Петър Стоилов

Наред с недвижимите културни ценности, стенописите, съкровищата и паметниците, ние българите имаме традиции предавани от поколение на поколение и запазени и до днес. Това всъщност е и едно от наследствата оставени от нашите предци. Традициите от едно време ни показват как трябва да посрещаме доброто и да се справим със злото в нашия живот. Както знаем има традиционни обичаи за това какво трябва да присъства на нашата трапеза за различните празници, които честваме. По същия начин ритуалите за сватба, погребение, появяването на бял свят на рожбата, кръщене, завършване на училище и още много други са традиции, които са останали от нашите деди и които знаем и спазваме, благодарение именно на тях. Всеки народ си има своите вярвания и начини за посрещане на важните моменти и неговия живот, което е културно богатство. Народ, който няма бит, култура и традиция е народ без ценностна и морална система. Затова е много важно да ценим историята си и да съхраняваме културата си в днешния глобализиран консуматорски свят, както го правят хора като Светослав Кантарджиев, Кирил Христосков и фондациите, които се борят за опазване на културното ни и историческо наследство като „Тракия“ и „Мизия“.

Това, че сме си запазили ритуалите и обичаите през вековете, означава че държим на своето минало. Сега обаче, ние имаме важната и значима задача, да предадем наученото от нашите баби, дядовци и прадеди на нашите деца и внуци и да ги научим, че това е богатство, което ако го изгубят значи са изгубили себе си и няма доказателство за техния произход. След като им предадем тези така ценни знания и ги обикнат, те несъмнено ще се чувстват длъжни да го предадат на техните деца и внуци. И така този непрестанен кръговрат ще допринесе за това българския дух да остане вечно жив.

Писал съм досега много в блога си за силата на хубавата музика, за това, как може да ни връща в спомените, да ни създава приятни емоции и моменти. Но едно от най-ценните качества на хубавата песен – с хубава музика и смислен текст – е това, че тя може да бъде и едно прекрасно послание към близък или любим човек. Понякога една хубава песен може да каже на човека, на когото държим, с когото ни свързват общи изживявания и спомени, или пък на човек, който искаме да ни забележи и да стане част от нашия живот, много повече, отколкото могат да кажат думите. Предполагам, случвало ви се е поне веднъж приятел от студентските или ученическите години да качи на стената ви във фейсбук песен – хубава, стара, може би малко позабравена, – песента може и да е без един ред коментар, без послание. Но и двамата прекрасно знаете, че зад музиката и текста се крие едно много дълбоко и силно послание – за изживени хубави мигове, за споделени силни моменти. Същото е и с любимите хора. Музиката играе огромна роля в живота на всяка влюбена двойка. Едва ли има двойка, която да няма своята си песен. Е, понякога посланието, което изпращаме с тази песен, на любимия човек – без значение по какъв начин, дали ще е публикация на стената му във фейсбук, дали ще е музикален поздрав по радио или в някое заведение – често е много по-силно от това, което могат да само кажат думите. Колкото и силни да са те понякога.

Освен приятно преживяване в момента на слушане, музиката винаги е свързана и с много спомени – понякога хубави, понякога не толкова. Всяка любима песен ние свързваме с определен момент от живота си. Често забравяме тези песни, пък и моментите, свързани с тях, забравяме понякога. Но е достатъчно само някъде да чуеш акордите на любима в миналото и позабравена вече песен, и веднага в съзнанието ти изплуват миговете, свързани с нея. Не се разпростирам случайно в началото на материала си върху тази тема, ей така – просто заради самото говорене, а защото тия дни ми се случи нещо подобно. Докато си ровех по моите музикални неща в интернет, попаднах на една песен, изпълнена от много популярен навремето семеен дует – Марияна и Тодор Трайчеви. Песента се казва “Земя” и е със страшно хубав текст. И си спомних за един лагерен огън в едно тетевенско селце, мисля най-дългото село в България – Рибарица. Сетих се как един от съучениците ми, който умееше да свири на китара, дрънкаше акордите на песента, а ние, останалите, припявахме въпросната песен. Отдавна бях забравил и този лагер, и този огън, и китарата, и песента. Не съм запазил, а може би и не съм направил, снимки от това лагеруване в Рибарица. Но. Само с първите ноти на песента картината ми оживя пред очите, все едно не е било преди много години, а вчера. За това исках да е днешният ми материал – за силата на музиката и за възкресените спомени. А сега чуйте тая песен и се заслушайте в текста. Хубавото си е хубаво – и преди, и сега. Иначе със сигурност по-младите от вас няма да са чували за този семеен дует, тъй като и семейството, и дуетът отдавна не съществуват. Но песента…

