Петър Стоилов

Танците винаги са били неразделна част от човешката култура и начин за изразяване на емоции. Още от древността хората са използвали ритъма и движението, за да предават чувства, да празнуват или да се свързват помежду си. Днес танцът има не само артистична, но и терапевтична стойност, тъй като влияе положително върху психиката и цялостното емоционално състояние.

Една от най-големите ползи е намаляването на стреса. Докато тялото се движи в синхрон с музиката, в мозъка се освобождават ендорфини – хормоните на щастието, които създават усещане за удоволствие и релаксация. Това прави танците ефективен начин за освобождаване от натрупаното напрежение и тревожност.

Освен това, танците подобряват самочувствието. Независимо дали става въпрос за индивидуално или групово занимание, редовното практикуване на танц изгражда по-добра осъзнатост за собственото тяло, засилва увереността и помага за преодоляване на социалната тревожност. Груповите танци, като салса или народните танци, насърчават общуването, създавайки усещане за принадлежност и свързаност с другите.

Друго важно въздействие е способността на танците да предизвикват състояние на „поток“ – момент, в който човек е напълно съсредоточен върху настоящето, забравя за проблемите си и изпитва дълбоко удовлетворение. Това състояние е сравнимо с медитацията и помага за изчистване на ума от натрапчиви мисли.

Проучвания показват, че танцовата терапия е ефективна при депресия и емоционални разстройства. Комбинацията от физическа активност, ритъм и музика стимулира положителни емоции, подобрява психическата устойчивост и изгражда по-здравословен начин на възприемане на света. Независимо дали става въпрос за класически балет, модерни танци или импровизирано движение, всеки танц носи баланс, радост и вътрешна хармония.

Като човек, който обожава да се гмурка в историята, винаги съм бил впечатлен от ролята на весталките в Древен Рим. Тези жени са били не просто жрици – те са били символи на чистотата, вярност и духовната сила на римската цивилизация. В тази статия ще ви разкажа какви са били весталките, каква роля са играли и защо са били толкова важни в римското общество.

Кои са весталките?
Весталките са били жрици, посветени на богинята Веста – покровителка на дома и огнището. Тяхната главна задача е била да поддържат вечния свещен огън в храма на Веста, който се е намирал в Римския форум. Този огън е символизирал благополучието и вечността на Рим и се вярвало, че ако огънят угасне, това ще доведе до бедствия и нещастия за града.

Как са избирани весталките?
Младите момичета, които са ставали весталки, са били избирани на възраст между 6 и 10 години от знатни римски семейства. Те са служили 30 години – 10 години като ученици, 10 години като жрици и 10 години като наставници на по-младите весталки. По време на службата си те са били задължени да останат девствени, което символизирало тяхната чистота и преданост към богинята Веста.

Каква е била ролята им?
Поддържането на свещения огън е било главната задача на весталките, но те са имали и други важни задължения. Участвали са в различни религиозни ритуали и церемонии, поддържали са древни светилища и са пазили важни държавни документи. Весталките са били сред малкото жени в римското общество, които са се радвали на специални привилегии – те са имали правото да притежават собственост, да правят завещания и да се движат свободно в града, без да бъдат придружавани от мъж.

Защо весталките са били толкова важни?
Весталките са били не просто религиозни фигури, а символи на римските добродетели – чистота, вярност и преданост. Те са представлявали връзката между римляните и боговете, и тяхната роля е била изключително важна за духовното и политическо благополучие на Рим. Ако весталка нарушавала клетвата си за девственост, тя е била наказвана със смърт чрез погребване жива – жестоко напомняне за важността на техните задължения.

Весталките са били неразделна част от римската религия и култура, символи на духовна сила и чистота, които са държали пламъка на Рим жив. Тяхната история ни напомня за ролята на жените в древните общества и за това как ритуалите и традициите могат да оформят цяла цивилизация. И макар времето им да е отминало, легендата за весталките продължава да вдъхновява и до днес.

