Петър Стоилов

Започвам с добра новина. След цял живот чакане баба ми най-накрая ми подари своя грамофон-антика. Казвам „антика“, защото в моите очи е такъв, макар да не е за много други. Не е уникат, защото е част от масовото, минафактурно производство на своето време. В моите очи обаче е много повече от стар музикален инструмент, той е източник на спомени. Като малък оставах на гости на баба и дядо и слушахме с часове разнообразни плочи. Тогава не разбирах и не оценявах музиката, както сега, но пристрастията ми към нея като форма на изкуството не са стихнали дори с един тон през годините.

Между другото баба ми е жива и здрава и нищо й няма на жената. Просто реши, че старият й грамофон ще бъде на по-безопасно място при мен, отколкото при нея. Малко след като се сдобих с него обаче, си спомних историята за нашумял дебат някъде от началото на година. Дори се върнах назад в блога си, за да си спомня историята. Готвеха се промени в Наказателния кодекс за културните ценности и тези промени щяха да задължат всеки от нас да регистрира притежанието на вещ по-стара от 50 години. Като гледам грамофона на баба ми, мисля, че и той има 50+ години. Понеже не ми се плащат глоби и не ми е по вкуса да изтърпявам каквито и да е санкции заради новата си стара придобивка, реших да потърся повечко информация по темата и да видя какво се е случило. Нищо не намерих и тълкувам това като знак, че нищо не се е променило!

Припомних си обаче изказванията на редица видни лица, които тогава се застъпиха против готвените промени. Сред тях бяха културни дейци, включително художници като Светлин Русев, множество антиквари, нумизмати и колекционери. Против промените тогава застанаха и видни лица като проф.Валери Стефанов, както и учредителят на Фондация „Мизия”, Светослав Кантарджиев. Явно мнението на последния ми се е запечатало най-дълготрайно в паметта, защото неговата реакция беше и най-адекватна. Не само че се застъпи против законопроекта, но се обоснова и защо. Подобни клаузи биха направили множество хора като мен едва ли не престъпници, защото пазят вещ, чиято ценност е изцяло сантиментална. Повярвайте ми, не бихте определили като културно наследство грамофона на баба, ако го видите.

Наред с недвижимите културни ценности, стенописите, съкровищата и паметниците, ние българите имаме традиции предавани от поколение на поколение и запазени и до днес. Това всъщност е и едно от наследствата оставени от нашите предци. Традициите от едно време ни показват как трябва да посрещаме доброто и да се справим със злото в нашия живот. Както знаем има традиционни обичаи за това какво трябва да присъства на нашата трапеза за различните празници, които честваме. По същия начин ритуалите за сватба, погребение, появяването на бял свят на рожбата, кръщене, завършване на училище и още много други са традиции, които са останали от нашите деди и които знаем и спазваме, благодарение именно на тях. Всеки народ си има своите вярвания и начини за посрещане на важните моменти и неговия живот, което е културно богатство. Народ, който няма бит, култура и традиция е народ без ценностна и морална система. Затова е много важно да ценим историята си и да съхраняваме културата си в днешния глобализиран консуматорски свят, както го правят хора като Светослав Кантарджиев, Кирил Христосков и фондациите, които се борят за опазване на културното ни и историческо наследство като „Тракия“ и „Мизия“.

Това, че сме си запазили ритуалите и обичаите през вековете, означава че държим на своето минало. Сега обаче, ние имаме важната и значима задача, да предадем наученото от нашите баби, дядовци и прадеди на нашите деца и внуци и да ги научим, че това е богатство, което ако го изгубят значи са изгубили себе си и няма доказателство за техния произход. След като им предадем тези така ценни знания и ги обикнат, те несъмнено ще се чувстват длъжни да го предадат на техните деца и внуци. И така този непрестанен кръговрат ще допринесе за това българския дух да остане вечно жив.