Петър Стоилов

Франк Синатра казва за нея: впечатляващият й талант трябва да се изучава от всички вокалисти, кралското й присъствие е чиста елегантност и очарование. А критиката я нарича продукт на ерата на бигбендовете.

Предците на Пеги са родени в Швеция и Норвегия, а бъдещата знаменитост се ражда в Джеймстаун, Северна Дакота, през 1920 г. и получава името Норма Делорис Егстрьом. Тя е седмото от осемте деца в семейството. Майка й умира, когато е само на четири години. Баща й работел в железниците и децата научават аритметиката, като броят бучки въглища.

Пътят й от Северна Дакота до звездата на групата на Бени Гудман съвсем не е лек. Тя никога и никъде не е учила музика. Въпреки това, когато е само на 16 г. тя се отправя на първото си турне с оркестъра на Джек Уордлоу. По това време суингът царува в танцувалните зали, клубовете и лоби баровете на хотелите, непрестанно звучи и по радиото. Именно това я подтиква да започне работа като певица в радиостанцията WDAY в родния си щат, именно там получава й артистичното си име.

Перспективите пред младото момиче се проясняват още повече, когато се отправя към Минесота и започва да пее в ресторанта на “Радисън”. По същото време успява да блесне и в една радиопостановка, а също и да се присъедини към групата на Сева Олсен. След три месеца с 18 долара в джоба потегля за Калифорния. За съжаление морският въздух не й понася особено добре – започват ангина след ангина и сериозни проблеми с гърлото. И след като една нощ едва не се задушава, се налага да се подложи на операция. Никой не дава гаранция за това, че ще се възстанови напълно и че отново ще може да пее, но става чудо – тя не само не губи гласа си, но и се сдобива с нов – дълбок и хриплив, глас, който ще й помогне да намери работата, за която е мечтала.

След този подарък на съдбата идва и друг – съдбоносната среща с Бени Гудман в чикагския хотел Амбасадор и поканата му да стане вокалистка на групата му. През 1942 г. тя записва първия си хит – Why Don’t You Do Right, следват още много хитове и концерти, за да стигне до определения като една от най-добрите джазови певици на Америка и най-добрата вокалистка на бенд.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

През петдесетте години на миналия век нито един концерт в Белия дом не преминава без нейното участие. През живота си тя е записала 250 албума, а е продала милиони от тях. Дванайсет пъти е удостоявана с най-престижната музикална награда Grammy. Вестниците казват за нея: Ела Фицджералд може да изпее дори телефонния указател. Себе си тя смята за още един инструмент в оркестъра и споделяла: Когато пея, аз мислено се поставям на мястото на тенор саксофона.

Певицата е родена на 25 април 1917 година в малкото американско градче Ню порт Нюз, но малко родителите й се разделят и Ела заедно с втория си баща и майка си заминава за Ню Йорк. Когато е на четиринайсет умира майка й и Ела отива да живее при баща си в Харлем. И там, както се казва, излиза извън релсите. Зарязва училище, по цели дни прекарва на улицата, вечер танцува в кварталните клубове, а през 1934 година напуска дома си. Неизвестно е как е щял да протече животът й, ако през есента на същата година тя не беше решила да участва в любителския конкурс, който регулярно провеждал популярният коментатор и диджей Ралф Купър в кинотеатър “Аполо”.

Той бил истинско шоу. За участие в него канели най-знаменитите оркестри, залата била снабдена с най-модерна апаратура, а самият конкурс се излъчвал по радиото. А победителите вместо с традиционните при такива състезания парични премии, били награждавани със седмичен ангажимент  кинотеатъра. Ела, натрупала до този момент солиден опит в танците, решила да участва в амплоато си на танцьорка. На предварителните прослужвания обаче – за неин ужас – установила, че съперници в този жанр ще й бъдат добре известният на местната публика полупрофесионален дует на сестрите Едуардс. Волю-неволю й се наложило да смени амплоато си и тя решила да пее. Дебютът й е на 21 ноември 1934 г. Излизайки на сцената в единствената си рокля, тя започнала да пее доста неуверено, след което гласът й напълно се сринал. Изключително опитният Купър обаче успява да тушира с шега ситуацията и й дава микрофона отново. И Ела под акомпанимента на оркестъра на Бени Картър изпяла   Judy и The Object of My Affection. Залата буквално се взривила от аплодисменти. Успехът й бил зашеметяваш. И си остава такъв до края.