В българската история, фигурата на Христо Ботев изпъква като символ на саможертва и национално пробуждане. Поет и революционер, Ботев не просто изживява своите дни; той ги посвещава на бъдещето на своята родина и на идеалите на свобода и справедливост. Животът му не е личен стремеж към слава или власт, а борба за освобождението на България от османско владичество.

Роден през 1848 година в Калофер, Ботев бързо развива чувство за национална идентичност и политическа справедливост. Неговите стихове и публицистика отекват с гласа на един народ, търсещ своя път към свобода. Той става един от водачите на българското въстаническо движение и една от най-ярките звезди в литературното небе на Възраждането.

Ботевият живот е кратък, но изпълнен със значими дела. През 1876 година той води група от борци в знаковото въстание, което, въпреки че не успява, се превръща в еталон за храброст и саможертва. Падението му в битката при Враца е символ на неговата посветеност – живот, прекратен в разцвета на силите, но оставил неизгладима следа в сърцата на българите.

Ботев е поет на епохата, не на моментното вдъхновение. Неговите думи и дела говорят не само за времето, в което е живял, а за вековете, които следват. Той е пример за бъдещи поколения, че истинската стойност на живота се измерва не с лични постижения, а с това, което оставяш след себе си. Ботев живее за своята епоха, но остава безсмъртен за всички нас, които продължаваме да черпим вдъхновение от неговия пример.

Знаете ли, че в България има едно малко китно селце, което е необикновено? Сигурно ще ме оспорите, че всяко населено място притежава собствен дух и се отличава с чар, което е факт. Но на колко селски улички можете да видите заедно Фидел Кастро, Бийтълс, Доналд Тръмп и бай Иван?

Предполагам се досетихте, че не става дума за реалните личности, а за техните изображения, които красят стените и дуварите в пловдивското селце Старо Железаре. От няколко години насам то се превърна в туристическа атракция за пътуващите към Хисаря и интересът към него не стихва.

За първи път разбрах за своеобразната арт галерия на открито от новинарските емисии, после от социалните медии, а след няколко месеца лично посетих селцето. Останах с много добри впечатления, защото вместо безсмислени графити и драсканици, улиците разказваха история. Красиви портрети на известни личности в компанията на жители от селото или класически произведения на изкуството като „Викът“ на Едвард Мунк.

Чувството е сякаш се пренасяш в един друг свят, по-красив и по-чист, който те вдъхновява. Навсякъде има хора, които отбиват колите си на пътя и спират, за да разгледат причудливите рисунки и да се снимат за спомен.

Веднага щом се прибрах потърсих повече информация за този феномен за мен и най-важното – кой е вдъхновител и създател на тази красота. Оказа се, че това са Венцислав Пирянков, чиито корени са от Старо Железаре, и съпругата му Катажина, която е полякиня. Венци е преподавател по рисуване в Полша и негови студенти творят по стените на селцето. Жителите, сред които доста възрастни хора, приемат този процес с усмивка. Защото селото им се възражда чрез изкуството и се пълни с живот.

Ами, така е! И аз го видях. Уличното изкуство е оставило своя отличителен белег. То не е прибрано в зали и галерии, а е цяло едно село, което носи своя почерк и не остава незабелязано.

Обичам да ходя на театър. Това е за мен е едно от най-хубавите изкуства, защото съчетава в себе си всяко едно друго. Всъщност всяко едно изкуство е произлязло от театъра. И музиката и танца и сценографията и сценичните кадри, дори киното. Театърът е първообраз на всичко важно, значимо и красиво в този свят.

Много е хубаво, когато посещавам постановки, чийто режисьори не са останали в миналото, а са се възползвали от модерното разбиране за правене на театър. За това как може да бъде използвано пространството, сцената, осветлението, пушекът, за да бъде предадена емоцията и да бъде изобразена картината, която да се разгърне напълно жива пред зрителите в залата.

