Петър Стоилов

На 17 януари 1933 г. в Кобра, скромен квартал на Кайро, в семейството на италиански имигранти се ражда момиченце. Кръщават я Йоланда. Родителите пристигат в Египет от италианската провинция Калабрия в търсене на работа. Баща й пробва много професии, преди да намери себе си в операта в египетската столица.

“От детските си години мечтаех да стана киноактриса” – споделя по-късно звездата. Но родителите й я заставят да учи за секретарка. Даже и тогава обаче тя не престава да мечтае за големия екран.

Пътят й към мечтата започва от един конкурс за красота – на 21 години тя става Мис Египет 1954 и в това няма нищо чудно – Йоланда се откроява забележимо на фона на столичните момичета.

През същата година тя заминава за Париж с вярата, че обезателно ще сбъдне мечтата си за кинокариера. Още от първия си ден започва обиколки от студио в студио, понякога минава по няколко прослушвания на ден. По същото време собственикът на Мюзикхол Бруно Коджиатрикс и радио Европа-1 подготвят в най-престижната парижка зала “Олимпия” концерт “Млади таланти на утрешния ден”. В тази малка акция се ражда голямото бъдеще на френската естрада.

421 претенденти прослушва журито, в състава му са Еди Барклай и Луи Морис. Съдбата разпорежда така, че необичайно ниският глас на Далида – това е новото й име – и възхитителната й външност правят огромно впечатление на комисията. По-късно Барклай става неин продуцент,  Морис – нейният Пигмалион, А Коджаатрикс разтваря широко вратите на своето казино и мюзикхола си за Далида.

Младата певица записва първата си плоча, но тя не печели популярност. Песента “Бамбино” от втория й албум обаче мигновено става хит. Тя звучи по всички радиа и телевизии, във всяко кафене и ресторант, в клубовете, по улиците. Успехът идва мълниеносно. Франция и Париж са очаровани от гласа й.

Започвайки с “Бамбино”, през годините името й 55 пъти фигурира в първите редици на френските музикални класации и по целия свят. Естествено критиците започват бурно да разсъждават за феномена Далида. Едни я ругаят за отсъствието на собствен стил, други се възхищават на екзотичния й маниер на изпълнение, на романтичните текстове и привлекателната й външност. Мнозина се удивяват на това, как й се отдава да достигне до успеха, изпълнявайки песни от основния репертоар на други певци.

А може би истината, макар и метафорично, се крие в думите й: Аз не успях да стана киноактриса, може би затова животът ми мина като на кино…

Със сигурност няма българин, без значение от кое поколение е, който да не е гледал култовия български филм “Оркестър без име” и който да не си спомня крилатата реплика на героя на Филип Трифонов по повод на номерата, които му въртеше героинята на Мария Каварджикова: Ай сиктир, да не е Лайза Минели.

Навярно обаче има хора, особено от по-младите, които не знаят коя е Лайза Минели. Затова днес ще ви представя тази забележителна певица и актриса.

Родена е в изключително семейство на кинематографисти през 1946 г. – майка й е Джуди Гарланд, холивувска звезда от 40-те и 50-те години на миналия век, носителка на Оскар за принос в развитието на киното, не по-малко известен е и баща й – Винсент Минели, прочут автор на мюзикли. Е, ако си роден в такова артистично семейство, няма как да не закачиш и от гените, а и да попиеш атмосферата на киното и музиката, да се заразиш. С две думи и природата, и съдбата като че ли са й отредили ролята на артист.

Лайза започва кариерата си първо като манекенка, а после като статистка в нюйоркски театър. Докато през 1964 г. не й се усмихва щастието – това, на което в Холивуд казват “да те открият”. Песента „Вие сте създадени за любов” я изстрелва на първите места в класациите, тя успява да я запише на плоча, която е разпродадена в половинмилионен тираж. Следват много роли в киното.

Световната слава за Минели обаче идва с филма на Боб Фос “Кабаре” – екранизация по известен бродуейски спектакъл. За тази роля пеещата актриса получава Оскар.Филмът излиза през 1971 г. и става визитната й картичка. В него тя играе ролята на кабаретната актриса Сали Боулс, която пропилява живота си в нощните клубове на фона на Ваймарската република и опитващия се да си проправи път към властта Хитлер.

Идват слава и поклонници, за които даже и човек, който в детството си се е докоснал до тях чрез родителите си, трудно ми могъл да си представи.

Следващият й връх е в ретро мюзикъла “Ню Йорк, Ню Йорк”, в който работи с младия Робър де Ниро и с големия режисьор Мартин Скорсезе. Всички предричат голям успех на лентата и той наистина се случва.

