Петър Стоилов

Миналият ми материал, посветен на песните на Михаил Белчев, ме насочи към днешните размисли. Няма спор, че хубавият и смислен текст е нещо, без което няма как една песен да бъде стойностна. Разбира се, историята на поп музиката познава и случаи на тотални световни хитове, в които се повтаря безсмислен рефрен от няколко думи, а често и нечленоразделни звуци. Безспорен факт е обаче, че те най-често отшумяват за няколко месеца и после рядко някой се сеща за тях. Трайна следа в музиката оставят само песни, в които е факт симбиозата между хубавата музика и съдържателния текст. В посоката от миналия си пост обаче искам да поразсъждавам конкретно за хубавите български песни от миналото с хубави текстове. И липсващото днес в българската поп музика сливане между стойностен текст и хубава мелодия. Хубава музика се композира в последните години, спор няма, но истински хубавите текстове се броят наистина на пръсти. Аз лично се сещам само за няколко песни на Лили Иванова, която е известна със високия си критерий при подбора на текстове за песните си. Проблемът с текстовете на българските текстове е свързан на първо място с това, че често младите изпълнители действат на принципа направи си сам, смятат, че носят голям словесен потенциал и имат какво да кажат. Нека никой не се сърди, но най-често това не е така – нито имат какво да кажат, нито знаят как да го кажат. Историята на българската популярна музика е свидетелство за това, че хубави текстове на песни се пишат от утвърдени и качествени български поети или текстописци. Най-красивите текстове на песни са написани от най-големите ни поети. Затова моят призив към младите изпълнители е всеки да се занимава с каквото може – който може, да пее; който може, да пише текстове; а който можe, да прави музика. Универсални играчи почти няма.

Както много често се случва напоследък, и за днешния ми материал повод е нещо писано, казано, чуто във фейсбук. Нормално – голяма част от живота ни вече минава в интернет – така че е съвсем естествено и вълненията, които споделяме, да са в голяма степен провокирани от пребиваването ни там. И днес в социалната мрежа една от виртуалните ми приятелки беше постнала една много хубава песен на Михаил Белчев – “Ние можем да имаме много жени”. Невероятен текст на Стефан Цанев, невероятно изпълнена от Михаил Белчев, отдавна не го бях слушал. И се поразрових в ютуб, намерих и други парчета, впечатляващи текстове и музика. Но ми направи впечатление, че нито една от песните няма клип, повечето са публикувани само със снимка на Михаил Белчев. И съвсем спонтанно споделих и аз въпросната песен на моята стена с коментар от типа как всяка една поп фолк певица може да си позволи високобюджетен клип за песен, която съдържа не повече от десет думи, а такива стойностни песни и изпълнители нямат клипове. Веднага, разбира се, поех мощна вълна от страна на чалга любителите, защото имам и такива приятели – не си ги избирам по стила музика, която слушат 🙂 Кой бил тоя, та да има клип. Помолих ги само да си пуснат песента, да чуят текста и после пак да си говорим. Е, чуха, хареса им и разговорът мина в съвсем друга плоскост. Сега ви я предлагам и на вас. И ви обещавам, че съвсем скоро ще ви разкажа малко повече за Михаил Белчев, който освен прекрасен певец, е и много добър поет.

Наближават хубави дни и заради светлината, която носят, и заради заради празничното и приповдигнато настроение, а за немалка част от нас – и заради подаръците, които получаваме. Разбира се, че най-радостни от получените подаръци в тези празнични дни са малчуганите. И тъй като блогът ми е за музика, реших, че бих могъл да ви бъда полезен, като ви дам идея за коледен подарък, който стои малко встрани от традицията да се подаряват играчки или дрешки, но пък би бил много подходящ начин да приобщите детето си към света на хубавата музика. Първо, бихте могли да му купите някоя хубава книга за любима негова група, или любим изпълнител или пък някаква богато илюстрована енциклопедия за историята на музиката – вариантите в тази посока са много. Втори вариант – може да подарите билет за концерта на любима група, която гостува по това време в града. Трети вариант, който освен всичко останало има и възпитателен ефект – купете на детето си лицензиран диск на любим негов изпълнител или група – да, по-скъпички са, но пък така, освен че ще му доставите радост да слуша любимата си музика с високо качество, ще му покажете, че творческият труд си има цена и е добре, когато има възможност човек да я заплаща. И накрая за най-малките деца – си мисля, че към многото играчки, които получават за Коледа, идеална добавка би бил диск с вечните коледни песни и мелодии. Надявам се да съм ви дал добри идеи. Всъщност сигурен съм, че е така – защото един от най-големите подаръци на живота е радостта от изкуството

