Петър Стоилов

Вчера, както си ровех в youtube, съвсем случайно, а може би не толкова случайно, попаднах на една песен на Пламен Ставрев “Лятото”. Прекрасна песен, прекрасен текст, прекрасен клип, прекрасно изпълнение на Пламен Ставрев, който за съжаление рано напусна тоя свят. И дали защото песента наистина е много красива, дали защото текстът и музиката носят една много силна метафора за житейски отминаващото си лято и бързо идващата есен, дали защото и астрономическото вече си отиде, но освен че ме разчувства, тази песен ми даде повод за днешния материал. Накара ме да се замисля защо морето и по-специално Бургас дава и в музиката, и в поезията такива забележителни творци. Ще се опитам да изредя някои от най-именитите, но с предварителната уговорка, че сигурно ще пропусна много – Ева и Гого от “Тоника”, Тони Димитрова, Пламен Ставрев, различните формации на Стефан Диомов, от поетите – Петя Дубарова, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Ваньо Вълчев… Да продължавам ли. Не е случайно това струпване на таланти в тоя район, има някаква енергия там очевидно, която генерира таланти. Мисля си, може да е от романтиката, тайнството и силата, която носи морето. Ама то морски брегове има и в много други градове. Явно е нещо различно, нещо,което бургазлии носят в паметта на клетките си, дошло много от далечни времена, творческа енергия, трупана с години и предавана от поколение на поколение. Но и да го мислим, няма смисъл. Хубавите песни и неповторимата поезия, родени в Бургас и от хора, родени в Бургас, са неоспорим факт. И нека сега да съпреживеем наистина изключителната песен на Пламен Ставрев „Лятото”.

Имам една любима стара шведска група, казва се АББА, и съвсем скоро ще ви разкажа за нея, защото, мисля, че в историята на популярната музика няма друга група, която да е сътворила толкова безспорни и мелодични хитове. При това неостаряващи и постоянно актуални. Имам и една любима тяхна песен, която носи заглавието “Тhank You For The Music”, което в превод означава “Благодаря Ви за музиката”. Та това заглавие и тази песен са повод за днешните ми няколко реда – написани в познатия ви от последните ми материали есеистичен стил. Питали ли сте се някога – защото аз като човек, изкушен от хубавата музика, често се питам – колко много поводи има да благодарим за музиката на хората, които ни правят съпричастни към нейното богатство. Без значение какъв жанр е музиката. С музиката на практика е свързан целият ни живот. С нея са свързани и най-щастливите, и най-тъжните, и най-романтичните, и най-прозаичните, и най-щурите и още много най-спомени и изживявания на човек. Има ли значим момент от живот си, който да не свързвате с някаква определена мелодия или песен. Едва ли! Питали ли сте се какво биха били тези моменти без музика. Или по-скоро какви. Различни и със сигурност не толкова хубави. Затова ми се иска днес да ви предложа едно прекрасно концертно изпълнение на песента “Тhank You For The Music” и дружно да благодарим не само на изключителната шведска четворка за красивата музика, която са създали през годините, но и на всички, които по един или друг начин ни помагат да се докоснем до нея.

След предишния ми силно емоционален материал за Ейми Уайнхаус, който, забравих да спомена, не случайно се появи в блога ми точно сега, а е по съвсем конкретен повод – първата годишнина от смъртта на Ейми. Та дия дни послушах доста нейни песни, предимно концертни изпълнения, и намерих едно изпълнение на живо, в което изпълнява същата песен, която ви предложих миналия път – Back To Black , но я пее като звяр. Сериозно си мисля, че малко са певците и певиците, за цялата история на поп, рок и прочие музика, които могат да направят толкова силно и вярно като пеене изпълнение. И още отсега ви казвам, че клипът, който ще ви предложа днес, няма да е свързан с основната тема на материала ми, а ще бъде именно това нейно изпълнение, от което, сигурен съм, ще получите истинско музикално просветление. А днешната тема е за съвременната българска популярна музика. Хрумна ми вчера, докато в един магазин изслушах някаква безумна като текст и музика песен – не познах коя певица я изпълняваше. През цялото време лирическата героиня на песента повтаряше на лирическия герой да я остави да танцува цяла нощ. Кой я спираше и защо, не стана ясно, но който и да е, би било добре да не я ограничава повече, защото този повтарящ се рефрен влудява като китайско мъчение. Та тая песен ми даде повод за размисъл и като се позамислих, стигнах до извода, че реалната картина на съвременната българска поп музика никак не е розова. Не знам по каква причина, но нищо запомнящо като текст и музика не се е родило в последните три-четири години. Ще се радвам да споделите и вие мнение – без значение дали съвпада с моето, или не. До скоро. А сега ви оставям да се насладите на извънземното изпълнение и присъствие на сцената на Ейми Уайнхаус.

