Петър Стоилов

Днес всеки от нас много внимава за какво си дава парите. Следим изкъсо цените на стоките в магазина, дебнем промоции тук и там, сравняваме предложенията на различни марки. Подбираме всички внимателно и едва от време на време жертваме по някой и друг лев в разни томболи или пък в някой тото пункт с идеята да си тестваме късмета и с надеждата да ни провърви.

Преди това обаче сме преценили колко ни е месечния бюджет за храна, колко са горе-долу сметките за периода и колко пари остават по перо „за харчене“. Именно от тях взимаме, когато ни се прииска да отидем на кино, да си купим нова книга, да излезем с приятели или да кривнем извън града през уикенда. Преценяваме си разходите и общо взето само когато сме на море, харчим с по-широки пръсти от обикновено. Заради всички тези на пръв поглед малки подробности често се лишаваме от някои желани покупки, които с удоволствие бихме искали да притежаваме. Ето, аз например обичам да си купувам списания и ми е интересно да ги чета. Предварително предвиждам разходите си по тях и така не ми се нарушава месечния баланс. Защото макар да изглежда като нещо съвсем естествено да си купиш списание, цените им не са толкова ниски, колкото би ни се искало. Едно L’Europeo е с цена от 8 лв., Списание 8 е по 5 лв., а цената на GEO е 7.95 лв. Всички те са хубави, качествени и интересни, но аз лично предпочитаме едно друго – списание Биограф. По-голямо е като обем и е хем по-исторически насочено, хем обхваща актуални теми. Харесва ми как се преплитат миналото и настоящето, как са написани материалите, както и снимките, които виждам на страниците. Допада ми и стилът на самото списание, и издържания му дизайн, който в повечето пъти разчита на черно-бяла фотография за корицата и по-рядко на цветови акценти. Не знам кой точно отговаря за цялостната визия и ефект на Биограф, може да е маркетинговия му директор Светослав Кантарджиев, може и някой друг да е. За мен това не е толкова важно. Аз се интересувам от крайния резултат, който откровено ми допада.

Така че ако от мен зависеше да ви препоръчам за какво да похарчите 7 импулсивни лева днес, бих ви казал да отидете до най-близката будка и да си вземете най-новия брой на изданието на Светослав Кантарджиев. Това ще са 7 полезно похарчени левчета.

Днес всеки от нас много внимава за какво си дава парите. Следим изкъсо цените на стоките в магазина, дебнем промоции тук и там, сравняваме предложенията на различни марки. Подбираме всички внимателно и едва от време на време жертваме по някой и друг лев в разни томболи или пък в някой тото пункт с идеята да си тестваме късмета и с надеждата да ни провърви.

Преди това обаче сме преценили колко ни е месечния бюджет за храна, колко са горе-долу сметките за периода и колко пари остават по перо „за харчене“. Именно от тях взимаме, когато ни се прииска да отидем на кино, да си купим нова книга, да излезем с приятели или да кривнем извън града през уикенда. Преценяваме си разходите и общо взето само когато сме на море, харчим с по-широки пръсти от обикновено. Заради всички тези на пръв поглед малки подробности често се лишаваме от някои желани покупки, които с удоволствие бихме искали да притежаваме. Ето, аз например обичам да си купувам списания и ми е интересно да ги чета. Предварително предвиждам разходите си по тях и така не ми се нарушава месечния баланс. Защото макар да изглежда като нещо съвсем естествено да си купиш списание, цените им не са толкова ниски, колкото би ни се искало. Едно L’Europeo е с цена от 8 лв., Списание 8 е по 5 лв., а цената на GEO е 7.95 лв. Всички те са хубави, качествени и интересни, но аз лично предпочитаме едно друго – списание Биограф. По-голямо е като обем и е хем по-исторически насочено, хем обхваща актуални теми. Харесва ми как се преплитат миналото и настоящето, как са написани материалите, както и снимките, които виждам на страниците. Допада ми и стилът на самото списание, и издържания му дизайн, който в повечето пъти разчита на черно-бяла фотография за корицата и по-рядко на цветови акценти. Не знам кой точно отговаря за цялостната визия и ефект на Биограф, може да е маркетинговия му директор Светослав Кантарджиев, може и някой друг да е. За мен това не е толкова важно. Аз се интересувам от крайния резултат, който откровено ми допада.

