Петър Стоилов

Гръмна тия дни скандал покрай едни европари. Не за първи път. В България често гръмват скандали с неправилно усвоени или насочени потоци от еврофондовете. За първи път обаче казусът беше, така да се каже, естетически и свързан с музиката. Отпуснати милиони по европейска програма за подобряване условията на труд в компанията Пайнер. Знаете, идейната лаборатория и гнездото на поп фолка. В случая, разбира се, не става въпрос просто за едни милиони, макар че, когато има намесени пари, винаги става въпрос точно за тях. Скочиха обаче творци от различни области как вместо с пари от тия фондове да се спонсорира стойностно изкуство, ще се спонсорира една музика със спорни качества. Това ме подсети за една моя стара теза, по-скоро още веднъж я доказа. Като че ли стойностното изкуство в България, в това число и хубавата популярна музика, през годините на прехода изгубиха съпротивителните си сили и живец. Просто оставиха чалгата да спечели битката без бой. И това е поредното доказателство. По тия европрограми се кандидатства с документи – много на брой и сложни. Всеки може да го направи, ако му се занимава, ако му се вкарва време и ресурс. Е, чалгата очевидно има такъв ресурс и го е направила, пък са им отпуснали парите – най-вероятно по всички правила. Кое пречи и на стойностното изкуство да се бори за такива пари. Мисля, разпокъсаността и липсата на единност. Време е творците, които имат самочувствието, че създават стойностен продукт, да обединят и творческите, и организационните си сили и да дадат отпор. Друг начин няма.

Днешната ми тема е за пеещите артисти – то не е чисто българско явление. Но мисля особено актуално за нас, и то не само в последните години. И преди най-известните ни артисти изпяха някои парчета, които влязоха наистина в българската поп класика. Първият, за когото се сещам, е Стефан Данаилов с песента си “Моето мъжко момиче” и с още една незабравима песен по изключително силните стихове на Любомир Левчев – “Без сълзи”. А Искра Радева с песента “Добри познати” – почти няма някой от старите ни артисти, които да не е изпял поне една запомняща се популярна песен. Сигурно ще изпусна някой, затова няма да продължа с изреждането, за да си личи, че нямам претенции да съм изчерпателен. Това, което отличава старите пеещи актьори от днешните, е, че тогава актьорите го правиха за удоволствие, с ясното съзнание, че няма как да го направят по-добре от професионално подготвените поп певци. Днес като че ли това усещане и тая разлика се изгуби. Дали заради липса на силни певчески дарования – едва ли, – по-скоро заради объркания начин и критерии, по които се лансират изпълнителите днес, но много често се случва един актьор, придобил екранна популярност, да я използва и да успее да пробие и да издаде албум преди професионален млад певец, с очевидно по-добри вокални данни, който цял живот е работил върху гласа и певческата си кариера. Няма нищо лошо в това актьорите ни да попяват от време на време – ей така за цвят, за участието. Но ми се иска всеки да си работи професионално в собственото поле. При всички случаи там ще е най-ефективен.

Тия, които като мен са на по-средна възраст, сигурно си спомнят годините, в които по единственото тогава радио имаше музикални предавания от типа концерт по желание.

Което ще рече, че по телефона се обаждаха слушатели, поръчваха си песен и водещите я пускаха. В ония години така се и раждаха хитовете. Не от тлъстите бюджети за пищни клипове и от лансирането на определени песни от отделни радиа, телевизии и музикални компании, а от желанието на слушателите на слушат дадена песен. Разбира се, че и днес в многобройните вече частни радиа има такава практика – слушателите да се обаждат и дали за да поздравят някого, или просто защото искат да чуят някоя любима песен, си я поръчват на водещите. Не за това обаче ми е думата. Забелязвам напоследък една такава тенденция при организирането и на домашни или служебни купони – музиката да се пуска на същия принцип, от самите участници в купона.  Обикновено от компютър, към който има включени тонколони, гостите си намират в някой от музикалните сайтове любима песен и си я пускат. Така, според музикалния вкус на гостите, може да се получи интересна музикална картина на купона, включваща крайности от “Мой ангеле” на Сашо Роман до Лунната соната на Бетовен примерно. Неведнъж съм ви споделял мнението си за толерантността, която трябва да проявяваме към музиката, която харесват другите, колкото и да не ни допада на нас самите. Затова смятам, че тая мода, която се налага напоследък, много помага да развиваме такава толерантност. Щото както и друг път съм казвал музиката не трябва да конфронтира, а да събира.

