Петър Стоилов

Случвало ли ви се е да работите дълго време в една фирма, да имате определение служебни взаимоотношения с колегите и в един момент да отидете на така наречените тиймбилдинги? Тогава наистина придобивате съвсем различна представа за хората, с които работите.

От гледна точка на управлението на човешките ресурси, този тип събирания играят много важна роля за сплотяването на колектива. По този начин виждаш хората,  с които работиш в неформална среда и успявате да се забавлявате заедно. По този начин на подсъзнателно и психологично ниво, започвате да разчитате повече един на друг. Започвате да имате свои вътрешни истории и шеги, които да си разбирате само вие. С времето продължавате да се сещате за тези моменти и това се явява като повод за усмивка.

Колкото повече такива моменти имате с колегите си, толкова по-близки и доверени ги чувствате, а от друга страна започвате да се чувствате като част от дадена общност. Това е особено важно, тъй като стои в основата на нуждите на всяко едно човешко същество, за да се чувства добре. Това е един от основните фактори в избора на работно място, дори. Много хора биха пренебрегнали по-високата работна заплата, за да са на място и с хора, които наистина харесват, уважават и сред които се чувстват добре.

А вие какво бихте избрали – високо заплащане, или място, на което се чувствате като у дома си?

Септември вече се преполови, а културните събития започнаха да валят, като есенни листа. Дойде време и за един от най-големите театрални форуми в града ни и ние, като любители на това изкуство, се възползвахме да отидем на няколко постановки. За мое огромно съжаление пред последните години трудно намирам представление, което да ми допадне. Повечето са или с доста лоша режисура, или драматургичната интерпретация е прекалено плоска, а играта на актьорите… не мисля, че трябва да я коментирам.

За много малко хора е ясно, че това е най-старото изкуство и то е основата на всеки един визуален жанр, който се е появил в последствие – кино, мюзикъл, опера и прочие. Изкуство изключително въздействащо, а силата му е в това, че имаш пряк контакт с актьора на сцената и можеш да усетиш неговата харизма, превъплъщение и прочие.

В последно време, както вече споменах, повечето неща, на които хода, са разочарование. И въпреки това не би ме отказало да посещават театрални постановки. Защо ли? Защото дори да съм бил на 100 ужасни представления, ако има едно, което да ме е разтърсило от главата до петите, ще си заслужава. Не всяко представление може да допадне на абсолютно всеки човек от публиката. И аз съм наясно, че трябва да подбирам постановките, на които хода, малко по-внимателно може би.

Аз и моите приятели сме изключително големи фенове на една режисьорка, поставила „Дама пика“, „Вграждане“, „Последното изкушение“, Аз, Сезиф“, „Страх“ и много други. Постановките й са изключителни! Играта на актьорите е пленителна и всеки път след нейно представление излизам от театъра вдъхновен, окрилен, зашеметен… още не можещ да осмисля всяка една сцена, епизод и тема, заложени в самата постановка….

Обичам я! Наистина съм влюбен в творчеството й и ако мага ще я преследвам във всеки един град в България и по света, за да гледам нещата, които е направила!

Септември вече се преполови, а културните събития започнаха да валят, като есенни листа. Дойде време и за един от най-големите театрални форуми в града ни и ние, като любители на това изкуство, се възползвахме да отидем на няколко постановки. За мое огромно съжаление пред последните години трудно намирам представление, което да ми допадне. Повечето са или с доста лоша режисура, или драматургичната интерпретация е прекалено плоска, а играта на актьорите… не мисля, че трябва да я коментирам.

За много малко хора е ясно, че това е най-старото изкуство и то е основата на всеки един визуален жанр, който се е появил в последствие – кино, мюзикъл, опера и прочие. Изкуство изключително въздействащо, а силата му е в това, че имаш пряк контакт с актьора на сцената и можеш да усетиш неговата харизма, превъплъщение и прочие.

В последно време, както вече споменах, повечето неща, на които хода, са разочарование. И въпреки това не би ме отказало да посещават театрални постановки. Защо ли? Защото дори да съм бил на 100 ужасни представления, ако има едно, което да ме е разтърсило от главата до петите, ще си заслужава. Не всяко представление може да допадне на абсолютно всеки човек от публиката. И аз съм наясно, че трябва да подбирам постановките, на които хода, малко по-внимателно може би.

Аз и моите приятели сме изключително големи фенове на една режисьорка, поставила „Дама пика“, „Вграждане“, „Последното изкушение“, Аз, Сезиф“, „Страх“ и много други. Постановките й са изключителни! Играта на актьорите е пленителна и всеки път след нейно представление излизам от театъра вдъхновен, окрилен, зашеметен… още не можещ да осмисля всяка една сцена, епизод и тема, заложени в самата постановка….

