Петър Стоилов

Елтън Джон се ражда на 25 март 1947 г. в северната част на Лондон, в Пинер – събитие толкова обичайно по онова време, колкото може да бъде раждането на едно обикновено дете в още по-обикновено семейство. Е, вече години след това може да говорим за значимостта на тази дата не само за родителите на певеца, но и за целия свят.

Реджиналд Кенет Дуайт – така го кръщават родителите му – още от съвсем малък проявил интереса си към музиката. Само четиригодишен, той вече може да свири на пиано по слух – което се дължи в немалка степен и на постоянното му прослушване на плочи с изпълненията на популярни по това време музиканти.

Когато е на 12 години, от Кралската академия по музика му предлагат безплатно обучение. От това време датират и увлечението му по изпълненията на Бъди Холи, и опитите му да копира външния му вид.

Първите му прояви пред публика се случват, когато е на 16 – всеки уикенд той свири на роял и пее, а със спестените пари успява да си купи електрическо пиано.

Малко след това той зарязва академията и започва работа в музикалното издателство  Mills – работа която също изоставя, когато групата, в която свири по това време – Bluesology – тръгва на турне.

Противно на това, което повечето хора си мислят, певецът не пробива лесно. Първото му прослушване – в компанията Liberty Music –  е пълен провал, но точно провалът го води към успеха. Организаторът на конкурса – Рей Уйлямс –  му дава стиховете на поет – така се ражда творческият съюз Елтън Джон – Бърни Топин, който жъне успехи вече трето десетилетие. Рей го запознава и с Дик Джеймс, който по същото време е издател на Бийтълс. Джеймс сключва издателски договор с певеца – така на бял свят се появява първата му песен, после първият албум. И идва време за смяна на името. Така младежът от Реджиналд Дуайт се превръща в името, което днес знае цял свят.

Първият му албум не е сред големите успехи на младия творец – и заради това, че стремейки се към бърза популярност, той се увлича по модерния тогава стил и загърбва собствената си творческа индивидуалност.

Истинският му триумф започва в края на 1970, с успешния му гастрол в САЩ. И друг път е ставало дума – покориш ли американската публика, покорил си целия свят.

Е, последното е сигурен факт точно от три десетилетия.

Всеки ден човек научава нещо ново. Е, за едно такова ново знание, дошло ей така непринудено, ще ви разкажа днес. Разбира се, че е свързано с музиката. Е, и малко с киното. Оказа се, че не толкова малко – и с литературата.
Случвало ли ви се е да ви се завърти в главата някакъв музикален рефрен и да не може да се сетите от коя песен е, къде сте го чували. А то ви звучи като нещо много познато и близко. На мен ми се случи преди няколко дни. Добре че поне се сетих за една от важните думи в текста и че съм чувала въпросната песен в стар български филм. Думата беше Бразилия. Веднага влязох в ютуб, написах – не излезе нищо. Естествено втората ми стъпка беше добрия стар чичко Гугъл. Е, там вече няма грешка – оказа се, че песента се казва точно “Бразилия” и е от филма “Мадам Бовари от Сливен” – между другото доста стар филм, в който участва една от любимите ми български актриси, актрисата с най-тъжните и красиви очи – Ели Скорчева.
Е, с тази информация вече нямаше как да не я намеря в музикалните сайтове. Музиката е прекрасна, текстът – също и нямаше как да не се запитам кой е написал толкова хубав текст – метафора за вечните стремежи на човек за нещо по-различно. Оказа се, че е стихотворение от “Книга за джунглата” на Ръдиър Киплинг. Написано от гледната точка на едно малко момче и стремежа му към тайнственото и непознатото. Но обобщаващо мечтите и копнежите, които ни съпътстват през целия ни живот – да намерим своята тайнствена и екзотична страна, без значение какви очертания има тя. Дали ще е друга човешка вселена, дали ще е някое природно кътче, което ни кара да се чувстваме в хармония със себе си.
И съвсем не е задължително то да е на другия край на света. Може и да е на съседната улица. Просто не трябва да се отказваме да го търсим.