Здравейте, приятели! От доста време не съм ви занимавал с нищо друго, освен любимата ми Музика 🙂 Днес искам да ви разкажа за нещо по-земно, битово и практично от нея, а именно преместването с хамали. Това е тема, която напоследък дойде на дневен ред при мен, защото ми се наложи да сменям квартирата, в която живея вече близо две години.

Както предполагате, за това време съм натрупал доста вещи и съм си персонализирал всичко у нас, както ще ми е приятно, комфортно и достъпно. Е, сега се наложи да натикам нещата си по кашони, и да се отправя към новия си дом. За целта си открих един ценен партньор в преместването – хамалите от Къщата Беглец, без които тази задачка нямаше да се окаже толкова лека и приятна.

Като направиха огледа у нас, от фирмата за преместване ми дадоха съвети как да си опаковам и разопаковам по-добре нещата. След като ми ги доставиха и ги напълних, надписах всички кашони – описах какво има вътре, дали е чупливо, както и в коя стая да се постави. Постарах се да опаковам така, че докато се пренасят, да не може нищо да се повреди.

За носенето се погрижиха приятелите от Къщата Беглец, а когато всичко беше доставено в новото ми вкъщи, започнах да разопаковам. За тази цел отново ми помогнаха те, като ме бяха посъветвали откъде е най-добре да започна, да си направя карта с оформлението на новия ми дом, разположението на мебелите, къде са ел. контактите и съответно къде трябва да бъдат уредите и така нататък.

Трябва да ви призная, че тази практичност и организираност не ми е присъща, аз съм си по-вятърничав, и като повечето меломани – мечтател, който не обръща чак толкова внимание на тези „подробности“ от реалността. Затова съм много благодарен на фирмата, че ме ориентира и направи преместването ми изключително лесно и приятно, може би дори забавно 🙂 Надявам се ако и вие сте като моя случай (доста вероятно е, щом ме четете), този материал да ви е бил поне малко полезен!

Миналият ми материал, посветен на песните на Михаил Белчев, ме насочи към днешните размисли. Няма спор, че хубавият и смислен текст е нещо, без което няма как една песен да бъде стойностна. Разбира се, историята на поп музиката познава и случаи на тотални световни хитове, в които се повтаря безсмислен рефрен от няколко думи, а често и нечленоразделни звуци. Безспорен факт е обаче, че те най-често отшумяват за няколко месеца и после рядко някой се сеща за тях. Трайна следа в музиката оставят само песни, в които е факт симбиозата между хубавата музика и съдържателния текст. В посоката от миналия си пост обаче искам да поразсъждавам конкретно за хубавите български песни от миналото с хубави текстове. И липсващото днес в българската поп музика сливане между стойностен текст и хубава мелодия. Хубава музика се композира в последните години, спор няма, но истински хубавите текстове се броят наистина на пръсти. Аз лично се сещам само за няколко песни на Лили Иванова, която е известна със високия си критерий при подбора на текстове за песните си. Проблемът с текстовете на българските текстове е свързан на първо място с това, че често младите изпълнители действат на принципа направи си сам, смятат, че носят голям словесен потенциал и имат какво да кажат. Нека никой не се сърди, но най-често това не е така – нито имат какво да кажат, нито знаят как да го кажат. Историята на българската популярна музика е свидетелство за това, че хубави текстове на песни се пишат от утвърдени и качествени български поети или текстописци. Най-красивите текстове на песни са написани от най-големите ни поети. Затова моят призив към младите изпълнители е всеки да се занимава с каквото може – който може, да пее; който може, да пише текстове; а който можe, да прави музика. Универсални играчи почти няма.