Обичам я! Наистина съм влюбен в творчеството й и ако мага ще я преследвам във всеки един град в България и по света, за да гледам нещата, които е направила!

Независимо на колко години сме станали, все в един момент ни се иска да прекараме забавна и безгрижна вечер в играене на нещо интересно. Преди имаше разнообразни настолни игри, които обаче не могат да стъпят и на малкия пръст на някои днешни, които мога съвсем спокойно да провъзглася като произведения на изкуството. Такава е играта Диксит.

Като цяло тази игра не представлява кой знае какво като игрално поле. Имаме пластмасови зайчета и картонена стълбичка, по която то се катери. Това, което прави играта толкова вълшебна са картите й, които са изрисувани с различни цветове и форми, а целта на играта е да се направи най-правилната асоциация с описанието на някой от хората, с които и срещу които играеш. И тъй като описанието, което започнах да правя на правилата сигурно стана твърде неразбираемо, ще започна от начало.

Всеки играч получава зайче на изходна позиция и 6 карти в ръката си, които не трябва да показва на останалите участници. Когато дойде вашият ред, избирате една от картите, които държите и казвате изречение, историйка или само една дума, според които останалите участници трябва да направят асоциация. Вие поставяте избраната от вас карта с лицето надолу върху масата и чакате всички останали участници в играта да изберат най-приближаващата се карта до вашето описание, която държат в ръцете си. Всички ги оставят на масата с лицето надолу, след което се разбъркват и се обръщат, така че да могат всички да ги видят добре. На базата на вашето описание всеки един прави предположение, коя в действителност е вашата карта. И ето тук идва тънкостта на играта. Идеята е да има хора, които са познали картата ви, но да има и такива, които не са я познали. Само така вие ще получите достатъчно точки ще скокнете нагоре по стълбичката. Ако всички са познали картата ви не получавате точки. Хората, чийто карти са получили предположение също се местят с толкова хода, колкото предположения са получили. А когато вашето зайче стигне до последното стъпало и е първо – печелите играта.

Звучи забавно, нали?

Независимо на колко години сме станали, все в един момент ни се иска да прекараме забавна и безгрижна вечер в играене на нещо интересно. Преди имаше разнообразни настолни игри, които обаче не могат да стъпят и на малкия пръст на някои днешни, които мога съвсем спокойно да провъзглася като произведения на изкуството. Такава е играта Диксит.

Като цяло тази игра не представлява кой знае какво като игрално поле. Имаме пластмасови зайчета и картонена стълбичка, по която то се катери. Това, което прави играта толкова вълшебна са картите й, които са изрисувани с различни цветове и форми, а целта на играта е да се направи най-правилната асоциация с описанието на някой от хората, с които и срещу които играеш. И тъй като описанието, което започнах да правя на правилата сигурно стана твърде неразбираемо, ще започна от начало.

Всеки играч получава зайче на изходна позиция и 6 карти в ръката си, които не трябва да показва на останалите участници. Когато дойде вашият ред, избирате една от картите, които държите и казвате изречение, историйка или само една дума, според които останалите участници трябва да направят асоциация. Вие поставяте избраната от вас карта с лицето надолу върху масата и чакате всички останали участници в играта да изберат най-приближаващата се карта до вашето описание, която държат в ръцете си. Всички ги оставят на масата с лицето надолу, след което се разбъркват и се обръщат, така че да могат всички да ги видят добре. На базата на вашето описание всеки един прави предположение, коя в действителност е вашата карта. И ето тук идва тънкостта на играта. Идеята е да има хора, които са познали картата ви, но да има и такива, които не са я познали. Само така вие ще получите достатъчно точки ще скокнете нагоре по стълбичката. Ако всички са познали картата ви не получавате точки. Хората, чийто карти са получили предположение също се местят с толкова хода, колкото предположения са получили. А когато вашето зайче стигне до последното стъпало и е първо – печелите играта.

Звучи забавно, нали?

Чували ли сте за милениалите? Това са хората, родени между 1981 и 1996 година или иначе казано – хората в активна потребителска възраст, които обаче не са особено предприемчиви. Милениалите са наречени още – Поколението У или „хилядолетниците“. Американски социолог дава наименование на това поколение – „Поколението Питър Пан“. Хората, родени между 80-те и 90-те години, които имат обща черта – отказват да пораснат, да поемат риск и бъдат част от света на възрастните. Хората, родени в този период, са креативни, отворени към новите технологии и притежават чувство за загриженост към околната среда.

