и момичета от успешни и дори много богати семейства напускат домовете си и създават “собствени”, живеейки като деца цветя. Това е време на небивало увлечение на младите хора по различни видове религии и духовни учения. На първо място, разбира се, се засилва интересът към християнството, което донася огромна популярност на рок оперите “Иисус Христос Суперзвезда” и „Godspell“. Започва да се появява и интерес към индийското древно знание – Венданта, – особено след като известният йога учител Махариши идва в Ангилия и се среща с “Бийтълс”. Срещата е последвана от пътуване на групата до Индия и престой в един от ашрамите. В резултат Джон Харисън до такава степен се ентусиазира, че не само той става последовател на индийската философия, но привлича в тази посока и много от феновете на групата.
Посещението на Рави Шанкара, един от водещите индийски музиканти, в Европа и Америка и сътрудничеството му с доста именити творци от онова време също допринася за разширение на масовия интерес към източните учения – към Вендата, учението на йога, будизма и дзенбудизма, софизма и даоизма.
С развитието на електронната музика и на техническите и възможности обаче New Age става изключително разнообразна и престава да се отъждествява само с музиката за релаксация и медитация. Днес понятието е далеч по-широко и противоречиво, което често води до доста недоразумения, отчасти и защото елементи от този стил при добро желание биха могли да бъдат намерени при много музиканти. При всички случаи това е една сплав от духовна, електронна, етническа, класическа, инструментална, симфонична музика със звуци от природата в най-различни пропорции и фракции.

Въпреки че днес е една изключително популярна музика, не е толкова лесно да се обясни какво точно е алтернативен рок. Даже и дълбоките познавачи на музикалните стилове, често влизат в спорове какво определение да се даде на това явление. Лесно е да разпознаем рапът или метъла. Но когато става въпрос за пъстра палитра от стилове, настроения, чувства и звуци, нещата не се поддават толкова лесно на обяснение.

Любителите на този стил твърдят, че е трудно той да бъде отнесен към нещо определено и конкретно, че събира в себе си всички възможности на съвременната музика. Някои се опитват да я опишат като музика нито тежка, нито лека, и бърза, и бавна, ту радостна, ту мрачна – общо взето, нещо като нищо подобно. Така или иначе, популярността на това направление расте постоянно, най-известните му изпълнители се числят към звездите, а то се счита за основно.

Как възниква?

В началото, това е музика на младите хора, които искат алтернатива на популярните мелодии, които текат по радиото, и се гордеят с това, че съзнателно странят от комерсиалната музикална индустрия. Изпълнителите не записвали клипове към песните си и не ползвали услугите на известни звукозаписни студиа. И темите им били не особено популярни – от тези, които никога няма да срещнете в първите 20 в класациите.

Безспорен факт е обаче, че на повечето от поклонниците на алтернатив рока се нравят именно съдържанието и смисълът на парчетата, не толкова самото звучене. В хитовете обикновено се пее за любов, в алтернативните творби – по правило за много по-малко възвишени чувства – объркване, отчаяние, сексуални желания. Едно обръщение към неразбраните, обидените и отхвърлените – възпяване на техните нерешени проблеми. И съвсем логично феновете на това течение  са основно млади хора, хора, които вярват, че никой не се интересува от тях, че никой не ги разбира.

Е, при това положение едва ли ще се обидят, че специалистите продължават да нямат ясно определение на любимата им музика. Пък и младостта май не си пада по вкарването в рамки.

През 1976 г. в английския град Базилдън пианистите Винс Кларк и Андрю Флетчър решават да създадат групата “No Romance in China”. Съвсем скоро обаче формацията се разпада.

След три години, през 79-та, Кларк се връща към идеята за собствена банда и заедно с китариста  и пианист Мартин Гор поставят началото на „French Look”. След като към тях се присъединява и Флетчър, решават триото да се казва “Composition of Sound”.

Малко по-късно веднъж и завинаги командата се именува “Depeche Mode” – така се казва френски магазин за модни дрехи от онова време.