Както много често се случва напоследък, и за днешния ми материал повод е нещо писано, казано, чуто във фейсбук. Нормално – голяма част от живота ни вече минава в интернет – така че е съвсем естествено и вълненията, които споделяме, да са в голяма степен провокирани от пребиваването ни там. И днес в социалната мрежа една от виртуалните ми приятелки беше постнала една много хубава песен на Михаил Белчев – “Ние можем да имаме много жени”. Невероятен текст на Стефан Цанев, невероятно изпълнена от Михаил Белчев, отдавна не го бях слушал. И се поразрових в ютуб, намерих и други парчета, впечатляващи текстове и музика. Но ми направи впечатление, че нито една от песните няма клип, повечето са публикувани само със снимка на Михаил Белчев. И съвсем спонтанно споделих и аз въпросната песен на моята стена с коментар от типа как всяка една поп фолк певица може да си позволи високобюджетен клип за песен, която съдържа не повече от десет думи, а такива стойностни песни и изпълнители нямат клипове. Веднага, разбира се, поех мощна вълна от страна на чалга любителите, защото имам и такива приятели – не си ги избирам по стила музика, която слушат 🙂 Кой бил тоя, та да има клип. Помолих ги само да си пуснат песента, да чуят текста и после пак да си говорим. Е, чуха, хареса им и разговорът мина в съвсем друга плоскост. Сега ви я предлагам и на вас. И ви обещавам, че съвсем скоро ще ви разкажа малко повече за Михаил Белчев, който освен прекрасен певец, е и много добър поет.

Наближават хубави дни и заради светлината, която носят, и заради заради празничното и приповдигнато настроение, а за немалка част от нас – и заради подаръците, които получаваме. Разбира се, че най-радостни от получените подаръци в тези празнични дни са малчуганите. И тъй като блогът ми е за музика, реших, че бих могъл да ви бъда полезен, като ви дам идея за коледен подарък, който стои малко встрани от традицията да се подаряват играчки или дрешки, но пък би бил много подходящ начин да приобщите детето си към света на хубавата музика. Първо, бихте могли да му купите някоя хубава книга за любима негова група, или любим изпълнител или пък някаква богато илюстрована енциклопедия за историята на музиката – вариантите в тази посока са много. Втори вариант – може да подарите билет за концерта на любима група, която гостува по това време в града. Трети вариант, който освен всичко останало има и възпитателен ефект – купете на детето си лицензиран диск на любим негов изпълнител или група – да, по-скъпички са, но пък така, освен че ще му доставите радост да слуша любимата си музика с високо качество, ще му покажете, че творческият труд си има цена и е добре, когато има възможност човек да я заплаща. И накрая за най-малките деца – си мисля, че към многото играчки, които получават за Коледа, идеална добавка би бил диск с вечните коледни песни и мелодии. Надявам се да съм ви дал добри идеи. Всъщност сигурен съм, че е така – защото един от най-големите подаръци на живота е радостта от изкуството

