Петър Стоилов

Колко пъти ви се е случвало като сте били малки да чувате някоя песен на друг език. Английски на пример. И въпреки че всички през 90-те учихме английски език, винаги се случваше така, че не можем да чуем някоя дума, израз или цял куплет правилно. Е после се получаваше много смешно като разберяхме какво всъщност се е пее и като си дадяхме сметка какво всъщност ние сме пеели.

Това днешните младежи няма как да разберат, защото има Интернет и всичките му удобства, които ти позволяват съвсем бързичко да потърсиш текста на песента, да го намериш и да пееш съвсем уверено реалните текстове.

Завидяхте ли сега на днешната младеж?

В момента, в който написах това изречение и се почувствах като стар дядо, който с мъка си спомня за годините на своето детство и съзряване. Но в интерес на истината това си беше и доста забавно.Защото понякога се усещам какво всъщност съм пял и… е, обичам да казвам, че изпълнителят не си знае текста.

Нататък е лесно – чувството за самоирония работи в огромна степен. Защо е така ли? Защото е много важно да гледате на себе си просто като една прашинка в пространството, която ще бъде поета от вятъра и отнесена някъде…

А какво са тук едни текстове, пети погрешен начин?
Стана ли ви ясно за какво всъщност пиша? Ако не – пишете ни в коментар, с удоволствие ще ви го разясня 😉

Много пъти сме чували изразът, че крушата не пада по-далеч от дървото. И в много случаи това се оказва плачевно вярно. Истина е, че в определи качества изключително много приличаме на родителите си, а когато го осъзнаем, ни е трудно да не изтръпнем. Но истината е, че имаме силата да променим това.

Това е контекстът на едно уникално късометражно филмче, на което попаднах преди време в мрежата.

Вижте го и вие и намерете силата в себе си да избягате от това, което не искате да бъдете!

https://www.facebook.com/seen.everything/videos/1186946011409934/

Днешният ми материал ще носи едно малко по-различно настроение от досегашните, няма да е толкова информативен и конкретен, а по-скоро носталгичен. Имах идея да пиша за съвсем друго, но новината за смъртта на една от известните от близкото ни минало естрадни певици – Катя Филипова – ме накара да си сменя плановете. От една страна, защото смятам, че периодът на естрадата в българската музика създава едни наистина стойностни музикални образци, а от друга страна, защото мисля, че певците от това поколение, оставили сериозна следа в нашата музика, в последните години съвсем незаслужено бяха изпратени в пенсия и забравени. А малцината, които все още имат сили и ресурс да продължават да се изявяват, често биват кичени с обидни квалификации и призовавани да отстъпят доброволно мястото си на сцената на идващото младо музикално поколение. Музиката им от златните години на българската естрада и поп музика, с много малки изключения, не се пуска по радиата. Защо смятам за несправедливо едно такова отношение. Даже и да е отминала модата на тази музика, всеки човек, който разбира от изкуство, знае, че в изкуството всичко е натрупване и нищо никога не идва на празно място, то винаги надгражда над създаденото от предходниците. Така че тази музика е изиграла своята роля. Що се отнася до обвинението, че трябва да се дава път на младите. Път в изкуството и в живота не се дава, а се взема, също като занаят. Няма кой да ти отвори ниша на сцената и в сърцата на хората, ако не го сториш сам.
А сега предлагам да чуем една прекрасна песен на незабравимата Катя Филипова по стихове на големия ни поет Атанас Далчев и музика на Тончо Русев.