Първоначално новата стара формация свири в жанра на китарния рок. Но през 1980-та, след като се оборудват с модерните тогава синтезатори, музикантите стават любимци на клубната сцена в Лондон. На едно от участията им в  “Bridge House Tavern” присъства Даниел Милър – продуцент и ръководител на прочутия лейбъл “Mute Records” и съвсем скоро сключва договор с групата. По това време вокалист на “Depeche Mode” е Винс Кларк, но през 1981 г. музикантите решават титуляр да стане 19-годишният тогава Дейвид Геън.

Първият голям успех и признанието от публиката идва с песента “Dreaming of  Me”, след нея музикантите записват сингъла “New Life”, който заема 11-то място в британския чарт. След няколко месеца групата пуска  и “Just Can’t Get Enough”, която влиза в топ 10, заемайки осмо място.

Дебютният им албум “Speak & Spell” се появява през ноември и също стига до десета позиция в английските класации.

Популярността на бандата расте – не само в Англия, но и в Европа. Песните им заемат. челните места в чартовете на Западна Германия, Швеция, Швейцария, Австралия.

Не закъснява признанието и на капризната американска публика – през 1984 г. сингълът им “Хората са хора”, посветен на антирасизма, достига впечатляващото 13-място в задокеанската музикална надпревара.

Достигнатият успех обаче се оказва блед в сравнение с фурора, който предизвикват албумът “Музика за масите”, разпродаден в милиони копия. Турнето по представянето му започва в Европа, минава през Япония и завършва в Америка на стадион  “Rose Bowl” в Калифорния пред 85 000 зрители.

Следват години на успешни албуми, милионни тиражи, хилядни концерти, десетки номинации и музикални награди, сред които и “Грамми”, които превръщат „Депеш мод” в eдна от най-успешните,  популярни и дълголетни групи на световната сцена.

Черният принц на джаза, гениален тромпетист, композитор, ръководител на едни от най-известните джазови ансамбли на 20 век, изключителен новатор, оставил забележителни следи в развитието на музиката – всичко това е Майлс Дейвис.

Започвайки кариерата си в квинтета на Чарли Паркър, само след няколко години Майлс се превръща в родоначалник на множество стилове и цели направления  – modal jazz, cool jazz, fusion.

Неслучайно, отбелязвайки широтата на интересите му и многостранността на таланта му, Дюк Елингтън го сравнява с Пикасо.

Miles Dewey Davis – това е пълното му име – се ражда в богато афроамериканско семейство през 1926 г. в Олтън, Илинойс.

Музикалното образование на момчето започва, когато то е на 13 години – баща му му подарява тромпет и го записва на уроци при местния тромпетист Елууд Бюканън. По-късно гениалният творец – къде на шега, къде на сериозно – ще предположи, че баща му е купил инструмента в значителна степен подтикнат от желанието си да дразни съпругата си, която не обичала този звук.

Когато е на 16 години, момчето вече е член на местното музикантско общество и свири професионално в свободното си от училище време. Седемнадесетата си година прекарва в групата на Еди Рендъл – Blue Devils.

През 1944 г. формацията свири по заместване във формацията на Били Ейкстейн, а през следващите година работи последователно с Чарли Паркър, Бени Картър, Сони Стийт и Джин Емонс.

В началото на 1948 г. той събира нонет, който влиза в джазовата история като Capitol Band – първия ансамбъл, който изпълнява така наречения cool jazz. Съставът също е доволно оригинален – тромпет, тромбон, валдхорна, туба, алт и баритон саксофон, контрабас и ударни. Терминът “куул” за първи път се появява в албума The Birth Of The Cool (1949), който включва композиции на Джон Луис, Джери Малигън, Гил Евънс и Джон Каризи.

През втората половина на 50-те той вече е всепризнат лидер на съвременната свободна музика и започва да експериментира в областта на формата, хармонията, заменяйки традиционните акордни последователности с басови формули.