Често за Питър Пановците се използват сравнения като „Нарциси“, погълнати от „селфи културата“. Те притежават свръх увереност като механизъм за справяне с големите промени. Това е поколението, което понася последиците от голяма финансова криза. Въпреки това, бива упреквано, че живее дълго време с родителите си. Част от причините за това са, че „хилядолетниците“ навлязоха в света на възрастните в тежък период по време на най-голямата криза след Голямата депресия. Последиците от този период се отразяват върху способността им да си закупят собствено жилище, дори и да плащат наем или високите студентски заеми.

Да, може би е вярно, че поколението У са по-пристрастени и ангажирани с новите технологии, но те не пазят знанията единствено за себе си. Те разпространяват наученото и запознават повече хора със социалните мрежи. Те имат знанията, инструментите и желанието, сами да се справят с трудностите и да бъдат самостоятелни и независими хора.

Чували ли сте за милениалите? Това са хората, родени между 1981 и 1996 година или иначе казано – хората в активна потребителска възраст, които обаче не са особено предприемчиви. Милениалите са наречени още – Поколението У или „хилядолетниците“. Американски социолог дава наименование на това поколение – „Поколението Питър Пан“. Хората, родени между 80-те и 90-те години, които имат обща черта – отказват да пораснат, да поемат риск и бъдат част от света на възрастните. Хората, родени в този период, са креативни, отворени към новите технологии и притежават чувство за загриженост към околната среда.

Често за Питър Пановците се използват сравнения като „Нарциси“, погълнати от „селфи културата“. Те притежават свръх увереност като механизъм за справяне с големите промени. Това е поколението, което понася последиците от голяма финансова криза. Въпреки това, бива упреквано, че живее дълго време с родителите си. Част от причините за това са, че „хилядолетниците“ навлязоха в света на възрастните в тежък период по време на най-голямата криза след Голямата депресия. Последиците от този период се отразяват върху способността им да си закупят собствено жилище, дори и да плащат наем или високите студентски заеми.

Да, може би е вярно, че поколението У са по-пристрастени и ангажирани с новите технологии, но те не пазят знанията единствено за себе си. Те разпространяват наученото и запознават повече хора със социалните мрежи. Те имат знанията, инструментите и желанието, сами да се справят с трудностите и да бъдат самостоятелни и независими хора.

Как би изглеждал идеалният град за живеене? Представата за „идеалното място“ е много субективна. Някой предпочитат технологичните градове, в които не им се налага да комуникират с административен персонал и т.н. Може би таксита без шофьори, които се движат по предварително зададен маршрут. Табла навсякъде из града, които работят на принципа на таблети и показват карта и разстояния до желани дестинации. Магазини без продавачи на самообслужване, разплащания единствено с карти и движение на суми по сметки.

За други идеалният град за живеене е град, почти погълнат от природата. Без автомобили, компютри, дори и без пари. Природата да доминира и да няма допълнително усложняване на взаимоотношенията между хората. Къщите да не са високи, а по-скоро еднофамилни, да няма големи магазини и високи постройки и да не е прекалено пренаселено.

Според последни проучвания идеалния град се състои от обединение на отделни характеристики на няколко мегаполиса. Перфектното място за живеене би имал технологиите на град Сеул, начинът на живот на Денвър, градините на Сингапур, архитектурата на Париж, силициевият бряг в Лос Анджелис и брегът на Мелбърн. По това описания мечтания град е смесица между напреднали технологии, красива архитектура и запазване близостта с природата и грижата за нея.

Идеалният град е субективно понятие. Много важно условие е градът да бъде по-социално ориентиран и хората, които живеят там да се чувстват спокойни, защитени и щастливи. Няма смисъл от хилядите изисквания, защото хората са различни и се интересуват от различни неща. Един модерен човек, който е почти неразделен от компютъра или телефона си няма да оцени една красиво поддържана градинка, защото може дори да не я забележи. Друг пример е един човек, който живее природосъобразно и не може да борави с новите технологии. Странно звучи, но не е невъзможно. Този човек няма да оцени технологичния град, дори ако това улеснява до голяма степен живота му.

Където и да се намираме е важно сами да направим или да възприемем мястото, на което живеем като перфектно. Ако сами не се погрижим за собственото си щастие не може да очакваме, че това ща го направи някой друг. Няма значение от географското място или локалния ред, възприет в дадения град/село. Важно е да сме щастливи в собствените си домове.