Сигурно не за първи път ще споделя огорчението си от това, че някак много ни идва като народ да се прехласваме пред чужди изпълнители, да ги ценим много повече от нашите, родните. Правя го съвсем спокойно отново, защото след толкова много материали за световни звезди, които съм написал на страниците на блога си, след толкова много лично преклонение и симпатии към всички тях, мисля, че имам право на мнението, което ще изразя днес. И най-важното, че ще бъда правилно разбран. Че няма да бъде изтълкувано като някакво тесногръдо патриотарство, а като повик да ценим преди всичко родното.

Преди броени дни мина концертът на великия тенор Пласидо Доминго в София. Тук всякакви епитети и квалификации са напълно излишни. И днешният ми материал няма никакъв оценъчен момент по отношение на личността и професионалните му качества. За друго иде реч. Веднага след концерта медиите излязоха с огромни заглавия: Пласидо Доминго разплака залата с Моя страна, моя България. Не че има нещо лошо в това един певец от такъв ранг да изпее една знакова българска песен – повечето от тях го правят по турнетата си, в Сърбия – сръбска, във Франция – френска и т. н.

Но тия заглавия ме накараха да си спомня как си отиде авторът и автентичният изпълнител на тази изключително българска и разтърсваща всяко родолюбиво сърце песен – Емил Димитров. Забравен и без аплодисменти. Без плач в залата и без гръмки вестникарски заглавия.

А истината е една – и песента е на Емил Димитров, и страната е негова. Друго, което ни разплаква, е просто поредният реверанс на поредния концерт в поредната страна. Която страна, да не се заблуждаваме, никой не може да носи в сърцето си така, както го прави един българин.

Тиражът на албумите на Уитни Хюстън превишава 170 милиона копия по целия свят. Тя се превръща и в рекордьор в американските музикални класации – седем сингъла подред заемат първо място. Получава невероятно количество награди, в това число и няколко Грами. Заема четвърто място в списъка с най-продавани певици в Америка и става кумир за милиони свои поклонници. Но наред с блестящата слава певицата разкри и сенчестата страна на звездния живот. Скандали, наркотици, сривове на концерти и… преданата любов на публиката въпреки всичко, обич заради фантастичния й талант, който оправдава всичките й лудории.
Майката и братовчедката на Уитни са певици. Самата тя става солистка на църковния хор, когато е на 11 г.
Първият й опит да започне сериозна музикална кариера е като беквокалистка при Чаки Хан – неуспешен. Няколко години след това тя учи вокално майсторство и взема уроци по танци. Следват съвместни участия с майка й в нощните клубове на Ню Йорк. Сериозният обрат в кариерата й идва през 1983 г., когато я забелязва представител на Ариста Рекърдс и я препоръчва на Клайв Дейвис. Малко по-късно тя сключва договор с него и с компанията. А през 1985 г. вече е факт дебютният й албум “Whitney Houston” – отначало приет доста хладно. Само година по-късно обаче той оглавява класацията Billboard 200 и държи тази позиция цели 14 седмици. Покрай това плочата получава и чисто търговски успех, а също така става и най-продаваният дебютен албум на певица. А списанието “Rolling Stone” я определя като най-възхитителния нов глас в последните години.
Вторият си албум Уитни пуска през 1987 г. 7 сингъла от него стават хитове в Hot 100, счупвайки предишния рекорд – (шест сингъла) на “Бийтълс” и “Би Джийз”. Следват нови албуми, участие в киното, знаменити концерти.
Личният живот на звездата обаче не е толкова успешен. Приписват й романи с различни певци и артисти. Оставя зад гърба си провален годеж с Еди Мърфи. Бурен и мъчителен брак с Боби Браун. Не успява обаче да загърби проблемите с алкохола и наркотиците. И това води до фаталния й край. Доколкото може да се каже дума като край за велика певица като нея, оставила толкова красиви песни след себе си.