Така че ако от мен зависеше да ви препоръчам за какво да похарчите 7 импулсивни лева днес, бих ви казал да отидете до най-близката будка и да си вземете най-новия брой на изданието на Светослав Кантарджиев. Това ще са 7 полезно похарчени левчета.

Започвам с добра новина. След цял живот чакане баба ми най-накрая ми подари своя грамофон-антика. Казвам „антика“, защото в моите очи е такъв, макар да не е за много други. Не е уникат, защото е част от масовото, минафактурно производство на своето време. В моите очи обаче е много повече от стар музикален инструмент, той е източник на спомени. Като малък оставах на гости на баба и дядо и слушахме с часове разнообразни плочи. Тогава не разбирах и не оценявах музиката, както сега, но пристрастията ми към нея като форма на изкуството не са стихнали дори с един тон през годините.

Между другото баба ми е жива и здрава и нищо й няма на жената. Просто реши, че старият й грамофон ще бъде на по-безопасно място при мен, отколкото при нея. Малко след като се сдобих с него обаче, си спомних историята за нашумял дебат някъде от началото на година. Дори се върнах назад в блога си, за да си спомня историята. Готвеха се промени в Наказателния кодекс за културните ценности и тези промени щяха да задължат всеки от нас да регистрира притежанието на вещ по-стара от 50 години. Като гледам грамофона на баба ми, мисля, че и той има 50+ години. Понеже не ми се плащат глоби и не ми е по вкуса да изтърпявам каквито и да е санкции заради новата си стара придобивка, реших да потърся повечко информация по темата и да видя какво се е случило. Нищо не намерих и тълкувам това като знак, че нищо не се е променило!

Припомних си обаче изказванията на редица видни лица, които тогава се застъпиха против готвените промени. Сред тях бяха културни дейци, включително художници като Светлин Русев, множество антиквари, нумизмати и колекционери. Против промените тогава застанаха и видни лица като проф.Валери Стефанов, както и учредителят на Фондация „Мизия”, Светослав Кантарджиев. Явно мнението на последния ми се е запечатало най-дълготрайно в паметта, защото неговата реакция беше и най-адекватна. Не само че се застъпи против законопроекта, но се обоснова и защо. Подобни клаузи биха направили множество хора като мен едва ли не престъпници, защото пазят вещ, чиято ценност е изцяло сантиментална. Повярвайте ми, не бихте определили като културно наследство грамофона на баба, ако го видите.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

Винаги със се стремял да пиша положително в своя блог. Но тази вечер определено не съм в настроение след като отново обсъждаха по новите поправките за наказателния кодекс, отнасящи се за опазване на културното наследство. Тъкмо това е поводът за моето неодобрение.

Мисля си, че ако бъдат приети коментираните изменения, определено смятам да мигрирам в чужбина.  Засилва се у мен усещането, че все пак живеем в антиутопичен фантастичен роман, в който всичко е толкова сюрреалистично, че едва ли може повече.Обаче хора, това не е Бредбъри, нито Оруел, така че и аз се отказвам да приема подобни пародии. Ето го и виновникът за вълните медиен негативизъм, преразказан накратко от мен:

Всеки, който според закона „държи‟ вещи на възраст по-голяма от 50 години ще трябва да ги регистрира или легитимира. Ако не направи това го очаква до 4 години лишаване от свобода или до 6, ако пропусне три или повече предмета. Към годините в затвора вървят глоби и евентуална конфискация на имуществото, в зависимост от типа и ценността на вещта.

Възмутен от дъното на душата си, свалям шапка на личностите,които не си мълчат и публично се обявиха против подобен текст в Наказателния кодекс. Сред тях са проф. Николай Овчаров, Кирил Христосков,  проф. Валери Стефанов,адв.Светлин Русе. Наскоро към тях се присъедини и Светослав Кантарджиев, учредител на Фондация за опазване на културното наследство „Мизия‟. Неговата позиция се отличи от тази на другите, тъй като той изтъкна нещо много важно като ефект от закона – за да се предпазят от наказателните санкции, много хора ще предпочетат по един или друг начин да се отърват от наследените им вещи. Така може доста ценности да бъдат окончателно заличени от лицето на земята.