Преди няколко дни мина Деня на народните будители и в тая връзка ми се ще да поговоря малко за българщината. Да, пак ще е за музика, но българска. Преди седмица бях по работа в Карлово, свърших, каквото имах да върша – почти цял ден тичах по задачи, и вечерта решихме с приятели от града да седнем в един от тамошните ресторанти в самия център на града, да се видим на спокойствие. Какво ми направи впечатление – стояхме в ресторанта повече от три часа и през цялото това време се въртяха само български песни, нови, стари, всякакви, но български – поп, не фолк. Далече съм от мисълта, че в музикално отношение трябва да страдаме от някакъв криворазбран национализъм, както е в някои съседни нам държави, и да слушаме само българска музика, далече съм и от мисълта, че трябва да се наложи някаква квота на радиата и заведенията какъв процент българска и чужда музика трябва да пускат, както беше преди години. Ако сте следили внимателно блога ми, знаете, че имам много любими изпълнители от световните сцени. Даже съм писал много повече за тях. Но съм на мнение, че трябва да поощряваме родното изкуство, а няма друг начин да го поощряваме, освен този – като го пускаме и слушаме. Пък и си мисля, че една песен, изпята на език, който не знаем, няма как да я възприемем в цялост – като текст и музика, няма как да я разберем толкова добре и да я запеем толкова естествено, както това се случва с хубавите български песни.

Вчера, както си ровех в youtube, съвсем случайно, а може би не толкова случайно, попаднах на една песен на Пламен Ставрев “Лятото”. Прекрасна песен, прекрасен текст, прекрасен клип, прекрасно изпълнение на Пламен Ставрев, който за съжаление рано напусна тоя свят. И дали защото песента наистина е много красива, дали защото текстът и музиката носят една много силна метафора за житейски отминаващото си лято и бързо идващата есен, дали защото и астрономическото вече си отиде, но освен че ме разчувства, тази песен ми даде повод за днешния материал. Накара ме да се замисля защо морето и по-специално Бургас дава и в музиката, и в поезията такива забележителни творци. Ще се опитам да изредя някои от най-именитите, но с предварителната уговорка, че сигурно ще пропусна много – Ева и Гого от “Тоника”, Тони Димитрова, Пламен Ставрев, различните формации на Стефан Диомов, от поетите – Петя Дубарова, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Ваньо Вълчев… Да продължавам ли. Не е случайно това струпване на таланти в тоя район, има някаква енергия там очевидно, която генерира таланти. Мисля си, може да е от романтиката, тайнството и силата, която носи морето. Ама то морски брегове има и в много други градове. Явно е нещо различно, нещо,което бургазлии носят в паметта на клетките си, дошло много от далечни времена, творческа енергия, трупана с години и предавана от поколение на поколение. Но и да го мислим, няма смисъл. Хубавите песни и неповторимата поезия, родени в Бургас и от хора, родени в Бургас, са неоспорим факт. И нека сега да съпреживеем наистина изключителната песен на Пламен Ставрев „Лятото”.

