Петър Стоилов

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Днес продължавам разказа си за култовите банди от миналото с „Доорс”. „Доорс” е американска група, създадена през 1965 г. В средата на 60-те Джим Морисън, фронтмен на групата, учи киноизкуство в университета в Лос Анджелис. Там той среща Рей Манзарек, клавишни инструменти, който остава удивен от стиховете, които пише Морисън, и от дума на дума решават да съберат група и да спечелят милиони долари. Скоро към тях се присъединяват барабанистът Джон Денсмор и китаристът Роби Кригер и така на бял свят се появява една от легендарните банди на 60-те. В началото на 1967 г. се появява и първият им албум “The Doors”, няколко години по-късно определен като най-впечатляващият дебют в историята на рока. И това не е случайно – песните от албума много точно се вписват в бунтарските настроения на тези години. Още в този албум отчетливо се откроява оригиналният маниер на групата и безспорно хрипливият и изразителен вокал на Джим Морисън. Привлекателната външност на Морисън, изключителните текстове, които пише, както и импулсивното му поведение на сцената прави от „Доорс” една от най-забележителните групи в пъстрото море от групи, което бушува в Америка в края на 60-те години. Следващият им албум “Strange Days” e своеобразно продължение на първия, но е с малко по-лирично звучене. От този алмум е и една от най-популярните песни на групата, която и днес звучи често – “People Are Strange”. Популярността обаче явно не понася на Морисън, превърнал се в кумир за цяло едно поколение, и той подобно на Дейвид Байрън от “Юрая Хийп” започва системни злоупотреби с алкохол, които скоро се превръщат в проблем за цялата група. Краят е предизвестен – през 1971 г. Морисън е намерен мъртъв в хотелската си стая в Париж. Останала без основната си фигура, две години по-късно групата прекратява съществуването си. За да продължи легендата „The Doors”.

Днес пак обръщам поглед към една от най-великите банди на всички времена “Юрая Хийп”. И ще ви представя вокалиста на така наречения класически състав на групата – Дейвид Байрън, станал легенда не само заради великолепния си глас, магнетично излъчване и уникално поведение на сцената, но и заради ранната си смърт. Както споменах в предния си материал, през 1976 година Джон Лоутън сменя в състава на групата изгонения заради системни злоупотреби с алкохол и наркотици Дейвид Байрън – любимец на публиката дотолкова, че отначалото феновете на групата напълно отхвърлят новия вокалист. Години по-късно феновете ще кажат: толкова обичахме Дейвид Байрън, че не забелязахме колко вълшебен глас има Лоутън. Дейвид Байрън започва музикалната си кариера в група STALKERS, която през 1968 година се преобразува в „Юрая Хийп” и е неин вокалист в най-силния й период – от 1968 до 1976 г. Въпреки многобройните критики към групата по онова време, тя става една от водещите хардрок и хеви метъл групи през 70-те години в голяма степен и заради мощните вокални изпълнения на Байрън. Той изпява и едни от знаковите за групата парчета: “July Morning”, “Sweet Lorraine”, “Sunrise”, “Easy Livin”, “Stealin”. Въпреки изключителния си талант, харизматично присъствие на сцената и невероятната любов на публиката, през 1976 г. Дейвид е отстранен от групата заради нарастващите му проблеми с алкохола и наркотиците. По-късно прави опити за солова карира, но не особено успешни. През 1985 година умира от сърдечен удар преждевременно. След напускането му на “Юрая Хийп” през 1976 година легендарният клавир на групата Кен Хенсли казва, че това ще е глътка свеж въздух. Години по-късно обаче Хенсли признава, че с напускането на Дейвид Байрън си е отишла и магията на „Юрая Хийп”.

