Петър Стоилов

Днешният ми материал ще носи едно малко по-различно настроение от досегашните, няма да е толкова информативен и конкретен, а по-скоро носталгичен. Имах идея да пиша за съвсем друго, но новината за смъртта на една от известните от близкото ни минало естрадни певици – Катя Филипова – ме накара да си сменя плановете. От една страна, защото смятам, че периодът на естрадата в българската музика създава едни наистина стойностни музикални образци, а от друга страна, защото мисля, че певците от това поколение, оставили сериозна следа в нашата музика, в последните години съвсем незаслужено бяха изпратени в пенсия и забравени. А малцината, които все още имат сили и ресурс да продължават да се изявяват, често биват кичени с обидни квалификации и призовавани да отстъпят доброволно мястото си на сцената на идващото младо музикално поколение. Музиката им от златните години на българската естрада и поп музика, с много малки изключения, не се пуска по радиата. Защо смятам за несправедливо едно такова отношение. Даже и да е отминала модата на тази музика, всеки човек, който разбира от изкуство, знае, че в изкуството всичко е натрупване и нищо никога не идва на празно място, то винаги надгражда над създаденото от предходниците. Така че тази музика е изиграла своята роля. Що се отнася до обвинението, че трябва да се дава път на младите. Път в изкуството и в живота не се дава, а се взема, също като занаят. Няма кой да ти отвори ниша на сцената и в сърцата на хората, ако не го сториш сам.
А сега предлагам да чуем една прекрасна песен на незабравимата Катя Филипова по стихове на големия ни поет Атанас Далчев и музика на Тончо Русев.

Днешният ми материал е посветен на една група, която от малко повече от година е в музикалната история. Група, която е илюстрация за това, как се създават съвременните музикални проекти и как понякога популярността е свързана повече с неща, нямащи нищо общо с музиката. Макар че дуетът, за който става въпрос днес, успя да направи немалко хитове, да продаде доста албуми и да направи наистина големи концерти из целия свят. Говорим за петнайсетгодишните тогава Лена Катина и Юлия Волкова, или с други думи дует “Тату”, чието начало е поставено в самия край на 90-те години от сценариста на рекламни клипове Иван Шаповалов и композитора Александър Войтински. Те избират за дуета гей имидж, който е инспириран от филма на шведския кинорежисьор Лукас Мудисон “Покажи ми любовта”, който разказва за любовта между две ученички. Следва и първият голям пробив – в началото на 2000-ата година излиза хитът им “Я сошла с ума”, който ги изстрелва на върха на руските музикални класации само за няколко дни и ги задържа там няколко месеца – нещо, което не е никак лесно в богата на музикални таланти и явления страна като Русия. През 2001 г. руската компания, която продуцира двете момичета, подписва договор с руския отдел на “Юниверсъл мюзик”, според който групата трябва да издаде три албума. През май същата година вече е факт и първият – “200 по встречной” и видеоклип на една от песните “Нас не догонят”. Този албум поставя истински рекорди по продажби – около 2 милиона официални и двойно повече пиратски копия само за първата година. Същата година групата реализира и над 150 концерта в различни страни, между които и България. През 2004 на бял свят идва и вторият им албум, който обаче не може да се похвали с успеха на първия, което води и до логичният край на отношенията с “Юниверсъл мюзик”. Започва и пътят в обратна на славата посока. Така през 2011 г. дамският дует обявява края на своето съществуване – не безследно обаче. Предлагам ви да чуем изпълнението на “Я сошла с ума” при гостуването им в “Шоуто на Слави”.