Днешният ми материал е посветен на една много талантлива и естествена певица. И рано отишла си – като много други като нея изключително талантливи. Едва ли някой може да се наеме да даде обяснение на този феномен – защо големите таланти, особено музикалните, си отиват без време. Някои го обясняват с карма. Други с факта, че когато им е раздавал талант, господ е раздавал щедро, но за баланс също толкова щедро им е дал и пороци, които в крайна сметка ги погубват. Трети с факта, че голямата сцена и музикалната индустрия подлагат човек на големи изпитания, най вече на психиката, и малцина са тия, които наистина могат да ги издържат. Е, малко есеистично стана, но такава емоционална и естествена е и певицата, за която ще ви говоря днес – Ейми Уайнхаус – и за нея сухите биографични факти някак не подхождат. Иначе животът й започва в обикновено еврейско семейство в Лондон, което няма нищо общо с музиката. И оттам нататък целият й живот ще е белязан от неудържимият й стремеж да чупи рамки и да прави революции – революции в мисленето, в поведението, в музиката. На четиринайсет години е изгонена от театралното училище за млади таланти, а на шестнайсет започва професионална кариера на голямата сцена. Човекът, който прави първоначалното й прослушване, си спомня, че тя през цялото време стои отстрани и пуши, докато не дошло време за нейното изпълнение – блестяща импровизация, която зашеметява присъстващите. Ейми няма аналог – не само заради новия еклектичен стил, който й приписват критиците, не само заради петте награди Грамми, спечелени само за една нощ, тя е просто изключителна. А изключителните, както казах в началото, обикновено не доживяват до дълбоки старини.

Днешният ми пост ще е за легендарната британската група „Мерилиън” и е по съвсем конкретен повод – концерта, който ще изнесе тия дни на Античния театър в Пловдив в съпровод със симфоничен оркестър легендарният вокалист на групата Фиш. Групата се събира през 1977 г. и отначало се казва „Силмарилион” по името на една от книгите на Толкин. По-късно обаче с присъединяването към групата на шотландския вокалист Фиш (с истинско име Дерек Уилям Дик) съкращават своето име и то се превръща в това, което днес знаем – “Мерилиън”. В тогавашния състав на групата са китаристът Стив Ротъри, Джон Мартер – ударни, Марк Кели – клавиши и басистът Пит Тревейвес. Участието на групата в програмата на Radio One на Би Би Си се превръща за “Мерилиън” в своеобразен трамплин – фундаменталният арт рок маниер на групата, много напомнящ на ранните Дженезис, им носи договор ЕМИ, множество концерти из цяла Великобритания и серия от концерти в елитния лондонски клуб Marquee. И не само това – имайки в актива си само един хит, групата е поканена на два пъти да изнесе концерти в най-известната лондонска зала Hammersmith Odeon. Дебютният албум на групата излиза през 1983 година и за дни се изкачва до седмо място в английските класации. Поразителната прилика на музикалната стилистика на “Мерилиън” с ранните “Дженезис”, както и почти пълната идентичност на гласовете на Питър Гейбриъл и Фиш, дават повод за много сплетни за групата – ‘Мерилиън’ не е нищо повече от отговор на носталгията по “Дженезис”, Фиш страда от раздвоение на личността и се идентифицира с Гейбриъл и други подобни. Внимателният слушател обаче няма как да не забележи, че за разлика от дълбоката мъка и песимизъм, които лъхат от музиката и текстовете на “Дженезис”, в песните на “Мерилиън” има особена нежност и лиричност. През 1985 година Фиш напуска групата и започва успешна солова карира, а мястото му в групата е заето от Стив Хогарт. Но така или иначе всеки меломан, когато чуе името на Фиш, се сеща за Мерилиън и обратното. Нека чуем един от големите хитове на групата от най-силните им години

Както много от вас знаят, Интернет си ми е страст още преди да започна да водя този блог. Имам много и различни проекти, някои успешни, други – не толкова, но създаването на сайтове си остана мое хоби и се превърна в начин за печелене на пари.