Преди дни добър приятел, който добре познава музикалния ми вкус, ме поздрави във фейсбук с един от хитовете на “Юрая Хийп” – “Sympathy” – от времето, когато вокалист на групата е неповторимият Джон Лоутън. Което ме подсети, че е време да ви разкажа за този уникален певец, още повече, че в последните години доста голяма част от живота му преминава в България, даже тук снима и първата си роля в киното – в български филм “Love net”. Джон Лоутън е вокалист на една от водещите в света рок банди “Юрая Хийп” в периода от 1977 до 1979 г. Историята разказва, че през 1977 година легендарният вокал на групата Дейвид Байрон е изгонен заради постоянните си злоупотреби с алкохол и неадекватно поведение. Предложение да заемат мястото на Байрон е направено на повечето известни вокалисти по онова време, включително и на Дейвид Ковърдейл (Дийп Пърпъл), но за нов вокалист на групат е избран Джон Лоутън. И той става достойна зямяна на Байрон, макар че няма нищо общо с него. Уникалният му глас завладява публиката и до днес е разпознаваем от всички почитатели на хардрока, защото за толкова много години почти не се е променил. С групата Джон Лоутън записва три албума, най-успешният от които е Firefly (1977) – половината песни от този албум на практика прогърмяват в целия свят. След грандиозното концертно турне (Live In Europe) през 1979 г. Джон Лоутън напуска “Юрай Хийп”, заради личностен конфликт с пианиста на групата Кен Хенсли и започва самостоятелна кариера. В момента Джон Лоутън продължава самостоятелната си музикална кариера, понякога и в сътрудничество с Кен Хенсли. Нека чуем неповторимия му глас и хита от 1977-а “Sympathy”.

Здравейте, приятели на хубавата музика. Днешният ми материал ще бъде малко по-особен – води началото си от музиката, но всъщност е по-близо до киното. Като ценители на стойностната музика, сигурно на повечето от вас е известно името на Виле Вале и на групата, чийто вокалист е той –  група ХИМ – представители на така наречения любовен метъл, или love metal, каквото и да значи това. Не може да не сте чували и ремикса на една доста популярна в миналото песен, в изпълнение на същия този Виле Вале и на Натали Авелон – “Лятно вино”.  Многократно бях слушал тоя ремикс, но не знаех, че е правен като саундтрак към филм, който има известна връзка с музиката – става въпрос за немския филм “Дивият живот”. Мой приятел ми го препоръча, затова реших да го гледам. Филмът се оказа автобиографичен, правен по спомените на немската манекенка Уши Обермайер и разказва за дивите й младежки години по времето на хипи движението, за усуканите й връзки с вокалиста на “Ролинг Стоунс” Мик Джагър и с китариста на групата Кийт Ричардс. Знаете обаче, че автобиографичните книги и филми са интересни, когато животът на разказващия е достатъчно интересен или поне е разказан интересно. Във филма обаче не се е случило нито едно от двете – тривиален и с нищо неотличаващ се разказ за поколението, чийто девиз беше “Правете любов, а не война”. Липсва и силно послание. А може би послание по темата, което да звучи силно, вече е невъзможно след шедьовъра на Милош Форман “ Коса”. Затова ви предлагам да чуем най-ценното от “Дивият живот” – неговия саундтрак.

Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история  на конкурса,  няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на  качествен продукт.

Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история  на конкурса,  няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на  качествен продукт.