Има нещо, с което обаче талантливата певица не може да се пребори до края на живота си – сянката на своите родители и усещането, че никога няма да може да достигне нивото им, че постоянно я сравняват с тях. Между другото – това е комплекс на повечето деца, родени в подобни семейства. Но в живота е така – шансът обикновено върви ръка за ръка с цената си.

Всичко, което някога Джордж Майкъл е правил, се е отличавало с удивителен стил и винаги се е превръщало в поп класика.

Истинското му име е Георгиос Кириакос Панайоту и е роден през 1963 г. в Северен Лондон. И не винаги е бил толкова красив, колкото го виждаме днес, нито пък е подозирал за многобройните си таланти.

Както знаем обаче, за успеха на световната музикална сцена понякога по-важен е шансът, или иначе казано подходящата среща с подходящия човек в подходящото време.

Това с пълна сила важи и за Джордж – той, въпреки че от седмата си година мечтае за световната сцена, най-вероятно щеше да си остане никому непознатият дебел очилатко, ако през 1975 г. не среща Андрю Риджли, негов съученик, наполовина англичанин, наполовина египтянин, който оказва огромно влияние на Георгиос. Той се подлага на жестока диета и заменя очилата с контактни лещи.

Малко по-късно двамата създават училищна група с името The Executive и даже успяват да произведат един хит – Rude Boy. Малко след това обаче, както често се случва, бандата се разпада. Така или иначе, именно това е времето, в което двамата музиканти полагат основите на репертоара, който се превръща в основа на пробива на бъдещия феноменален поп дует – Wham!.

Пробив, след който подписват контракт със съвсем младия тогава лейбъл Innervision Records. И започват щурма към британските и американските класации с напористи и лесни за запяване парчета. Венецът на това мощно начало е дебютният им албум Fantastic, който излиза през 1982 г. Именно тогава прекъсват и договора си с първите си продуценти, които им плащат мизерни хонорари, и подписват далеч по-справедливо споразумение с фирма Epic.

Само за няколко години – до средата на 1986 г. –  Wham! вече се къпят в славата и са кумири на женската половина на човечеството. Вторият им албум Make It Big е разпродаден в петмилионен тираж и влиза в историята на популярната музика като първия диск на 80-те, който успява да стигне до първото място в музикалните британски класации с цели три сингъла. Продължението май всички го знаем…

Кой е Джон Ленън? Въпрос, на който не могат да дадат еднозначен отговор – нито съвременниците му, нито следващите поколения. Мнозина го считат – и с право – за човек, който с цялата си същност и музикален талант е служил на делото на мира и борбата с насилието. Все пак, успехът в шоубизнеса и развлекателната индустрия имат своята  цена. И кумирът на много поколения я заплаща до последния цент – метафорично казано.

Съдбата на най-знаменития от легендарната четворка от Ливърпул продължава да привлича внимание към себе си. Неговата музика, вижданията му за живота са оказвали и продължават да оказват въздействие на младежите от много страни. И това не е случайно – и животът, и творчеството му отразяват духовните търсения на цели поколения. Но в кого и в какво е вярвал техният идол, си остава загадка?

Ленън буквално е бил обсебен от числото 9. На девето число (октомври 1940) се ражда. На 9 ноември са срещите му с мениджъра Браян Епстайн и с втората му съпруга Йоко Оно. Той често е живял в жилища с този номер – от родилния дом до хотелските стаи. Почитателите и познавачите на творчеството му знаят, че деветката много често присъства и в песните му –    “One after 909”, “Revolution 9”, “Number 9 dream”… Умира на 8 декември в Ню Йорк, но в Англия, където той е роден, вече е 9-и.

Първите признаци на влечение към музиката Джон проявява в средата на 50-те години, когато Ливърпул е обхванат от масовото увлечение skiffle. По това време той вече прилично свири на хармоника. А с появата на рокендрола младежът веднага и безусловно решава да се посвети на този нов жанр.

През пролетта на 1957 г. той създава първата си група – “The Quarry Men”. А малко след това се запознава с още двама младежи със същите музикални увлечения като неговите – Пол Маккартни и Джордж Харисън. И ги повежда по път, който ги превръща в символ за много поколения – “Бийтълс”. Бляскав път – който си има своята цена.

Ленън ненавиждал каноните и правилата. Популярността и успехът му носят много пари, но именно в това се крие и неговата несвобода.

“Аз бях под игото на договорите цели 20 години. От мене очакваха едно, друго… Аз изобщо не бях свободен.” Така завършва едно от последните му интервюта, дадено за “Нюзуик” малко преди гибелта му.