Да ви се похваля, че гледах финала на детската Евровизия, която тази година се проведе в София. В началото бях непредубеден и нямах предварителни очаквания, защото исках да съм обективен в преценката си.
Сега, няколко дни по-късно имах възможност да размисля и да ви представя своето виждане за протеклия конкурс.
Първо, не мисля, че някое от децата тази година се открои повече от другите. Лично на мен изпълнителите ми бяха доста еднотипни с 2-3 малки изключения. Нашата песен “Цветът на надеждата” в изпълнение на Габи и Иван ми допадна поради няколко причини. Първо, мисля, че изпълнението и сценичното им поведение беше добро. Второ, разбирам текста и лесно вниквам в неговата символика, докато родния език на останалите участници ми беше изцяло непознат. И трето, все пак е българската песен – трябва да я подкрепяме.
Според мен обаче миналогодишната песен на Крисия, Хасан и Ибрахим беше по-добра. Ако те тримата се бяха явили тази година, просто нямаше кой да им стъпи на малкия пръст. Това ясно си пролича в края на концерта, когато те излязоха на сцената и засенчиха всички останали преди тях.
Относно победата на Малта трябва да ви кажа, че ми дойде като гръм от ясно небе. Определено не очаквах финалната класация да изглежда така, както я представиха след гласуването. Лично на мен песента “Not my soul” на Дестини Чукуниере не ми допадна особено. Звученето й е в стил gospel и като прибавим към него визията на момичето, оставам с впечатлението, че слушам изпълнение в някоя католическа църква. Може би за мен този стил е твърде далечен, но така или иначе не останах особено впечатлен. Личните ми фаворити бяха момичетата от Словения и Ирландия, които се класираха съответно на 3-то и 12-то място.
Относно самия концерт в Арена Армеец имам своите забележки, но признавам, че съм сравнително доволен. Можеше да е и по-добре, но за времето за организация, с което разполагаше БНТ, нещата са се получили сполучливо. Само ако можеше Поли Генова да не вика толкова много на сцената, а да говори по-нормално и отбрано…
