Петър Стоилов

В предната статия в блога започнах темата за най-емблематичните и класически филми в историята на киното. Тъй като бях изключително вдъхновен и не ми бе достатъчна само една класация, реших да ви запозная с още няколко от любимите ми заглавия.

Аз пея под дъжда (1952)
Този филм е прекрасен израз на киното, който излъчва любов и преливаща радост. И заразява благодарение на своята музика и песни, които веднъж чути, остават в съзнанието. „Аз пея под дъжда“ е комедия, пълна с магия и усещане. А танцът, който разкрива движението със сочещия нагоре чадър, е перфектен образ на оптимизъм и щастие, символи и до днес.

Някои го предпочитат горещо (1959)
„Някои го предпочитат горещо“ е част от историята на киното и паметта на киноманите по целия свят. Експлозивна комбинация от гангстери и красиви момичета, комедия, блестяща и гениална заради всеки детайл. Голяма е заслугата на режисьора Били Уайлдър, който майсторски обединява блясъка и цинизма в един от най-добрите сценарии на комедия, писани някога.

Кръстникът (1972)
Истински шедьовър на киното! Семейна история за голяма трагедия, при която филмовият ноар достига до шекспировите резонанси. Филмът е придружен от митичния саундтрак на Нино Рота и именно той повлиява допълнително на усещанията. Чрез „Кръстникът“ режисьорът Копола критикува американската система, в която мафията намира убежище чрез корупция на сенатори, съдии и полиция.

Апокалипсис сега (1979)
Още едно отлично попадение на Копола. Филмът е екзистенциално пътуване към пропастите на лудостта и отчаянието. Войната е представена като мания, при която Уилард и Курц са две страни на една и съща монета. Неразривно във всяко отношение, това е непосилно (но прекрасно) кинематографично изживяване на ужаса и глупостта на войната.

Всички имаме своите любими филми, тези, които обичаме да гледаме отново и отново, тези, които наричаме вечна класика. Създаването на списък с най-добрите филми в историята на седмото изкуство е почти самоубийствено начинание. Причината е, че някое заглавие винаги ще липсва или оставя.

Аз обаче поемам риска, тъй като във времето на изолация имах достатъчно време да помисля по темата. Ето ги моите предложения. Надяваме се да ви харесат. Нека завесата се отвори!

Броненосецът „Потьомкин“ (1925 г.)
Един от ключовите филми в развитието на визуалния разказ в киното, както и на редактирането и монтажа. В известната сцена на одеското стълбище има повече от 170 изстрела, свързани от монтажа. Те успяват да предизвикат усещания, които се обединяват с влиянието на последователността на всички следващи кадри. Тяхната роля е да достигнат до великата визуалната сила, която по-късно е вдъхновение за безброй режисьори.

Страстите на Жана д’Арк (1927)
Операторското майсторство на този филм е неговото главно предимство и една от основните причини, поради която се смята за шедьовър на нямите филми (и на киното като цяло). Неговите заснети мощни образи, особено близки планове на главния герой, и неговото огромно чувство за ритъм го правят истинско кинематографично изживяване.

Гражданинът Кейн (1941 г.)
Негов режисьор е един от на-добрите – Орсън Уелс. Това е и една от причините да се наложи като едно от най-важните и влиятелни произведения в историята на седмото изкуство. Режисиран, написан в съавторство с участието и копродукция на Welles, това е необичаен случай на пълна творческа свобода. История с неочакван край и много символика.

Приказки от Токио (1953 г.)
Един прост сюжет за драма, която се занимава с универсалните чувства: любовта между родители и деца, непоправимото минаване на времето, забравата, егоизма на децата. Живот чрез тишина и опустошителен портрет на човешките изгубени наследства. Силно емоционален и повдигащ редица екзистенциални въпроси.

Обичам да ходя на театър. Това е за мен е едно от най-хубавите изкуства, защото съчетава в себе си всяко едно друго. Всъщност всяко едно изкуство е произлязло от театъра. И музиката и танца и сценографията и сценичните кадри, дори киното. Театърът е първообраз на всичко важно, значимо и красиво в този свят.

Много е хубаво, когато посещавам постановки, чийто режисьори не са останали в миналото, а са се възползвали от модерното разбиране за правене на театър. За това как може да бъде използвано пространството, сцената, осветлението, пушекът, за да бъде предадена емоцията и да бъде изобразена картината, която да се разгърне напълно жива пред зрителите в залата.

Така съм присъствал на постановки, в които актьорите буквално са плували в море от сценичен дим, а ти като зрител по никой начин не възприемаш разтилащата се картина пред теб като нещо различно от море, в което се плува. Ставал съм свидетел на актьори, които са толкова добри в движенията си, съчетани с правилното осветление, че ти наблюдаваш истински забързан кадър (все едно на филм). Невероятен ефект, който остава много дълго в съзнанието. Актьори също са демонстрирали забавен кадър пред очите ми, и какви ли не други впечатляващи ефекти, постигнати само с помощта на добрата физическа култура на актьорите и брилянтния ум на режисьора и сценографа на постановката.

Много е хубаво когато пред теб се разгръщат подобен тип картини, които не само остават дълго в съзнанието, но и зареждат с положителни емоции. Защото най-хубавото на театърът е, че можеш да усетиш излъчването на актьорите и то да ти повлияе. Това по телевизията не може да се случи. .

Обичам да ходя на театър. Това е за мен е едно от най-хубавите изкуства, защото съчетава в себе си всяко едно друго. Всъщност всяко едно изкуство е произлязло от театъра. И музиката и танца и сценографията и сценичните кадри, дори киното. Театърът е първообраз на всичко важно, значимо и красиво в този свят.

