Здравейте, приятели!
Сигурно ви е дотегнало от телевизия, вестници, новини, където знайни и незнайни, компетентни и не чак дотам лица коментират политическата обстановка към настоящия момент в България. Е, аз няма да ви дотягам с поредните „анализ“, „размисли и страсти“ или „откриване на топлата вода“. Просто искам да споделя болката си от това, че всяка година се сбогувам с някой близък на летището, а след време разговорите ми по Скайп сигурно ще придобият по-внушителен интензитет от тези на живо.
Защо?
Защото ние така си го направихме. По-точно позволихме да го направят, блеейки като овце. Неслучайно първият кмет на Сливен, избран по демократичен път (Христин Петков) наскоро обяви, че изобщо не вярва скоро Българският преход да влезе в учебниците по история. По мое мнение, първо, защото мирогледът на цели 2-3 поколения трябва да се промени; после, в народопсихологията ни са заложени надълбоко качества като готованство, политиканство, службогонство, шуробаджанащина и пр. С други думи, Бай Ганьо умножен по 8 млн. (или поне толкова твърдят, че са жителите на родината ни).
Вярвам обаче, че след време реализъм ще наричаме оптимистичния поглед към България и нейното бъдеще. Толкова сме корави, инати и упорити, че няма как да не се съхраним и този път.
Въпросът обаче е какво ще завещаем след 24 години на тотално отрицание и разруха след идването на всяко ново правителство…