Доскоро сайтовете ми бяха пръснати из различни хостинг доставчици – по сървъри на българска, американска и немска почва. Мислех си, че така е по-сигурно за мен и бизнеса ми, защото дори един от сървърите да се срути, това няма да повлияе на останалите сайтове. Обаче… си излиза много солено откъм разходи.

През последните месеци обмислях дали не е време да събера повечето си проекти на едно място, за да не ми струва толкова скъпо, но как все пак да не загубя тази сигурност, заради която ги бях разпръснал така. Започнах да чувам все по-добри неща за ICN и услугата, която въведоха за пръв път у нас – Клауд хостинг . Всъщност се оказа, че това е точно услугата, от която имам нужда.

При Cloud хостинга, файловете ми – респективно сайтовете, не се съхраняват на едно единствено място , така че ако съответният сървър падне, да падат и моите сайтове. При тази услуга, ако даден сървър откаже, веднага работата му поема друг, на който файловете ми се копират и потребителите могат изобщо да не усетят промяна в работата на сайта. Ъптайма, който е заложен в услугата е много по-висок, отколкото при споделения хостинг или наетите сървъри.

Хубаво, ама как ми спестява пари? Събирайки повечето си сайтове на един акаунт в ICN.bg, аз няма да плащам за всеки поотделно, нито ще плащам по някаква определена схема, а ще си плащам само толкова, колкото изразходвам като ресурси. Тоест, ако ми се наложи бих могъл да увелича даден ресурс за известно време, а след като натоварването от посетители падне, отново да го намаля. Накрая ще платя точно толкова, колкото съм ползвал.  Ако ви интересува колко ще спестя, прехвърляйки се на клауда, ще ви кажа: повече от 50% от досегашните ми разходи. Разбира се, причината не е само в изброените досега неща, а  и защото ICN се стараят сериозно да поддържат цените си ниски, всъщност те са доста по-ниски от хостингите в САЩ.  Очаквах да ги вдигнат при последното увеличение на тока – но не се случи. Вместо това пуснаха промо код, който смъкваше цената за споделен хостинг през лятото с още 30%.

Аз съм човек-перфекционист и винаги намирам кусури както в чуждата, така и в своята работа, но засега мога да кажа само добри неща за тази компания и услуга, и да я препоръчам.  Надявам се и занапред да продължаваме да си сътрудничим така успешно.

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…

Не съм писал много май за любимите ми български изпълнители. Но оттук нататък ще се постарая да запълня този пропуск. Безспорният ми фаворит сред тях е Васил Найденов – и то не защото е надарен с кой знае какви гласови данни, а заради блестящите интерпретации на музика и текст, които прави, заради импровизациите си и заради факта, че никога не изпълнява по един и същи начин песни, които пее от години, винаги променя по нещо. Затова съм доста резервиран към опитите, често безуспешни, на млади изпълнители да правят кавъри на негови песни. От всичко, което съм чул до момента, единственият кавър на негова песен, който ми е харесал относително, е бил на песента “Синева”, направен преди няколко години от Люси Дяковска. И то може би заради факта, че е жена, което прави изпълнението различно. Защото това, което най-много ме дразни в кавърите, е стремежът да се държи близост с оригинала и да се подражава на титуляра. Пък и има един такъв момент, че често композиторите и текстописците, когато правят една песен, я съобразяват с натюрела на съответния певец, с гласовите му данни и с други негови характерности. С две думи капризен съм на тая тема. Затова останах безкрайно учуден от категоричния начин, по който тия дни харесах едно съживяване на една от най-хубавите песни на Васил Найденов от младия и не особено известен още певец Дамян Попов. Става дума за песента “Любовта продължава”. Интересно и различно изпълнение. Предлагам ви да я чуете, за да видите, че понякога и категоричните правила имат изключения.

