Сигурно не за първи път ще споделя огорчението си от това, че някак много ни идва като народ да се прехласваме пред чужди изпълнители, да ги ценим много повече от нашите, родните. Правя го съвсем спокойно отново, защото след толкова много материали за световни звезди, които съм написал на страниците на блога си, след толкова много лично преклонение и симпатии към всички тях, мисля, че имам право на мнението, което ще изразя днес. И най-важното, че ще бъда правилно разбран. Че няма да бъде изтълкувано като някакво тесногръдо патриотарство, а като повик да ценим преди всичко родното.
Преди броени дни мина концертът на великия тенор Пласидо Доминго в София. Тук всякакви епитети и квалификации са напълно излишни. И днешният ми материал няма никакъв оценъчен момент по отношение на личността и професионалните му качества. За друго иде реч. Веднага след концерта медиите излязоха с огромни заглавия: Пласидо Доминго разплака залата с Моя страна, моя България. Не че има нещо лошо в това един певец от такъв ранг да изпее една знакова българска песен – повечето от тях го правят по турнетата си, в Сърбия – сръбска, във Франция – френска и т. н.
Но тия заглавия ме накараха да си спомня как си отиде авторът и автентичният изпълнител на тази изключително българска и разтърсваща всяко родолюбиво сърце песен – Емил Димитров. Забравен и без аплодисменти. Без плач в залата и без гръмки вестникарски заглавия.
А истината е една – и песента е на Емил Димитров, и страната е негова. Друго, което ни разплаква, е просто поредният реверанс на поредния концерт в поредната страна. Която страна, да не се заблуждаваме, никой не може да носи в сърцето си така, както го прави един българин.