Днес ще ви запозная с един знаменит певец на шансони и същевременно поет, който над 40 години шества по световните сцени. Неговият удивителен нисък и дълбок, проникновен глас, който като че ли не пее, а просто нашепва, не може да се обърка с никой друг – това е гласът на Леонард Коен. Коен е роден през 1934 г. в Монреал в семейство на канадски евреи. Издава първата си стихосбирка още докато е студен, следват и други поетични опити, които му носят сериозна популярност. Към средата на 60-те години обаче Леонард Коен стига до извода, че писателството няма да може да му осигури нужната финансова стабилност, и решава да стане кънтри певец. Заминава за Ню Йорк, където се запознава с кънтри певицата Джуди Колинз, която включва в албума си от 1966 г. две негови песни, бързо станали знаменити – “Сузана” и “Рагтайм”. След малко повече от година се появява и първият му самостоятелен албум, вписващ се напълно в жанра на широко разпространения през тези години фолк рок. Съдържанието на този албум обаче е твърде необичайно – в по-голямата си част песни с елегично и тъжно настроение, дълбоки и проникновени, изключително лични. Текстовете са с необичаен поетически заряд, а мелодиите – красиви. След още една година се появява и вторият му албум „Песни от стаята”, който окончателно му утвърждава репутацията на интересен и необичаен поет, композитор и певец. Репутация, която той успява да поддържа през дългите си години творческа кариера и до ден-днешен. Текспописец, композитор и изпълнител на песните на 14 албума, автор на много книги, продадени в милионни тиражи по цял свят, филмов режисьор, последовател на дзен-будизма, Леонард Коен е една наистина интересна личност на музикалния небосклон, с чието творчество си струва да се запознаете. Предлагам да чуем едно негово изпълнение.

Харесвам старото българско кино, но какво е хубавото кино без качествена филмова музика. А една доста голяма част на музиката от старите български филми наистина можем да причислим към категорията музикална класика – през ония години това изкуство достигна височини, които трудно ще бъдат догонени в наши дни. Много от филмовите песни заживяха свой собствен живот извън филмите, за които са писани, и даже се радват на по-голямо творческо дълголетие от тях. Днес смятам да ви запозная с трима композитори, които, мисля, са най-талантливите създатели на филмова музика в България. На първо място в тази класация, при това съвсем неоспоримо, се нарежда Митко Щерев. С музиката, която написа за филма на Въло Радев “Осъдени души” и след това за “Адаптация”, той сe записа със златни букви в историята на българската филмова музика, макар това да е само една малка част от творчеството му за филми. Днес със сигурност има хора, които не са гледали филмите на Въло Радев, но едва ли има някой, който да не е чувал песента на Лили Иванова от филма “Осъдени души” “Кой ме смути със странен глас…” или пък песента от “Адаптация” “Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно..” На второ място в тази класация поставям Мария Нейкова и песента й от филма “Козият рог” “Двама”. Макар да са обвинявали Мария Нейкова, че е откраднала музикалните мотиви от грузинска песен, факт е, че песента “Двама” отдавна се е превърнала в музикална класика и самостойна, извън филма, единица. И на трето място в личната ми класация е Борис Димчев и песента му “Хора и улици” от филма “Момчето си отива”. А сега ви предлагам да чуем заедно песента от филма “Адаптация”

Днес ще ви запозная с един от любимите ми музиканти и композитори, изнасял нееднократно концерти в България през последните петнайсетина години. Става дума за сръбския музикант и композитор Горан Брегович. Той е доста популярен в страните от Източна Европа още от ранните си рокаджийски години, когато е част от сръбската група “Биело Дугме”. Истинската слава обаче го настига доста по-късно, когато вече е попреминал 40-те години, с музиката, която той написва за филма на Емир Кустурица “Аризонска мечта”. По всички световни радиостанции зазвучава песента на Брегович “In A Death Car” в изпълнение на бащата на пан рока Иги Поп и това е билетът на Брегович към световната слава. Днес той е един от най-значимите автори на филмова музика – след “Аризонска мечта” Кустурица му поверява и музиката за следващия си филмов проект “Ъндърграунд”, за филма “Кралица Марго” на френския режисьор Патрис Шеро Брегович пък създава една наистина величествена музикална творба с елементи на рок. Това, с което е най-известен обаче, не са нито филмовата му музика, нито студийните записи и албуми, а изпълненията на живо и гастролите по цял свят с популярния “Оркестър за сватби и погребения”. Уникални живи изпълнения на авторската му музика, която е блестяща смесица от балкански ритми и цигански мотиви, пъстър сбор от различни инструменти и уникалните гласове на мъжкия хор и народни певици. И, разбира се, както във всеки успешен световен проект, и в този има българска връзка – през различните години в музикалната трупа на Брегович преминават четири български народни певици, възпитанички на държавния ансамбъл “Филип Кутев” и никак няма да е пресилено твърдението, че техните уникални гласове и изпълнения имат немалка заслуга за неговия успех. Предлагам ви едно изпълнение на “Биело Дугме” от историческия им концерт през 2005 г. на стадиона в Сараево – и Горан Брегович е на сцената!

