Петър Стоилов

Така се казва една от най-новите песни на гръцкия певец и композитор Никос Вертис, който се утвърди като една от водещите фигури в съвременната гръцка поп музика. Той е роден на 21 август 1976 година в Холандия, но произхожда от гръцко семейство. Вертис започва своята музикална кариера като клубен певец в Гърция през 1997 година.

През 2003 година Никос Вертис издава своя първи студиен албум със заглавие „Polihromo“, който бързо става изключително популярен в Гърция и съседните балкански страни. Следват поредица от албуми, които също постигат голям успех и придобиват още почитатели.

Това, което ме докосва в музиката му са силните емоции и начина, по който изразява различните аспекти на любовта и междуличностните взаимоотношения. Той е известен със своя мощен и лиричен глас, който му позволява да изпълнява разнообразни жанрове – от поп и рок до балади и сърцераздирателни песни. Създава множеството хитове в своя репертоар, които му носят голям успех.

Кариерата на Никос Вертис продължава да се развива успешно, а той се радва на голяма популярност както в Гърция, така и в други части на света, където гръцката музика има своите почитатели.

Той редовно издава нова музика и изнася концерти пред многобройна публика.
А сега отбелязва и 20 години от своя първи албум с турне, което няма да подмине и България и ще може да го видите и се забавлявате с неговата музика.

Имам познати, които все още се противят на смартфоните с тъчскрийн дисплей, казвайки, че не могат да работят по този начин без да усещат, че наистина натискат някакво копче с пръстите си. Казват, че им е неестествено само да докосват дисплея и да плъзгат пръсти по него без да усещат някакво съпротивление.

Истината е обаче, че това е неизбежното бъдеще, от което не могат да избягат. И докато познатите ми един по един се поддават на безпътието и остават неволята да ги учи как да боравят с това „чудо на технологията”, аз все по-често започнах да се замислям за навлизането на тенденцията touchscreen в живота ни.

Телефоните ни вече масово работят по тази технология, таблетите набират все по-широка популярност. Правят се дори телевизори, които действат на принципа на докосването. По телевизията в сутршните и новинарски блокове виждаме все по-често водещите да работят с т.нар. интерактивни дъски, които също се управляват, като прокарваме пръсти по тях.
Операционните системи като Windows 8 и Android се разработват, за да работят основно по този иновационен начин. Сигурен съм, че занапред ще се появяват все повече и повече примери по темата.

Едно обаче е сигурно. Тъчскрийните са неизбежна част от ежедневието ни и ще стават все по-разпространени. Ако все още се дърпате от работата си с тях, съветвам ви да спрете в най-скоро време. Колкото повече се стараете да забавите неизбежното бъдеще, толкова по-трудно ще ви бъде после.

Днешната ми тема е провокирана от един въпрос, който се появи на стената ми във фейсбук. Май напоследък социалната мрежа често дава повод за материали и разговори за музиката в блога ми. Нормално, иначе защо ще е социална:) Та една приятелка и от социалната мрежа, и от живота, която знае тежненията ми към българската музика, беше публикувала на стената ми една от старите и стойностни песни на Деян Неделчев, която е по стихове на Евтим Евтимов и се казва “Обич за обич”, и ме питаше в прав текст: Това същият Деян Неделчев ли е? Същият Деян Неделчев е – този, на когото казват Икебаната и който събира съчки в гората, който напоследък изпя и някаква откровено глуповата песен за стар мераклия. Същият е и той може би е най-ярката илюстрация за това, което се случи с много талантливи български музиканти и певци в условията на пазарна икономика и на тотално снижаване на критериите за хубава музика. Две бяха възможностите пред тях – първата, тази, която избра Деян Неделчев, е да събират съчки в гората, тоест да пеят песни, които задоволяват новия музикален масов вкус, да запазят по този начин популярността си, пък и препитанието си. Другата възможност, която избраха също не малка част от популярните ни навремето изпълнители, беше да останат на висотата на старото си творчество и да бъдат забравени. Това е. Всеки с избора си и с мотивите си. Кой прав, кой крив, не се знае. Едно е сигурно – печеливши няма.