Петър Стоилов

Не съм фен на музикалните риалити формати. По много причини. Вероятно някои от тях вече съм излагал на страниците на блога си. Но сега ще се спра на една, която ми хрумна по време на откъслечните ми включвания на последния сезон на Екс фактор, който тече в момента. Без претенции за изчерпателност. Коментарът ми ще е точно толкова фрагментен, колкото са и впечатленията ми от въпросното шоу.

Ясно е, че на кастингите за тези предавания, колкото и грубо да звучи, се явяват сульо, пульо и Атанас. Наистина в последното не влагам никаква обидна нотка – все пак изразът го има в българския фразеологичен речник. Просто искам живописно да нарисувам реалната картина. Има няколко неща, които повечето хора си мислят, че ги могат и едно от тях е пеенето. Може би това е една от причините за изобилието от кандидати. Пък и жаждата за славата е силен стимулант и често заглушава очевидно фалшивия звук, който се чува даже в собствените ни уши.

Е, доста такива хора се качват на сцената и предизвикват понякога не просто усмивки, а е заслужен бурен смях и дюдюкания от публиката. Има обаче и редица участници, при които неудачите на сцената са свързани не толкова с липсата на талант, колкото с притеснението. И това е очевидно. Е, за тази категория кандидати за музикална кариера става дума. И за непремерените, на моменти дори откоровено груби и обидни коментари и критики на някои от членовете на журито. Вероятно те също искат да блеснат с оригинални и категорични изказвания. Но не бива да забравят, че единственият смисъл на такива състезания, е да дадат увереност и криле, даже и на тези, които са с по-скромни възможности. А не да прекъснат полета и да смачкат самочувствието на очевидно можещи деца.

Обикновено във всеки сезон на воайорското вип шоу има поне по един музикант, който е там не само заради хонорара, но и заради рекламата, която безспорно правят подобни формати. В новия сезон на виповете обаче прави впечатление засиленото музикално присъствие – като се започне от Йоана, която навремето имаше доста бурна, но не особено продължителна кариера, мине се през вечната Ирина Флорин и се стигне до младата и обещаваща певица – дъщеря на социоложката Мира Радева. Ясно е, че всяки от тях е там с определена цел – Йоана, тя си го каза и в прав текст, да възвърне старата си слава. Ирина, вероятно за да напомни за себе си. А Ани – да даде тласък на кариерата си и да бъде забелязана в родината си, тъй като досега се е изявявала основно зад Океана, където е и учила джазово пеене.

От пиар гледна точка едно такова участие на пръв поглед изглежда добро решение. Дали наистина е така и най-важното дали е толкова безопасно. Отговорите винаги се крият в историята. А те са, че подобно участие не само може да няма положителен ефект, а може за месец да срине имидж и публично присъствие, градено с години. Спомнете си злополучното участие на Галя от Каризма преди няколко години, което, освен че стана повод за разпадането на може би най-успешния дует в българската поп музика, провали тотално и соловата й кариера.

Така че на кандидатите за възвръщане на стара известност и за получаване на нова бих казала да стъпват като в минно поле. Защото тези формати са точно това. А от минното поле без поражения излизат само опитните играчи  или късметлиите.

Днес ще ви разкажа за преломния момент в кариерата на Боб Дилън – неговия първи електрически сингъл, предизвикал скандал, не по-малък например от вливането на Radiohead в електронната вълна.

През 1965 г. Дилън събира своята първа концертна група. През юни същата година на рокфестивал в Нюпорт публиката го освирква. Според легендата това се случва, когато той засвирва истински рок, взимайки в ръцете си електрическа китара (според свидетелствата на очевидци доста неочаквано). Истината обаче е, че едва ли е било чак толкова изненадващо, защото само няколко месеца преди тази злополучна изява е излязъл и първият му електрически сингъл – така че по всяка вероятност това е било отмъщението на публиката за вече случилото се “предателство”. Тази фатална песен се казва “Subterranean Homesick Blues”.

Само заради скандала ли обаче отделяме специално внимание на тази песен – не само. А защото тя дава начало на несметен брой събития. Джоан Баез и Донован, които помагали при рисуването надписите в клипа, живеели заедно с Дилън на едно място, което се казвало, а и днес се казва Уудсток. Радикалното движение Weatherman взаимства името си именно от този сингъл – знаменитият фестивал в Уудсток и началото на дейността на Уедърман се случват само четири години след излизането на песента. После названието й ще променят по свой вкус Radiohead и The White Stripes, строфите ще бъдат малко преиначени от Echo and the Bunnymen и Робърт Уайат – с какво ги е привлякла всичките? Възможно е с бързия си ритъм да е дошъл по мяра и душа на тези, които се намират в постоянно движение и на път, които се намират на разклона, който идва отникъде и води наникъде. Безспорен факт е обаче, че това е една еблематична и знакова песен. Същото е и с клипа.

“Subterranean Homesick Blues” е бил първият музикален клип в съвременния смисъл на думата, въпреки че първоначално се появява като част от филма.

Нека да го видим!

