Петър Стоилов

Днешният ми материал е посветен на една много талантлива и естествена певица. И рано отишла си – като много други като нея изключително талантливи. Едва ли някой може да се наеме да даде обяснение на този феномен – защо големите таланти, особено музикалните, си отиват без време. Някои го обясняват с карма. Други с факта, че когато им е раздавал талант, господ е раздавал щедро, но за баланс също толкова щедро им е дал и пороци, които в крайна сметка ги погубват. Трети с факта, че голямата сцена и музикалната индустрия подлагат човек на големи изпитания, най вече на психиката, и малцина са тия, които наистина могат да ги издържат. Е, малко есеистично стана, но такава емоционална и естествена е и певицата, за която ще ви говоря днес – Ейми Уайнхаус – и за нея сухите биографични факти някак не подхождат. Иначе животът й започва в обикновено еврейско семейство в Лондон, което няма нищо общо с музиката. И оттам нататък целият й живот ще е белязан от неудържимият й стремеж да чупи рамки и да прави революции – революции в мисленето, в поведението, в музиката. На четиринайсет години е изгонена от театралното училище за млади таланти, а на шестнайсет започва професионална кариера на голямата сцена. Човекът, който прави първоначалното й прослушване, си спомня, че тя през цялото време стои отстрани и пуши, докато не дошло време за нейното изпълнение – блестяща импровизация, която зашеметява присъстващите. Ейми няма аналог – не само заради новия еклектичен стил, който й приписват критиците, не само заради петте награди Грамми, спечелени само за една нощ, тя е просто изключителна. А изключителните, както казах в началото, обикновено не доживяват до дълбоки старини.

Днешният ми пост ще е за легендарната британската група „Мерилиън” и е по съвсем конкретен повод – концерта, който ще изнесе тия дни на Античния театър в Пловдив в съпровод със симфоничен оркестър легендарният вокалист на групата Фиш. Групата се събира през 1977 г. и отначало се казва „Силмарилион” по името на една от книгите на Толкин. По-късно обаче с присъединяването към групата на шотландския вокалист Фиш (с истинско име Дерек Уилям Дик) съкращават своето име и то се превръща в това, което днес знаем – “Мерилиън”. В тогавашния състав на групата са китаристът Стив Ротъри, Джон Мартер – ударни, Марк Кели – клавиши и басистът Пит Тревейвес. Участието на групата в програмата на Radio One на Би Би Си се превръща за “Мерилиън” в своеобразен трамплин – фундаменталният арт рок маниер на групата, много напомнящ на ранните Дженезис, им носи договор ЕМИ, множество концерти из цяла Великобритания и серия от концерти в елитния лондонски клуб Marquee. И не само това – имайки в актива си само един хит, групата е поканена на два пъти да изнесе концерти в най-известната лондонска зала Hammersmith Odeon. Дебютният албум на групата излиза през 1983 година и за дни се изкачва до седмо място в английските класации. Поразителната прилика на музикалната стилистика на “Мерилиън” с ранните “Дженезис”, както и почти пълната идентичност на гласовете на Питър Гейбриъл и Фиш, дават повод за много сплетни за групата – ‘Мерилиън’ не е нищо повече от отговор на носталгията по “Дженезис”, Фиш страда от раздвоение на личността и се идентифицира с Гейбриъл и други подобни. Внимателният слушател обаче няма как да не забележи, че за разлика от дълбоката мъка и песимизъм, които лъхат от музиката и текстовете на “Дженезис”, в песните на “Мерилиън” има особена нежност и лиричност. През 1985 година Фиш напуска групата и започва успешна солова карира, а мястото му в групата е заето от Стив Хогарт. Но така или иначе всеки меломан, когато чуе името на Фиш, се сеща за Мерилиън и обратното. Нека чуем един от големите хитове на групата от най-силните им години

Както много от вас знаят, Интернет си ми е страст още преди да започна да водя този блог. Имам много и различни проекти, някои успешни, други – не толкова, но създаването на сайтове си остана мое хоби и се превърна в начин за печелене на пари.

