Петър Стоилов

Има някои хора, на които единствената им цел е да ги дават по телевизията. Това ги кара да се чувстват добре и уникални. Следят гледаемостта на своето видео в каналите за свободно споделяне на съдържание и колкото повече расте, толкова по-успели се чувстват те. Започват да придобиват още по-голямо самочувствие и правилната преценка за себе си остава едно неясно имагинерно понятие, за което някога са чували, но всъщност не знаят какво е и не искат и да знаят.

Всеки, който е написал негативен коментар под тяхното видео, веднага бива обявен за хейтър и човек, който нищо не разбира от съответното „изкуство“, представление или какъвто там „талант“ твърди, че има съответната личност. Още по-брутални случаи има, в което самите „талантливи“ личности решават да отговорят на своите хейтъри, започвайки да ги обиждат по всякакъв начин, дори и на физически принцип, защото просто не могат да намерят друг начин да го направят. За тях е важно външното, това колко лайка са събрали на снимките си, колко гледания е имало видеото.

Това е нова форма на наркотична зависимост, която обаче е много трудна за лечение, защото освен че създава илюзорна представа за заобикалящата ни действителност, не можем да бъдем детоксикирани от нея със затваряне в определена институция и откъсване от средата, която ни предлага този тип изкушения. Тази зависимост е трудно да се преодолее, защото е навсякъде около нас и по този начин функционира света ни.

Вижте видеото, което съм ви подготвил, което ясно илюстрира стремежа на определен тип хора да привлекат вниманието върху себе си, независимо как

Така и подхванах вълната за детството с носталгия си спомням и за не далечното време, когато изобщо нямаше мобилни телефони. И колко по-добре беше тогава, сякаш оставяхме съдбата да се намеси във взаимоотношенията. А бяхме и доста по-спокойни. Когато излизахме с някого не бяхме обезпокоявани и не ни прекъсваха в разговорите. Ако искахме да останем на спокойствие просто излизахме вън от домовете си и ставахме неоткриваеми. Нещо, което изключително много ми липсва.

Сега е доста по-различно. Масово хората имат мобилни телефони, при това не по един, а напротив – два, три, четири и повече. Сякаш не ни тормозят достатъчно другите мисли, а и телефоните да звънят постоянно. Много от хората не могат да прекарат и два часа без телефона си, изпадат в паника, нервничат, сякаш света ще се свърши, ако не отговорят на повикване веднага. И се изсипват купища пари, за да си набавим все по-новите модели, да сме в крак с времето и модата. Ах, това време и тази мода, които ни задушават, отегчават, изнервят и притесняват, но въпреки това не се отказваме от тях.

Не, не мисля, че така е по-добре. Искам свобода, анонимност и невидимост за известно време.

Така и подхванах вълната за детството с носталгия си спомням и за не далечното време, когато изобщо нямаше мобилни телефони. И колко по-добре беше тогава, сякаш оставяхме съдбата да се намеси във взаимоотношенията. А бяхме и доста по-спокойни. Когато излизахме с някого не бяхме обезпокоявани и не ни прекъсваха в разговорите. Ако искахме да останем на спокойствие просто излизахме вън от домовете си и ставахме неоткриваеми. Нещо, което изключително много ми липсва.

Сега е доста по-различно. Масово хората имат мобилни телефони, при това не по един, а напротив – два, три, четири и повече. Сякаш не ни тормозят достатъчно другите мисли, а и телефоните да звънят постоянно. Много от хората не могат да прекарат и два часа без телефона си, изпадат в паника, нервничат, сякаш света ще се свърши, ако не отговорят на повикване веднага. И се изсипват купища пари, за да си набавим все по-новите модели, да сме в крак с времето и модата. Ах, това време и тази мода, които ни задушават, отегчават, изнервят и притесняват, но въпреки това не се отказваме от тях.

Не, не мисля, че така е по-добре. Искам свобода, анонимност и невидимост за известно време.