Днес ще ви запозная с още една изгряваща на световната музикална сцена звезда. Кимбра, Кимбра Джонсън. Родена и израснала в Нова Зеландия в лекарско семейство, което не помага, но и не пречи на Кимбра да се влюби в музиката. Още десетгодишна тя започва да пише песни, а малко по-късно баща й й подарява китара и тя започва с напътствията на учител да овладява инструмента. В пеенето обаче Кимбра няма учители, над вокалните си способности тя работи самостоятелно – явно много успешно, защото през 2004 година се явява на национален песенен конкурс в родината си и печели второ място. Победата й дава увереност в таланта й и тя започва упорито и целенасочено да работи върху него. Не закъснява и признанието – през 2007 година, когато певицата е само 17-годишна, сингълът й Simply on My Lips произвежда фурор. Музикалните продуценти не спят и Кимбра на минутата подписва договор с лейбъла Форум 5, базиран Мелбърн. Така младата певица се премества в Австралия и пристъпва към записите на своя дебютен студиен албум Vows. Албумът с продължителност почти час представя оригинален коктейл от музикални жанрове – ритъм енд блус, фънк, поп. Но всички тези направления не влизат в жанрово противоречие, а сякаш се допълват едно друго. Във всичките песни Кимбра демонстрира изключителни вокални данни – гласът й може да звучи чисто, но може и да премине в очарователен хрип. Първият й албум е безспорно попадение. Тя обаче все още не е широко известна сред меломаните. Но на младостта това й е хубавото – всички успехи са пред нея. Предлагам ви да чуем една песен от дебютния албум на младата новозеландска певица.

Здравейте, приятели! Днес продължаваме музикалното си пътешествие и от романтиката на френския шансон поемаме към палещото слънце и горещата кръв на Испания. Ще ви запозная с една доста популярна през последните десет години испанска група, която два пъти посети и България. Едва ли има някой, който може да си представи Испания без фламенкото – една от най-ярките прояви на духа на тази прекрасна страна. А съвременното фламенко е немислимо без група “Чамбао” и нейната вокалистка Мари. Групата започва своя творчески път в град Малага, на пропитата с музика земя на испанската провинция Андалусия. Четирима младежи – Мари (Мария дел Мар), братовчедите Дани и Еди, израснали в Колумбия, и холандският музикант Хенрик се срещат и решават да създадат музикалния колектив. Названието идва от само себе си. Както си стояли под навеса и си блъскали главите за оригинално име на групата, решили да я кръстят просто “Чамбао” – така в Андалусия наричат навеси или тенти, под които може да се скриеш от дъжда или от палещото слънце. Група “Чамбао” са характерни представители на новото поколение испанци, израснали под звуците на електронната и клубна музика, но здраво свързани и незабравящи родните музикални традиции. Музиката на “Чамбао” е една чаровна смесица от фламенко, ню ейдж, инструментал, електроника, но всичко е в мярка, нищо не идва излишно. Познавачите определят този стил като flamenco-chill и смятат групата за негови основатели. В състава на “Чамбао” за незаменима се смята вокалистката Мари, чийто глас буквално прониква в душите на хората. Нейни са й текстовете на песните – едновременно прости и дълбоки, съзвучни с нелекия й жизнен път.
А сега се насладете на докосващия душата глас на Мари!