През 60-те той събира нов квинтет, в който кани младите виртуози Уейн Шортер, Херби Хенкок, Рон Картър и Тони Уилямс. С тази формация той прави поредица от концерти в цяла Европа и покорява публиката, а албумите от този период се считат за връх в развитието на акустичния джаз.

За съжаление кариерата на музиканта е изключително неравна – възходите се редуват с проблеми с наркотиците, прекъсвания от по няколко години.

Дейвис умира на през септември 1991 година в Санта Моника, Калифорния.

Черният принц на джаза, гениален тромпетист, композитор, ръководител на едни от най-известните джазови ансамбли на 20 век, изключителен новатор, оставил забележителни следи в развитието на музиката – всичко това е Майлс Дейвис.

Започвайки кариерата си в квинтета на Чарли Паркър, само след няколко години Майлс се превръща в родоначалник на множество стилове и цели направления  – modal jazz, cool jazz, fusion.

Неслучайно, отбелязвайки широтата на интересите му и многостранността на таланта му, Дюк Елингтън го сравнява с Пикасо.

Miles Dewey Davis – това е пълното му име – се ражда в богато афроамериканско семейство през 1926 г. в Олтън, Илинойс.

Музикалното образование на момчето започва, когато то е на 13 години – баща му му подарява тромпет и го записва на уроци при местния тромпетист Елууд Бюканън. По-късно гениалният творец – къде на шега, къде на сериозно – ще предположи, че баща му е купил инструмента в значителна степен подтикнат от желанието си да дразни съпругата си, която не обичала този звук.

Когато е на 16 години, момчето вече е член на местното музикантско общество и свири професионално в свободното си от училище време. Седемнадесетата си година прекарва в групата на Еди Рендъл – Blue Devils.

През 1944 г. формацията свири по заместване във формацията на Били Ейкстейн, а през следващите година работи последователно с Чарли Паркър, Бени Картър, Сони Стийт и Джин Емонс.

В началото на 1948 г. той събира нонет, който влиза в джазовата история като Capitol Band – първия ансамбъл, който изпълнява така наречения cool jazz. Съставът също е доволно оригинален – тромпет, тромбон, валдхорна, туба, алт и баритон саксофон, контрабас и ударни. Терминът “куул” за първи път се появява в албума The Birth Of The Cool (1949), който включва композиции на Джон Луис, Джери Малигън, Гил Евънс и Джон Каризи.

През втората половина на 50-те той вече е всепризнат лидер на съвременната свободна музика и започва да експериментира в областта на формата, хармонията, заменяйки традиционните акордни последователности с басови формули.

През 60-те той събира нов квинтет, в който кани младите виртуози Уейн Шортер, Херби Хенкок, Рон Картър и Тони Уилямс. С тази формация той прави поредица от концерти в цяла Европа и покорява публиката, а албумите от този период се считат за връх в развитието на акустичния джаз.

За съжаление кариерата на музиканта е изключително неравна – възходите се редуват с проблеми с наркотиците, прекъсвания от по няколко години.

Дейвис умира на през септември 1991 година в Санта Моника, Калифорния.

Малко, практично, снима и голяма работа върши, що е то?

Точно така, камера за видеонаблюдение, разбира се.

Вероятно често виждате надписа „Търговският обект е под видеонаблюдение“, като напоследък на мен лично ми се случва да срещам предупредителното съобщение дори в малки селски бакалийки. Така миналата седмица озадачен и почесвайки се по главата там, където не ме сърби, попитах продавачката директно: „За какво му е на малък магазин като този охранителна видеокамера?“

Жената ме погледна сякаш падам от Марс и отвърна: „Бе момче, ти не гледаш ли новини? Хората от лоши по-лоши стават, че и децата вече крадат. Така виждаме кой ни краде, а тука всеки с всеки се знае, така че веднага ни плащат или връщат откраднатото.“

Имаше логика, за съжаление, в думите й. Хората губят мяра за морал във времена на глад и немотия, каквито определено са налегнали България от край време. Няма да се учудя, ако скоро същият надпис ме посрещне и в някоя обществена тоалетна поради кражби на тоалетната хартия.

