Петър Стоилов

Тия, които като мен са на по-средна възраст, сигурно си спомнят годините, в които по единственото тогава радио имаше музикални предавания от типа концерт по желание.

Което ще рече, че по телефона се обаждаха слушатели, поръчваха си песен и водещите я пускаха. В ония години така се и раждаха хитовете. Не от тлъстите бюджети за пищни клипове и от лансирането на определени песни от отделни радиа, телевизии и музикални компании, а от желанието на слушателите на слушат дадена песен. Разбира се, че и днес в многобройните вече частни радиа има такава практика – слушателите да се обаждат и дали за да поздравят някого, или просто защото искат да чуят някоя любима песен, си я поръчват на водещите. Не за това обаче ми е думата. Забелязвам напоследък една такава тенденция при организирането и на домашни или служебни купони – музиката да се пуска на същия принцип, от самите участници в купона.  Обикновено от компютър, към който има включени тонколони, гостите си намират в някой от музикалните сайтове любима песен и си я пускат. Така, според музикалния вкус на гостите, може да се получи интересна музикална картина на купона, включваща крайности от “Мой ангеле” на Сашо Роман до Лунната соната на Бетовен примерно. Неведнъж съм ви споделял мнението си за толерантността, която трябва да проявяваме към музиката, която харесват другите, колкото и да не ни допада на нас самите. Затова смятам, че тая мода, която се налага напоследък, много помага да развиваме такава толерантност. Щото както и друг път съм казвал музиката не трябва да конфронтира, а да събира.

Днешната ми тема е провокирана от един въпрос, който се появи на стената ми във фейсбук. Май напоследък социалната мрежа често дава повод за материали и разговори за музиката в блога ми. Нормално, иначе защо ще е социална:) Та една приятелка и от социалната мрежа, и от живота, която знае тежненията ми към българската музика, беше публикувала на стената ми една от старите и стойностни песни на Деян Неделчев, която е по стихове на Евтим Евтимов и се казва “Обич за обич”, и ме питаше в прав текст: Това същият Деян Неделчев ли е? Същият Деян Неделчев е – този, на когото казват Икебаната и който събира съчки в гората, който напоследък изпя и някаква откровено глуповата песен за стар мераклия. Същият е и той може би е най-ярката илюстрация за това, което се случи с много талантливи български музиканти и певци в условията на пазарна икономика и на тотално снижаване на критериите за хубава музика. Две бяха възможностите пред тях – първата, тази, която избра Деян Неделчев, е да събират съчки в гората, тоест да пеят песни, които задоволяват новия музикален масов вкус, да запазят по този начин популярността си, пък и препитанието си. Другата възможност, която избраха също не малка част от популярните ни навремето изпълнители, беше да останат на висотата на старото си творчество и да бъдат забравени. Това е. Всеки с избора си и с мотивите си. Кой прав, кой крив, не се знае. Едно е сигурно – печеливши няма.

Както вероятно вече знаете, винаги съм харесвал много българската музика – може би основно по-старата, с която съм израстнал – Сигнал, Щурците, Лили Иванова, но пък и тази, която се произвежда днес. Харесват ми много Миро, Графа, Любо, Орлин Павлов – не ми харесват Криско, 100 Кила и други такива лигави индивиди.

Чалгата също изобщо не харесвам и съм направо потресен от факта, че държавата ще стимулира с държавни и европейски пари Планета Пайнер – става въпрос за близо два милиона лева от тримилионен проект. Мисля, че тази музика (голяма част от нея не заслужава да се нарече така), действа още по-деградивно на обществото ни. Да, пълни нощните клубове, но забавлението на хората там е отново доста примитивно.

Напук на това, напоследък в тази насока нещата сякаш се подобряват или поне на мен ми се струва, че по-малко хора слушат „страстно“ поп фолк, и повече хора харесват по-ценностно нормалната българска поп музика. Може и за това да греша, но мисля, че и нейното качество рязко скочи през последните една-две години.

По-долу ви поздравявам с една от хубавите песни на Деси Тенекеджиева в дует с Миро. Клипът също е много интересен и е работа на режисьора Ивайло Палмов. Парчето се казва „Когато всичко свърши“ и беше хит преди няколко години. Между другото, гледах наскоро един концерт на Тенекеджиева по БНТ с песните от албума й, и повечето изобщо не бяха лоши.

Тия дни чух една много старата и позабравена вече песен „Може би” се казва песента,  на група “Сигнал” – eдна от любимите ми български групи. И се сетих две неща. Първото, че ще е добре да ви запозная с тая група – щях да кажа от близкото минало, но всъщност тя си е от настоящето, защото музикантите продължават да свирят и да правят нови и хубави парчета. И второто нещо, за което се сетих, е във връзка с един мой стар материал за трудността на групите и за това, че често те се разпадат. Е,  “Сигнал” е точно обратният пример – много дълго просъществувала група и водещата фигура в нея – вокалистът Йордан Караджов – не само не е генератор на раздори, както често се случва в групите, а е обединяващото звено. Историята на групата започва в началото на лятото на далечната 1978 година, когато трима от група “Златни струни” – Йордан Караджов, Румен Спасов и Христо Ламбрев – се отделят и създават новата група със обещаващото име „Сигнал”. И наистина още с първия си хит групата дава много сериозен сигнал, че на полето на българската популярна музика идва нова сила – песента е вече споменатата „Може би”, композирана от Тончо Русев, и буквално изстрелва на върха на българските музикални класации новосъздадената група. Следва шеметна концертна кариера, хит след хит, албуми, в които почти няма слаба песен. С известни обновявания в състава на групата, “Сигнал” съществува и днес, концертира все така активно, създават нови песни и продължават да радват верните си фенове. Запазената марка на групата е пеенето на живо и концертите им винаги се превръщат в незабравимо изживяване. Днес ви предлагам да чуем първия хит на групата, а иначе ви пожелавам някой ден да изпитате на живо неповторимото усещане концерт на “Сигнал”.

По празниците всеки от вас е бил поне на един-два новогодишни купона – с колеги, с приятели. Обикновено сценарият е такъв – първо празненство в ресторант, което протича по-кротко и обикновено с музикален съпровод от евъргрийни, понякога и български хора, и втори етап – посещение на бар. За първия етап от празненството обикновено спорове няма, всеки слуша, каквото пусне диджеят. За втората част обаче всеки започва да се опитва да наложи собствения си музикален вкус – любителите на по-спокойната обстановка и класически изпълнения настояват празненството да продължи в пиано бар; любителите на съвременната поп музика – настояват това да се случи в някоя модна дискотека; а любителите на попфолка, или така наречената чалга, искат да се поразкършат до зори и да похвърлят салфетки в някой чалга клуб. Може би ще ви изненадам с днешната си позиция, защото винаги съм се обявявал срещу чалга културата и ценностите, които тя налага сред младите хора. Но днес думата ми е за друго – и то е, че музиката не трябва да става повод за крамоли и спорове, а за празнуване. Много по-важно е това, с кого празнуваш, дали ти е приятно с него, отколкото дали музиката, която слушате, е твоята музика. Когато има добро настроение и си заобиколен с приятни хора, даже и най-нелюбимата музика може да звучи приятно и приемливо. Така че нека музиката на коледните и новогодишните тържества не ни разединява, а да ни кара да научаваме повече един за друг, за музикалните си вкусове. И да ни прави по-толерантни към предпочитанията на другите.