Питали ли сте се дали има български изпълнител, който може да напълни огромната новопостроена зала „Арена Армеец”, че даже и да се наложи да се пускат допълнителни билети. Ако този въпрос бъде зададен на повечето българи, най-вероятно ще отговорят или че няма български изпълнител, който е в състояние да напълни залата, или че това може да се случи единствено на някой от сборните концерти на Планета Пайнер, или пък ако концертът е безплатен. Е, аз винаги съм знаел отговорът на този въпрос още от построяването на залата – има един български изпълнител, който може да напълни тази зала, при това не пускайки билетите на цена от по няколко лева, и това е примата на българската популярна музика Лили Иванова. Една от най-оплюваните ни, и една от най обичаните ни изпълнителки. Оплювана – нормално. Казват, че по високите дървета падали най-силни мълнии. А Лили Иванова е високо дърво в българската популярна музика – не само заради изключителния си глас, дар от бога, не само заради творческото си дълголетие, а преди всичко заради факта, че успя да запази нивото през всичките тия години. Не си позволи да звучи архаично, както повечето свои колеги от естрадата, постоянно пробваше нова визия, нови музикални стилове, постоянно се развиваше. Вероятно всичко това си има своята житейска цена – труд и нищо друго, желязна житейска и творческа дисциплина. Добре е, че има публика, която да го оценява. Ще ви предложа едно изпълнение на една от песните й емблеми – “Камино”.

Питали ли сте се дали има български изпълнител, който може да напълни огромната новопостроена зала „Арена Армеец”, че даже и да се наложи да се пускат допълнителни билети. Ако този въпрос бъде зададен на повечето българи, най-вероятно ще отговорят или че няма български изпълнител, който е в състояние да напълни залата, или че това може да се случи единствено на някой от сборните концерти на Планета Пайнер, или пък ако концертът е безплатен. Е, аз винаги съм знаел отговорът на този въпрос още от построяването на залата – има един български изпълнител, който може да напълни тази зала, при това не пускайки билетите на цена от по няколко лева, и това е примата на българската популярна музика Лили Иванова. Една от най-оплюваните ни, и една от най обичаните ни изпълнителки. Оплювана – нормално. Казват, че по високите дървета падали най-силни мълнии. А Лили Иванова е високо дърво в българската популярна музика – не само заради изключителния си глас, дар от бога, не само заради творческото си дълголетие, а преди всичко заради факта, че успя да запази нивото през всичките тия години. Не си позволи да звучи архаично, както повечето свои колеги от естрадата, постоянно пробваше нова визия, нови музикални стилове, постоянно се развиваше. Вероятно всичко това си има своята житейска цена – труд и нищо друго, желязна житейска и творческа дисциплина. Добре е, че има публика, която да го оценява. Ще ви предложа едно изпълнение на една от песните й емблеми – “Камино”.

Писах неотдавна за една от любимите ми групи – испанската фламенко група “Чамбао”. Сега виждам, че съм пропуснал да ви запозная с един от любимите си класически изпълнители – виртуозния български цигулар Васко Василев. Но съвсем скоро ще запълня този пропуск. Васко Василев нееднократно е споделял, че испанците са една от любимите му съвременни групи – смеската от традиционно испанско фламенко, етно и модерни ритми и невероятният Със сигурност и испанците испанците са истински впечатлени от виртуозното свирене на концерт-майстора на Лондонската кралската опера. А вие представяте ли си какво би се получило, ако огнените ритми на испанското фламенко и “Чамбао”, дрезгавият глас на вокалистката на групата Мария, и виртуозното и артистично свирене на Васко Василев се слеят в едно. Съвършенство, накратко казано, истински празник за душата на всеки човек, който обича хубавата музика, и спомен за цял живот. И това не го казвам, защото имам богата фантазия, а защото бях там и видях. Бях на концерта на „Чамбао” и Васко Василев в Панаирното градче в Пловдив и за пореден път се убедих, че и в музиката, както и в живота трайните успехи рядко са случайни, винаги става въпрос за много високо класа и за артистично излъчване, дар от бога. И Васко Василев, и Чамбао, и Мария ги имат в изобилие. И понеже съвсем очевидно пропуснах момента да ви подсетя да отидете на концерта, като компенсация днес ви предлагам тяхно съвместно изпълнение – не е като на живо, но и това си струва много и ще помогне да преодолеете разочарованието от пропуснатата възможност 🙂