Иронията настрана. Не бива да се пести за устройства, които увеличават сигурността и надеждността както за собствениците на търговски обекти, така и за служители и клиенти. Така например преди броени дни бе разпозната жена, измамила със солидна сума банкова служителка.

У нас Брус Спрингстийн е известен преди всичко като автора и изпълнителя на композицията Streets of Philadelphia – заглавна тема на получилия Оскар филм “Филаделфия”, тиха, проникновена и изключително тъжна поппесен.

Днес излязлата през 1993 балада удобно дели творческия път на певеца – на преди и след нея, общо четири десетилетия, около 300 записани песни, 12 милиона продадени копия и 20 награди “Грами”.

При цялата тази впечатляваща статистика, плътно прилепналия му прякор  The Boss, както и факта, че повече от половината сидита са продадени извън пределите на Америка, за широката общественост музикантът се приема като “вътрешна история” – израз, разбираем напълно само за жителите на Щатите – и като че ли все още не е получил признанието, което наистина заслужава.

Трудно е да се намери по-романтична музика от тази, която записва той – от амбициозния градски рокендрол от началото на кариерата му до препълнените стадиони в средата на 80-те, от оголения нерв на фолка, към който периодически се връща, до оглушителните сценични проповеди, на които е склонен в последните години. Въпреки общоприетото мнение, че The Boss е консервативен музикант, на практика той никога не се повтаря, постоянно се променя и развива, запазва единствено най-важните характеристики на музиката си – романтизмът, идеализмът и емоционалността.

Born To Run, издаден през 1975 г., е главният и определящ албум в дискографията на певеца. Четиридесет минути поразително обемна, кинематографична музика, обединяваща най-доброто от Рой Орбисън, Бо Дидли и Боб Дилън. Песни за влюбени тийнейджъри, мечтаещи да избягат където им видят очите, за да изразят преливащите си чувства. Романтично безпокойните вечери от родния си Джърси Спрингстийн пренася в творчеството си и това се усеща даже в по-късните му записи.

Почитателите на певеца от години обсъждат тайнствената роля, която играе за невероятния му успех неговият мениджър Джон Ландау, едно обаче е сигурно – не му липсва нюх към таланта и е бил съвършено прав, когато още в ролята си на музикален критик пише: Аз видях бъдещето на рокендрола и неговото име е Брус Спрингстийн.

От Чехия ще отскочим до германската столица – освен че е близо, има и повод: ще посетим едно място, пак свързано по интересен начин  с музиката.

В сърцето на Берлин се намира необичайният и единствен по рода си в цяла Европа хотел – Nhow Berlin.

Ясно е, че само дизайнерските тоалетни принадлежности и снежнобелите постели вече не могат да впечатлят никого; че присъствието на телевизор и интернет в стаите отдавна се превърна в норма, а не в изключение; а оригиналният дизайн се приема единствено като приятно допълнение. Затова собственикът на мястото решил да приложи други маркетингови и рекламни хватки, за да привлече повече клиенти. Така на брега на река Шпрее, където е съсредоточен музикалният и театралният живот на немския столичен град, се появява Първият музикален хотел – каква по-подходяща локация от тази.

С какво се отличава той от традиционните места за преспиване и кое го превръща в едно по-привлекателно за меломаните, пък и за тръгналите по пътя на славата, място.

Като допълнение към двуетажен спа център, фитнес, 300 изискани стаи, сауна, бизнес зала и каквото още може да предостави всеки петзвезден хотел, Nhow Berlin предлага на своите посетители и две изключително модерни звукозаписни студиа, които си сътрудничат с водещи в областта немски специалисти и в които можете да си направите записи наистина на професионално ниво. Както и различни инструменти за ползване – при това безплатно.