Как би изглеждал идеалният град за живеене? Представата за „идеалното място“ е много субективна. Някой предпочитат технологичните градове, в които не им се налага да комуникират с административен персонал и т.н. Може би таксита без шофьори, които се движат по предварително зададен маршрут. Табла навсякъде из града, които работят на принципа на таблети и показват карта и разстояния до желани дестинации. Магазини без продавачи на самообслужване, разплащания единствено с карти и движение на суми по сметки.

За други идеалният град за живеене е град, почти погълнат от природата. Без автомобили, компютри, дори и без пари. Природата да доминира и да няма допълнително усложняване на взаимоотношенията между хората. Къщите да не са високи, а по-скоро еднофамилни, да няма големи магазини и високи постройки и да не е прекалено пренаселено.

Според последни проучвания идеалния град се състои от обединение на отделни характеристики на няколко мегаполиса. Перфектното място за живеене би имал технологиите на град Сеул, начинът на живот на Денвър, градините на Сингапур, архитектурата на Париж, силициевият бряг в Лос Анджелис и брегът на Мелбърн. По това описания мечтания град е смесица между напреднали технологии, красива архитектура и запазване близостта с природата и грижата за нея.

Идеалният град е субективно понятие. Много важно условие е градът да бъде по-социално ориентиран и хората, които живеят там да се чувстват спокойни, защитени и щастливи. Няма смисъл от хилядите изисквания, защото хората са различни и се интересуват от различни неща. Един модерен човек, който е почти неразделен от компютъра или телефона си няма да оцени една красиво поддържана градинка, защото може дори да не я забележи. Друг пример е един човек, който живее природосъобразно и не може да борави с новите технологии. Странно звучи, но не е невъзможно. Този човек няма да оцени технологичния град, дори ако това улеснява до голяма степен живота му.

Където и да се намираме е важно сами да направим или да възприемем мястото, на което живеем като перфектно. Ако сами не се погрижим за собственото си щастие не може да очакваме, че това ща го направи някой друг. Няма значение от географското място или локалния ред, възприет в дадения град/село. Важно е да сме щастливи в собствените си домове.

Наскоро нашумя случаят на една българска крава, която може да бъде осъдена на смърт заради прекосяване на границата на Европейския съюз (ЕС) и по този начин нарушава редица правила. Докато кравата била на паша отива в Сърбия, която не членува в Съюза. За това жестоко престъпление настъпиха оживени дискусии в Страсбург и Брюксел. Случаят е отразен в редица медии, дори и в Индия, където кравата се счита за свещено животно. Докато се вземе решение за съдбата на животното (бежанец), то ще се помещава в изолатор в Копиловци и ще бъде подробно изследвано.

Вторият случай – еднополовите бракове. При тях се появява следният казус: Страните, членки на ЕС са длъжни и не могат да възпрепятстват свободното пребиваване на граждани, които не са от държава, член на ЕС, но са женени/омъжени за европейски граждани от същия пол. Дори и в съответната държава да не е разрешила еднополовите бракове, тя не може да ограничи това човешко право (правото на пребиваване).

И сега да направим сравнение между двата случая – в първата история героя е животно – крава, докато във втората – хора. И при двете става въпрос за пребиваване и премествана от страна, членка на ЕС, в друга, която не е или обратното. При първия случай се вземат по-крайни мерки – възможност за умъртвяване на животното, докато с втория случай се постъпва доста по-либерално. Все пак става дума за човешко право, а не за право на живото. Да, трябва да има закони, които да се спазват, но всичко трябва да се премисли добре, преди да се предприемат каквито и да било действия.

Мъжете са си мъже на каквато и възраст да са. Не сте ли чували израза – Остави това, това са мъжки работи. Малките момченца още от малки се обиждат на – „Не се дръж като момиче“ или „не плачи като момиче, а бъди мъж“. Мъжете не плачат. Те трябва да излъчват сила и непоколебимост. От малки момчетата си играят с „мъжки“ играчки като – пистолети, войници, строят къщи, преобличат се като полицаи и пожарникари. Това не се променя с времето. Просто играчките им променят цената си. Навлизайки в пубертета момчетата показват, че харесват дадено момиче като дърпат косата й, поставят я в неудобни ситуации или я обиждат демонстративно (като всъщност нямат намерение да я обидят наистина, а просто да привлекат внимание). Това не е сцена от някой филм, а част от нашия живот. Когато мъжете изберат жената на живота си, оженят се за нея, те и тогава не са пораснали. Продължават да си намират хиляди начини, с които да се закачат със съпругата си, дотолкова че тя да каже – „Не се дръж като дете, вече си голям“. С децата си мъжете се държат като с равни (или поне докато са бебета още). Играят си с тях, гонят се. В повечето случай те са „доброто ченге“ вкъщи. Майката е тази, която изисква, която е строга и на която са сърдити понякога децата. А бащите…с тях е весело. Те позволяват на децата си неща, които по принцип са им забранени, подхвърлят ги и ги хранят с всякакви вкусни и не толкова полезни неща.