Днешната ми тема е провокирана от един въпрос, който се появи на стената ми във фейсбук. Май напоследък социалната мрежа често дава повод за материали и разговори за музиката в блога ми. Нормално, иначе защо ще е социална:) Та една приятелка и от социалната мрежа, и от живота, която знае тежненията ми към българската музика, беше публикувала на стената ми една от старите и стойностни песни на Деян Неделчев, която е по стихове на Евтим Евтимов и се казва “Обич за обич”, и ме питаше в прав текст: Това същият Деян Неделчев ли е? Същият Деян Неделчев е – този, на когото казват Икебаната и който събира съчки в гората, който напоследък изпя и някаква откровено глуповата песен за стар мераклия. Същият е и той може би е най-ярката илюстрация за това, което се случи с много талантливи български музиканти и певци в условията на пазарна икономика и на тотално снижаване на критериите за хубава музика. Две бяха възможностите пред тях – първата, тази, която избра Деян Неделчев, е да събират съчки в гората, тоест да пеят песни, които задоволяват новия музикален масов вкус, да запазят по този начин популярността си, пък и препитанието си. Другата възможност, която избраха също не малка част от популярните ни навремето изпълнители, беше да останат на висотата на старото си творчество и да бъдат забравени. Това е. Всеки с избора си и с мотивите си. Кой прав, кой крив, не се знае. Едно е сигурно – печеливши няма.

Както вероятно вече знаете, винаги съм харесвал много българската музика – може би основно по-старата, с която съм израстнал – Сигнал, Щурците, Лили Иванова, но пък и тази, която се произвежда днес. Харесват ми много Миро, Графа, Любо, Орлин Павлов – не ми харесват Криско, 100 Кила и други такива лигави индивиди.

Чалгата също изобщо не харесвам и съм направо потресен от факта, че държавата ще стимулира с държавни и европейски пари Планета Пайнер – става въпрос за близо два милиона лева от тримилионен проект. Мисля, че тази музика (голяма част от нея не заслужава да се нарече така), действа още по-деградивно на обществото ни. Да, пълни нощните клубове, но забавлението на хората там е отново доста примитивно.

Напук на това, напоследък в тази насока нещата сякаш се подобряват или поне на мен ми се струва, че по-малко хора слушат „страстно“ поп фолк, и повече хора харесват по-ценностно нормалната българска поп музика. Може и за това да греша, но мисля, че и нейното качество рязко скочи през последните една-две години.

По-долу ви поздравявам с една от хубавите песни на Деси Тенекеджиева в дует с Миро. Клипът също е много интересен и е работа на режисьора Ивайло Палмов. Парчето се казва „Когато всичко свърши“ и беше хит преди няколко години. Между другото, гледах наскоро един концерт на Тенекеджиева по БНТ с песните от албума й, и повечето изобщо не бяха лоши.

Тия дни чух една много старата и позабравена вече песен „Може би” се казва песента,  на група “Сигнал” – eдна от любимите ми български групи. И се сетих две неща. Първото, че ще е добре да ви запозная с тая група – щях да кажа от близкото минало, но всъщност тя си е от настоящето, защото музикантите продължават да свирят и да правят нови и хубави парчета. И второто нещо, за което се сетих, е във връзка с един мой стар материал за трудността на групите и за това, че често те се разпадат. Е,  “Сигнал” е точно обратният пример – много дълго просъществувала група и водещата фигура в нея – вокалистът Йордан Караджов – не само не е генератор на раздори, както често се случва в групите, а е обединяващото звено. Историята на групата започва в началото на лятото на далечната 1978 година, когато трима от група “Златни струни” – Йордан Караджов, Румен Спасов и Христо Ламбрев – се отделят и създават новата група със обещаващото име „Сигнал”. И наистина още с първия си хит групата дава много сериозен сигнал, че на полето на българската популярна музика идва нова сила – песента е вече споменатата „Може би”, композирана от Тончо Русев, и буквално изстрелва на върха на българските музикални класации новосъздадената група. Следва шеметна концертна кариера, хит след хит, албуми, в които почти няма слаба песен. С известни обновявания в състава на групата, “Сигнал” съществува и днес, концертира все така активно, създават нови песни и продължават да радват верните си фенове. Запазената марка на групата е пеенето на живо и концертите им винаги се превръщат в незабравимо изживяване. Днес ви предлагам да чуем първия хит на групата, а иначе ви пожелавам някой ден да изпитате на живо неповторимото усещане концерт на “Сигнал”.