Мениджър на това уникално място, забележете, е специалист не по туризъм, а по музика, а по-голямата част от персонала се набира от местните артколежи.

Тук редовно се провеждат различни събития на живо, канят се световноизвестни диджеи и изпълнители. Мястото разполага и с огромна фонотека и видеотека – над 5000 записа на култови концерти и изпълнения, които може да си поръчате от стаята по всяко време на денонощието.

И накрая ще перифразирам една доста известна реплика на Вонегът, която със сигурност може да се превърне в слоган на хотела: За да ни посетите, не е задължително да сте меломан, но това помага. Със сигурност, защото никой не казва как стои въпросът с шумоизолацията на стаите и какво се случва, ако съседът ти реши да пусна на max концерт на “Металика” в 3 през нощта. 🙂 🙂 🙂

Бийтълс манията от години владее света и както е видно, ще си остане непреходна като музиката на групата, която е “виновник” за нея. Неведнъж съм ви запознавал с места, които носят спомена за легендарната четворка и днес ще ви разкажа за едно от тях, свързано не толкова с групата, колкото с легендарния й вокалист.

Ленън никога не е бил в чешката столица. Това обаче не пречи в Прага да има стена, която носи неговото име и на която, както твърдят фенове, сред многото графити може да се намери автентичен автограф на музиканта. 🙂 Но за това е нужно да си истински ценител на легендарните ливърпулци.

До 1980 г. стената на Велкопреворския площад, принадлежала навремето на Ордена на рицарите на малтийския кръст, била пражката стена на плача. Тя била гъсто изписана със стихове и признания в любов. Периодически властите ги заличавали, но скоро те се появявали отново.

Всичко се променя след трагичната гибел на Джон. Тогава поклонниците на “Бийтълс” направили импровизирана могила, която затрупали с цветя и запалени свещи. А на доскорошното място за интимни признания се появили откъси от песни на групата и графити с образа на певеца. За пражките младежи Ленън е не просто талантлив музикант, но и носител на идеята за свобода. Затова младите хора идвали да напишат по няколко реда от любимата си песен, да изразят на хладния бетон своите чувства и мечти за един по-друг живот – макар това занимание да не било от най-безопасните във все още тоталитарна Чехия.

Властта естествено давала отпор – надписите неведнъж били замазвани, били поставени камери за постоянно наблюдение. Но отново и отново се появявали не особено лицеприятните за властта текстове и цитати от песни.

Оттогава е минало много време. Днес първоначалният образ на великия ливърпулец вече се е изгубил под пластове боя, изменили са се и посланията. Но Стената продължава да носи неговото име и да бъде символ на мира и любовта – като песните и живота му.

След слабо познатата у нас група Onda Vaga днес продължавам да ви запознавам с не чак толкова популярни – все още  – групи, но пък за сметка на това стойностни. И в музиката, както в повечето сфери на изкуството, комерсиализмът винаги е изключително пробивен и не винаги най-известното е мерило за качество.
Днес ще ви разкажа за един набиращ популярност австрийски бенд – Parov Stelar. Предполагам, че повечето от вас, макар и изкушени от хубавата музика, чуват това име за първи път, затова, освен че ще ви представя групата накратко, горещо ви я препоръчвам. Защото творчеството на австрийците притежава една удивителна универсалност – приятно е за слушане, когато отпускате в къщи – толкова умерени и приятни са парчетата им, че няма да ви приспят, но няма и да ви напрегнат; ненатрапващ се фон за офиса; но безспорно най-специални впечатления от тази музика ще получите, когато я слушате на концерт.
Parov Stelar е творчески псевдоним на талантливия музикант Маркус Фюдерер, роден през 1974 г. в австрийския град Линц. След успешна солова кариера, той решава да сформира колектива, с който днес успешно гастролира по целия свят. Преди да се захване с новия проект, лидерът на бандата пише и издава музика за световноизвестни музикални компании, сред които Съншайн Ентърпрайсес, Аурис и др.
Формацията е наистина един уникален организъм. В нейните пиеси се преплитат различни стилове и направления: джаз, ню джаз, брейкбийт, дийп и тек хаус, хип-хоп, макар че в последно време стилът им все повече се отнася към елекро суинга.
За последното увлечение на групата Фюдерер споделя: „Никога не съм имал силна страст към електроннат музика (интересно твърдение, като се има предвид, че той е спец по електрофон, синтезатори и музикални компютри ), но Stelar ме увлече в нейните глъбини леко, бързо и ненатрапчиво.”
Сигурен съм, че без да се усетите, и вие ще се окажете във властта на настроенията, завладели лидерът на австрийския бенд.