Мъжете също си имат играчки. Те са заменили количките с коли. Захласват се по скъпи часовници, всевъзможни спортове и хобита, които изискват време и пари. И те им ги отделят. Винаги намират време за хобито.

Лошо ли е да останеш малък и да носиш детското в себе си. Не, разбира се. Важното е да знаеш, че дори да се чувстваш млад, всяка възраст си има предимства и отговорности. Бъди дете въпреки всичко и всички, но разсъждавай като възрастен, защото безгрижното детство отминава много много бързо.

На колко години си? На 5, на 15, на 50? Има ли значение? В тълковните речници възрастта е брой на години от раждането до друг период или период от живота. Каква е разликата да кажем между човек, който е на 25 и човек на 27 години. Най-вероятно различни съдби и т.н. А ако сравним един човек в две различни последователни години. Разликата може би ще е в нещата, които са му се случили. С промяна във възрастта се променя и натрупаният опит, нещата, през които е преминал даденият човек. Живеем в динамична среда, в която няма вечни неща. Човек просто се адаптира към промените и свиква с тях.

Вероятно ще кажете, че възрастта има значение. Най-малко, важно е дали човек е пълнолетен или не. Пълнолетието в различните държави се придобива на различна възраст. То дава известни предимства, които преди това са били забранени. Пълнолетният човек носи пълна отговорност за действията си. Тогава трябва ли да делим възрастта на два периода – преди пълнолетие и след пълнолетие?

Няма ограничения и шаблони. Прекалено смешни са оправданията – Той е още малък и не може и не разбира или Прекалено съм възрастен вече, моето време е отминало. Никой не знае на какво е способен, докато не пробва. Възрастта не е и не може да бъде оправдание за нашите страхове и лични ограничения.

На всеки един човек в живота му поне веднъж му се налага да изтегли някакъв вид кредит. Може би е признак на зрялост, както го наричаше един мой приятел, а може би колкото повече порастваме, толкова повече отговорности започваме да имаме, а те неизбежно са свързани и с разходи. И ето, че в един конкретен момент ми се наложи да направя много повече разходи, отколкото можех да си позволя. Тогава взех решението да се възползвам от услугите на онлайн бързите кредити от CrediNet.

Избрах този продукт, защото представлява изцяло онлайн услуга, без да е необходимо да ходя в офиси на компанията и да си губя времето в пътуване, чакане по опашки или бюрокрация. И все пак предпочетох да се възползвам от онлайн продукт, защото се намираме в 21-ви век и щом можем да пазаруваме облекло, техника и какво ли още не, то и подобен тип услуги би трябвало да бъдат достъпни по този начин. Ето защо търсех специално онлайн бърз кредит.

Впечатлих се от опростената процедура, която са разработили и използват, за кандидатстване и подписване на договора. На практика се използва интернет страницата на CrediNet, където се попълва форма за кандидатстване. Тя може да бъде попълнена по всяко време на денонощието, но бива разгледана в рамките на работното време на компанията. Когато ми одобриха молбата получих на електронната си поща имейл, който съдържаше договора и линк за подписване. За да подпиша договора получих код като кратко съобщение на телефона си, който трябваше да въведа в линка заедно с ЕГН-то си. По този начин договорът ми се смяташе за подписан и можех да получа заявените от мен средства по избраният от мен начин. А възможностите са в офис на MicroCredit, в обект на EasyPay или по банков път.

Продуктът предлага и безлихвено връщане в рамките на 30 дни при заплащане на административна такса. За да кандидатствам за бърз заем онлайн не беше необходимо да търся поръчители или да обезпечавам кредита си, а връщането се осъществява на равни месечни вноски отново в един от 70 офиси на MicroCredit в цялата страна, в обект на EasyPay или по банков път.

Друга положителна страна на това, че можеш да кандидатстваш и да получиш бърз кредит онлайн е, че в удобството на дома си, можеш да си направиш проучването на спокойствие и да избереш най-правилния продукт за себе си. А аз избрах CrediNet защото е продукт на MicroCredit, която е регистрирана небанкова финансова институция, оперираща на българския пазар от 2012-а година. Те е една от първите подобни институции в България, която успешно успява да осъществи частна емисия корпоративни облигации на общ размер от 3 млн. лева и е член на Българската асоциация за потребителско кредитиране (БАПК), в която членуват най-големите небанкови финансови институции, които предоставят потребителско кредитиране на българския пазар.