Имам една любима стара шведска група, казва се АББА, и съвсем скоро ще ви разкажа за нея, защото, мисля, че в историята на популярната музика няма друга група, която да е сътворила толкова безспорни и мелодични хитове. При това неостаряващи и постоянно актуални. Имам и една любима тяхна песен, която носи заглавието “Тhank You For The Music”, което в превод означава “Благодаря Ви за музиката”. Та това заглавие и тази песен са повод за днешните ми няколко реда – написани в познатия ви от последните ми материали есеистичен стил. Питали ли сте се някога – защото аз като човек, изкушен от хубавата музика, често се питам – колко много поводи има да благодарим за музиката на хората, които ни правят съпричастни към нейното богатство. Без значение какъв жанр е музиката. С музиката на практика е свързан целият ни живот. С нея са свързани и най-щастливите, и най-тъжните, и най-романтичните, и най-прозаичните, и най-щурите и още много най-спомени и изживявания на човек. Има ли значим момент от живот си, който да не свързвате с някаква определена мелодия или песен. Едва ли! Питали ли сте се какво биха били тези моменти без музика. Или по-скоро какви. Различни и със сигурност не толкова хубави. Затова ми се иска днес да ви предложа едно прекрасно концертно изпълнение на песента “Тhank You For The Music” и дружно да благодарим не само на изключителната шведска четворка за красивата музика, която са създали през годините, но и на всички, които по един или друг начин ни помагат да се докоснем до нея.

Днешният ми материал е посветен на една много талантлива и естествена певица. И рано отишла си – като много други като нея изключително талантливи. Едва ли някой може да се наеме да даде обяснение на този феномен – защо големите таланти, особено музикалните, си отиват без време. Някои го обясняват с карма. Други с факта, че когато им е раздавал талант, господ е раздавал щедро, но за баланс също толкова щедро им е дал и пороци, които в крайна сметка ги погубват. Трети с факта, че голямата сцена и музикалната индустрия подлагат човек на големи изпитания, най вече на психиката, и малцина са тия, които наистина могат да ги издържат. Е, малко есеистично стана, но такава емоционална и естествена е и певицата, за която ще ви говоря днес – Ейми Уайнхаус – и за нея сухите биографични факти някак не подхождат. Иначе животът й започва в обикновено еврейско семейство в Лондон, което няма нищо общо с музиката. И оттам нататък целият й живот ще е белязан от неудържимият й стремеж да чупи рамки и да прави революции – революции в мисленето, в поведението, в музиката. На четиринайсет години е изгонена от театралното училище за млади таланти, а на шестнайсет започва професионална кариера на голямата сцена. Човекът, който прави първоначалното й прослушване, си спомня, че тя през цялото време стои отстрани и пуши, докато не дошло време за нейното изпълнение – блестяща импровизация, която зашеметява присъстващите. Ейми няма аналог – не само заради новия еклектичен стил, който й приписват критиците, не само заради петте награди Грамми, спечелени само за една нощ, тя е просто изключителна. А изключителните, както казах в началото, обикновено не доживяват до дълбоки старини.

Днешната ми тема няма да е чисто музикална. Но в известен смисъл ще е свързана с музиката и нейните задачи много повече от друг път. Провокиран от множеството статии тия дни покрай присъдата за въдворяване в поправителен лагер на момичетата от руската група “Пуси Райт”, реших и аз да споделя виждане по въпроса. Накратко за какво става въпрос: момичета от някаква руска група – чието име, простете ми невежеството, чувам за първи път, а пък музиката им и досега не съм чувал, защото си мисля, че ако си струваше, щеше да ми се е случило вече –  влизат в християнски храм и в знак на политически протест срещу Путин, а защо не и като рекламна и комерсиална акция, пред камерите на поканени медии, се държат непристойно. Гледах клипа и да ви кажа честно, ако ще и Дейвид Байрън, за когото знаете, че ми е любимец (лека му пръст), да беше направил нещо подобно, пак щях да твърдя, че това е недопустимо. Музиката и изкуството са преди всичко, за да утвърждават ценности, а не да ги нарушават, мисля. Чета, надигнали се световни музикални звезди, между които и Мадона, да ги защитават. Дайте да си говорим сериозно: Какво ще се случи, ако в която и световна столица, пък и не само в столица, в официален храм, влезе някой, без значение дали е звезда, и се държи непристойно. Ще ви кажа – ще търка затворническите скамейки. Бъдете сигурни в това. Защото демокрацията по цял свят означава свобода и правила, а не свобода или правила.