Днешната ми тема няма да е чисто музикална. Но в известен смисъл ще е свързана с музиката и нейните задачи много повече от друг път. Провокиран от множеството статии тия дни покрай присъдата за въдворяване в поправителен лагер на момичетата от руската група “Пуси Райт”, реших и аз да споделя виждане по въпроса. Накратко за какво става въпрос: момичета от някаква руска група – чието име, простете ми невежеството, чувам за първи път, а пък музиката им и досега не съм чувал, защото си мисля, че ако си струваше, щеше да ми се е случило вече –  влизат в християнски храм и в знак на политически протест срещу Путин, а защо не и като рекламна и комерсиална акция, пред камерите на поканени медии, се държат непристойно. Гледах клипа и да ви кажа честно, ако ще и Дейвид Байрън, за когото знаете, че ми е любимец (лека му пръст), да беше направил нещо подобно, пак щях да твърдя, че това е недопустимо. Музиката и изкуството са преди всичко, за да утвърждават ценности, а не да ги нарушават, мисля. Чета, надигнали се световни музикални звезди, между които и Мадона, да ги защитават. Дайте да си говорим сериозно: Какво ще се случи, ако в която и световна столица, пък и не само в столица, в официален храм, влезе някой, без значение дали е звезда, и се държи непристойно. Ще ви кажа – ще търка затворническите скамейки. Бъдете сигурни в това. Защото демокрацията по цял свят означава свобода и правила, а не свобода или правила.

Преди няколко дни ми се наложи да поздравя във Фейсбук един малко по-възрастен приятел по повод рождения му ден. Прииска ми се да е някаква песен от младостта му, която да го трогне, позамислих се и се сетих за рефрена на една песен, която сестра ми безспирно въртеше преди много години на грамофона. Потърсих я в ютуб по предполагаемото заглавие, намерих я и така ми хрумна да пиша за днешния изпълнител, за когото, признавам си, и аз не знаех нищо до този момент – Джо Долан. Джо Долан е ирландски певец и композитор, доста популярен в не толкова далечното минало. Роден е в малък ирландски град, който даже не е отбелязан на повечето карти на страната. След ранната смърт на родителите си, той съвсем отрано поема грижата за своите четирима братя и три сестри, започвайки работа в местен вестник. Музиката обаче го влече – първо изпробва силите си в естрадата, а след около година заедно с неколцина свои приятели организира един от първите в Ирландия младежки ансамбли и тръгват на гастроли в страната. Песента, която му носи късмет, е на двама известни автори – Майк Хейзълуд и Албърт Хамонд – и се казва „Make me an island”, малко по-късно станала популярна и у нас с български текст под заглавието “Много ли струва това” в изпълнение на Лили Иванова. Не закъсняват и следващите хитове – „Teresa”, „Dannuy boy”– с тях той набира популярност и в други страни. По своята външност Джо Долан поразително се различава от полираните сладкогласни красавци, любими до този момент на американската комерсиална естрада. Невисок на ръст, набит даже, на пръв поглед той изглежда ъгловат. Но стъпи ли на сцената, нищо от първоначалното впечатление за скованост не остава – пет-десет минути и публиката е в краката му. Но нека да видим за какво става въпрос – предлагам ви изпълнение на най-популярната му песен “Lady in Blue”.

ZAZ, Едит Пиаф, Шарл Азнавур… Досетихте ли се, че пак ще пиша за френска музика?! В този ред е също толкова романтичното име на Серж Гинзбург, самото му звучене някак напомня за френски шансон. Серж Гинзбург е не просто певец, а нещо много повече – той е уникална фигура на френската култура, той е музикант, композитор, певец, поет, прозаик, режисьор, актьор и каквото още се сетите. Роден в Париж в семейството на руски емигранти, той сякаш е събрал в себе си най-доброто от творческите заложби и от културните традиции на двете нации. Знаменателна за кариерата му като певец е 1958 година – тогава той започва работа като пианист в кабаре “Милорд Хулиган”, акомпанирайки на певицата Мишел Арно. Тук той среща Борис Виан – композитор, поет и джаз тромпетист. Именно тази среща провокира у Гинзбург страстта към съчинителство. Разпознавайки у Виан същия циничен хумор и усет към подигравката, Гинзбург се усеща достатъчно свободен да пише и да пее собствените си песни. От самия му дебют стилът на Гинзбург никога не оставя слушателите безразлични – отричат го, боготворят го, но винаги го забелязват. Художественият директор на “Филипс” го забелязва още с появата му и го кани на пробен запис – това е и лейбълът, с който Серж Гинзбург ще работи до края на кариерата си. Признат за новатор още с първия си албум, той няма да спре да изненадва публиката си с интересни хрумвания. Но спирам дотук. Защото няма слово, което може да опише уникалния талант на Гинзбург. Това може да стори единствено самият той. С песните си.

