Днешният ми пост няма да е свързан с музиката, поне не в смисъла, който влагам най-често в материалите си. Ще кажа няколко думи за режисьора Рангел Вълчанов, който ни напусна само преди няколко дни, един от последните от поколението, което направи българското кино талантливо, поетично, музикално. Няма да правя преглед на филмографията му, нито биографична справка – който иска и още по-важното, има нужда да се докосне до личността и филмите му, ще го направи. И тогава няма да се учудва защо в блога ми за музика има и един материал за филмов режисьор.
Поводът да драсна тия няколко реда дойде от участието на колега и близък приятел на Вълчанов, преподавател в НАТФИЗ, когото бяха поканили да каже няколко думи за талантливия режисьор. Думите му не бяха от най-оптимистичните и обнадеждаващите. Сподели, че мнозина от студентите му го питат кой е Апостол Карамитев, Григор Вачков, Мила Попова и други големи имена на българското кино и сцена. Тези млади хора просто не знаели кои са. Не са гледали филми с тяхно участие, не са чели нищо за тях.
Очевидно връзката между творческите поколения е прекъсната някъде. Макар БНТ да не излъчва често стойностни стари неща, възможност да бъдат гледани филми и предавания от златния български фонд има и с това е наясно всеки, който има желание да го направи. Още повече, когато си започнал да се занимаваш професионално с това. Вероятно не е била възпитана потребността това да бъде направено.
Изводът е отчайващ – даже не можем да кажем, че си отива споменът за старото българско кино, защото се оказва, че в новото поколение той въобще не се е появявал.