По празниците всеки от вас е бил поне на един-два новогодишни купона – с колеги, с приятели. Обикновено сценарият е такъв – първо празненство в ресторант, което протича по-кротко и обикновено с музикален съпровод от евъргрийни, понякога и български хора, и втори етап – посещение на бар. За първия етап от празненството обикновено спорове няма, всеки слуша, каквото пусне диджеят. За втората част обаче всеки започва да се опитва да наложи собствения си музикален вкус – любителите на по-спокойната обстановка и класически изпълнения настояват празненството да продължи в пиано бар; любителите на съвременната поп музика – настояват това да се случи в някоя модна дискотека; а любителите на попфолка, или така наречената чалга, искат да се поразкършат до зори и да похвърлят салфетки в някой чалга клуб. Може би ще ви изненадам с днешната си позиция, защото винаги съм се обявявал срещу чалга културата и ценностите, които тя налага сред младите хора. Но днес думата ми е за друго – и то е, че музиката не трябва да става повод за крамоли и спорове, а за празнуване. Много по-важно е това, с кого празнуваш, дали ти е приятно с него, отколкото дали музиката, която слушате, е твоята музика. Когато има добро настроение и си заобиколен с приятни хора, даже и най-нелюбимата музика може да звучи приятно и приемливо. Така че нека музиката на коледните и новогодишните тържества не ни разединява, а да ни кара да научаваме повече един за друг, за музикалните си вкусове. И да ни прави по-толерантни към предпочитанията на другите.

Наред с недвижимите културни ценности, стенописите, съкровищата и паметниците, ние българите имаме традиции предавани от поколение на поколение и запазени и до днес. Това всъщност е и едно от наследствата оставени от нашите предци. Традициите от едно време ни показват как трябва да посрещаме доброто и да се справим със злото в нашия живот. Както знаем има традиционни обичаи за това какво трябва да присъства на нашата трапеза за различните празници, които честваме. По същия начин ритуалите за сватба, погребение, появяването на бял свят на рожбата, кръщене, завършване на училище и още много други са традиции, които са останали от нашите деди и които знаем и спазваме, благодарение именно на тях. Всеки народ си има своите вярвания и начини за посрещане на важните моменти и неговия живот, което е културно богатство. Народ, който няма бит, култура и традиция е народ без ценностна и морална система. Затова е много важно да ценим историята си и да съхраняваме културата си в днешния глобализиран консуматорски свят, както го правят хора като Светослав Кантарджиев, Кирил Христосков и фондациите, които се борят за опазване на културното ни и историческо наследство като „Тракия“ и „Мизия“.

Това, че сме си запазили ритуалите и обичаите през вековете, означава че държим на своето минало. Сега обаче, ние имаме важната и значима задача, да предадем наученото от нашите баби, дядовци и прадеди на нашите деца и внуци и да ги научим, че това е богатство, което ако го изгубят значи са изгубили себе си и няма доказателство за техния произход. След като им предадем тези така ценни знания и ги обикнат, те несъмнено ще се чувстват длъжни да го предадат на техните деца и внуци. И така този непрестанен кръговрат ще допринесе за това българския дух да остане вечно жив.

Писал съм досега много в блога си за силата на хубавата музика, за това, как може да ни връща в спомените, да ни създава приятни емоции и моменти. Но едно от най-ценните качества на хубавата песен – с хубава музика и смислен текст – е това, че тя може да бъде и едно прекрасно послание към близък или любим човек. Понякога една хубава песен може да каже на човека, на когото държим, с когото ни свързват общи изживявания и спомени, или пък на човек, който искаме да ни забележи и да стане част от нашия живот, много повече, отколкото могат да кажат думите. Предполагам, случвало ви се е поне веднъж приятел от студентските или ученическите години да качи на стената ви във фейсбук песен – хубава, стара, може би малко позабравена, – песента може и да е без един ред коментар, без послание. Но и двамата прекрасно знаете, че зад музиката и текста се крие едно много дълбоко и силно послание – за изживени хубави мигове, за споделени силни моменти. Същото е и с любимите хора. Музиката играе огромна роля в живота на всяка влюбена двойка. Едва ли има двойка, която да няма своята си песен. Е, понякога посланието, което изпращаме с тази песен, на любимия човек – без значение по какъв начин, дали ще е публикация на стената му във фейсбук, дали ще е музикален поздрав по радио или в някое заведение – често е много по-силно от това, което могат да само кажат думите. Колкото и силни да са те понякога.