Четири музи спорят за него – на киното, на театъра, на поезията и на музиката. И няма как да е иначе – еднакво добър е и в четирите изкуства. Има творци, докоснати от бога, и Висоцки е един от тях. Излъчване, магнетизъм и талант, толкова силни, че успява да докосне сърцата на зрителите си по цял свят с ударното си дрезгаво пеене, подобно повече на рецитация на авторски стихове, на чист руски – език, който със сигурност светът не разбира. Но разбира това, което бардът им казва. Много често сте срещали в материалите ми, посветени на различни певци, изречението: гласът му няма как да бъде объркан с нечий друг глас Е, може би тази реплика е най-подходяща точно за Владимир Висоцки. Дрезгавият му глас, в който сякаш годините са наслоявали мириса на тютюн и руска водка, в съчетание с резките китарни звуци наистина няма как да бъдат сбъркани. Макар че още докато е жив се появяват десетки имитатори. А след смъртта му – ранна като при повечето големи – още повече. По повод на тези свои “следовници” в един свой рецитал за националната руска телевизия, рецитал, в който Висоцки не само изпълнява най-хубавите си песни, но и разговаря със своята публика, той обяснява, че тайната на успеха му не се крие само в дрезгавия глас. Тайната се крие в десетките безсънни нощи, в които той твори своите стихове и своята музика. А аз бих добавил и нещо, което Висоцки, който е бил доволно скромен, едва ли е осъзнавал – тайната е и в онова, на което хората казват дар божи.

Порази ме вчера снимка, на която попаднах в мрежата – великата оперна прима Мария Калас и световноизвестния италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини. Черно-бяла, но заредена с енергия – енергията на таланта и изключителността. За неизкушените от оперното изкуство Мария Калас е една от водещите оперни певици на миналия век, станала легенда приживе. Казват, че до каквото се е докоснела с необикновенния си талант, го е превръщала в нов и неочакван свят. Мария Калас е родена в Ню Йорк 1923 г. в семейството на гръцки емигранти, но когато решава да овладее тайните на оперното изкуство, се връща в Гърция и залага на професионализма на атинската оперна школа. В Атина е и дебютът на Мария Калас – изпълнява партията на Тоска в едноименната опера на Пучини. Но истински светът я открива на 2 август 1947 г. , когато никому неизвестната 24-годишна певица се появява на сцената на Арена ди Верона, най-големия в света оперен театър под открито небе, и пленява завинаги ценителите с гласа си и с необикновения си артистизъм. Според специалистите в гласа на Калас се заключава гениална неправилност. В средните регистри при нея се чува особен приглушен тембър. С годините обаче тя успява да превърне този свой недостатък в достойнство и с това увеличава изпълнителската си оригиналност. В продължение на 17 години Калас пее практически, без да се жали. Изпълнява около 40 партии, излизала е на сцената над 600 пъти. В краката й е публиката на най-големите световни оперни сцени – Ла Скала, Ковън Гардън, Чикагската опера, Метрополитен опера. В началото на седемдесетте и в края на кариерата й, когато гласът й вече не е толкова блестящ, но залите – все така пълни, музикалната критика не пропуска да я жегне, че публиката идва не заради пеенето й, а заради легендата Мария Калас. Може и да са били прави критиците, но знаят ли как се става легенда?!

Как мислите, какво свързва името на един от най-великите китаристи на нашето време Ерик Клептън с името на най-великата група на всички времена “Бийтълс? Французите са казали много житейски истини и за тоя случай има една – шарше ла фам, или търсете жената. В началото на седемдесетте години, като лидер на групата “Derek And The Dominos”, Ерик Клептън подарява на света супер хита “Лейла”. Тази песен, описваща любовен триъгълник, е посветена на модела Пати Бойд, по това време съпруга на Джордж Харисън от “Бийтълс”, в която Ерик Клептън е безпаметно влюбен. Малко по-късно Пати Бойд поддава на ухажванията на Ерик Клептън, развежда се с Джордж и се жени за Ерик. Това е само щрих към живота на великия китарист, акцентът в него е музиката, и слава богу. Роден през 1945 г. в английския град Рипли като извънбрачно дете от връзката на канадски офицер и непълнолетна англичанка, Ерик е отгледан от родителите на майка си и тях той приема за свои родители. Когато на деветгодишна възраст научава истината, това оказва голямо влияние върху личността му, а в този смисъл по-късно и върху музиката му – става прикрит и чувствителен. Това е и времето, когато започва да свири на китара. От седемнайсетгодишната си възраст започва участието си в различни блус банди, включително и в много известната по това време “The Yardbirds”. През 1965 година обаче напуска “The Yardbirds” заради отклоняването им от блуса. Още следващата година Ерик Клептън решава да създаде собствена блус група “Cream” заедно с Джинджър Бейкър и Джек Брюс. Албумите на групата „Fresh Cream”, „Disraeli Gears” и „Wheels Of Fire” бързо стават класика в рока, а групата – една от водещите на съвременната сцена. Разногласия между тримата обаче водят до края на групата. След което за Клептън идват поредица от участия в различни групи, борба със зависимостта му към наркотиците и алкохола, развод с Пати Бойд и нов брак, както и идеята за солова кариера – доста продуктивна идея, която жъне музикални плодове и до ден-днешен.