Ако не сте гледали филма “Танцьорка в мрака”, обезателно го гледайте. Там за първи път открих и харесах исландската певица Бьорк – първо като актриса и после като певица. Бьорк с право може да бъде наречена най-известната исландка – освен с ангелския си глас, Бьорг се прочу по целия свят и с екстравагантното си и различно облекло, нестандартното си поведение и необичайните си и често шокиращи праволинейното мислене клипове. Певицата често сравнява своята музика и своя глас с родината си, описвайки го като неповторим и абстрактен. И наистина гласът й е силен, плътен, идващ някъде много от дълбоко, като че ли от самите недра на исландската вулканична шир – даже и самата певица не може да обясни откъде. Странна е музиката на Бьорк, като нея самата, и понякога наистина трябват усилия, за да слушаш песните й, но въпреки това в музиката на Бьорк е изпълнена с невероятна красота, музика, която те въздига до небесата. И един глас, който няма аналог нито в класическата, нито в популярната музика, глас, който не може да бъде сбъркан. Още с първите тактове на песента вие разбирате, че това е Бьорк и никой друг. Кариерата на исландката започва много рано – едва 11-годишна, тя вече е звезда в родината си. Америка научава за Бьорк през 1987 година, когато тя пуска култовата песен BIRTDAY. А през 1992 година с дебютния си албум DEBUT тя завоюва и международна популярност. Музиката й веднага завладява както американските, така и европейските музикални клубове – текстовете за непрогледни тъмни гори, в които живеят малки странни същества водят музикалните ценители в един нов, непознат досега в музиката, приказен свят. Това е и една от основните достойнства на музиката на Бьорк – тя помага на хората на намерят дом за душите си. А това в изкуството винаги се е ценяло много високо.

Днешният ми материал ще носи едно малко по-различно настроение от досегашните, няма да е толкова информативен и конкретен, а по-скоро носталгичен. Имах идея да пиша за съвсем друго, но новината за смъртта на една от известните от близкото ни минало естрадни певици – Катя Филипова – ме накара да си сменя плановете. От една страна, защото смятам, че периодът на естрадата в българската музика създава едни наистина стойностни музикални образци, а от друга страна, защото мисля, че певците от това поколение, оставили сериозна следа в нашата музика, в последните години съвсем незаслужено бяха изпратени в пенсия и забравени. А малцината, които все още имат сили и ресурс да продължават да се изявяват, често биват кичени с обидни квалификации и призовавани да отстъпят доброволно мястото си на сцената на идващото младо музикално поколение. Музиката им от златните години на българската естрада и поп музика, с много малки изключения, не се пуска по радиата. Защо смятам за несправедливо едно такова отношение. Даже и да е отминала модата на тази музика, всеки човек, който разбира от изкуство, знае, че в изкуството всичко е натрупване и нищо никога не идва на празно място, то винаги надгражда над създаденото от предходниците. Така че тази музика е изиграла своята роля. Що се отнася до обвинението, че трябва да се дава път на младите. Път в изкуството и в живота не се дава, а се взема, също като занаят. Няма кой да ти отвори ниша на сцената и в сърцата на хората, ако не го сториш сам.
А сега предлагам да чуем една прекрасна песен на незабравимата Катя Филипова по стихове на големия ни поет Атанас Далчев и музика на Тончо Русев.

Днешният ми материал е посветен на една група, която от малко повече от година е в музикалната история. Група, която е илюстрация за това, как се създават съвременните музикални проекти и как понякога популярността е свързана повече с неща, нямащи нищо общо с музиката. Макар че дуетът, за който става въпрос днес, успя да направи немалко хитове, да продаде доста албуми и да направи наистина големи концерти из целия свят. Говорим за петнайсетгодишните тогава Лена Катина и Юлия Волкова, или с други думи дует “Тату”, чието начало е поставено в самия край на 90-те години от сценариста на рекламни клипове Иван Шаповалов и композитора Александър Войтински. Те избират за дуета гей имидж, който е инспириран от филма на шведския кинорежисьор Лукас Мудисон “Покажи ми любовта”, който разказва за любовта между две ученички. Следва и първият голям пробив – в началото на 2000-ата година излиза хитът им “Я сошла с ума”, който ги изстрелва на върха на руските музикални класации само за няколко дни и ги задържа там няколко месеца – нещо, което не е никак лесно в богата на музикални таланти и явления страна като Русия. През 2001 г. руската компания, която продуцира двете момичета, подписва договор с руския отдел на “Юниверсъл мюзик”, според който групата трябва да издаде три албума. През май същата година вече е факт и първият – “200 по встречной” и видеоклип на една от песните “Нас не догонят”. Този албум поставя истински рекорди по продажби – около 2 милиона официални и двойно повече пиратски копия само за първата година. Същата година групата реализира и над 150 концерта в различни страни, между които и България. През 2004 на бял свят идва и вторият им албум, който обаче не може да се похвали с успеха на първия, което води и до логичният край на отношенията с “Юниверсъл мюзик”. Започва и пътят в обратна на славата посока. Така през 2011 г. дамският дует обявява края на своето съществуване – не безследно обаче. Предлагам ви да чуем изпълнението на “Я сошла с ума” при гостуването им в “Шоуто на Слави”.