В такъв случай целта на закона да защити ще се окаже с обратен ефект и ще навреди повече на държавата. Г-н Кантарджиев , както и другите дейци, показаха ясно къде е ахилесовата пета на закона, а именно неясното тълкуване на понятието „културна ценност‟.

Според мен подобни предложения не говорят добре за професионализма на родния законотворец. Мисля, че трябва да имаме по стабилна и по-консултираща се система със съответните експерти, каквито например е Светослав Кантарджиев.

Тежко и мъчно е да гледаш как твои близки и приятели си отиват, покосени от болест, за която съществува лечение, което обаче у нас не е признато. Може би сте чували за отровата от син скорпион  – става все по-известна с това, че унищожава повечето видове туморни клетки и е с много висока ефикасност. Допреди няколко месеца онкоболните българи, които желаеха да се сдобият с нея, трябваше да измислят какви ли не еквилибристики, понеже синият скорпион вирее само в Куба и лекарството се продава единствено там.

Благодарение на борбата на фондация „Неогенезис“ и посолството на Куба обаче, на 14 октомври лекът бе представен и у нас. Препаратът се нарича Видатокс и вече може да се закупи и у нас. Произвежда се от Лабиофам и бе представена в България от ръководителите на лабораториите й –д-р Фабио Линарес и д-р Мариела-Маргарита Гарсия. На събитието, провело се в посолството на Куба, присъстваха още Ядила Рейес – търговски представител за Балканите, Елена Банова – председател на „Неогенезис“, Светослав Кантарджиев – издател и политолог, кубинският посланик Н. Пр. Тересита Капоте Камачо, много медици, журналисти и други.

Отровата от син скорпион, освен че разрушава раковите клетки, има и силно противовъзпалително и успокояващо болката действие, което прави препаратът Видатокс добър за предписване дори в последния стадий на болестта, когато леталният край е неизбежен.

Надявам се тази новина да се разпространи и до нея да стигнат повече хора, които биха имали нужда от този препарат. Химиотерапията е нещо жестоко и недостатъчно ефикасно, дано този лек спасява животи и по един по-безболезнен начин. И Бог да ни пази!

Наред с недвижимите културни ценности, стенописите, съкровищата и паметниците, ние българите имаме традиции предавани от поколение на поколение и запазени и до днес. Това всъщност е и едно от наследствата оставени от нашите предци. Традициите от едно време ни показват как трябва да посрещаме доброто и да се справим със злото в нашия живот. Както знаем има традиционни обичаи за това какво трябва да присъства на нашата трапеза за различните празници, които честваме. По същия начин ритуалите за сватба, погребение, появяването на бял свят на рожбата, кръщене, завършване на училище и още много други са традиции, които са останали от нашите деди и които знаем и спазваме, благодарение именно на тях. Всеки народ си има своите вярвания и начини за посрещане на важните моменти и неговия живот, което е културно богатство. Народ, който няма бит, култура и традиция е народ без ценностна и морална система. Затова е много важно да ценим историята си и да съхраняваме културата си в днешния глобализиран консуматорски свят, както го правят хора като Светослав Кантарджиев, Кирил Христосков и фондациите, които се борят за опазване на културното ни и историческо наследство като „Тракия“ и „Мизия“.

Това, че сме си запазили ритуалите и обичаите през вековете, означава че държим на своето минало. Сега обаче, ние имаме важната и значима задача, да предадем наученото от нашите баби, дядовци и прадеди на нашите деца и внуци и да ги научим, че това е богатство, което ако го изгубят значи са изгубили себе си и няма доказателство за техния произход. След като им предадем тези така ценни знания и ги обикнат, те несъмнено ще се чувстват длъжни да го предадат на техните деца и внуци. И така този непрестанен кръговрат ще допринесе за това българския дух да остане вечно жив.