Как мислите, какво свързва името на един от най-великите китаристи на нашето време Ерик Клептън с името на най-великата група на всички времена “Бийтълс? Французите са казали много житейски истини и за тоя случай има една – шарше ла фам, или търсете жената. В началото на седемдесетте години, като лидер на групата “Derek And The Dominos”, Ерик Клептън подарява на света супер хита “Лейла”. Тази песен, описваща любовен триъгълник, е посветена на модела Пати Бойд, по това време съпруга на Джордж Харисън от “Бийтълс”, в която Ерик Клептън е безпаметно влюбен. Малко по-късно Пати Бойд поддава на ухажванията на Ерик Клептън, развежда се с Джордж и се жени за Ерик. Това е само щрих към живота на великия китарист, акцентът в него е музиката, и слава богу. Роден през 1945 г. в английския град Рипли като извънбрачно дете от връзката на канадски офицер и непълнолетна англичанка, Ерик е отгледан от родителите на майка си и тях той приема за свои родители. Когато на деветгодишна възраст научава истината, това оказва голямо влияние върху личността му, а в този смисъл по-късно и върху музиката му – става прикрит и чувствителен. Това е и времето, когато започва да свири на китара. От седемнайсетгодишната си възраст започва участието си в различни блус банди, включително и в много известната по това време “The Yardbirds”. През 1965 година обаче напуска “The Yardbirds” заради отклоняването им от блуса. Още следващата година Ерик Клептън решава да създаде собствена блус група “Cream” заедно с Джинджър Бейкър и Джек Брюс. Албумите на групата „Fresh Cream”, „Disraeli Gears” и „Wheels Of Fire” бързо стават класика в рока, а групата – една от водещите на съвременната сцена. Разногласия между тримата обаче водят до края на групата. След което за Клептън идват поредица от участия в различни групи, борба със зависимостта му към наркотиците и алкохола, развод с Пати Бойд и нов брак, както и идеята за солова кариера – доста продуктивна идея, която жъне музикални плодове и до ден-днешен.

Определят Иги Поп като кръстника на пънк рока и като една от най-скандалните фигури в съвременната музика  – и не съвсем безпочвено. А българската публика го познава преди всичко от саундтрака към “Аризонска мечта”. Дали го има в М-тел Music Unlimited да си го добавя? Иги Поп се появява на бял свят в американския щат Мичиган с името Джеймс Нюъл Остърбърг. През 1963 година той се влива в състава на групата “The Iguanas”, от чието име по-късно идва и псевдонимът му Иги. Към края на 60-те той продължава кариерата си в “The Stooges”. Музиката, която групата изпълнява, е проста и се отличава преди всичко с мощните китарни рифове. А маниерът на пеене на Иги Поп в голяма степен напомня на маниера на легендарния Джим Морисън. Концертните им изпълнения често представят сцени на самоизтезания и саморазрушение – музикантите прекаляват с употребата на наркотици и понякога буквално изпълзяват на сцената. Иги често влиза в обидни диалози с публиката и нерядко си тръгва със сериозни наранявания заради необузданото си сценично поведение. Първият албум на групата обаче е пълен провал, заради което музикалната компания, която ги продуцира, прекъсва предсрочно договора им. И тогава на помощ идва Дейвид Бауи, който под псевдоним продуцира следващия им албум. Но и това не помага. Неуспехите, редуващи се един след друг, сриват психически Иги, той все по-често посяга към дрогата и през 1979 г. почти не е застигнат от съдбата на много велики музиканти от онова време. Но на помощ отново идва Дейвид Бауи. Заедно записват нов албум, който се превръща в началото на пънк революцията и отпушва интереса към разпадналата се вече  “The Stooges”. По същото време Иги прави съвсем неочакван пробив и с първия си самостоятелен албум “Lust For Life”, смятан и до днес за най-успешния му албум. През следващите години Иги прави редица успешни албуми, продължава проектите си с Дейвид Бауи, участва в киното, прави нова група. И така до днес.