В далечната вече 1943-а година американският психолог Ейбрахам Маслоу публикува за първи път своята теория за йерархията на потребностите, която по-късно става популярна като пирамидата на потребностите на Маслоу. В основата на своята теория американският философ поставя тезата, че хората сме „искащи същества“, които на всеки един етап от живота си, в зависимост от състоянието, което се намираме, искаме все повече и повече неща за себе си.

На най-ниското ниво на пирамидата са поставени физиологическите потребности – храна, вода, подслон, необходимост от почивка, както и сексуалните нужди. Тези човешки потребности са базисни и са задължителни за всяко едно човешко същество. При липсата на някое от тях, говорим за сериозен проблем, който изисква понякога и външна намеса.

На следващото ниво в пирамидата е необходимостта от сигурност. На това ниво трябва да бъдат задоволени потребностите на хората от физическа и психическа защита и неща, които му дават увереност – надеждна работа, с достатъчно висока заплата, различи видове осигуровки – за пенсия, за здраве, а може би и допълнителни рискове, които предлага работодателя; добри работни условия. Когато са осигурени тези потребности, човешкия индивид изпитва сигурност за своето бъдеще. На чисто психологическо ниво хората се страхуват от неизвестното, а бъдещето ни е винаги неизвестно. Ето потребността да се подсигурим за бъдещето (пенсионната система) и дава сигурност, че когато дойде време ще сме осигурени.

Третото ниво в пирамидата на потребностите на Маслоу е запазено за потребността от обвързване. В тази група влизат приятелството, любовта, семейството, участието в група или членството в определени организации. Човекът е социално животно и поради тази причини има необходимост от това да се самоопределя с определена група. По този начин се чувства значим за нечие друго човешко същество, което и е заложено в природните ни инстинкти за възпроизводство.

Следващото стъпало в пирамидата е необходимостта от уважение. На това ниво се включва самоуважението, благодарение на което човек се чувства личност, която е значима са себе си и останалите. Също така на това ниво се включват увереността, статусът и постиженията на индивида, които биха провокирали уважение у останалите представители.

На последното стъпало от пирамидата Маслоу е поставил потребността от самореализация. На това ниво, човешкото същество вече е стигнало да необходимостта да получи възможност да покаже и развие своя пълен потенциал.

Когато в една организация са отнети част от по-горните нива на потребност на работниците и служителите, то следва те да бъдат не достатъчно удовлетворени от живота, който водят и да поискат да направят промяна, за да получат това, което смятат, че им се полага.

В далечната вече 1943-а година американският психолог Ейбрахам Маслоу публикува за първи път своята теория за йерархията на потребностите, която по-късно става популярна като пирамидата на потребностите на Маслоу. В основата на своята теория американският философ поставя тезата, че хората сме „искащи същества“, които на всеки един етап от живота си, в зависимост от състоянието, което се намираме, искаме все повече и повече неща за себе си.

На най-ниското ниво на пирамидата са поставени физиологическите потребности – храна, вода, подслон, необходимост от почивка, както и сексуалните нужди. Тези човешки потребности са базисни и са задължителни за всяко едно човешко същество. При липсата на някое от тях, говорим за сериозен проблем, който изисква понякога и външна намеса.

На следващото ниво в пирамидата е необходимостта от сигурност. На това ниво трябва да бъдат задоволени потребностите на хората от физическа и психическа защита и неща, които му дават увереност – надеждна работа, с достатъчно висока заплата, различи видове осигуровки – за пенсия, за здраве, а може би и допълнителни рискове, които предлага работодателя; добри работни условия. Когато са осигурени тези потребности, човешкия индивид изпитва сигурност за своето бъдеще. На чисто психологическо ниво хората се страхуват от неизвестното, а бъдещето ни е винаги неизвестно. Ето потребността да се подсигурим за бъдещето (пенсионната система) и дава сигурност, че когато дойде време ще сме осигурени.

Третото ниво в пирамидата на потребностите на Маслоу е запазено за потребността от обвързване. В тази група влизат приятелството, любовта, семейството, участието в група или членството в определени организации. Човекът е социално животно и поради тази причини има необходимост от това да се самоопределя с определена група. По този начин се чувства значим за нечие друго човешко същество, което и е заложено в природните ни инстинкти за възпроизводство.

Следващото стъпало в пирамидата е необходимостта от уважение. На това ниво се включва самоуважението, благодарение на което човек се чувства личност, която е значима са себе си и останалите. Също така на това ниво се включват увереността, статусът и постиженията на индивида, които биха провокирали уважение у останалите представители.