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви запозная с една млада френска певица, която за по-малко от две години успя да покори сърцата на любителите на хубава музика в цяла Европа. Това представяне не е случайно – на 30 май ZAZ ще уважи и българските си фенове и ще изнесе концерт в зала 1 на НДК. Във Франция сравняват младата певица с легендата на френския шанснон Едит Пиаф и като че ли няма по-голямо признание и по-голям комплимент от това за френска певица. Към подобни сравнения насочват не само сходствата в тембъра на гласа на двете певици, но също така и задушевността на песните им. Впрочем това е и главното оръжие на ZAZ – откритостта и спонтанността на певицата и умението й да създава интимна и доверителна атмосфера още с първите тактове на песните си, които представляват сложна смесица от соул, джаз, френски шансон и елементи от циганска музика. Зад псевдонима ZAZ се крие 31-годишно френско момиче с рожденото име Изабел Джефруа, а зад грандиозния й успех – двайсет и пет годишен къртовски труд и труден път, често осеян с разочарования и поражения. За да се стигне до пролетта на 2010 година, когато никому неизвестната дотогава певица нахлува буквално като ураган в музикалния живот на Франция и на Европа с дебютния си албум. Става ясно, че на музикалната сцена се е появила нова поп звезда – щедрите оценки на критиката се оправдават, само за седмица дебютният албум на ZAZ застава начело в музикалните класации и става златен. А сега, в очакване на 30 май, ви предлагам клип към песента Je veux, с която певицата проби.

Днес ще ви запозная с една много любима моя певица, родена в африканската островна държава Кабо Верде, певица, която си отиде наскоро, но горчиво-сладостният й глас още гали – Сезария Евора. Наричаха я Босонагата дива заради традицията на Сезария Евора, даже и на най-лъскавите световни сцени, да излиза винаги боса – като символична почит и солидарност към бедността, в която са живели дълги години и все още продължават да живеят сънародниците й от родния остров Кабо Верде. Песните й носят тъжния привкус на нерадостната съдба на родината й – робството, бедността, културната изолация. На външен вид тя, даже и в младежките си години, не е приличала на ангел, запееше ли обаче, извисяваше ангелски глас. Божественият й глас,често сравняван с фино настроен музикален инструмент, както й интересният й стил на пеене – сложна смесица от португалското фадо, бразилската нова, традиционния репертоар на странстващи музиканти от Западна Африка и носталгичните песни на английските моряци – бързо я правят световна кралица на етническата музика. На родния й остров Кабо Верде тази сложна музикална смесица се нарича morna, което се превежда от португалски като плач (в английски вариант mourn означава оплакват, тъгуват). Класическата морна са португало-креолските балади за изгубената родина, отхвърлената любов, човешката мъка и страдание, неизменно в минорна тоналност. Морна много прилича на блус и затова успява да предаде в музика човешкото страдание – така певицата описва сложната смесица на музиката, която изпълнява на родното си креолско наречие – друго така и не овладява до края на живота си.

Днес ще Ви запозная с най-любимата ми руска група – група “Любе”. Не може да се каже, че групата е непозната на българската публика, тъй като вече реализира, през няколко години, две турнета в най-големите български градове, преминали при доста голям успех. Началото на групата ни води към далечната и знакова за нас 1989-ма година и е поставено от руския продуцент и композитор Игор Матвиенко, който и до ден днешен работи в много тясно сътрудничество с групата. Първоначалната му идея е да създаде формация с много отчетливо патриотично звучене, която да пее за духовните ценности, за родината, за чувството на патриотизъм и дълг пред родината, за това, което е скъпо на сърцето на обикновения руски човек, за когото родината е дворът, в който е израсъл, приятелите от детството, първата любов и т. н. И тази проста на пръв поглед, но гениална идея, наред с изключителната харизма и кадифен глас на фронтмена на групата Николай Росторгуев, незабравимите текстове на Александър Шаганов и прекрасните композиции на Игор Матвиенко за кратко време изстрелват “Любе” в звездните орбити на руската популярна музика. Основана на най-добрите традиции на съветската песенна култура, на съвременни аранжировки, използване на руски народни мотиви, мощни партии на мъжки хорове в припевите, текстови препратки към класически произведения и към градския фолклор, музиката им прави силно впечатление не само на руската публика и скоро “Любе” става разпознаваема и обичана група и зад граница. Едни от най-хубавите им песни през годините са “Станция Таганская”, “Младшая сестренка”, “Там за туманами”, “Ребята с нашего двора”, “Комбат”, “Березы”, “Позови мне тихо по имени”, “Тъй неси меня, река”, “Конь” и много други.