Доскоро сайтовете ми бяха пръснати из различни хостинг доставчици – по сървъри на българска, американска и немска почва. Мислех си, че така е по-сигурно за мен и бизнеса ми, защото дори един от сървърите да се срути, това няма да повлияе на останалите сайтове. Обаче… си излиза много солено откъм разходи.

През последните месеци обмислях дали не е време да събера повечето си проекти на едно място, за да не ми струва толкова скъпо, но как все пак да не загубя тази сигурност, заради която ги бях разпръснал така. Започнах да чувам все по-добри неща за ICN и услугата, която въведоха за пръв път у нас – Клауд хостинг . Всъщност се оказа, че това е точно услугата, от която имам нужда.

При Cloud хостинга, файловете ми – респективно сайтовете, не се съхраняват на едно единствено място , така че ако съответният сървър падне, да падат и моите сайтове. При тази услуга, ако даден сървър откаже, веднага работата му поема друг, на който файловете ми се копират и потребителите могат изобщо да не усетят промяна в работата на сайта. Ъптайма, който е заложен в услугата е много по-висок, отколкото при споделения хостинг или наетите сървъри.

Хубаво, ама как ми спестява пари? Събирайки повечето си сайтове на един акаунт в ICN.bg, аз няма да плащам за всеки поотделно, нито ще плащам по някаква определена схема, а ще си плащам само толкова, колкото изразходвам като ресурси. Тоест, ако ми се наложи бих могъл да увелича даден ресурс за известно време, а след като натоварването от посетители падне, отново да го намаля. Накрая ще платя точно толкова, колкото съм ползвал.  Ако ви интересува колко ще спестя, прехвърляйки се на клауда, ще ви кажа: повече от 50% от досегашните ми разходи. Разбира се, причината не е само в изброените досега неща, а  и защото ICN се стараят сериозно да поддържат цените си ниски, всъщност те са доста по-ниски от хостингите в САЩ.  Очаквах да ги вдигнат при последното увеличение на тока – но не се случи. Вместо това пуснаха промо код, който смъкваше цената за споделен хостинг през лятото с още 30%.

Аз съм човек-перфекционист и винаги намирам кусури както в чуждата, така и в своята работа, но засега мога да кажа само добри неща за тази компания и услуга, и да я препоръчам.  Надявам се и занапред да продължаваме да си сътрудничим така успешно.

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…

Не съм писал много май за любимите ми български изпълнители. Но оттук нататък ще се постарая да запълня този пропуск. Безспорният ми фаворит сред тях е Васил Найденов – и то не защото е надарен с кой знае какви гласови данни, а заради блестящите интерпретации на музика и текст, които прави, заради импровизациите си и заради факта, че никога не изпълнява по един и същи начин песни, които пее от години, винаги променя по нещо. Затова съм доста резервиран към опитите, често безуспешни, на млади изпълнители да правят кавъри на негови песни. От всичко, което съм чул до момента, единственият кавър на негова песен, който ми е харесал относително, е бил на песента “Синева”, направен преди няколко години от Люси Дяковска. И то може би заради факта, че е жена, което прави изпълнението различно. Защото това, което най-много ме дразни в кавърите, е стремежът да се държи близост с оригинала и да се подражава на титуляра. Пък и има един такъв момент, че често композиторите и текстописците, когато правят една песен, я съобразяват с натюрела на съответния певец, с гласовите му данни и с други негови характерности. С две думи капризен съм на тая тема. Затова останах безкрайно учуден от категоричния начин, по който тия дни харесах едно съживяване на една от най-хубавите песни на Васил Найденов от младия и не особено известен още певец Дамян Попов. Става дума за песента “Любовта продължава”. Интересно и различно изпълнение. Предлагам ви да я чуете, за да видите, че понякога и категоричните правила имат изключения.