С какви ли не епитети са я награждавали – костелив орех, посредствена, невзрачна. Което между другото съвсем не й е попречило да стане най-известната от неизвестните художници, както и най-обсъжданата вдовица на 20 век. В последното май я надминава единствено Джаки Кенеди.

Йоко Оно е наследствена аристократка. Характерът на японката, родена на 18 февруари 1933 г., се закалява още в детството й, когато на семейството токийски аристократи се налага да се скрие от бомбардировките на Втората световна война в глухо и отдалечено от столицата селце. Там представителите на висшата класа изпадат в крайна бедност и са принудени да търпят множество унижения. До този момент малкото момиче живеело с майка си, докато бащата заемал отговорен пост в Банка Япония в Сан Франциско. Семейството неведнъж се разделяло и после пак се събирало – все във връзка с новите назначения на главата на семейството. Въпреки постоянното местене момичето успява да завърши престижно училище в родината си, а после, когато семейството се мести в Ню Йорк, Йоко тръгва по пътя на художниците концептуалисти. Вярно, искала да стане оперна певица, даже в колежа изучава усилено музика и литература, но през 1946 г. среща бедния и никому неизвестен композитор Тоши Итанаяги, за когото се омъжва въпреки волята на родителите си.

Именно той става свръзката й с авангардистите. Той започва работа като пианист в танцовата трупа на американския хореограф Мърс Кънингам, който се познавал с много художници авангардисти.

Първите стъпки на младата жена обаче са повече от неуспешни. Въпреки настойчивите й опити да бъде забелязана, критиците просто се правят, че тя не съществува. Както става ясно по-късно, късметът й не я е изоставил, а просто й готви изненада – забелязва я американският продуцент Антъни Кокс, който започва да продуцира проектите й, а малко по-късно става нейн съпруг и баща на първото й дете. И появата на детето обаче не спасява брака на двойката от разпад. Въпреки проблемите си обаче те продължават още три години да правят отчаяни опити да спасят отношенията си и да се позиционират като концептуални художници.

Новата и най-смислената страница от живота на Оно започва, когато тя се среща с кумира на милиони хора, живата легенда Джон Ленън. Множество източници свидетелстват, че първото им виждане е в галерия “Индика” в края на 1966-а. Там се готви открита изложба на японката, а Джон минава съвършено случайно. Среща, която слага началото на една историческа любов и както твърдят злите езици – и на една велика група. Продължението май всички го знаят…

Целият свят знае легендарните родители на Шон Ленън – Йоко Оно и Джон Ленън. И това прави още по-трудна задачата на младежа да докаже, че той не е просто наследник на знаменитости, а изключителна личност. Може би и в това се състои най-голямата драма на талантливите деца на известни родители – постоянно да доказват, че светят със собствена, а не с отразена светлина.

Иначе Шон Ленън е синът подарък за легендарния си баща. Добре известен факт е, че той е роден на рождения ден на баща си – 9 октомври 1975 г. Радостта на Джон е била безгранична – скачал е от радост и казва на журналистите, че в този момент се чувства по-висок от небостъргача Емпайър Стейт Билдинг. Малко след това певецът почти прекратява участията си и изцяло се заема с отглеждането и възпитанието на Шон, съвсем логично и с музикалното му образование. До трагичната не само за семейството, но и за целия музикален свят дата 8 декември 1980 г.

За щастие Шон има една доста дейна и амбициозна майка, която от най-ранната му възраст го приобщава към публичността.

Когато е на седем години, той вече играе роля във филма “Лунната походка” на Майкъл Джексън. На девет участва в клип към сингъла “Every Man Has А Woman” на майка си. А когато е на 13 фрагменти от интервюта с него са използвани за създаването на документален филм за баща му, носещ името на песента “Imagine”.

Първите му самостоятелни прояви са силно повлияни от известният американски рок музикант и автор на песни Лени Кравиц. Още през 1991 г. Лени, Йоко и Шон организират колективен запис на песента Дайте шанс на мира с най-известните по онова време музиканти, която става симвлов на протеста срещу войната в Персийския залив. Съвсем логично младият творец е много близо до пацифистките идеи на родителите си и за него световните събития не са просто новини от тв екрана. Следва сътрудничество и работа с много известни и талантливи творци.

А дали Шон има собствено сияние, предлагам да решите сами, след като чуете песента, която съм ви приготвил.