Преди няколко дни ми се наложи да поздравя във Фейсбук един малко по-възрастен приятел по повод рождения му ден. Прииска ми се да е някаква песен от младостта му, която да го трогне, позамислих се и се сетих за рефрена на една песен, която сестра ми безспирно въртеше преди много години на грамофона. Потърсих я в ютуб по предполагаемото заглавие, намерих я и така ми хрумна да пиша за днешния изпълнител, за когото, признавам си, и аз не знаех нищо до този момент – Джо Долан. Джо Долан е ирландски певец и композитор, доста популярен в не толкова далечното минало. Роден е в малък ирландски град, който даже не е отбелязан на повечето карти на страната. След ранната смърт на родителите си, той съвсем отрано поема грижата за своите четирима братя и три сестри, започвайки работа в местен вестник. Музиката обаче го влече – първо изпробва силите си в естрадата, а след около година заедно с неколцина свои приятели организира един от първите в Ирландия младежки ансамбли и тръгват на гастроли в страната. Песента, която му носи късмет, е на двама известни автори – Майк Хейзълуд и Албърт Хамонд – и се казва „Make me an island”, малко по-късно станала популярна и у нас с български текст под заглавието “Много ли струва това” в изпълнение на Лили Иванова. Не закъсняват и следващите хитове – „Teresa”, „Dannuy boy”– с тях той набира популярност и в други страни. По своята външност Джо Долан поразително се различава от полираните сладкогласни красавци, любими до този момент на американската комерсиална естрада. Невисок на ръст, набит даже, на пръв поглед той изглежда ъгловат. Но стъпи ли на сцената, нищо от първоначалното впечатление за скованост не остава – пет-десет минути и публиката е в краката му. Но нека да видим за какво става въпрос – предлагам ви изпълнение на най-популярната му песен “Lady in Blue”.

ZAZ, Едит Пиаф, Шарл Азнавур… Досетихте ли се, че пак ще пиша за френска музика?! В този ред е също толкова романтичното име на Серж Гинзбург, самото му звучене някак напомня за френски шансон. Серж Гинзбург е не просто певец, а нещо много повече – той е уникална фигура на френската култура, той е музикант, композитор, певец, поет, прозаик, режисьор, актьор и каквото още се сетите. Роден в Париж в семейството на руски емигранти, той сякаш е събрал в себе си най-доброто от творческите заложби и от културните традиции на двете нации. Знаменателна за кариерата му като певец е 1958 година – тогава той започва работа като пианист в кабаре “Милорд Хулиган”, акомпанирайки на певицата Мишел Арно. Тук той среща Борис Виан – композитор, поет и джаз тромпетист. Именно тази среща провокира у Гинзбург страстта към съчинителство. Разпознавайки у Виан същия циничен хумор и усет към подигравката, Гинзбург се усеща достатъчно свободен да пише и да пее собствените си песни. От самия му дебют стилът на Гинзбург никога не оставя слушателите безразлични – отричат го, боготворят го, но винаги го забелязват. Художественият директор на “Филипс” го забелязва още с появата му и го кани на пробен запис – това е и лейбълът, с който Серж Гинзбург ще работи до края на кариерата си. Признат за новатор още с първия си албум, той няма да спре да изненадва публиката си с интересни хрумвания. Но спирам дотук. Защото няма слово, което може да опише уникалния талант на Гинзбург. Това може да стори единствено самият той. С песните си.

Определят Иги Поп като кръстника на пънк рока и като една от най-скандалните фигури в съвременната музика  – и не съвсем безпочвено. А българската публика го познава преди всичко от саундтрака към “Аризонска мечта”. Дали го има в М-тел Music Unlimited да си го добавя? Иги Поп се появява на бял свят в американския щат Мичиган с името Джеймс Нюъл Остърбърг. През 1963 година той се влива в състава на групата “The Iguanas”, от чието име по-късно идва и псевдонимът му Иги. Към края на 60-те той продължава кариерата си в “The Stooges”. Музиката, която групата изпълнява, е проста и се отличава преди всичко с мощните китарни рифове. А маниерът на пеене на Иги Поп в голяма степен напомня на маниера на легендарния Джим Морисън. Концертните им изпълнения често представят сцени на самоизтезания и саморазрушение – музикантите прекаляват с употребата на наркотици и понякога буквално изпълзяват на сцената. Иги често влиза в обидни диалози с публиката и нерядко си тръгва със сериозни наранявания заради необузданото си сценично поведение. Първият албум на групата обаче е пълен провал, заради което музикалната компания, която ги продуцира, прекъсва предсрочно договора им. И тогава на помощ идва Дейвид Бауи, който под псевдоним продуцира следващия им албум. Но и това не помага. Неуспехите, редуващи се един след друг, сриват психически Иги, той все по-често посяга към дрогата и през 1979 г. почти не е застигнат от съдбата на много велики музиканти от онова време. Но на помощ отново идва Дейвид Бауи. Заедно записват нов албум, който се превръща в началото на пънк революцията и отпушва интереса към разпадналата се вече  “The Stooges”. По същото време Иги прави съвсем неочакван пробив и с първия си самостоятелен албум “Lust For Life”, смятан и до днес за най-успешния му албум. През следващите години Иги прави редица успешни албуми, продължава проектите си с Дейвид Бауи, участва в киното, прави нова група. И така до днес.