Днес ще ви запозная с един знаменит певец на шансони и същевременно поет, който над 40 години шества по световните сцени. Неговият удивителен нисък и дълбок, проникновен глас, който като че ли не пее, а просто нашепва, не може да се обърка с никой друг – това е гласът на Леонард Коен. Коен е роден през 1934 г. в Монреал в семейство на канадски евреи. Издава първата си стихосбирка още докато е студен, следват и други поетични опити, които му носят сериозна популярност. Към средата на 60-те години обаче Леонард Коен стига до извода, че писателството няма да може да му осигури нужната финансова стабилност, и решава да стане кънтри певец. Заминава за Ню Йорк, където се запознава с кънтри певицата Джуди Колинз, която включва в албума си от 1966 г. две негови песни, бързо станали знаменити – “Сузана” и “Рагтайм”. След малко повече от година се появява и първият му самостоятелен албум, вписващ се напълно в жанра на широко разпространения през тези години фолк рок. Съдържанието на този албум обаче е твърде необичайно – в по-голямата си част песни с елегично и тъжно настроение, дълбоки и проникновени, изключително лични. Текстовете са с необичаен поетически заряд, а мелодиите – красиви. След още една година се появява и вторият му албум „Песни от стаята”, който окончателно му утвърждава репутацията на интересен и необичаен поет, композитор и певец. Репутация, която той успява да поддържа през дългите си години творческа кариера и до ден-днешен. Текспописец, композитор и изпълнител на песните на 14 албума, автор на много книги, продадени в милионни тиражи по цял свят, филмов режисьор, последовател на дзен-будизма, Леонард Коен е една наистина интересна личност на музикалния небосклон, с чието творчество си струва да се запознаете. Предлагам да чуем едно негово изпълнение.

Харесвам старото българско кино, но какво е хубавото кино без качествена филмова музика. А една доста голяма част на музиката от старите български филми наистина можем да причислим към категорията музикална класика – през ония години това изкуство достигна височини, които трудно ще бъдат догонени в наши дни. Много от филмовите песни заживяха свой собствен живот извън филмите, за които са писани, и даже се радват на по-голямо творческо дълголетие от тях. Днес смятам да ви запозная с трима композитори, които, мисля, са най-талантливите създатели на филмова музика в България. На първо място в тази класация, при това съвсем неоспоримо, се нарежда Митко Щерев. С музиката, която написа за филма на Въло Радев “Осъдени души” и след това за “Адаптация”, той сe записа със златни букви в историята на българската филмова музика, макар това да е само една малка част от творчеството му за филми. Днес със сигурност има хора, които не са гледали филмите на Въло Радев, но едва ли има някой, който да не е чувал песента на Лили Иванова от филма “Осъдени души” “Кой ме смути със странен глас…” или пък песента от “Адаптация” “Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно..” На второ място в тази класация поставям Мария Нейкова и песента й от филма “Козият рог” “Двама”. Макар да са обвинявали Мария Нейкова, че е откраднала музикалните мотиви от грузинска песен, факт е, че песента “Двама” отдавна се е превърнала в музикална класика и самостойна, извън филма, единица. И на трето място в личната ми класация е Борис Димчев и песента му “Хора и улици” от филма “Момчето си отива”. А сега ви предлагам да чуем заедно песента от филма “Адаптация”

