Петър Стоилов

Все по-често чувам колко е изгодно да си купим жилище, което да отдаваме под наем и да имаме сигурни доходи. Дори обаче и да не се печелят пари, пак си на далавера, защото теглиш кредит за недвижим имот, а вноските за него погасяваш с евентуалния наем от уж постоянни наематели. Накрая хем имаш апартамент, хем не си усетил, че си го купил. Дали обаче сметките излизат верни и за колко време е възможна възвръщаемостта на подобна инвестиция?

Аз направих груби изчисления спрямо състоянието на имотния пазар в момента. В столицата ни закупуването на панелно жилище, е средно 2000 евро на квадрат. Тоест апартамент за двама от две стаи или 45 квадрата, ще струва 90 хил. евро. Много са! Но лошото е, че това не е цялата му сума. Има плащане на данък придобиване от 3% от цялата сума, комисиони за брокера, такси по сделката на прехвърляне. Чрез всички тези добавки, цената скача с още 10 хил. евро.

Получиха се красивите 100 хил. евро. Ако ги имате кеш, то инвестиция със среден наем по 300 евро на месец и 3600 на година, ще се изплати за 28 години. Но тук не се включват месеците, в които в апартамента няма да има наематели или за първоначалния и последващите освежителни ремонти и смяна на мебелировката. Тогава годините се увеличат.

Любопитно е, че ако не разполагате с всички пари накуп за закупуване на панелката, то ще трябва да изтеглите поне 70 хил. евро кредит. С връщането му от наеми за над 20 години, лихвата ще увеличи сумата с поне още 30 хил. лева. В такъв случай инвестицията в апартамент ще започне да работи за вас едва след 32 години. Доста са, нали?

Всички тези доводи и сметки ме накараха да се замисля. Ако не се нуждая от дом за мен, не бих сложил всичките си пари в нещо толкова бавно връщащо ми ги. Пък и сега стойността на апартаментите е много висока, след няколко години може да е наполовина. А представете си след три десетилетия. Дали тогава първоначалната инвестиция ще е рентабилна – риторичен въпрос…

Много неловка ситуация се получава, когато изпаднеш във финансово затруднение.

Всеки ще се съгласи с мен, че има моменти в живота, когато колкото и да броиш стотинките, те все не ти достигат. Подобно нещо се случи и с мен миналата седмица. Трябваха ми спешно пари по здравословни причини, но не разполагах с такива. Започнах да се чудя какво да правя и реших за помощ да помоля най-добрия си приятел. Беше ми неловко, но уви, неволята го наложи.

Да е жив и здрав, че веднага откликна на протегнатата ми ръка!

Зае ми пари без въобще да ме разпитва за какво ми трябват и кога ще му ги върна. Сумата не е много голяма, но жестът беше огромен. Казах му и сега го пиша черно на бяло, че при първа възможност ще се издължа. Не обичам да имам задължения към никого, още повече финансови задължения. При следващата (или по-следващата заплата) сумата ще бъде възстановена, заедно с един стек бири за благодарност.

Пожелавам на всички, които четат това, а и на тези, които никога няма да попаднат на моя блог, да има такива верни приятели. Все по-трудно е в днешно време да знаеш, че има хора, на които да разчиташ в добро и зло. Истинското приятелство е безценен дар. Нека не го подминаваме с лека ръка.

Днес ще поизбягам малко в страни от чисто музикалния профил на блога ми, но наистина много леко. Ще поразсъждавам има ли полза изкуството от отъркването си о властта, или само събира негативи. Като говоря за изгода, разбира се, че нямам предвид материална. Би било наивно да смятаме, че някой вече е склонен да прави нещо за без пари. Вероятно точно фактът, че тези предизборни, пък и по време на управлението услуги от страна на артистите са много добре платени, ги кара да залитат в тази посока. Думата ми е за един доста известен български певец –  спорен като професионални качества, вероятно любимец по-скоро на средното и над средното поколение, но така или иначе изпълнител, който има добри гласови данни, в никакъв случай блестящо сценично поведение, но за сметка на това работи винаги с доказани и качествени композитори и текстописци.  Има в репертоара си доста парчета на патриотична тематика – при това хубави, някои от тях почти със статут на химн, изпълнявани винаги когато има някаква историческа годишнина или родолюбиво събитие. Това, което исках да кажа, е, че съвсем доскоро Веселин Маринов минаваше – и съвсем основателно – за певец на народа. Така го възприемаха хората. Докато не залитна доста сериозно политически – към ГЕРБ. Преди това си пееше по концертите на столетницата, но без да показва ясни пристрастия. И така се случи, че само за три-четири години, колкото е един управленски мандат, Веско се превърна от певец на народа в певец на управляващите. Кажете ми кой печели от такива идеологически врътки на хората на изкуството – най-малко те самите. Но не мисля, че печелят и тези, които плащат. С една дума – никой.