Преди няколко дни мина Деня на народните будители и в тая връзка ми се ще да поговоря малко за българщината. Да, пак ще е за музика, но българска. Преди седмица бях по работа в Карлово, свърших, каквото имах да върша – почти цял ден тичах по задачи, и вечерта решихме с приятели от града да седнем в един от тамошните ресторанти в самия център на града, да се видим на спокойствие. Какво ми направи впечатление – стояхме в ресторанта повече от три часа и през цялото това време се въртяха само български песни, нови, стари, всякакви, но български – поп, не фолк. Далече съм от мисълта, че в музикално отношение трябва да страдаме от някакъв криворазбран национализъм, както е в някои съседни нам държави, и да слушаме само българска музика, далече съм и от мисълта, че трябва да се наложи някаква квота на радиата и заведенията какъв процент българска и чужда музика трябва да пускат, както беше преди години. Ако сте следили внимателно блога ми, знаете, че имам много любими изпълнители от световните сцени. Даже съм писал много повече за тях. Но съм на мнение, че трябва да поощряваме родното изкуство, а няма друг начин да го поощряваме, освен този – като го пускаме и слушаме. Пък и си мисля, че една песен, изпята на език, който не знаем, няма как да я възприемем в цялост – като текст и музика, няма как да я разберем толкова добре и да я запеем толкова естествено, както това се случва с хубавите български песни.

Дуетите не са обичайно явление не само за българската музика, но и в световната. Когато става въпрос за дует между мъж и жена, обикновено става въпрос или за интимна двойка, или пък за семейство. И много често, когато двойката или пък семейството се разпадне, се разпада и дуетът – в италианската музика такъв беше случаят с Ал Бано и Румина Пауър, в българската – със Стефка Берова и Йордан Марчинков и Марияна и Тодор Трайчеви. Иначе, ако всичко в семейството върви нормално, дуетът може да си съществува дълги години – такъв е случаят с един от най-успешните български дуети “Ритон” – Катя и Здравко, също и с дует „Шик” – Красимир Гюлмезов и Вили. Това са певци от старото поколение обаче. От по-новото имам един дует фаворит, дует, който в момента не съществува, но се надявам, че скоро отново ще бъде факт – става дума за дует “Каризма” – за Галя и Миро. Предполагам, всички знаете, че те се разделиха преди няколко години и всеки от тях започна солова кариера. Смята се, че тази на Миро е по-успешна. Аз обаче твърдя, че след като дует „Каризма” се разпадна, нито Галя, нито Миро са създали нещо значимо и запомнящо се. Докато в периода на “Каризма” пускаха парчета рядко, но всяко от тях беше безспорен хит и се запяваше още на първото излъчване. Напоследък в медийното пространство упорито се носят слухове, че Галя и Миро обмислят общи проекти и възраждане на “Каризма”, искрено се надявам това да е така. Защото песните им доказаха, че творческата симбиоза между тях ражда качество.

Дуетите не са обичайно явление не само за българската музика, но и в световната. Когато става въпрос за дует между мъж и жена, обикновено става въпрос или за интимна двойка, или пък за семейство. И много често, когато двойката или пък семейството се разпадне, се разпада и дуетът – в италианската музика такъв беше случаят с Ал Бано и Румина Пауър, в българската – със Стефка Берова и Йордан Марчинков и Марияна и Тодор Трайчеви. Иначе, ако всичко в семейството върви нормално, дуетът може да си съществува дълги години – такъв е случаят с един от най-успешните български дуети “Ритон” – Катя и Здравко, също и с дует „Шик” – Красимир Гюлмезов и Вили. Това са певци от старото поколение обаче. От по-новото имам един дует фаворит, дует, който в момента не съществува, но се надявам, че скоро отново ще бъде факт – става дума за дует “Каризма” – за Галя и Миро. Предполагам, всички знаете, че те се разделиха преди няколко години и всеки от тях започна солова кариера. Смята се, че тази на Миро е по-успешна. Аз обаче твърдя, че след като дует „Каризма” се разпадна, нито Галя, нито Миро са създали нещо значимо и запомнящо се. Докато в периода на “Каризма” пускаха парчета рядко, но всяко от тях беше безспорен хит и се запяваше още на първото излъчване. Напоследък в медийното пространство упорито се носят слухове, че Галя и Миро обмислят общи проекти и възраждане на “Каризма”, искрено се надявам това да е така. Защото песните им доказаха, че творческата симбиоза между тях ражда качество.