Днес ще ви запозная с един от любимите ми музиканти и композитори, изнасял нееднократно концерти в България през последните петнайсетина години. Става дума за сръбския музикант и композитор Горан Брегович. Той е доста популярен в страните от Източна Европа още от ранните си рокаджийски години, когато е част от сръбската група “Биело Дугме”. Истинската слава обаче го настига доста по-късно, когато вече е попреминал 40-те години, с музиката, която той написва за филма на Емир Кустурица “Аризонска мечта”. По всички световни радиостанции зазвучава песента на Брегович “In A Death Car” в изпълнение на бащата на пан рока Иги Поп и това е билетът на Брегович към световната слава. Днес той е един от най-значимите автори на филмова музика – след “Аризонска мечта” Кустурица му поверява и музиката за следващия си филмов проект “Ъндърграунд”, за филма “Кралица Марго” на френския режисьор Патрис Шеро Брегович пък създава една наистина величествена музикална творба с елементи на рок. Това, с което е най-известен обаче, не са нито филмовата му музика, нито студийните записи и албуми, а изпълненията на живо и гастролите по цял свят с популярния “Оркестър за сватби и погребения”. Уникални живи изпълнения на авторската му музика, която е блестяща смесица от балкански ритми и цигански мотиви, пъстър сбор от различни инструменти и уникалните гласове на мъжкия хор и народни певици. И, разбира се, както във всеки успешен световен проект, и в този има българска връзка – през различните години в музикалната трупа на Брегович преминават четири български народни певици, възпитанички на държавния ансамбъл “Филип Кутев” и никак няма да е пресилено твърдението, че техните уникални гласове и изпълнения имат немалка заслуга за неговия успех. Предлагам ви едно изпълнение на “Биело Дугме” от историческия им концерт през 2005 г. на стадиона в Сараево – и Горан Брегович е на сцената!

Днес ще ви запозная с още една изгряваща на световната музикална сцена звезда. Кимбра, Кимбра Джонсън. Родена и израснала в Нова Зеландия в лекарско семейство, което не помага, но и не пречи на Кимбра да се влюби в музиката. Още десетгодишна тя започва да пише песни, а малко по-късно баща й й подарява китара и тя започва с напътствията на учител да овладява инструмента. В пеенето обаче Кимбра няма учители, над вокалните си способности тя работи самостоятелно – явно много успешно, защото през 2004 година се явява на национален песенен конкурс в родината си и печели второ място. Победата й дава увереност в таланта й и тя започва упорито и целенасочено да работи върху него. Не закъснява и признанието – през 2007 година, когато певицата е само 17-годишна, сингълът й Simply on My Lips произвежда фурор. Музикалните продуценти не спят и Кимбра на минутата подписва договор с лейбъла Форум 5, базиран Мелбърн. Така младата певица се премества в Австралия и пристъпва към записите на своя дебютен студиен албум Vows. Албумът с продължителност почти час представя оригинален коктейл от музикални жанрове – ритъм енд блус, фънк, поп. Но всички тези направления не влизат в жанрово противоречие, а сякаш се допълват едно друго. Във всичките песни Кимбра демонстрира изключителни вокални данни – гласът й може да звучи чисто, но може и да премине в очарователен хрип. Първият й албум е безспорно попадение. Тя обаче все още не е широко известна сред меломаните. Но на младостта това й е хубавото – всички успехи са пред нея. Предлагам ви да чуем една песен от дебютния албум на младата новозеландска певица.