Освен приятно преживяване в момента на слушане, музиката винаги е свързана и с много спомени – понякога хубави, понякога не толкова. Всяка любима песен ние свързваме с определен момент от живота си. Често забравяме тези песни, пък и моментите, свързани с тях, забравяме понякога. Но е достатъчно само някъде да чуеш акордите на любима в миналото и позабравена вече песен, и веднага в съзнанието ти изплуват миговете, свързани с нея. Не се разпростирам случайно в началото на материала си върху тази тема, ей така – просто заради самото говорене, а защото тия дни ми се случи нещо подобно. Докато си ровех по моите музикални неща в интернет, попаднах на една песен, изпълнена от много популярен навремето семеен дует – Марияна и Тодор Трайчеви. Песента се казва “Земя” и е със страшно хубав текст. И си спомних за един лагерен огън в едно тетевенско селце, мисля най-дългото село в България – Рибарица. Сетих се как един от съучениците ми, който умееше да свири на китара, дрънкаше акордите на песента, а ние, останалите, припявахме въпросната песен. Отдавна бях забравил и този лагер, и този огън, и китарата, и песента. Не съм запазил, а може би и не съм направил, снимки от това лагеруване в Рибарица. Но. Само с първите ноти на песента картината ми оживя пред очите, все едно не е било преди много години, а вчера. За това исках да е днешният ми материал – за силата на музиката и за възкресените спомени. А сега чуйте тая песен и се заслушайте в текста. Хубавото си е хубаво – и преди, и сега. Иначе със сигурност по-младите от вас няма да са чували за този семеен дует, тъй като и семейството, и дуетът отдавна не съществуват. Но песента…

Здравейте, приятели! От доста време не съм ви занимавал с нищо друго, освен любимата ми Музика 🙂 Днес искам да ви разкажа за нещо по-земно, битово и практично от нея, а именно преместването с хамали. Това е тема, която напоследък дойде на дневен ред при мен, защото ми се наложи да сменям квартирата, в която живея вече близо две години.

Както предполагате, за това време съм натрупал доста вещи и съм си персонализирал всичко у нас, както ще ми е приятно, комфортно и достъпно. Е, сега се наложи да натикам нещата си по кашони, и да се отправя към новия си дом. За целта си открих един ценен партньор в преместването – хамалите от Къщата Беглец, без които тази задачка нямаше да се окаже толкова лека и приятна.

Като направиха огледа у нас, от фирмата за преместване ми дадоха съвети как да си опаковам и разопаковам по-добре нещата. След като ми ги доставиха и ги напълних, надписах всички кашони – описах какво има вътре, дали е чупливо, както и в коя стая да се постави. Постарах се да опаковам така, че докато се пренасят, да не може нищо да се повреди.

За носенето се погрижиха приятелите от Къщата Беглец, а когато всичко беше доставено в новото ми вкъщи, започнах да разопаковам. За тази цел отново ми помогнаха те, като ме бяха посъветвали откъде е най-добре да започна, да си направя карта с оформлението на новия ми дом, разположението на мебелите, къде са ел. контактите и съответно къде трябва да бъдат уредите и така нататък.

Трябва да ви призная, че тази практичност и организираност не ми е присъща, аз съм си по-вятърничав, и като повечето меломани – мечтател, който не обръща чак толкова внимание на тези „подробности“ от реалността. Затова съм много благодарен на фирмата, че ме ориентира и направи преместването ми изключително лесно и приятно, може би дори забавно 🙂 Надявам се ако и вие сте като моя случай (доста вероятно е, щом ме четете), този материал да ви е бил поне малко полезен!