Вчера, както си ровех в youtube, съвсем случайно, а може би не толкова случайно, попаднах на една песен на Пламен Ставрев “Лятото”. Прекрасна песен, прекрасен текст, прекрасен клип, прекрасно изпълнение на Пламен Ставрев, който за съжаление рано напусна тоя свят. И дали защото песента наистина е много красива, дали защото текстът и музиката носят една много силна метафора за житейски отминаващото си лято и бързо идващата есен, дали защото и астрономическото вече си отиде, но освен че ме разчувства, тази песен ми даде повод за днешния материал. Накара ме да се замисля защо морето и по-специално Бургас дава и в музиката, и в поезията такива забележителни творци. Ще се опитам да изредя някои от най-именитите, но с предварителната уговорка, че сигурно ще пропусна много – Ева и Гого от “Тоника”, Тони Димитрова, Пламен Ставрев, различните формации на Стефан Диомов, от поетите – Петя Дубарова, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Ваньо Вълчев… Да продължавам ли. Не е случайно това струпване на таланти в тоя район, има някаква енергия там очевидно, която генерира таланти. Мисля си, може да е от романтиката, тайнството и силата, която носи морето. Ама то морски брегове има и в много други градове. Явно е нещо различно, нещо,което бургазлии носят в паметта на клетките си, дошло много от далечни времена, творческа енергия, трупана с години и предавана от поколение на поколение. Но и да го мислим, няма смисъл. Хубавите песни и неповторимата поезия, родени в Бургас и от хора, родени в Бургас, са неоспорим факт. И нека сега да съпреживеем наистина изключителната песен на Пламен Ставрев „Лятото”.

Имам една любима стара шведска група, казва се АББА, и съвсем скоро ще ви разкажа за нея, защото, мисля, че в историята на популярната музика няма друга група, която да е сътворила толкова безспорни и мелодични хитове. При това неостаряващи и постоянно актуални. Имам и една любима тяхна песен, която носи заглавието “Тhank You For The Music”, което в превод означава “Благодаря Ви за музиката”. Та това заглавие и тази песен са повод за днешните ми няколко реда – написани в познатия ви от последните ми материали есеистичен стил. Питали ли сте се някога – защото аз като човек, изкушен от хубавата музика, често се питам – колко много поводи има да благодарим за музиката на хората, които ни правят съпричастни към нейното богатство. Без значение какъв жанр е музиката. С музиката на практика е свързан целият ни живот. С нея са свързани и най-щастливите, и най-тъжните, и най-романтичните, и най-прозаичните, и най-щурите и още много най-спомени и изживявания на човек. Има ли значим момент от живот си, който да не свързвате с някаква определена мелодия или песен. Едва ли! Питали ли сте се какво биха били тези моменти без музика. Или по-скоро какви. Различни и със сигурност не толкова хубави. Затова ми се иска днес да ви предложа едно прекрасно концертно изпълнение на песента “Тhank You For The Music” и дружно да благодарим не само на изключителната шведска четворка за красивата музика, която са създали през годините, но и на всички, които по един или друг начин ни помагат да се докоснем до нея.