“Мерилин Менсън” е име на група, чийто лидер е една от най-противоречивите фигури в историята на музиката – Мерилин Менсън. Самият Менсън, с рождено име Брайън Уорнър, проявява талант не само в музиката, но и в живописта, поезията и други изкуства. Роден в град Кантон, щата Охайо, Менсън на осемнайсетгодишна възраст се премества в Тампа Бей и започва работа като музикален журналист. Именно по тази линия през 1989 той се запознава с музиканта Скот Мичъл и двамата приемат музикалните псевдоними Мерилин Менсън и Дейзи Берковиц и поставят началото на групата Marilyn Manson & the Spooky Kids. Ставайки с времето единственият постоянен член на групата, а също така и безспорен неин лидер, скоро названието на групата се редуцира само до името на Мерилин Менсън. Обръщайки се към готик рока, формацията започва да пуска на пазара касети с демо записи и редовно да участва  в програмите на местни музикални клубове. Още в тия ранни години бандата на Менсън се отличава от масата изпълнители с внимателно измислените си ефектни гримове и интересни спецефекти. Само за година групата стремително набира скорост и става една от най-известните във Флорида. През 1993 г. сключват договор с групата Nine Inch Nails и започват да подгряват техните концерти. Дебютният им албум излиза през 1994 г. и се нарича “Портрет на едно американско семейство”. След него идват серия от гръмки концерти, а лидерът на групата заради изцепките си и изказванията си на сцената е провъзгласен за поддръжник на сатанизма. Повечето от сериозните критици не приемат насериозно Менсън, което обаче не пречи неговата популярност сред младите хора постоянно да расте. Нееднозначна фигура е той и това като че ли е закодирано още в начина, по който е образуван музикалният му псевдоним – той е компилация от имената на една от най-обичаните актриси Мерилин Монро и най-мразения сериен убиец Чарлс Менсън, като символ на извечната борба между доброто и злото, вплътнена както в музиката, така и в текстовете на групата.

Здравейте, приятели на хубавата музика. Днешният ми материал ще бъде малко по-особен – води началото си от музиката, но всъщност е по-близо до киното. Като ценители на стойностната музика, сигурно на повечето от вас е известно името на Виле Вале и на групата, чийто вокалист е той –  група ХИМ – представители на така наречения любовен метъл, или love metal, каквото и да значи това. Не може да не сте чували и ремикса на една доста популярна в миналото песен, в изпълнение на същия този Виле Вале и на Натали Авелон – “Лятно вино”.  Многократно бях слушал тоя ремикс, но не знаех, че е правен като саундтрак към филм, който има известна връзка с музиката – става въпрос за немския филм “Дивият живот”. Мой приятел ми го препоръча, затова реших да го гледам. Филмът се оказа автобиографичен, правен по спомените на немската манекенка Уши Обермайер и разказва за дивите й младежки години по времето на хипи движението, за усуканите й връзки с вокалиста на “Ролинг Стоунс” Мик Джагър и с китариста на групата Кийт Ричардс. Знаете обаче, че автобиографичните книги и филми са интересни, когато животът на разказващия е достатъчно интересен или поне е разказан интересно. Във филма обаче не се е случило нито едно от двете – тривиален и с нищо неотличаващ се разказ за поколението, чийто девиз беше “Правете любов, а не война”. Липсва и силно послание. А може би послание по темата, което да звучи силно, вече е невъзможно след шедьовъра на Милош Форман “ Коса”. Затова ви предлагам да чуем най-ценното от “Дивият живот” – неговия саундтрак.