Миналият ми материал, посветен на песните на Михаил Белчев, ме насочи към днешните размисли. Няма спор, че хубавият и смислен текст е нещо, без което няма как една песен да бъде стойностна. Разбира се, историята на поп музиката познава и случаи на тотални световни хитове, в които се повтаря безсмислен рефрен от няколко думи, а често и нечленоразделни звуци. Безспорен факт е обаче, че те най-често отшумяват за няколко месеца и после рядко някой се сеща за тях. Трайна следа в музиката оставят само песни, в които е факт симбиозата между хубавата музика и съдържателния текст. В посоката от миналия си пост обаче искам да поразсъждавам конкретно за хубавите български песни от миналото с хубави текстове. И липсващото днес в българската поп музика сливане между стойностен текст и хубава мелодия. Хубава музика се композира в последните години, спор няма, но истински хубавите текстове се броят наистина на пръсти. Аз лично се сещам само за няколко песни на Лили Иванова, която е известна със високия си критерий при подбора на текстове за песните си. Проблемът с текстовете на българските текстове е свързан на първо място с това, че често младите изпълнители действат на принципа направи си сам, смятат, че носят голям словесен потенциал и имат какво да кажат. Нека никой не се сърди, но най-често това не е така – нито имат какво да кажат, нито знаят как да го кажат. Историята на българската популярна музика е свидетелство за това, че хубави текстове на песни се пишат от утвърдени и качествени български поети или текстописци. Най-красивите текстове на песни са написани от най-големите ни поети. Затова моят призив към младите изпълнители е всеки да се занимава с каквото може – който може, да пее; който може, да пише текстове; а който можe, да прави музика. Универсални играчи почти няма.

Както много често се случва напоследък, и за днешния ми материал повод е нещо писано, казано, чуто във фейсбук. Нормално – голяма част от живота ни вече минава в интернет – така че е съвсем естествено и вълненията, които споделяме, да са в голяма степен провокирани от пребиваването ни там. И днес в социалната мрежа една от виртуалните ми приятелки беше постнала една много хубава песен на Михаил Белчев – “Ние можем да имаме много жени”. Невероятен текст на Стефан Цанев, невероятно изпълнена от Михаил Белчев, отдавна не го бях слушал. И се поразрових в ютуб, намерих и други парчета, впечатляващи текстове и музика. Но ми направи впечатление, че нито една от песните няма клип, повечето са публикувани само със снимка на Михаил Белчев. И съвсем спонтанно споделих и аз въпросната песен на моята стена с коментар от типа как всяка една поп фолк певица може да си позволи високобюджетен клип за песен, която съдържа не повече от десет думи, а такива стойностни песни и изпълнители нямат клипове. Веднага, разбира се, поех мощна вълна от страна на чалга любителите, защото имам и такива приятели – не си ги избирам по стила музика, която слушат 🙂 Кой бил тоя, та да има клип. Помолих ги само да си пуснат песента, да чуят текста и после пак да си говорим. Е, чуха, хареса им и разговорът мина в съвсем друга плоскост. Сега ви я предлагам и на вас. И ви обещавам, че съвсем скоро ще ви разкажа малко повече за Михаил Белчев, който освен прекрасен певец, е и много добър поет.

Наближават хубави дни и заради светлината, която носят, и заради заради празничното и приповдигнато настроение, а за немалка част от нас – и заради подаръците, които получаваме. Разбира се, че най-радостни от получените подаръци в тези празнични дни са малчуганите. И тъй като блогът ми е за музика, реших, че бих могъл да ви бъда полезен, като ви дам идея за коледен подарък, който стои малко встрани от традицията да се подаряват играчки или дрешки, но пък би бил много подходящ начин да приобщите детето си към света на хубавата музика. Първо, бихте могли да му купите някоя хубава книга за любима негова група, или любим изпълнител или пък някаква богато илюстрована енциклопедия за историята на музиката – вариантите в тази посока са много. Втори вариант – може да подарите билет за концерта на любима група, която гостува по това време в града. Трети вариант, който освен всичко останало има и възпитателен ефект – купете на детето си лицензиран диск на любим негов изпълнител или група – да, по-скъпички са, но пък така, освен че ще му доставите радост да слуша любимата си музика с високо качество, ще му покажете, че творческият труд си има цена и е добре, когато има възможност човек да я заплаща. И накрая за най-малките деца – си мисля, че към многото играчки, които получават за Коледа, идеална добавка би бил диск с вечните коледни песни и мелодии. Надявам се да съм ви дал добри идеи. Всъщност сигурен съм, че е така – защото един от най-големите подаръци на живота е радостта от изкуството