Така съм присъствал на постановки, в които актьорите буквално са плували в море от сценичен дим, а ти като зрител по никой начин не възприемаш разтилащата се картина пред теб като нещо различно от море, в което се плува. Ставал съм свидетел на актьори, които са толкова добри в движенията си, съчетани с правилното осветление, че ти наблюдаваш истински забързан кадър (все едно на филм). Невероятен ефект, който остава много дълго в съзнанието. Актьори също са демонстрирали забавен кадър пред очите ми, и какви ли не други впечатляващи ефекти, постигнати само с помощта на добрата физическа култура на актьорите и брилянтния ум на режисьора и сценографа на постановката.

Много е хубаво когато пред теб се разгръщат подобен тип картини, които не само остават дълго в съзнанието, но и зареждат с положителни емоции. Защото най-хубавото на театърът е, че можеш да усетиш излъчването на актьорите и то да ти повлияе. Това по телевизията не може да се случи. .

Обичам да ходя на театър. Това е за мен е едно от най-хубавите изкуства, защото съчетава в себе си всяко едно друго. Всъщност всяко едно изкуство е произлязло от театъра. И музиката и танца и сценографията и сценичните кадри, дори киното. Театърът е първообраз на всичко важно, значимо и красиво в този свят.

Много е хубаво, когато посещавам постановки, чийто режисьори не са останали в миналото, а са се възползвали от модерното разбиране за правене на театър. За това как може да бъде използвано пространството, сцената, осветлението, пушекът, за да бъде предадена емоцията и да бъде изобразена картината, която да се разгърне напълно жива пред зрителите в залата.

Така съм присъствал на постановки, в които актьорите буквално са плували в море от сценичен дим, а ти като зрител по никой начин не възприемаш разтилащата се картина пред теб като нещо различно от море, в което се плува. Ставал съм свидетел на актьори, които са толкова добри в движенията си, съчетани с правилното осветление, че ти наблюдаваш истински забързан кадър (все едно на филм). Невероятен ефект, който остава много дълго в съзнанието. Актьори също са демонстрирали забавен кадър пред очите ми, и какви ли не други впечатляващи ефекти, постигнати само с помощта на добрата физическа култура на актьорите и брилянтния ум на режисьора и сценографа на постановката.

Много е хубаво когато пред теб се разгръщат подобен тип картини, които не само остават дълго в съзнанието, но и зареждат с положителни емоции. Защото най-хубавото на театърът е, че можеш да усетиш излъчването на актьорите и то да ти повлияе. Това по телевизията не може да се случи. .

Септември вече се преполови, а културните събития започнаха да валят, като есенни листа. Дойде време и за един от най-големите театрални форуми в града ни и ние, като любители на това изкуство, се възползвахме да отидем на няколко постановки. За мое огромно съжаление пред последните години трудно намирам представление, което да ми допадне. Повечето са или с доста лоша режисура, или драматургичната интерпретация е прекалено плоска, а играта на актьорите… не мисля, че трябва да я коментирам.

За много малко хора е ясно, че това е най-старото изкуство и то е основата на всеки един визуален жанр, който се е появил в последствие – кино, мюзикъл, опера и прочие. Изкуство изключително въздействащо, а силата му е в това, че имаш пряк контакт с актьора на сцената и можеш да усетиш неговата харизма, превъплъщение и прочие.

В последно време, както вече споменах, повечето неща, на които хода, са разочарование. И въпреки това не би ме отказало да посещават театрални постановки. Защо ли? Защото дори да съм бил на 100 ужасни представления, ако има едно, което да ме е разтърсило от главата до петите, ще си заслужава. Не всяко представление може да допадне на абсолютно всеки човек от публиката. И аз съм наясно, че трябва да подбирам постановките, на които хода, малко по-внимателно може би.

Аз и моите приятели сме изключително големи фенове на една режисьорка, поставила „Дама пика“, „Вграждане“, „Последното изкушение“, Аз, Сезиф“, „Страх“ и много други. Постановките й са изключителни! Играта на актьорите е пленителна и всеки път след нейно представление излизам от театъра вдъхновен, окрилен, зашеметен… още не можещ да осмисля всяка една сцена, епизод и тема, заложени в самата постановка….

Обичам я! Наистина съм влюбен в творчеството й и ако мага ще я преследвам във всеки един град в България и по света, за да гледам нещата, които е направила!