Много е хубаво, когато посещавам постановки, чийто режисьори не са останали в миналото, а са се възползвали от модерното разбиране за правене на театър. За това как може да бъде използвано пространството, сцената, осветлението, пушекът, за да бъде предадена емоцията и да бъде изобразена картината, която да се разгърне напълно жива пред зрителите в залата.

Така съм присъствал на постановки, в които актьорите буквално са плували в море от сценичен дим, а ти като зрител по никой начин не възприемаш разтилащата се картина пред теб като нещо различно от море, в което се плува. Ставал съм свидетел на актьори, които са толкова добри в движенията си, съчетани с правилното осветление, че ти наблюдаваш истински забързан кадър (все едно на филм). Невероятен ефект, който остава много дълго в съзнанието. Актьори също са демонстрирали забавен кадър пред очите ми, и какви ли не други впечатляващи ефекти, постигнати само с помощта на добрата физическа култура на актьорите и брилянтния ум на режисьора и сценографа на постановката.

Много е хубаво когато пред теб се разгръщат подобен тип картини, които не само остават дълго в съзнанието, но и зареждат с положителни емоции. Защото най-хубавото на театърът е, че можеш да усетиш излъчването на актьорите и то да ти повлияе. Това по телевизията не може да се случи. .

Сигурно вече се чудите какво прави артист в музикалния ми блог. Е, ако си спомняте имах един материал за пеещите актьори. Днешният – големият български актьор Васил Михайлов –  също е от пеещите, само че за разлика от другите, се запомни с една единствена песен от филма, който го направи популярен и любим в сърцата на милиони българи – сериала “Капитан Петко войвода”. По-възрастните от читателите на блога ми сигурно си спомнят времената, в които улиците опустяваха, когато започваха епизодите на сериала  „Капитан Петко войвода” – винаги предхождани от кратко обяснение на историческите факти от сценариста на сериала големия български писател Николай Хайтов. Говорили сме и друг път за това, че понякога песните надживяват или надминават по популярност даже и филмите или сериалите, за които са правени. Факт е, че и песента, основната песен от филма, известна като “Петко льо, капитанине…” я знаят много повече хора, включително и много млади, много повече, отколкото са гледали сериала. Песента е народна българска песен, една от многото, които българският народ е посветил на тази светла и интересна историческа личност. Малко популярна преди излизането на филма, след това тя се запява масово от различни изпълнители или от музикални формации. След филма започват да се издирват и да се популяризират много други народни песни, свързани с живота и личността на Капитан Петко войвода. Днес ви предлагам, разбира се, тази, най-популярната песен, в изпълнение на големия български актьор Васил Михайлов. Придружена с един поздрав за юбилея му: Честит празник, Войводо!

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…

Не, не повтарям теми. Писал съм за музикални филми два-три пъти. Но за такива, в които има приблизително равновесие между качеството на филма и това на музиката или пък за такива, в които симбиозата между музика и кино е толкова силна, че не може да се разбере докъде е ролята на филмовия материал и докъде – на музиката. Почти не е ставало въпрос, като изключим “Дивият живот”, за такива филми, които, оказва се, са се прочули единствено заради хубавата музика. Става въпрос за руския филм “Вертикал” – тези, които обичат руско кино, знаят, че това е едно от много известните заглавия. Винаги съм си мислел, че това е заради филма – темата е благодатна – алпинизмът, приятелството… Сочат го като един от първообразите на направената четиридесет години по-късно американска супер продукция “Вертикална граница”. Останах си само с големите очаквания! Отчитам факта, че филмът е правен в края на 60-те години и с ограничен соц. бюджет и в този смисъл не може да предложи специалните ефекти и зрелищност, които предполага лента на тази тема. За съжаление обаче той не предлага и нещо, което по принцип е характерно за руското кино – дълбокия психологизъм. Повърхностна работа. Но. Във филма участва, макар и с второстпенна роля, Владимир Висоцки. И освен това, е автор на четирите песни, които звучат, и ги изпълнява. Две от тях – “Песня о друге” и “Прощание с горами” по моето скромно мнение се нареждат сред най-добрите му неща. Е, само заради това си струва да го гледате. Предлагам ви да чуем “Песня о друге” – песен за планината, предизвикателствата й и приятелството…

Здравейте, приятели на хубавата музика. Днешният ми материал ще бъде малко по-особен – води началото си от музиката, но всъщност е по-близо до киното. Като ценители на стойностната музика, сигурно на повечето от вас е известно името на Виле Вале и на групата, чийто вокалист е той –  група ХИМ – представители на така наречения любовен метъл, или love metal, каквото и да значи това. Не може да не сте чували и ремикса на една доста популярна в миналото песен, в изпълнение на същия този Виле Вале и на Натали Авелон – “Лятно вино”.  Многократно бях слушал тоя ремикс, но не знаех, че е правен като саундтрак към филм, който има известна връзка с музиката – става въпрос за немския филм “Дивият живот”. Мой приятел ми го препоръча, затова реших да го гледам. Филмът се оказа автобиографичен, правен по спомените на немската манекенка Уши Обермайер и разказва за дивите й младежки години по времето на хипи движението, за усуканите й връзки с вокалиста на “Ролинг Стоунс” Мик Джагър и с китариста на групата Кийт Ричардс. Знаете обаче, че автобиографичните книги и филми са интересни, когато животът на разказващия е достатъчно интересен или поне е разказан интересно. Във филма обаче не се е случило нито едно от двете – тривиален и с нищо неотличаващ се разказ за поколението, чийто девиз беше “Правете любов, а не война”. Липсва и силно послание. А може би послание по темата, което да звучи силно, вече е невъзможно след шедьовъра на Милош Форман “ Коса”. Затова ви предлагам да чуем най-ценното от “Дивият живот” – неговия саундтрак.