Присъединявам се към всички благотворителни каузи и дела, които са насочени с грижа към нашите деца. Не съм популист и не искам да превръщам блога си в такъв, не искам да се изтазявам със стериотипни фрази, но и аз смятам, че дeцата са нашето бъдеще. Ще добавя също така, че всеки един човек, попаднал в някаква беда, заслужава протегната ръка, Напоследък обаче сме толкова ангажиранида се оплакваме за собственото си състояние, че се сещаме за благотворителност само по Коледа и то защото състрадателната ни страна се обажда, поради същността на самия празник.

Не дейте така, хора! Ще ви дам пример с една жена. Ива Механджийкса е точно типът жени, които харесвам, естествено красива, бореща се, активна личност, която познава болките на хората и е предприела инициатива, за да откликне на човешкото страдание. Миналата година създаде Фондация „Аз съм‟ за каузата да помага материално, духовно и емоционално на деца в неравностойно положение, социално слаби хора, хора с трайни увреждания, страдащи от тежки заболявани – лечими или нелечими. Да следи за техните проблеми, но и забележете, нещо, което на мен лично много ми харесва – да съдейства за решаването им.

Ива Механджийска събра популярни личности на благотворителен търг в Плейграунд на Парадайс център. Популярни български личности дариха своя лична вещ за аукциона. Йоко Захариев, Николай Мутафчиев, Камелия Воче, Никол Станкулова, Деси Банова, Деси Зидарова, Катя Пенева, Мисис Вселена Елеонора Манчева, Мисис баба Капка Амзина са само част от лицата, които взеха участие. Инициативата подкрепя и Светльо Кантарджиев.  Всички приятели и дарители можете да видите на сайта на Фондация „Аз съм‟.

Макар някои да мислят благотворителността за рискована и често да отбягват дарителството, то Фондацията на Ива Механджийска оправдава всички страхове, като насочва вниманието си към лицата на доверието. Зад каузата стоят достатъчно личности, които да гарантират за коректното разпределение на средставата…

Повече от 30 години Клод Франсоа не е между живите, но продължава всяка година да продава около половин милион дискове. Той се превръща в краля на френското диско. Неотделима част от неговия успех са трудолюбието, предприемчивостта и постоянният му стремеж към съвършенство. Той е недоволен и от гласа си, и от начина, по който изглежда, но довеждал до истински екстаз хиляди фенове. Песента му Comme d’habitude има над трийсет кавърверсии, в това число и от Франк Синатра. В действителност малцина знаят, че My Way е версия на прочутия френски хит.

Френските слушатели за първи път чуват името му в началото на 60-те години на миналото столетие и до момента много радиостанции продължават да излъчват неостаряващия му хит, който в превод означава Както обикновено.

Роден в семейство на хора с отношение към музиката, Клод има едно безгрижно и щастливо детство. През 1956 година баща му заболява и на младежа му се налага да започне работа като банков служител. От началото обаче той гледа на това си занимание като на нещо временно, начин да изкара прехраната на семейството си.

И в крайна сметка любовта към музиката, а и талантът му надделяват и той се включва в оркестъра на Луи Фрозио. Кариерата му на певец по нощните клубове съвсем не го удовлетворява, световната сцена го привличала като магнит. Но като начало решава да покори Париж. Точно по това време в световната музика се случват големи промени – американския рокендрол буквално взривява френската естрадна музика. Туистът и джайвът са в пика на популярността си. Култово за младежите става предаването “Здравейте, приятели”, в което на френски се изпълняват знаменити световни шлагери. Младият и амбициозен изпълнител се опитва бързо да намери ниша в тази среда. Първата му плоча, записана през 1962 г. под псевдонима Коко, обаче се превръща в голям провал.

Но неуспехът не го срива. Той е решен повече отвсякога да постигне мечтата си – световна слава. И тя не закъснява – идва с песента Belles belles belles. Когато тя прозвучава в “Здравейте, приятели”, всички разпознават в него голямата звезда. Още през лятото на същата година песента вече оглавява всички класации. И започва истинската кариера на знаменития Клод Франсоа.