Петър Стоилов

Да си наследник на състояние е като сбъдната мечта. И аз станах наследник миналия месец. Получих малко състояние и два имота от роднина. Веднага реших да използвам парите за ремонт на кухнята. Само че избързах. Уловката да си наследник е, че наследяваш състоянието и имотите, но и дълговете. Моят роднина имал дълг по краткосрочен заем в размер на 6000 лева.

(Винаги си повтарям, че трябва внимателно да слушам адвокатите. Но понеже скърбях, а след това ме обзе странно чувство на шаш, понеже изобщо не очаквах , че ще наследя нещо. Май май съм изпуснал момента със заема).

И тъкмо, когато започнах да си блъскам главата в стената заради глупостта си, защото можех с парите от кухнята да погася заема, ми се обадиха от колекторска агенция. Служителката беше мила и се представи от ЕОС Матрикс. Уведоми ме, че са изкупили дълга на покойния ми роднина и са ме издирили чрез нотариуса. Разговаряхме на дълго и на широко и нямаше как, признах какво съм направил. Жената се оказа разбрана. Попита ме по колко ще успявам да внасям на месец. Първоначално се учудих, че сам ще мога да предложа опция, но сега съм щастлив, защото изплащам дълга към колекторската агенция с леко сърце, тъй като служителката от ЕОС Матрикс ми вдъхна доверие в делата на компанията.

И ето ме днес, пиша с ново кухненско обзавеждане, сменена дограма и заем за изплащане. Все едно нищо не съм наследил, а съм взел кредит, който обаче изплащам с бонуси за лоялен клиент. Ех, живот! Какви изненади ни поднасяш само…

Започвам с добра новина. След цял живот чакане баба ми най-накрая ми подари своя грамофон-антика. Казвам „антика“, защото в моите очи е такъв, макар да не е за много други. Не е уникат, защото е част от масовото, минафактурно производство на своето време. В моите очи обаче е много повече от стар музикален инструмент, той е източник на спомени. Като малък оставах на гости на баба и дядо и слушахме с часове разнообразни плочи. Тогава не разбирах и не оценявах музиката, както сега, но пристрастията ми към нея като форма на изкуството не са стихнали дори с един тон през годините.

Между другото баба ми е жива и здрава и нищо й няма на жената. Просто реши, че старият й грамофон ще бъде на по-безопасно място при мен, отколкото при нея. Малко след като се сдобих с него обаче, си спомних историята за нашумял дебат някъде от началото на година. Дори се върнах назад в блога си, за да си спомня историята. Готвеха се промени в Наказателния кодекс за културните ценности и тези промени щяха да задължат всеки от нас да регистрира притежанието на вещ по-стара от 50 години. Като гледам грамофона на баба ми, мисля, че и той има 50+ години. Понеже не ми се плащат глоби и не ми е по вкуса да изтърпявам каквито и да е санкции заради новата си стара придобивка, реших да потърся повечко информация по темата и да видя какво се е случило. Нищо не намерих и тълкувам това като знак, че нищо не се е променило!

Припомних си обаче изказванията на редица видни лица, които тогава се застъпиха против готвените промени. Сред тях бяха културни дейци, включително художници като Светлин Русев, множество антиквари, нумизмати и колекционери. Против промените тогава застанаха и видни лица като проф.Валери Стефанов, както и учредителят на Фондация „Мизия”, Светослав Кантарджиев. Явно мнението на последния ми се е запечатало най-дълготрайно в паметта, защото неговата реакция беше и най-адекватна. Не само че се застъпи против законопроекта, но се обоснова и защо. Подобни клаузи биха направили множество хора като мен едва ли не престъпници, защото пазят вещ, чиято ценност е изцяло сантиментална. Повярвайте ми, не бихте определили като културно наследство грамофона на баба, ако го видите.