“Мерилин Менсън” е име на група, чийто лидер е една от най-противоречивите фигури в историята на музиката – Мерилин Менсън. Самият Менсън, с рождено име Брайън Уорнър, проявява талант не само в музиката, но и в живописта, поезията и други изкуства. Роден в град Кантон, щата Охайо, Менсън на осемнайсетгодишна възраст се премества в Тампа Бей и започва работа като музикален журналист. Именно по тази линия през 1989 той се запознава с музиканта Скот Мичъл и двамата приемат музикалните псевдоними Мерилин Менсън и Дейзи Берковиц и поставят началото на групата Marilyn Manson & the Spooky Kids. Ставайки с времето единственият постоянен член на групата, а също така и безспорен неин лидер, скоро названието на групата се редуцира само до името на Мерилин Менсън. Обръщайки се към готик рока, формацията започва да пуска на пазара касети с демо записи и редовно да участва  в програмите на местни музикални клубове. Още в тия ранни години бандата на Менсън се отличава от масата изпълнители с внимателно измислените си ефектни гримове и интересни спецефекти. Само за година групата стремително набира скорост и става една от най-известните във Флорида. През 1993 г. сключват договор с групата Nine Inch Nails и започват да подгряват техните концерти. Дебютният им албум излиза през 1994 г. и се нарича “Портрет на едно американско семейство”. След него идват серия от гръмки концерти, а лидерът на групата заради изцепките си и изказванията си на сцената е провъзгласен за поддръжник на сатанизма. Повечето от сериозните критици не приемат насериозно Менсън, което обаче не пречи неговата популярност сред младите хора постоянно да расте. Нееднозначна фигура е той и това като че ли е закодирано още в начина, по който е образуван музикалният му псевдоним – той е компилация от имената на една от най-обичаните актриси Мерилин Монро и най-мразения сериен убиец Чарлс Менсън, като символ на извечната борба между доброто и злото, вплътнена както в музиката, така и в текстовете на групата.

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.

Скоро писах за Джон Лоутън и за Дейвид Байрън и вероятно е проличала емоцията ми в тези материали. Няма да крия, че „Юрая Хийп” е една от най-любимите ми банди, да не кажа най-любимата. Днес ще си позволя да пиша пак на тази тема не само защото в началото на юли един от вечните хитове на групата – “Джулай морнинг” – става особено актуален в България, а защото неочаквано за мен, в събота попаднах на предаване на Мартин Карбовски, в което той беше поканил като гост втория вокалист в историята на групата Джон Лоутън. Разбира се, че ми беше интересно, така или иначе Джон Лоутън е част от историята на тази група, макар по мое мнение не най-романтичната. Аз съм от феновете на “Юрая Хийп”, които смятат, че след изгонването Байрън от групата тя вече не е онова, което е била в най-силните си години. Животът за съжаление не ражда всеки ден музикални и сценични таланти като Байрън, които пълнят с глас и излъчване сцената. Но да се върнем на предаването на Карбовски. Въпреки че в него Лоутън разказа интересни факти от биографията си – как точно е бил поканен от групата на прослушване, кои са били другите, извикани на кастинга и т. н., очевиден беше фактът, че Карбовски и идея няма за легендата “Юрая Хийп”. Почти цял час говори с Лоутън и не му зададе единствения важен въпрос, който от куртоазия или страхопочитание, май досега не му е задавал нито един журналист – как се е чувствал, а и как се чувства сега, толкова години след смъртта на Байрън, в неговата дебела сянка. Да се надяваме, че някой ден някой ще му зададе този въпрос. И че ще получи честен отговор. Иначе Лоутън е блестящ вокал, но както пише Валери Найденов в една доста интересна статия по темата от последните дни, просто е имал житейския малшанс да пее песните на Дейвид Байрън.