Съществуват много определения на музиката Ню ейдж. Едно от тях, обединяващо сякаш цялото разнообразие, се свежда до простия термин Contemporary Instrumental – съвременна инструментална музика.
Началото на това направление като масова култура е в средата на 60-те години, по време на хипи движението. За първата му лястовичка се счита записът на американския джазов кларнетист Тони Скот, който през 1964 г. издава диска „Music for Zen Meditation“ с използване на японски народни инструменти и съвършено нов подход към джаза. През втората половина на 60-те в младежките среди стават изключително силни тенденциите към бягство от всичко агресивно, активно и грубо практическо. Това е един своеобразен призив на новото поколение, изоставило начина на живот на своите родители, техния прагматизъм и бездуховност.
Характерно е, че много момчета и момичета от успешни и дори много богати семейства напускат домовете си и създават “собствени”, живеейки като деца цветя. Това е време на небивало увлечение на младите хора по различни видове религии и духовни учения. На първо място, разбира се, се засилва интересът към християнството, което донася огромна популярност на рок оперите “Иисус Христос Суперзвезда” и „Godspell“. Започва да се появява и интерес към индийското древно знание – Венданта, – особено след като известният йога учител Махариши идва в Ангилия и се среща с “Бийтълс”. Срещата е последвана от пътуване на групата до Индия и престой в един от ашрамите. В резултат Джон Харисън до такава степен се ентусиазира, че не само той става последовател на индийската философия, но привлича в тази посока и много от феновете на групата.
Посещението на Рави Шанкара, един от водещите индийски музиканти, в Европа и Америка и сътрудничеството му с доста именити творци от онова време също допринася за разширение на масовия интерес към източните учения – към Вендата, учението на йога, будизма и дзенбудизма, софизма и даоизма.
С развитието на електронната музика и на техническите и възможности обаче New Age става изключително разнообразна и престава да се отъждествява само с музиката за релаксация и медитация. Днес понятието е далеч по-широко и противоречиво, което често води до доста недоразумения, отчасти и защото елементи от този стил при добро желание биха могли да бъдат намерени при много музиканти. При всички случаи това е една сплав от духовна, електронна, етническа, класическа, инструментална, симфонична музика със звуци от природата в най-различни пропорции и фракции.

Съществуват много определения на музиката Ню ейдж. Едно от тях, обединяващо сякаш цялото разнообразие, се свежда до простия термин Contemporary Instrumental – съвременна инструментална музика.
Началото на това направление като масова култура е в средата на 60-те години, по време на хипи движението. За първата му лястовичка се счита записът на американския джазов кларнетист Тони Скот, който през 1964 г. издава диска „Music for Zen Meditation“ с използване на японски народни инструменти и съвършено нов подход към джаза. През втората половина на 60-те в младежките среди стават изключително силни тенденциите към бягство от всичко агресивно, активно и грубо практическо. Това е един своеобразен призив на новото поколение, изоставило начина на живот на своите родители, техния прагматизъм и бездуховност.
Характерно е, че много момчета и момичета от успешни и дори много богати семейства напускат домовете си и създават “собствени”, живеейки като деца цветя. Това е време на небивало увлечение на младите хора по различни видове религии и духовни учения. На първо място, разбира се, се засилва интересът към християнството, което донася огромна популярност на рок оперите “Иисус Христос Суперзвезда” и „Godspell“. Започва да се появява и интерес към индийското древно знание – Венданта, – особено след като известният йога учител Махариши идва в Ангилия и се среща с “Бийтълс”. Срещата е последвана от пътуване на групата до Индия и престой в един от ашрамите. В резултат Джон Харисън до такава степен се ентусиазира, че не само той става последовател на индийската философия, но привлича в тази посока и много от феновете на групата.
Посещението на Рави Шанкара, един от водещите индийски музиканти, в Европа и Америка и сътрудничеството му с доста именити творци от онова време също допринася за разширение на масовия интерес към източните учения – към Вендата, учението на йога, будизма и дзенбудизма, софизма и даоизма.
С развитието на електронната музика и на техническите и възможности обаче New Age става изключително разнообразна и престава да се отъждествява само с музиката за релаксация и медитация. Днес понятието е далеч по-широко и противоречиво, което често води до доста недоразумения, отчасти и защото елементи от този стил при добро желание биха могли да бъдат намерени при много музиканти. При всички случаи това е една сплав от духовна, електронна, етническа, класическа, инструментална, симфонична музика със звуци от природата в най-различни пропорции и фракции.

Въпреки че днес е една изключително популярна музика, не е толкова лесно да се обясни какво точно е алтернативен рок. Даже и дълбоките познавачи на музикалните стилове, често влизат в спорове какво определение да се даде на това явление. Лесно е да разпознаем рапът или метъла. Но когато става въпрос за пъстра палитра от стилове, настроения, чувства и звуци, нещата не се поддават толкова лесно на обяснение.

Любителите на този стил твърдят, че е трудно той да бъде отнесен към нещо определено и конкретно, че събира в себе си всички възможности на съвременната музика. Някои се опитват да я опишат като музика нито тежка, нито лека, и бърза, и бавна, ту радостна, ту мрачна – общо взето, нещо като нищо подобно. Така или иначе, популярността на това направление расте постоянно, най-известните му изпълнители се числят към звездите, а то се счита за основно.

Как възниква?

В началото, това е музика на младите хора, които искат алтернатива на популярните мелодии, които текат по радиото, и се гордеят с това, че съзнателно странят от комерсиалната музикална индустрия. Изпълнителите не записвали клипове към песните си и не ползвали услугите на известни звукозаписни студиа. И темите им били не особено популярни – от тези, които никога няма да срещнете в първите 20 в класациите.

Безспорен факт е обаче, че на повечето от поклонниците на алтернатив рока се нравят именно съдържанието и смисълът на парчетата, не толкова самото звучене. В хитовете обикновено се пее за любов, в алтернативните творби – по правило за много по-малко възвишени чувства – объркване, отчаяние, сексуални желания. Едно обръщение към неразбраните, обидените и отхвърлените – възпяване на техните нерешени проблеми. И съвсем логично феновете на това течение  са основно млади хора, хора, които вярват, че никой не се интересува от тях, че никой не ги разбира.

Е, при това положение едва ли ще се обидят, че специалистите продължават да нямат ясно определение на любимата им музика. Пък и младостта май не си пада по вкарването в рамки.