Днес ще Ви запозная с най-любимата ми руска група – група “Любе”. Не може да се каже, че групата е непозната на българската публика, тъй като вече реализира, през няколко години, две турнета в най-големите български градове, преминали при доста голям успех. Началото на групата ни води към далечната и знакова за нас 1989-ма година и е поставено от руския продуцент и композитор Игор Матвиенко, който и до ден днешен работи в много тясно сътрудничество с групата. Първоначалната му идея е да създаде формация с много отчетливо патриотично звучене, която да пее за духовните ценности, за родината, за чувството на патриотизъм и дълг пред родината, за това, което е скъпо на сърцето на обикновения руски човек, за когото родината е дворът, в който е израсъл, приятелите от детството, първата любов и т. н. И тази проста на пръв поглед, но гениална идея, наред с изключителната харизма и кадифен глас на фронтмена на групата Николай Росторгуев, незабравимите текстове на Александър Шаганов и прекрасните композиции на Игор Матвиенко за кратко време изстрелват “Любе” в звездните орбити на руската популярна музика. Основана на най-добрите традиции на съветската песенна култура, на съвременни аранжировки, използване на руски народни мотиви, мощни партии на мъжки хорове в припевите, текстови препратки към класически произведения и към градския фолклор, музиката им прави силно впечатление не само на руската публика и скоро “Любе” става разпознаваема и обичана група и зад граница. Едни от най-хубавите им песни през годините са “Станция Таганская”, “Младшая сестренка”, “Там за туманами”, “Ребята с нашего двора”, “Комбат”, “Березы”, “Позови мне тихо по имени”, “Тъй неси меня, река”, “Конь” и много други.

Скоро писах за мюзиклите и ви споделих, че не съм от горещите почитатели на този жанр поради факта, че съм динамичен човек, а действието обикновено там тече доста бавно. От всяко правило обаче си има изключение и тия дни се сетих за едно от изключенията. Има един музикален филм, който не просто харесвам, обожавам – и там действието тече бавно, сюжетът е опростен, разбира се, акцентът е в музиката – но музиката и пеенето са толкова хубави, че няма никакво значение има ли сюжет, няма ли и как точно се случва той. Предполагам повечето от вас се сещат, че говоря за филмовата и музикална класика, шедьовъра на Милош Форман – “Коса”. В киното рядко се среща такова равностойно съчетание от страхотна музика, разтърсващ сюжет и наистина много сериозни и дълбоки послания. Направен по едноименен бродуейски мюзикъл, отразяващ живота в Америка в края на шейсетте години на миналия век, по време на хипи ерата, носещ много силни и директни антивоенни послания, филмът за пореден път доказва една моя отдавнашна теза, че всъщност най-качествените филми в Холивуд се правят от европейски режисьори и рядко получават оскари. Около два часа филмово време, двайсетина песни, отдавна влезли в музикалната история като класика и много истини – за мира и войната, за смисъла и обезсмислянето на живота, за слънцето и тъмнината, за децата, за приятелството, за силата на хората, когато се обединят – разказани с песен. Личният ми фаворит от тия двайсетина песни е финалната песен Let the Sunshine in (Оставете слънцето да грейне вътре) и ви предлагам да я чуем заедно.

Носителите на две награди грами Evanescence най-после издадоха новият си албум. Три години след последния албум The Open Door, който отново постигна световен успех, бандата претърпя известно сътресение след като няколко нейни членове я напуснаха. През тези три години вокалистката Amy Lee споделя, че групата е преоткривала себе си и е успяла да извади позитивното от цялата ситуация, а именно да създаде така дългоо1аквания трети студиен албум. Предполагам, че когато Evanescence се появи на бял свят всички очакваха да се спази принципа „всяко чудо за три дни”. След невиждания успех на първият им студиен албум “Fallen”, който им спечели над седемнадесет милиона продажби по цял свят, те продължават да ни сервират само качествена музика. Интересно за мен е колко дълго работят върху албумите си и музиката си като цяло. Принципно не може да съществува ниаква база за сравнение, но родните фолк певици всяка година нов албум, а накрая изведнъж слизат от сцената и повече никой не се сеща, че са се раждали дори. Противно на нашата родна музика тип пародия, групи като Evanescence творят лицето на съвременната рок – метъл сцена. Похвално как в този свят на бързата храна, бързите жени и музика, която мога единствено да сравня с насекомото-еднодневка, има млади хора пълни с идеи и творящи изкуство. Новият албум носи едноименното име на бандата, може би символизиращо новото лице на групата и тяхното преоткриване. Той излезе още миналата година през октомври и в него като начало са предвидени два сингъла : My hear is broken и  What you want. Лично моето мнение е, че се очертават още няколко : Lost in paradise, Oceans и Sick.