След слабо познатата у нас група Onda Vaga днес продължавам да ви запознавам с не чак толкова популярни – все още  – групи, но пък за сметка на това стойностни. И в музиката, както в повечето сфери на изкуството, комерсиализмът винаги е изключително пробивен и не винаги най-известното е мерило за качество.
Днес ще ви разкажа за един набиращ популярност австрийски бенд – Parov Stelar. Предполагам, че повечето от вас, макар и изкушени от хубавата музика, чуват това име за първи път, затова, освен че ще ви представя групата накратко, горещо ви я препоръчвам. Защото творчеството на австрийците притежава една удивителна универсалност – приятно е за слушане, когато отпускате в къщи – толкова умерени и приятни са парчетата им, че няма да ви приспят, но няма и да ви напрегнат; ненатрапващ се фон за офиса; но безспорно най-специални впечатления от тази музика ще получите, когато я слушате на концерт.
Parov Stelar е творчески псевдоним на талантливия музикант Маркус Фюдерер, роден през 1974 г. в австрийския град Линц. След успешна солова кариера, той решава да сформира колектива, с който днес успешно гастролира по целия свят. Преди да се захване с новия проект, лидерът на бандата пише и издава музика за световноизвестни музикални компании, сред които Съншайн Ентърпрайсес, Аурис и др.
Формацията е наистина един уникален организъм. В нейните пиеси се преплитат различни стилове и направления: джаз, ню джаз, брейкбийт, дийп и тек хаус, хип-хоп, макар че в последно време стилът им все повече се отнася към елекро суинга.
За последното увлечение на групата Фюдерер споделя: „Никога не съм имал силна страст към електроннат музика (интересно твърдение, като се има предвид, че той е спец по електрофон, синтезатори и музикални компютри ), но Stelar ме увлече в нейните глъбини леко, бързо и ненатрапчиво.”
Сигурен съм, че без да се усетите, и вие ще се окажете във властта на настроенията, завладели лидерът на австрийския бенд.

За любителите на слънцето, свободата, искрените емоции и положителната нагласа към живота, днес ще разкажа за една сравнително млада аржентинска група – Onda Vaga – и със сигурност почти непозната у нас. Искрено се надявам обаче с днешния си материал да помогна на феновете на самобитната музика да открият наистина интересното звучене на тази формация.
Групата е създадена в началото на 2007 г., на красивите уругвайски плажове, където Начо Родригес, Марсело Бланко, Маркос Ореляна, Томас Хусто се обединяват в акустична група (китара, тромпет и куджон – местен ударен инструмент) с идеята да изнесат няколко концерта. Малко по-късно, когато музикантите вече се установяват в Аржентина, към тях се присъединява и Херман Коен, добавяйки гласа си и гладката повърхност на тромбона. Дебютът на обновения състав е през август същата година в Буенос Айрес. И от този момен нататък групата се превръща в една от най-влиятелните психоделически инди рок групи в латиноамериканската страна – с десетки участия на най-значимите аржентински сцени. За кратко време те набират изключителна скорост и популярност, печелят много почитатели.
През лятото на следващата година музикантите правят няколко концерта в La Castorera, на които представят и първия си албум – “Fuerte Y Caliente”, който официално излиза на пазара през есента.
Следват участия в редица на редица престижни фестивали, в много градове на страната, както и турне в Чили.
През 2008-а година списание “Ролинг Стоунс” определя формацията за група на годината, а дебютния им албум влиза в 50-те най-значими събития.
2009-а започва с екскурзия по Кабо Полония – родина на групата – и концерт на най-големия площад на Буенос Айрес, а няколко месеца след това – и на стадион „Луна Парк”, който побира над 7000 души. Как може да се определи стилът им? Смесица от инди, румба, фолк, рок, реге, танго, искрени до простота текстове, национален колорит и младежки ентусиазъм.