Здравейте, приятели! Днес продължаваме музикалното си пътешествие и от романтиката на френския шансон поемаме към палещото слънце и горещата кръв на Испания. Ще ви запозная с една доста популярна през последните десет години испанска група, която два пъти посети и България. Едва ли има някой, който може да си представи Испания без фламенкото – една от най-ярките прояви на духа на тази прекрасна страна. А съвременното фламенко е немислимо без група “Чамбао” и нейната вокалистка Мари. Групата започва своя творчески път в град Малага, на пропитата с музика земя на испанската провинция Андалусия. Четирима младежи – Мари (Мария дел Мар), братовчедите Дани и Еди, израснали в Колумбия, и холандският музикант Хенрик се срещат и решават да създадат музикалния колектив. Названието идва от само себе си. Както си стояли под навеса и си блъскали главите за оригинално име на групата, решили да я кръстят просто “Чамбао” – така в Андалусия наричат навеси или тенти, под които може да се скриеш от дъжда или от палещото слънце. Група “Чамбао” са характерни представители на новото поколение испанци, израснали под звуците на електронната и клубна музика, но здраво свързани и незабравящи родните музикални традиции. Музиката на “Чамбао” е една чаровна смесица от фламенко, ню ейдж, инструментал, електроника, но всичко е в мярка, нищо не идва излишно. Познавачите определят този стил като flamenco-chill и смятат групата за негови основатели. В състава на “Чамбао” за незаменима се смята вокалистката Мари, чийто глас буквално прониква в душите на хората. Нейни са й текстовете на песните – едновременно прости и дълбоки, съзвучни с нелекия й жизнен път.
А сега се насладете на докосващия душата глас на Мари!

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви запозная с една млада френска певица, която за по-малко от две години успя да покори сърцата на любителите на хубава музика в цяла Европа. Това представяне не е случайно – на 30 май ZAZ ще уважи и българските си фенове и ще изнесе концерт в зала 1 на НДК. Във Франция сравняват младата певица с легендата на френския шанснон Едит Пиаф и като че ли няма по-голямо признание и по-голям комплимент от това за френска певица. Към подобни сравнения насочват не само сходствата в тембъра на гласа на двете певици, но също така и задушевността на песните им. Впрочем това е и главното оръжие на ZAZ – откритостта и спонтанността на певицата и умението й да създава интимна и доверителна атмосфера още с първите тактове на песните си, които представляват сложна смесица от соул, джаз, френски шансон и елементи от циганска музика. Зад псевдонима ZAZ се крие 31-годишно френско момиче с рожденото име Изабел Джефруа, а зад грандиозния й успех – двайсет и пет годишен къртовски труд и труден път, често осеян с разочарования и поражения. За да се стигне до пролетта на 2010 година, когато никому неизвестната дотогава певица нахлува буквално като ураган в музикалния живот на Франция и на Европа с дебютния си албум. Става ясно, че на музикалната сцена се е появила нова поп звезда – щедрите оценки на критиката се оправдават, само за седмица дебютният албум на ZAZ застава начело в музикалните класации и става златен. А сега, в очакване на 30 май, ви предлагам клип към песента Je veux, с която певицата проби.

Днес ще ви запозная с една много любима моя певица, родена в африканската островна държава Кабо Верде, певица, която си отиде наскоро, но горчиво-сладостният й глас още гали – Сезария Евора. Наричаха я Босонагата дива заради традицията на Сезария Евора, даже и на най-лъскавите световни сцени, да излиза винаги боса – като символична почит и солидарност към бедността, в която са живели дълги години и все още продължават да живеят сънародниците й от родния остров Кабо Верде. Песните й носят тъжния привкус на нерадостната съдба на родината й – робството, бедността, културната изолация. На външен вид тя, даже и в младежките си години, не е приличала на ангел, запееше ли обаче, извисяваше ангелски глас. Божественият й глас,често сравняван с фино настроен музикален инструмент, както й интересният й стил на пеене – сложна смесица от португалското фадо, бразилската нова, традиционния репертоар на странстващи музиканти от Западна Африка и носталгичните песни на английските моряци – бързо я правят световна кралица на етническата музика. На родния й остров Кабо Верде тази сложна музикална смесица се нарича morna, което се превежда от португалски като плач (в английски вариант mourn означава оплакват, тъгуват). Класическата морна са португало-креолските балади за изгубената родина, отхвърлената любов, човешката мъка и страдание, неизменно в минорна тоналност. Морна много прилича на блус и затова успява да предаде в музика човешкото страдание – така певицата описва сложната смесица на музиката, която изпълнява на родното си креолско наречие – друго така и не овладява до края на живота си.