Тази година, доколкото прочетох последните новини, на прословутия конкурс Евровизия ще ни представя „ромската перла”, както я наричат – Софи Маринова. Не знам за вас това дали е странно или не, но аз го намирам за изключително притеснително. Не искам да обидя никого, нито певицата, нито многобройните и фенове, които я подкрепиха и гласуваха за нея, за да бъде възможно тя да стане лицето на България за 2012 година. Смятам обаче, че е крайно неподходящо, дори мисля, че самата тя няма да се чувства комфортно и в свои води на такъв концерт. Наблюдава се едно непрестанно упорство от страна на чалга певиците да излязат от кръга си по един или друг начин, дори към сегашно време самите им песни звучат странно с вкараните елементи в тях от хаус, техно и дори рок музиката. Не разбирам защо е нужно това, не може ли всеки да си стои в този бранш, който му е отреден и е ясно, че за другаде не става. За конкретната певица не мога да не кажа, че притежава нетипичен и силен глас, наистина е надарена. Може би самата концепция на формата Евровизия някак се изкриви по един странен начин. Докато преди година две, това беше конкурс за млади таланти, нови открития, непознати бъдещи звезди, сега на него се явяват все повече и повече известни и реализирали се в някакъв жанр певци, певици и всякакви музиканти. Освен Софи на малките концерти, които излъчваха по телевизията, видяхме и  друга фолк звезда. Мисля, че е най-добре всеки да си стои там където му е мястото и да се даде път и шанс на младите и неоткрити все още таланти, на които им предстои да градят кариера.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Напоследък непрекъснато се върти по всички радиостанции и музикални телевизии песента на Дивна и Миро – Ти не можеш да ме спреш, която се превърна в абсолютен хит. Понеже много я харесвам и много се възхищавам на това удивително чаровно и безкрайно надарено с глас и музикални таланти дете, реших да напиша няколко думи по този повод. Аз лично предполагам и всички останали я познавате от сцената на едно предаване, която се казваше „Пей с мен” и се излъчваше по Нова телевизия. Още тогава тя направи силно впечатление, докато изпя страхотни песни заедно с Миро от Каризма. Тогава той обеща, че ще направят дует и ето, че няколко години по-късно той е факт. Много съм радостен, че той удържа на обещанието си и като краен резултат се получи един страхотен сингъл. Това момиче е една нова изгряваща звезда на музикалния небосвод на България. Трябва да се дава възможност на все повече млади хора да се изявяват и да показват талантите си, защото имаме наистина много даровити деца. Много са ползотворни и всичките тези формати на различни музикални предавания, които дават възможност на младите и подрастващи бъдещи творци да се изявяват и да бъдат открити от продуценти, които да реализират мечтите им.

След като нашумялата певица Аделе обра цели шест награди Грами, се появи слух, че тя обмисля да прекъсне музикалната си кариера за 4-5 години, което вся доста смут в интернет пространството. Клюката обяснява, че Аделе иска да си даде солидна почивка, за да може да се погрижи малко за личния си живот и най-вече за да има достатъчно време да обръща повече внимание на приятеля си, тъй като досега кариерата и е пречила да поддържа стабилна връзка. Твърди се още, че тя иска да прекъсне серията от тъжни парчета и да събере вдъхновение за по-весел и положителен албум. Веднага след този слух пък се появи опровержение, че е ставало за 5 дни, а не за 5 години, което мен лично много ме обърка. Първият вариант ми се стори най-правдоподобен, но пък от друга гледна точка след такъв успех тази година, би било грехота тя да се оттегли от сцената – би разочаровала доста фенове, в лицето на които тя срещна огромна подкрепа. Мисля си, че едва ли в разцвета на кариерата си, тя ще обърне гръб на развитието и като една утвърдена и популярна изпълнителка. Тя притежава уникален глас и аз лично много харесвам песните и, както и факта, че доказа, че дори и по-закръглените изпълнители имат шанс да бъдат оценени по таланта, а не по-външния вид. Надявам се да продължи с творчеството си и да пожъне още успехи.