Е, няма как в самото началото на юли в блога ми за музика да не драсна няколко реда за един от най-големите музикални празници през годината – Джулая морнинг. Макар че той отдавна е надхвърлил границите на чисто музикално събитие и се е превърнал в символ на свободата и отхвърлянето на всякакви норми и ограничения. А какво по-подходящо място за това, да се усетиш лек и независим, от морския бряг и от ширналата се пред теб необятна водна шир, и какво по-хубаво време от ранната юлска утрин и изгрева на слънцето, които винаги носят много надежди и обещания.

Разбира се, че и тази година по стара традиция стотици ще посрещнат деня на превърналите се вече в митични за меломаните скали на Камен бряг. Само че животът тече. И традициите лека-полека започват да се променят, появяват се нови идеи и в това няма нищо лошо – важното е да се пазят духът и смисълът, които те носят.

Новото тази година дойде от Тома, който, ако си спомняте преди две-три години безапелационно спечели един от музикалните реалити формати. Та той заедно с момчетата от бандата, с която свири от известно време, организира едно доста оригинално посрещане на деня – в планината, на Витоша – като забиха някои от най-здравите хардрок и метъл парчета на 70-те и 80-те години. Казват, преживяването било страхотно, и си струвало да се пробва. Това следващата година, разбира се. А докато чакаме да дойде това време,  ви предлагам да чуем невероятното изпълнение на Дейвид Байрън на песента, дала името на празника, както и да видим един изключителен клип – който представя компилация от най-силните му изпълнения на живо. Струва си да се види – можете да бъдете сигурни, а за чуването – дума да не става! 🙂

Неведнъж съм писал за звездите на френската музика и кино – защото при тях нещата обикновено вървят заедно. Днес ще разкажа за още една легенда на френската популярна музика – Патрисия Каас – има и повод, съвсем наскоро тя беше на турне в България и представи рецитал по песните на великата Едит Пиаф.

Родена през 1966 г. във френския град Форбаш в обикновено, голямо и задружно семейство, Патрисия от съвсем малка започва да се занимава с пеене. Още на осем, тя вече става лауреат на известен песенен конкурс, а на 13-годишна възраст подписва договор с немското кабаре Rumpelkammer, в което се изявява като певица почти седем години.

Звезният й час като за мнозина други френски изпълнители идва в легендарната зала “Олимпия”, където още при първото си появяване буквално е затрупана от дъжд от аплодисменти.

Не след дълго се появява и първият й сингъл Jalouse – винилова плоча, която е финансирана от нашумелия напоследък с данъчните си неволи актьор Жерар Депардийо.

1990 е звездната година в кариерата й – тогава тя издава и първия си албум Scene de vie, посрещнат изключително положително не само от публиката, но и от критиката. Съвсем естествено идва и първото й световно турне за представяне на албума и мигновеното й обявяване на световната музикална публика за талантливо продължение на традициите на Пиаф, Азнавур и Ив Монтан.

Следват и много силни роли в киното.

Днес Каас е не просто една от най-големите френски звезди, а и една от най-харизматичните личности в световния шоубизнес. Приписват й романтични връзки с едни от най-красивите актьори, между които Ален Делон, Джеръми Айрънс. За любопитните – истината от първо лице може да научите от автобиографията й, която вече е на българския книжен пазар.