На последното стъпало от пирамидата Маслоу е поставил потребността от самореализация. На това ниво, човешкото същество вече е стигнало да необходимостта да получи възможност да покаже и развие своя пълен потенциал.

Когато в една организация са отнети част от по-горните нива на потребност на работниците и служителите, то следва те да бъдат не достатъчно удовлетворени от живота, който водят и да поискат да направят промяна, за да получат това, което смятат, че им се полага.

Има много хора, които по една или друга причина се отказват да пробват нови неща. Намират си всякакви оправдания, кои от кои по-логични за тях самите, но за повечето хора – напълно нерелевантни. Типичен пример за това е боравенето с нови технологии. По-възрастното поколение започва да се оправдава именно с натрупаните години, липсата на база, която е основа за техните познания, тъй като не се били родили в това време, както младите и много подобни изказвания.

Но истината е, че всичко е до желание. За някои хора това, което на пръв поглед се струва сложно, е само предизвикателство, за да го направят просто за ума си. За други – е повод да се откажат възможно най-бързо от това да правят каквито и да било усилия, за да го разберат.

Примера, който ще ви дам е от моето лично семейство. Естествено, хората върху които имам най-пряко наблюдение. Баба ми, която е на 82 години притежава смартфон, с който е много добра приятелка. Жената е пенсионер от много години, дядо ми почина преди няколко, а поради навик или някакъв вид инат, тя не желае да се премести при майка ми, за да са заедно. Така, тази сладка, любима моя жена, живее съвсем сама, с телевизора и телефона си.

Тази жена нарича телефона си своя играчка, която обаче й служи изключително добре. Сама успява да си отвори канали за видеосподеляне, да си намери плетките, които я интересуват и да си ги пуска и спира, така че да може да изпробва сама това, което вижда на видеото.

А има хора, които са на много по-малка възраст от нея и не желаят да направят елементарно усилие, за да придобият някакво ново знание. И всеки път когато пред мен се изправи нещо сложно, което в първия момент ми се вижда невъзможно да усвоя като знание или умение, се сещам за баба ми, която на тази възраст се справя с технологиите по-добре от много хора.

Случаят, за който ще ви разкажа, беше повече от неприятен за мен, тъй като ми се наложи да изплащам чужд кредит, но благодарение на човечното отношение на служителите на колекторската агенция ЕОС Матрикс, успях да разсроча плащането и да се справя със задължението.

Човек не може да избира роднините си, но трябва да може да следва и своя личен интерес, още повече когато ги познава добре и знае, че не са особено сериозни и отговорни хора. И така, един мой братовчед, с когото сме израснали заедно и съответно се познаваме доста добре, ме помоли да му стана поръчител за заем, който му трябваше, за да може да си купи бус. Това превозно средство му беше много необходимо, защото искаше да стартира бизнес с транспортни услуги за пренасяне на мебели и други вещи.

Казах си, че все пак парите наистина му трябват, за да започне начинанието си и въпреки че знам, че не е особено сериозен, ми е близък роднина и ще му помогна. Изтегли той кредита, станах аз поръчител на сумата и започна да прави първи стъпки, за да си намери клиенти и да започне да изкарва пари от това. Разбира се, това не му беше основният доход и реши, че няма да регистрира фирма, предвид че има само един бус, а ще разчита на групи във Фейсбук и помощта на приятели, за да набере клиенти. Е да, ама не му се получи. Не всеки има нужда от подобен тип услуга, а и да му се наложи, ще е еднократно. Отделно, такива фирми под път и над път…

Мина известно време, в което не се бях виждал с него, а и не се бяхме и чували, докато не ми се обадиха от колекторската фирма ЕОС Матрикс, които ми обясниха, че кредитът, по който съм поръчител, е станал изискуем и понеже не могат да открият кредитоискателя, са длъжни да потърсят сумата от мен.

Стана ми зле. Знаех, че братовчед ми е несериозен, но не знам защо си мислех, че точно мен няма да ме прецака и да ме натовари със собственото си задължение. Започнах да звъня на телефона му, който даваше, че е изключен. Реших да говоря с леля ми, която съвсем спокойно ми обясни, че е заминал за Испания да работи там. Побеснях, но нямах и много време да се ядосвам, защото имах срок и трябваше спешно да се справям със задължението му тук.

Свързах се отново със служителката от ЕОС Матрикс, на която в яда си обясних цялата ситуация (обикновено не се отпускам така пред непознати хора да си разказвам проблемите). А тя за мое най-голямо учудване се оказа изключително любезна и разбрана. Обясни ми какви са ми възможностите за изплащането на кредита, като аз избрах най-удачния за мен и така се справих с това неприятно задължение, което не беше дори мое.

