Петър Стоилов

Всеки ден човек научава нещо ново. Е, за едно такова ново знание, дошло ей така непринудено, ще ви разкажа днес. Разбира се, че е свързано с музиката. Е, и малко с киното. Оказа се, че не толкова малко – и с литературата.
Случвало ли ви се е да ви се завърти в главата някакъв музикален рефрен и да не може да се сетите от коя песен е, къде сте го чували. А то ви звучи като нещо много познато и близко. На мен ми се случи преди няколко дни. Добре че поне се сетих за една от важните думи в текста и че съм чувала въпросната песен в стар български филм. Думата беше Бразилия. Веднага влязох в ютуб, написах – не излезе нищо. Естествено втората ми стъпка беше добрия стар чичко Гугъл. Е, там вече няма грешка – оказа се, че песента се казва точно “Бразилия” и е от филма “Мадам Бовари от Сливен” – между другото доста стар филм, в който участва една от любимите ми български актриси, актрисата с най-тъжните и красиви очи – Ели Скорчева.
Е, с тази информация вече нямаше как да не я намеря в музикалните сайтове. Музиката е прекрасна, текстът – също и нямаше как да не се запитам кой е написал толкова хубав текст – метафора за вечните стремежи на човек за нещо по-различно. Оказа се, че е стихотворение от “Книга за джунглата” на Ръдиър Киплинг. Написано от гледната точка на едно малко момче и стремежа му към тайнственото и непознатото. Но обобщаващо мечтите и копнежите, които ни съпътстват през целия ни живот – да намерим своята тайнствена и екзотична страна, без значение какви очертания има тя. Дали ще е друга човешка вселена, дали ще е някое природно кътче, което ни кара да се чувстваме в хармония със себе си.
И съвсем не е задължително то да е на другия край на света. Може и да е на съседната улица. Просто не трябва да се отказваме да го търсим.

Здравейте, приятели!

Сигурно ви е дотегнало от телевизия, вестници, новини, където знайни и незнайни, компетентни и не чак дотам лица коментират политическата обстановка към настоящия момент в България. Е, аз няма да ви дотягам с поредните „анализ“, „размисли и страсти“ или „откриване на топлата вода“. Просто искам да споделя болката си от това, че всяка година се сбогувам с някой близък на летището, а след време разговорите ми по Скайп сигурно ще придобият по-внушителен интензитет от тези на живо.

Защо?

Защото ние така си го направихме. По-точно позволихме да го направят, блеейки като овце. Неслучайно първият кмет на Сливен, избран по демократичен път (Христин Петков) наскоро обяви, че изобщо не вярва скоро Българският преход да влезе в учебниците по история. По мое мнение, първо, защото мирогледът на цели 2-3 поколения трябва да се промени; после, в народопсихологията ни са заложени надълбоко качества като готованство, политиканство, службогонство, шуробаджанащина и пр. С други думи, Бай Ганьо умножен по 8 млн. (или поне толкова твърдят, че са жителите на родината ни).

Вярвам обаче, че след време реализъм ще наричаме оптимистичния поглед към България и нейното бъдеще. Толкова сме корави, инати и упорити, че няма как да не се съхраним и този път.

Въпросът обаче е какво ще завещаем след 24 години на тотално отрицание и разруха след идването на всяко ново правителство…