Петър Стоилов

За всички ни е ясно, че 2020 е необикновена година. Kолкото и обаче да се опитвам да свикна с някои от приумиците ѝ, все не успявам. Една от актуалните теми в момента в обществото, която възбуди и моя интерес, е тази за посещението на училище с маски.

Разбирам, че е време на пандемия и трябва да се вземат всички необходими мерки, за да запазим здравето на нас и нашите близки. Но някои изисквания за мен са прекалени. Намирам ги за такива, защото през последните месеци се нагледах на какви ли не нарушения. За никого не е тайна, че морските ни курорти и особено тези около Созопол преливаха от туристи. И те нямаха предпазни средства – къпеха се в морето, ядяха на едни и същи места, лежаха хавлия до хавлия.

Друг е въпросът, че има протести, които вече са около 70-80 дни поред. Това е струпване на хиляди хора заедно и то перманентно. Няма как да не се запитам защо от тези мероприятия и по време на летните почивки не се обявяваха случаи на заразени, а сега – ден след започван на учебната година, веднага се появи информация за заболели? Нима не е странно, че учениците и преподавателите се превърнаха в по-страшни и опасни преносители на вируса от всички останали в страната?

Пагубното в случая е, че се задължават малки деца и подрастващи да носят постоянно маски. Някои от тях имат алергии, астма и прочие. Други просто ги прибират по джобове, трети ги забравят или разменят с други деца. Според мен така рискът е много по-голям от поява на всякакви други зарази.

Заедно с негативните ползи върху здравето, се повлиява и върху качеството на обучението. Ситуацията с пандемията налага дистанционно обучение, в което главните преподаватели са и родителите. Наред с работни и лични ангажименти, преподаването на дете е далеч над възможностите на много от нас. Но това е друга тема, която ще видим как ще се развие във времето и дали отново ще се повтори.

Наближи времето за абитуриентските балове и всеки с едно или друго чувство се сеща за своя собствен бал. Кой къде е бил, забавни случки от самата вечер, облеклото може би (за момичетата по-често), песните, танците, моментите със съучениците и преподавателите, които сме обичали и тези, които са ни тормозили до краен предел.

И тази година се очаква да има деца, които са сложили балните рокли и костюми и празнуват факта, че са пораснали. Нещо като последния ергенски запой, след който следва сватбата и както много мъже твърдят „приключването на купоните и веселбата“.

Всъщност абитуриентските балове са празник на промяната. Хората завършват училище и с това приключва една цяла ера в техния живот. До този момент те са правили само това. Ставали са сутрин, отивали са на училище, възприемали са дадена информация и са се връщали у дома. През този период децата се социализират, запознават се със заобикалящия ни свят и съзряват.

Не може и според мен, не бива да се прескача този етап от развитието на един човек, предвид че живеем в социални общества, където способността да общуваш с околните е също толкова важна, колкото и интелекта и всички други способности, които може да притежава едно човешко същество.

Ето защо е хубаво, когато има балове и човек се връща към собствените си спомени за това какво е очаквал за своето бъдеще и какво е успял да постигне. Понякога се учудваме сами на себе си колко сме били наивни, как сме вярвали, че животът ни ще се развие по съвсем различен начин и как всъщност това не се е случило.

Какво усещане носи на вас периодът на абитуриентските балове?

Горещите летни месеци не предложиха много приятни изживявания, но с настъпването на септември месец всички сякаш по команда се завърнаха по градовете и се върнаха към нормалното си ежедневие. Опустелите през лятото градове сякаш магически се съживиха, а всеки един културен фестивал и събития започнаха да показват новите си издания. Сякаш всичко започва да жужи отново, с по-силна енергия, заредена от летните месеци. Всичко изглежда по-цветно, по-усмихнато, по-изпълнено с живот.

Харесвам точно този момент, когато всеки се завръща от лятната си почивка, но времето е все още така прекрасно, за да можеш да се разходиш и да се насладиш на галещото слънце, което вече не те изгаря с онази жестокост, а просто те милва нежно и ти създава настроение.

Този период от годината винаги ми е напомнял за училище. Онези 12 години, в които много от нас все още мечтаят да се върнат и отново да прекарват същото време с приятелите си и да се забавляват. Обикновено в това време на годината се изпълва с носталгия, но и с много приятни спомени.

„Съживяването“ на живота в града сега възприемам малко като започването на учебната година. Цяло лято си използвал всяка една минутка свободно време, за да отидеш на възможно най-много места, а септември вече си се прибрал в града, в който живееш и имаш възможност да се видиш с приятелите си и да им разкаеш за своите преживявания и да чуеш за техните.

Прекрасно време, на което трябва да се наслаждаваме пълноценно!

Когато бях малък и все още учех в гимназията трудно успявах да се преборя с вътрешното си усещане, че това, което ме задължават да чета не отговаря на моите критерии за качествена литература. И ако тогава съм бил малък и „не съм разбирал“, то сегашното ми становище по този въпрос е същото. Много е странно няколко „големи глави“ да са решили, че дадено произведение е по-качествено от друго или, че стойността му предполага то да бъде изучавано от децата. От всички деца. Независимо, че всеки има различни интереси и предпочитания. Още повече, че голяма част от литературата, която се изучава, разказва истории, порядки, обичаи, които са морално остарели в момента. И да, може би точно това е целта на дадената книга – да ни отведе в едно отдавна забравено време, когато не е имало смартфони, интернет и дори телевизия. Но могат ли тези книги наистина да достигнат до съзнанието на децата? Или езикът, на който са написани е твърде далечен, твърде остарял и буквално неразбираем? Спомням си времето, когато аз трябваше да изучавам „Под игото“ още в началните класове. Тогава четях книгата на глас на майка ми, а тя превеждаше всички непознати думи, които имах. Те хич не бяха малко, а дори имаше и такива, които и тя не знаеше какво означават. Тогава прибягвахме към услугите на баба ми, която сравнително бързо успяваше да намери разбираем превод на остарелия турцизъм. Разбира се тогава нямаше интернет и нещата се случваха по този начин. Днешните деца още по-малко биха разбрали този тип думи, а за да разберат и съдържанието на книгата най-вероятно трябва да седят постоянно с телефоните и да проверяват всяка непозната дума. Което прави четенето пълно мъчение, а не удоволствие, както би трябвало да бъде.