Питали ли сте се дали има български изпълнител, който може да напълни огромната новопостроена зала „Арена Армеец”, че даже и да се наложи да се пускат допълнителни билети. Ако този въпрос бъде зададен на повечето българи, най-вероятно ще отговорят или че няма български изпълнител, който е в състояние да напълни залата, или че това може да се случи единствено на някой от сборните концерти на Планета Пайнер, или пък ако концертът е безплатен. Е, аз винаги съм знаел отговорът на този въпрос още от построяването на залата – има един български изпълнител, който може да напълни тази зала, при това не пускайки билетите на цена от по няколко лева, и това е примата на българската популярна музика Лили Иванова. Една от най-оплюваните ни, и една от най обичаните ни изпълнителки. Оплювана – нормално. Казват, че по високите дървета падали най-силни мълнии. А Лили Иванова е високо дърво в българската популярна музика – не само заради изключителния си глас, дар от бога, не само заради творческото си дълголетие, а преди всичко заради факта, че успя да запази нивото през всичките тия години. Не си позволи да звучи архаично, както повечето свои колеги от естрадата, постоянно пробваше нова визия, нови музикални стилове, постоянно се развиваше. Вероятно всичко това си има своята житейска цена – труд и нищо друго, желязна житейска и творческа дисциплина. Добре е, че има публика, която да го оценява. Ще ви предложа едно изпълнение на една от песните й емблеми – “Камино”.

Питали ли сте се дали има български изпълнител, който може да напълни огромната новопостроена зала „Арена Армеец”, че даже и да се наложи да се пускат допълнителни билети. Ако този въпрос бъде зададен на повечето българи, най-вероятно ще отговорят или че няма български изпълнител, който е в състояние да напълни залата, или че това може да се случи единствено на някой от сборните концерти на Планета Пайнер, или пък ако концертът е безплатен. Е, аз винаги съм знаел отговорът на този въпрос още от построяването на залата – има един български изпълнител, който може да напълни тази зала, при това не пускайки билетите на цена от по няколко лева, и това е примата на българската популярна музика Лили Иванова. Една от най-оплюваните ни, и една от най обичаните ни изпълнителки. Оплювана – нормално. Казват, че по високите дървета падали най-силни мълнии. А Лили Иванова е високо дърво в българската популярна музика – не само заради изключителния си глас, дар от бога, не само заради творческото си дълголетие, а преди всичко заради факта, че успя да запази нивото през всичките тия години. Не си позволи да звучи архаично, както повечето свои колеги от естрадата, постоянно пробваше нова визия, нови музикални стилове, постоянно се развиваше. Вероятно всичко това си има своята житейска цена – труд и нищо друго, желязна житейска и творческа дисциплина. Добре е, че има публика, която да го оценява. Ще ви предложа едно изпълнение на една от песните й емблеми – “Камино”.

Писах неотдавна за една от любимите ми групи – испанската фламенко група “Чамбао”. Сега виждам, че съм пропуснал да ви запозная с един от любимите си класически изпълнители – виртуозния български цигулар Васко Василев. Но съвсем скоро ще запълня този пропуск. Васко Василев нееднократно е споделял, че испанците са една от любимите му съвременни групи – смеската от традиционно испанско фламенко, етно и модерни ритми и невероятният Със сигурност и испанците испанците са истински впечатлени от виртуозното свирене на концерт-майстора на Лондонската кралската опера. А вие представяте ли си какво би се получило, ако огнените ритми на испанското фламенко и “Чамбао”, дрезгавият глас на вокалистката на групата Мария, и виртуозното и артистично свирене на Васко Василев се слеят в едно. Съвършенство, накратко казано, истински празник за душата на всеки човек, който обича хубавата музика, и спомен за цял живот. И това не го казвам, защото имам богата фантазия, а защото бях там и видях. Бях на концерта на „Чамбао” и Васко Василев в Панаирното градче в Пловдив и за пореден път се убедих, че и в музиката, както и в живота трайните успехи рядко са случайни, винаги става въпрос за много високо класа и за артистично излъчване, дар от бога. И Васко Василев, и Чамбао, и Мария ги имат в изобилие. И понеже съвсем очевидно пропуснах момента да ви подсетя да отидете на концерта, като компенсация днес ви предлагам тяхно съвместно изпълнение – не е като на живо, но и това си струва много и ще помогне да преодолеете разочарованието от пропуснатата възможност 🙂