Днес ще се отклоня замалко от музиката и ще ви разкажа за невероятната почивка с приятели, която си направихме в Родопите. Доста рядко имам късмета да ходя в тази част на България – може да се каже, че тя е най-далечната от Варна. Но Родопите крият невиждани красоти и определено си заслужава човек да ги разгледа – въпреки че това би му отнело много, много време.

С приятели решихме да посетим един тридневен фестивал – WakeЪП, който се провеждаше на отворено небе и включваше музика от много и не толкова мейнстрийм стилове музика, със символичната входна такса от 20лв. на билет. Чудихме се отначало дали да отседнем в Града на Тепетата, но решихме да е някъде сред природата. И макар да е малко далечко, един приятел предложи да отидем някъде в Родопите сред природата. След известно търсене в Гугъл и проучване на възможности, избрахме едни хубави вили в Цигов чарк. Бяха малко далече от нашия фестивал, но още като видяхме снимките ни грабнаха и решихме, че ще отделим неделята специално да разгледаме района, язовир Батак, Беглика и други близки красоти. И така, резервирахме си места и пристигнахме в ранният петъчен следобед, а фестът вече бе започнал.

Бандите и сцените бяха невероятни, личеше си, че организаторите са се постарали максимално за това събитие, което се състои сред природата. Надявам се и че след края му са успели да почистят и да възстановят всичко на поляните както си е било.  Хората, които бяха на феста също не бяха типичните, а напротив – бяха млади, готини, красиво различни, весели. Радвам се, че се организират такива събития и че има публика, която да ги оцени.

И докато край Пловдив се забавлявах на максимален шум, в Цигов чарк всичко беше тихо и предразполагаше към спокойствие. Останахме очаровани от обслужването и условията във вилите, успяхме да се разходим и да се наснимаме по някои природни красоти на Родопа планина.

Това беше един от онези уикенди, които се случват рядко, често импровизирано, но се получават невероятни преживявания, които човек помни цял живот 🙂

Разбира се, не съм забравил, че само преди няколко седмици ви запознах с друго знаково място, свързано с тази велика група. Но по темата има толкова много за писане, че няма как да ви обещая, че я подхващам за последно. 🙂 Пък и мисля, не се налага. 🙂

През 19 век Ливърпул е едно от най-големите морски пристанища. Тук е построен “Титаник”, пусната е първата железопътна линия. През 20 век обаче градът стремително започва да губи позициите си – корабостроителницата затваря врати, търговските кораби отиват в други, по-модерни пристанища. Градът потъва в бездната на хаоса и безработицата. И един бог знае каква щеше да е съдбата му, ако не бяха се появили “Бийтълс”.

Именно идеята да се възползва от популярността на великата четворка позволява на града да се възроди – на практика от 1984 година основният доход на Ливърпул идва от поддържането на култа към именитите им съграждани. Тук буквално е пропито от духа на легендарната група – домовете на музикантите, кафенета, магазини, но главното е музеят  “The Beatles Story”.

Още с влизането тиха музика посреща посетителите –  стари записи на бандата, които ви потапят в атмосферата на творчеството и историята й. А историята е наистина богата – 18 стаи ще ви разкажат за всичко – от самото начало до разпада на групата.

Фотографиите от първите им участия, статиите от местните вестници – под съпровода не само на музиката им, но и на автентични записи на френетичните викове на първите  им фенове, звука на халби за бира, полупиянски разговори в местните пъбове.

В залата “Бийтълсмания” специални монитори показват картини от вътрешността на самолета, с който четворката се връща от първото си турне. А на друга видео стена – шумна тълпа от фенове посрещачи. Има и още един черно-бял монитор, който безспирно повтаря култовото интервю на Ленън, в което той твърди, че популярността на групата отдавна е надминала тази на Иисус Христос.

Безспорно най-силно впечатлява залата на Джон – в нея отново и отново звучи “Imagine”, като че ли някой постоянно свири на белия роял като в известния на всички клип. И ни напомня: Историята на великата група не свършва – тя продължава…