Ако не сте гледали филма “Танцьорка в мрака”, обезателно го гледайте. Там за първи път открих и харесах исландската певица Бьорк – първо като актриса и после като певица. Бьорк с право може да бъде наречена най-известната исландка – освен с ангелския си глас, Бьорг се прочу по целия свят и с екстравагантното си и различно облекло, нестандартното си поведение и необичайните си и често шокиращи праволинейното мислене клипове. Певицата често сравнява своята музика и своя глас с родината си, описвайки го като неповторим и абстрактен. И наистина гласът й е силен, плътен, идващ някъде много от дълбоко, като че ли от самите недра на исландската вулканична шир – даже и самата певица не може да обясни откъде. Странна е музиката на Бьорк, като нея самата, и понякога наистина трябват усилия, за да слушаш песните й, но въпреки това в музиката на Бьорк е изпълнена с невероятна красота, музика, която те въздига до небесата. И един глас, който няма аналог нито в класическата, нито в популярната музика, глас, който не може да бъде сбъркан. Още с първите тактове на песента вие разбирате, че това е Бьорк и никой друг. Кариерата на исландката започва много рано – едва 11-годишна, тя вече е звезда в родината си. Америка научава за Бьорк през 1987 година, когато тя пуска култовата песен BIRTDAY. А през 1992 година с дебютния си албум DEBUT тя завоюва и международна популярност. Музиката й веднага завладява както американските, така и европейските музикални клубове – текстовете за непрогледни тъмни гори, в които живеят малки странни същества водят музикалните ценители в един нов, непознат досега в музиката, приказен свят. Това е и една от основните достойнства на музиката на Бьорк – тя помага на хората на намерят дом за душите си. А това в изкуството винаги се е ценяло много високо.

Днешният ми материал е посветен на една група, която от малко повече от година е в музикалната история. Група, която е илюстрация за това, как се създават съвременните музикални проекти и как понякога популярността е свързана повече с неща, нямащи нищо общо с музиката. Макар че дуетът, за който става въпрос днес, успя да направи немалко хитове, да продаде доста албуми и да направи наистина големи концерти из целия свят. Говорим за петнайсетгодишните тогава Лена Катина и Юлия Волкова, или с други думи дует “Тату”, чието начало е поставено в самия край на 90-те години от сценариста на рекламни клипове Иван Шаповалов и композитора Александър Войтински. Те избират за дуета гей имидж, който е инспириран от филма на шведския кинорежисьор Лукас Мудисон “Покажи ми любовта”, който разказва за любовта между две ученички. Следва и първият голям пробив – в началото на 2000-ата година излиза хитът им “Я сошла с ума”, който ги изстрелва на върха на руските музикални класации само за няколко дни и ги задържа там няколко месеца – нещо, което не е никак лесно в богата на музикални таланти и явления страна като Русия. През 2001 г. руската компания, която продуцира двете момичета, подписва договор с руския отдел на “Юниверсъл мюзик”, според който групата трябва да издаде три албума. През май същата година вече е факт и първият – “200 по встречной” и видеоклип на една от песните “Нас не догонят”. Този албум поставя истински рекорди по продажби – около 2 милиона официални и двойно повече пиратски копия само за първата година. Същата година групата реализира и над 150 концерта в различни страни, между които и България. През 2004 на бял свят идва и вторият им албум, който обаче не може да се похвали с успеха на първия, което води и до логичният край на отношенията с “Юниверсъл мюзик”. Започва и пътят в обратна на славата посока. Така през 2011 г. дамският дует обявява края на своето съществуване – не безследно обаче. Предлагам ви да чуем изпълнението на “Я сошла с ума” при гостуването им в “Шоуто на Слави”.