Ето защо има нещо тотално сбъркано в съвременните методи на обучение по литература. Може би в новите издания на класическите произведения са успели да осъвременят езика на който са написани, но въпреки това, сигурни ли сме, че тези истории, толкова далечни за децата, ще могат да ги научат на нещо. Да, може би е въпрос на обща култура да прочетеш определени произведения, но защо трябва това да е задължително? Както и не е задължително да знаеш столиците на държавите. Никой няма да ти се присмее, ако не знаеш столицата на Того (държава в Африка), или въобще за съществуването й, но всички биха ти се присмели ако не знаеш, че Лондон е столицата на Англия.

Твърде субективен двоен стандарт, който налага какво? Начин на мислене? Култура? Визия за света? Още по-субективни понятия с твърде остарял метод за показване. В съвремието, което живеем е изключително лесно децата да могат да намерят всякаква информация за заобикалящия ги свят. Да ги задължаваме да влязат в определен калъп и да се запознават с литература, която най-вероятно няма да им повлияе, по начина по който това се се случвало след създаването им и в едни други епохи, е безумен. Да, трябва да почерпят опита на съвременниците на времето и да го изживеят, чрез техните описания, но само тогава, когато са готови за това.

И може би наистина, те няма да разберат дали нещо им харесва или не докато не го пробват, но възрастта и съзряването трябва да се случи на време, което не е еднакво за всеки човек. А рискът да провалим възможността на даден човек да се впечатли и да хареса дадена книга, е много голям.

Вие за или против сте подбора на задължителна литература в училищата?

Когато бях малък и все още учех в гимназията трудно успявах да се преборя с вътрешното си усещане, че това, което ме задължават да чета не отговаря на моите критерии за качествена литература. И ако тогава съм бил малък и „не съм разбирал“, то сегашното ми становище по този въпрос е същото. Много е странно няколко „големи глави“ да са решили, че дадено произведение е по-качествено от друго или, че стойността му предполага то да бъде изучавано от децата. От всички деца. Независимо, че всеки има различни интереси и предпочитания. Още повече, че голяма част от литературата, която се изучава, разказва истории, порядки, обичаи, които са морално остарели в момента. И да, може би точно това е целта на дадената книга – да ни отведе в едно отдавна забравено време, когато не е имало смартфони, интернет и дори телевизия. Но могат ли тези книги наистина да достигнат до съзнанието на децата? Или езикът, на който са написани е твърде далечен, твърде остарял и буквално неразбираем? Спомням си времето, когато аз трябваше да изучавам „Под игото“ още в началните класове. Тогава четях книгата на глас на майка ми, а тя превеждаше всички непознати думи, които имах. Те хич не бяха малко, а дори имаше и такива, които и тя не знаеше какво означават. Тогава прибягвахме към услугите на баба ми, която сравнително бързо успяваше да намери разбираем превод на остарелия турцизъм. Разбира се тогава нямаше интернет и нещата се случваха по този начин. Днешните деца още по-малко биха разбрали този тип думи, а за да разберат и съдържанието на книгата най-вероятно трябва да седят постоянно с телефоните и да проверяват всяка непозната дума. Което прави четенето пълно мъчение, а не удоволствие, както би трябвало да бъде.

Ето защо има нещо тотално сбъркано в съвременните методи на обучение по литература. Може би в новите издания на класическите произведения са успели да осъвременят езика на който са написани, но въпреки това, сигурни ли сме, че тези истории, толкова далечни за децата, ще могат да ги научат на нещо. Да, може би е въпрос на обща култура да прочетеш определени произведения, но защо трябва това да е задължително? Както и не е задължително да знаеш столиците на държавите. Никой няма да ти се присмее, ако не знаеш столицата на Того (държава в Африка), или въобще за съществуването й, но всички биха ти се присмели ако не знаеш, че Лондон е столицата на Англия.

Твърде субективен двоен стандарт, който налага какво? Начин на мислене? Култура? Визия за света? Още по-субективни понятия с твърде остарял метод за показване. В съвремието, което живеем е изключително лесно децата да могат да намерят всякаква информация за заобикалящия ги свят. Да ги задължаваме да влязат в определен калъп и да се запознават с литература, която най-вероятно няма да им повлияе, по начина по който това се се случвало след създаването им и в едни други епохи, е безумен. Да, трябва да почерпят опита на съвременниците на времето и да го изживеят, чрез техните описания, но само тогава, когато са готови за това.

И може би наистина, те няма да разберат дали нещо им харесва или не докато не го пробват, но възрастта и съзряването трябва да се случи на време, което не е еднакво за всеки човек. А рискът да провалим възможността на даден човек да се впечатли и да хареса дадена книга, е много голям.

Вие за или против сте подбора на задължителна литература в училищата?