Преди няколко дни мина Деня на народните будители и в тая връзка ми се ще да поговоря малко за българщината. Да, пак ще е за музика, но българска. Преди седмица бях по работа в Карлово, свърших, каквото имах да върша – почти цял ден тичах по задачи, и вечерта решихме с приятели от града да седнем в един от тамошните ресторанти в самия център на града, да се видим на спокойствие. Какво ми направи впечатление – стояхме в ресторанта повече от три часа и през цялото това време се въртяха само български песни, нови, стари, всякакви, но български – поп, не фолк. Далече съм от мисълта, че в музикално отношение трябва да страдаме от някакъв криворазбран национализъм, както е в някои съседни нам държави, и да слушаме само българска музика, далече съм и от мисълта, че трябва да се наложи някаква квота на радиата и заведенията какъв процент българска и чужда музика трябва да пускат, както беше преди години. Ако сте следили внимателно блога ми, знаете, че имам много любими изпълнители от световните сцени. Даже съм писал много повече за тях. Но съм на мнение, че трябва да поощряваме родното изкуство, а няма друг начин да го поощряваме, освен този – като го пускаме и слушаме. Пък и си мисля, че една песен, изпята на език, който не знаем, няма как да я възприемем в цялост – като текст и музика, няма как да я разберем толкова добре и да я запеем толкова естествено, както това се случва с хубавите български песни.

Дуетите не са обичайно явление не само за българската музика, но и в световната. Когато става въпрос за дует между мъж и жена, обикновено става въпрос или за интимна двойка, или пък за семейство. И много често, когато двойката или пък семейството се разпадне, се разпада и дуетът – в италианската музика такъв беше случаят с Ал Бано и Румина Пауър, в българската – със Стефка Берова и Йордан Марчинков и Марияна и Тодор Трайчеви. Иначе, ако всичко в семейството върви нормално, дуетът може да си съществува дълги години – такъв е случаят с един от най-успешните български дуети “Ритон” – Катя и Здравко, също и с дует „Шик” – Красимир Гюлмезов и Вили. Това са певци от старото поколение обаче. От по-новото имам един дует фаворит, дует, който в момента не съществува, но се надявам, че скоро отново ще бъде факт – става дума за дует “Каризма” – за Галя и Миро. Предполагам, всички знаете, че те се разделиха преди няколко години и всеки от тях започна солова кариера. Смята се, че тази на Миро е по-успешна. Аз обаче твърдя, че след като дует „Каризма” се разпадна, нито Галя, нито Миро са създали нещо значимо и запомнящо се. Докато в периода на “Каризма” пускаха парчета рядко, но всяко от тях беше безспорен хит и се запяваше още на първото излъчване. Напоследък в медийното пространство упорито се носят слухове, че Галя и Миро обмислят общи проекти и възраждане на “Каризма”, искрено се надявам това да е така. Защото песните им доказаха, че творческата симбиоза между тях ражда качество.

Дуетите не са обичайно явление не само за българската музика, но и в световната. Когато става въпрос за дует между мъж и жена, обикновено става въпрос или за интимна двойка, или пък за семейство. И много често, когато двойката или пък семейството се разпадне, се разпада и дуетът – в италианската музика такъв беше случаят с Ал Бано и Румина Пауър, в българската – със Стефка Берова и Йордан Марчинков и Марияна и Тодор Трайчеви. Иначе, ако всичко в семейството върви нормално, дуетът може да си съществува дълги години – такъв е случаят с един от най-успешните български дуети “Ритон” – Катя и Здравко, също и с дует „Шик” – Красимир Гюлмезов и Вили. Това са певци от старото поколение обаче. От по-новото имам един дует фаворит, дует, който в момента не съществува, но се надявам, че скоро отново ще бъде факт – става дума за дует “Каризма” – за Галя и Миро. Предполагам, всички знаете, че те се разделиха преди няколко години и всеки от тях започна солова кариера. Смята се, че тази на Миро е по-успешна. Аз обаче твърдя, че след като дует „Каризма” се разпадна, нито Галя, нито Миро са създали нещо значимо и запомнящо се. Докато в периода на “Каризма” пускаха парчета рядко, но всяко от тях беше безспорен хит и се запяваше още на първото излъчване. Напоследък в медийното пространство упорито се носят слухове, че Галя и Миро обмислят общи проекти и възраждане на “Каризма”, искрено се надявам това да е така. Защото песните им доказаха, че творческата симбиоза между тях ражда качество.