Харесвам старото българско кино, но какво е хубавото кино без качествена филмова музика. А една доста голяма част на музиката от старите български филми наистина можем да причислим към категорията музикална класика – през ония години това изкуство достигна височини, които трудно ще бъдат догонени в наши дни. Много от филмовите песни заживяха свой собствен живот извън филмите, за които са писани, и даже се радват на по-голямо творческо дълголетие от тях. Днес смятам да ви запозная с трима композитори, които, мисля, са най-талантливите създатели на филмова музика в България. На първо място в тази класация, при това съвсем неоспоримо, се нарежда Митко Щерев. С музиката, която написа за филма на Въло Радев “Осъдени души” и след това за “Адаптация”, той сe записа със златни букви в историята на българската филмова музика, макар това да е само една малка част от творчеството му за филми. Днес със сигурност има хора, които не са гледали филмите на Въло Радев, но едва ли има някой, който да не е чувал песента на Лили Иванова от филма “Осъдени души” “Кой ме смути със странен глас…” или пък песента от “Адаптация” “Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно..” На второ място в тази класация поставям Мария Нейкова и песента й от филма “Козият рог” “Двама”. Макар да са обвинявали Мария Нейкова, че е откраднала музикалните мотиви от грузинска песен, факт е, че песента “Двама” отдавна се е превърнала в музикална класика и самостойна, извън филма, единица. И на трето място в личната ми класация е Борис Димчев и песента му “Хора и улици” от филма “Момчето си отива”. А сега ви предлагам да чуем заедно песента от филма “Адаптация”

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви запозная с една млада френска певица, която за по-малко от две години успя да покори сърцата на любителите на хубава музика в цяла Европа. Това представяне не е случайно – на 30 май ZAZ ще уважи и българските си фенове и ще изнесе концерт в зала 1 на НДК. Във Франция сравняват младата певица с легендата на френския шанснон Едит Пиаф и като че ли няма по-голямо признание и по-голям комплимент от това за френска певица. Към подобни сравнения насочват не само сходствата в тембъра на гласа на двете певици, но също така и задушевността на песните им. Впрочем това е и главното оръжие на ZAZ – откритостта и спонтанността на певицата и умението й да създава интимна и доверителна атмосфера още с първите тактове на песните си, които представляват сложна смесица от соул, джаз, френски шансон и елементи от циганска музика. Зад псевдонима ZAZ се крие 31-годишно френско момиче с рожденото име Изабел Джефруа, а зад грандиозния й успех – двайсет и пет годишен къртовски труд и труден път, често осеян с разочарования и поражения. За да се стигне до пролетта на 2010 година, когато никому неизвестната дотогава певица нахлува буквално като ураган в музикалния живот на Франция и на Европа с дебютния си албум. Става ясно, че на музикалната сцена се е появила нова поп звезда – щедрите оценки на критиката се оправдават, само за седмица дебютният албум на ZAZ застава начело в музикалните класации и става златен. А сега, в очакване на 30 май, ви предлагам клип към песента Je veux, с която певицата проби.

Днес ще ви запозная с една много любима моя певица, родена в африканската островна държава Кабо Верде, певица, която си отиде наскоро, но горчиво-сладостният й глас още гали – Сезария Евора. Наричаха я Босонагата дива заради традицията на Сезария Евора, даже и на най-лъскавите световни сцени, да излиза винаги боса – като символична почит и солидарност към бедността, в която са живели дълги години и все още продължават да живеят сънародниците й от родния остров Кабо Верде. Песните й носят тъжния привкус на нерадостната съдба на родината й – робството, бедността, културната изолация. На външен вид тя, даже и в младежките си години, не е приличала на ангел, запееше ли обаче, извисяваше ангелски глас. Божественият й глас,често сравняван с фино настроен музикален инструмент, както й интересният й стил на пеене – сложна смесица от португалското фадо, бразилската нова, традиционния репертоар на странстващи музиканти от Западна Африка и носталгичните песни на английските моряци – бързо я правят световна кралица на етническата музика. На родния й остров Кабо Верде тази сложна музикална смесица се нарича morna, което се превежда от португалски като плач (в английски вариант mourn означава оплакват, тъгуват). Класическата морна са португало-креолските балади за изгубената родина, отхвърлената любов, човешката мъка и страдание, неизменно в минорна тоналност. Морна много прилича на блус и затова успява да предаде в музика човешкото страдание – така певицата описва сложната смесица на музиката, която изпълнява на родното си креолско наречие – друго така и не овладява до края на живота си.