А урокът след тази ситуация беше, че особено като познавате човека, който ви иска подобна услуга, трябва да можете да отказвате и да не се чувствате виновни за това, защото има голяма вероятност след това вие да сте потърпевши.

През последните години ходенето на фитнес стана повече от популярно. С и то не само ходенето на фитнес еми и взимането на всякакви добавки, протеини и препарати, с които ще се постигнат бързи резултати. От една страна посещаването на фитнес залите е много хубаво, особено през зимните месеци, когато възможностите за разнообразен спорт са твърде малко, но от друга вманиячаването и прекаляването с някакви препарати, защото е модерно и бързо никога не ми е допадало особено. Да, осъзнавам, че всеки има правото да си прави с тялото си каквото поиска, но да се популяризира подобен стил на живот, като особено здравословен, според мен не е никак коректно.

За мен фитнесът никога не е представлявал особен интерес. При първата възможност да заменя ходенето на фитнес с нещо по-интересно или спорт на открито, това се е случвало. Още повече, че той по никакъв начин не развива мисленето. Ако ходите на танци, волейбол, скуош, тенис. Това са спортове, които развиват изключително много двигателната култура, освен това се запомнят хореографии или се мислят някакви комбинации и стратегии за успех и победа в играта, което значително повишава коефициента на полезно действие на мозъка ви, след практикуването на един такъв спорт.

Разбира се, както казах и преди това си е въпрос на личен избор, но за хората, които държат да развиват мозъка си дори и чрез спорт, им препоръчвам да не ходят на фитнес. Изберете си спорт, който ви харесва да практикувате, изморява ви достатъчно, тренира по-голямата част от тялото ви и най-вече – ви доставя удоволствие. Защото ако не го прави, никога няма да успеете да бъдете постоянни в практикуването му… А в такъв случай каква е ползата от него, нали?

Едва ли има човек на тази планета, който да не слуша музика. Аз лично не познавам такива. Но всъщност познавам страшно малко души, които да разбират музиката като цялостен артистичен продукт. Една огромна част от хората, които слушат музика я възприемат на чисто емоционално ниво. И в това няма нищо лошо, тъй като което и да било изкуство, целта му е да провокира емоция…, но не само това. Музиката, също като съвременното изкуство, киното, театърът и др. разглежда и „разсъждава“ върху определени теми от живота. Дали това ще бъде любовта, войната, социалното отчуждаване или някоя по-дълбока черта, присъща за човечеството, изборът е на автора, а това дали ще бъде разбрано или интерпретирано от хората и по какъв начин е смисълът на правене на изкуство.

Музиката на практика е едно много комплексно изкуство, което има изразните средства да влияе на много нива. Емоционално, посредством текстовете и музикалните неми, фрази и изграждане на мелодията. Но също така мелодията може да изразява много други неща. Това е истинското майсторство на композиторите и музикантите, защото те на практика рисуват цялостни картини само и единствено с тоновете на музикалните инструменти. Поставят теми, замислят, разказват истории, рисуват цяла една съдба.

Горещите летни месеци не предложиха много приятни изживявания, но с настъпването на септември месец всички сякаш по команда се завърнаха по градовете и се върнаха към нормалното си ежедневие. Опустелите през лятото градове сякаш магически се съживиха, а всеки един културен фестивал и събития започнаха да показват новите си издания. Сякаш всичко започва да жужи отново, с по-силна енергия, заредена от летните месеци. Всичко изглежда по-цветно, по-усмихнато, по-изпълнено с живот.

Харесвам точно този момент, когато всеки се завръща от лятната си почивка, но времето е все още така прекрасно, за да можеш да се разходиш и да се насладиш на галещото слънце, което вече не те изгаря с онази жестокост, а просто те милва нежно и ти създава настроение.

Този период от годината винаги ми е напомнял за училище. Онези 12 години, в които много от нас все още мечтаят да се върнат и отново да прекарват същото време с приятелите си и да се забавляват. Обикновено в това време на годината се изпълва с носталгия, но и с много приятни спомени.

„Съживяването“ на живота в града сега възприемам малко като започването на учебната година. Цяло лято си използвал всяка една минутка свободно време, за да отидеш на възможно най-много места, а септември вече си се прибрал в града, в който живееш и имаш възможност да се видиш с приятелите си и да им разкаеш за своите преживявания и да чуеш за техните.

Прекрасно време, на което трябва да се наслаждаваме пълноценно!