След предишния ми силно емоционален материал за Ейми Уайнхаус, който, забравих да спомена, не случайно се появи в блога ми точно сега, а е по съвсем конкретен повод – първата годишнина от смъртта на Ейми. Та дия дни послушах доста нейни песни, предимно концертни изпълнения, и намерих едно изпълнение на живо, в което изпълнява същата песен, която ви предложих миналия път – Back To Black , но я пее като звяр. Сериозно си мисля, че малко са певците и певиците, за цялата история на поп, рок и прочие музика, които могат да направят толкова силно и вярно като пеене изпълнение. И още отсега ви казвам, че клипът, който ще ви предложа днес, няма да е свързан с основната тема на материала ми, а ще бъде именно това нейно изпълнение, от което, сигурен съм, ще получите истинско музикално просветление. А днешната тема е за съвременната българска популярна музика. Хрумна ми вчера, докато в един магазин изслушах някаква безумна като текст и музика песен – не познах коя певица я изпълняваше. През цялото време лирическата героиня на песента повтаряше на лирическия герой да я остави да танцува цяла нощ. Кой я спираше и защо, не стана ясно, но който и да е, би било добре да не я ограничава повече, защото този повтарящ се рефрен влудява като китайско мъчение. Та тая песен ми даде повод за размисъл и като се позамислих, стигнах до извода, че реалната картина на съвременната българска поп музика никак не е розова. Не знам по каква причина, но нищо запомнящо като текст и музика не се е родило в последните три-четири години. Ще се радвам да споделите и вие мнение – без значение дали съвпада с моето, или не. До скоро. А сега ви оставям да се насладите на извънземното изпълнение и присъствие на сцената на Ейми Уайнхаус.

Днешният ми материал е посветен на една много талантлива и естествена певица. И рано отишла си – като много други като нея изключително талантливи. Едва ли някой може да се наеме да даде обяснение на този феномен – защо големите таланти, особено музикалните, си отиват без време. Някои го обясняват с карма. Други с факта, че когато им е раздавал талант, господ е раздавал щедро, но за баланс също толкова щедро им е дал и пороци, които в крайна сметка ги погубват. Трети с факта, че голямата сцена и музикалната индустрия подлагат човек на големи изпитания, най вече на психиката, и малцина са тия, които наистина могат да ги издържат. Е, малко есеистично стана, но такава емоционална и естествена е и певицата, за която ще ви говоря днес – Ейми Уайнхаус – и за нея сухите биографични факти някак не подхождат. Иначе животът й започва в обикновено еврейско семейство в Лондон, което няма нищо общо с музиката. И оттам нататък целият й живот ще е белязан от неудържимият й стремеж да чупи рамки и да прави революции – революции в мисленето, в поведението, в музиката. На четиринайсет години е изгонена от театралното училище за млади таланти, а на шестнайсет започва професионална кариера на голямата сцена. Човекът, който прави първоначалното й прослушване, си спомня, че тя през цялото време стои отстрани и пуши, докато не дошло време за нейното изпълнение – блестяща импровизация, която зашеметява присъстващите. Ейми няма аналог – не само заради новия еклектичен стил, който й приписват критиците, не само заради петте награди Грамми, спечелени само за една нощ, тя е просто изключителна. А изключителните, както казах в началото, обикновено не доживяват до дълбоки старини.

