От заглавието сигурно си мислите, че става въпрос за тези наши приятели, които винаги си тръгват първи от общи събирания. Е, уви, днес темата няма да е толкова ведра, а ще е малко по-философска. Провокиран от поредната загуба на млад човек – актрисата Лорина Камбурова, ще пиша за всички онези души, които си отиват прекалено рано. От света, от живота, от нас.
Белегът от загубата на близък човек е незаличим. Понякога може да се позабрави, понякога да се слее, но винаги напомня за себе си и външно, и вътрешно. Но той е още по-болезнен и понякога оставащ като рана, когато човекът е прекалено млад. Тогава боли още повече от загубата, от нелепия край, от всичко, което си си мислил, че предстои.
А после как се изправяш и продължаваш напред? То това може би е най-трудното. В подобни моменти трябва да събереш цялата си вътрешна сила и да я приложиш. Да живееш. Защото колкото и гадно да звучи, ти продължаваш да си тук и да изпълзяваш твоята мисия в света. Дори и без твоя близък. Все си мисля, че тук се дават повече точки там горе, защото се бориш и вървиш напред с още по-голям товар.
Трябва да живееш. Нямаш друг избор. А пък и е най-доброто, което може да направиш в памет на раноотиващите си. Да докажеш на себе си за какво си струва да го живееш този живот. Че има толкова хубави неща, които ни очакват и че всяка среща, колкото и за малко да е тя, е съдбоносна за нас. Винаги трябва да попиваме доброто и ние да станем по-добри.
Странно е как едно събитие може да ни провокира да мислим в тази посока. Ако е много близо до сърцето ни, то ще се запомни до края. Но ако е просто предната новина, ще премина, докато дойде следващата. Нека не бъдем такива, нека живеем в най-добрата форма на живот.