Днешният ми пост ще е за легендарната британската група „Мерилиън” и е по съвсем конкретен повод – концерта, който ще изнесе тия дни на Античния театър в Пловдив в съпровод със симфоничен оркестър легендарният вокалист на групата Фиш. Групата се събира през 1977 г. и отначало се казва „Силмарилион” по името на една от книгите на Толкин. По-късно обаче с присъединяването към групата на шотландския вокалист Фиш (с истинско име Дерек Уилям Дик) съкращават своето име и то се превръща в това, което днес знаем – “Мерилиън”. В тогавашния състав на групата са китаристът Стив Ротъри, Джон Мартер – ударни, Марк Кели – клавиши и басистът Пит Тревейвес. Участието на групата в програмата на Radio One на Би Би Си се превръща за “Мерилиън” в своеобразен трамплин – фундаменталният арт рок маниер на групата, много напомнящ на ранните Дженезис, им носи договор ЕМИ, множество концерти из цяла Великобритания и серия от концерти в елитния лондонски клуб Marquee. И не само това – имайки в актива си само един хит, групата е поканена на два пъти да изнесе концерти в най-известната лондонска зала Hammersmith Odeon. Дебютният албум на групата излиза през 1983 година и за дни се изкачва до седмо място в английските класации. Поразителната прилика на музикалната стилистика на “Мерилиън” с ранните “Дженезис”, както и почти пълната идентичност на гласовете на Питър Гейбриъл и Фиш, дават повод за много сплетни за групата – ‘Мерилиън’ не е нищо повече от отговор на носталгията по “Дженезис”, Фиш страда от раздвоение на личността и се идентифицира с Гейбриъл и други подобни. Внимателният слушател обаче няма как да не забележи, че за разлика от дълбоката мъка и песимизъм, които лъхат от музиката и текстовете на “Дженезис”, в песните на “Мерилиън” има особена нежност и лиричност. През 1985 година Фиш напуска групата и започва успешна солова карира, а мястото му в групата е заето от Стив Хогарт. Но така или иначе всеки меломан, когато чуе името на Фиш, се сеща за Мерилиън и обратното. Нека чуем един от големите хитове на групата от най-силните им години

Както много от вас знаят, Интернет си ми е страст още преди да започна да водя този блог. Имам много и различни проекти, някои успешни, други – не толкова, но създаването на сайтове си остана мое хоби и се превърна в начин за печелене на пари.

Доскоро сайтовете ми бяха пръснати из различни хостинг доставчици – по сървъри на българска, американска и немска почва. Мислех си, че така е по-сигурно за мен и бизнеса ми, защото дори един от сървърите да се срути, това няма да повлияе на останалите сайтове. Обаче… си излиза много солено откъм разходи.

През последните месеци обмислях дали не е време да събера повечето си проекти на едно място, за да не ми струва толкова скъпо, но как все пак да не загубя тази сигурност, заради която ги бях разпръснал така. Започнах да чувам все по-добри неща за ICN и услугата, която въведоха за пръв път у нас – Клауд хостинг . Всъщност се оказа, че това е точно услугата, от която имам нужда.

При Cloud хостинга, файловете ми – респективно сайтовете, не се съхраняват на едно единствено място , така че ако съответният сървър падне, да падат и моите сайтове. При тази услуга, ако даден сървър откаже, веднага работата му поема друг, на който файловете ми се копират и потребителите могат изобщо да не усетят промяна в работата на сайта. Ъптайма, който е заложен в услугата е много по-висок, отколкото при споделения хостинг или наетите сървъри.

Хубаво, ама как ми спестява пари? Събирайки повечето си сайтове на един акаунт в ICN.bg, аз няма да плащам за всеки поотделно, нито ще плащам по някаква определена схема, а ще си плащам само толкова, колкото изразходвам като ресурси. Тоест, ако ми се наложи бих могъл да увелича даден ресурс за известно време, а след като натоварването от посетители падне, отново да го намаля. Накрая ще платя точно толкова, колкото съм ползвал.  Ако ви интересува колко ще спестя, прехвърляйки се на клауда, ще ви кажа: повече от 50% от досегашните ми разходи. Разбира се, причината не е само в изброените досега неща, а  и защото ICN се стараят сериозно да поддържат цените си ниски, всъщност те са доста по-ниски от хостингите в САЩ.  Очаквах да ги вдигнат при последното увеличение на тока – но не се случи. Вместо това пуснаха промо код, който смъкваше цената за споделен хостинг през лятото с още 30%.

Аз съм човек-перфекционист и винаги намирам кусури както в чуждата, така и в своята работа, но засега мога да кажа само добри неща за тази компания и услуга, и да я препоръчам.  Надявам се и занапред да продължаваме да си сътрудничим така успешно.

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…