Септември вече се преполови, а културните събития започнаха да валят, като есенни листа. Дойде време и за един от най-големите театрални форуми в града ни и ние, като любители на това изкуство, се възползвахме да отидем на няколко постановки. За мое огромно съжаление пред последните години трудно намирам представление, което да ми допадне. Повечето са или с доста лоша режисура, или драматургичната интерпретация е прекалено плоска, а играта на актьорите… не мисля, че трябва да я коментирам.

За много малко хора е ясно, че това е най-старото изкуство и то е основата на всеки един визуален жанр, който се е появил в последствие – кино, мюзикъл, опера и прочие. Изкуство изключително въздействащо, а силата му е в това, че имаш пряк контакт с актьора на сцената и можеш да усетиш неговата харизма, превъплъщение и прочие.

В последно време, както вече споменах, повечето неща, на които хода, са разочарование. И въпреки това не би ме отказало да посещават театрални постановки. Защо ли? Защото дори да съм бил на 100 ужасни представления, ако има едно, което да ме е разтърсило от главата до петите, ще си заслужава. Не всяко представление може да допадне на абсолютно всеки човек от публиката. И аз съм наясно, че трябва да подбирам постановките, на които хода, малко по-внимателно може би.

Аз и моите приятели сме изключително големи фенове на една режисьорка, поставила „Дама пика“, „Вграждане“, „Последното изкушение“, Аз, Сезиф“, „Страх“ и много други. Постановките й са изключителни! Играта на актьорите е пленителна и всеки път след нейно представление излизам от театъра вдъхновен, окрилен, зашеметен… още не можещ да осмисля всяка една сцена, епизод и тема, заложени в самата постановка….

Обичам я! Наистина съм влюбен в творчеството й и ако мага ще я преследвам във всеки един град в България и по света, за да гледам нещата, които е направила!

Едва ли има човек на тази планета, който да не слуша музика. Аз лично не познавам такива. Но всъщност познавам страшно малко души, които да разбират музиката като цялостен артистичен продукт. Една огромна част от хората, които слушат музика я възприемат на чисто емоционално ниво. И в това няма нищо лошо, тъй като което и да било изкуство, целта му е да провокира емоция…, но не само това. Музиката, също като съвременното изкуство, киното, театърът и др. разглежда и „разсъждава“ върху определени теми от живота. Дали това ще бъде любовта, войната, социалното отчуждаване или някоя по-дълбока черта, присъща за човечеството, изборът е на автора, а това дали ще бъде разбрано или интерпретирано от хората и по какъв начин е смисълът на правене на изкуство.

Музиката на практика е едно много комплексно изкуство, което има изразните средства да влияе на много нива. Емоционално, посредством текстовете и музикалните неми, фрази и изграждане на мелодията. Но също така мелодията може да изразява много други неща. Това е истинското майсторство на композиторите и музикантите, защото те на практика рисуват цялостни картини само и единствено с тоновете на музикалните инструменти. Поставят теми, замислят, разказват истории, рисуват цяла една съдба.

Поводът днешния ми пост е тъжен. Буквално преди дни ни напусна един от най-големите в българската рок музика – легендарният китарист на една от няколкото най-значими рок банди от близкото минало – “Щурците”. За славното минало на тази група и за това как една студентска банда, която носи колоритното име “Бандараците”, се превръща в група, която бележи пътя на няколко поколения, ще говоря по-подробно друг път. Днес няма да пиша толкова за музика, колкото за човечност. В деня, когато медиите публикуваха трагичната новина, излезе и последното интервю на големия музикант, дадено януари месец тази година за вестник „24 часа”. Истинско, човешко и релефно интервю – каквото може да даде само човек, който носи тези три неща в себе си. Което за пореден път ме убеди, че стойностно изкуство – без значение в коя област е – може да се прави само от хора, които имат ценност и носят душа. Покрай многото неща, за които става въпрос в тази последна медийна изява на Гюзелев, се допират и до темата за подписания наскоро указ от президента на България, с който китаристът и Кирил Маричков са наградени с орден „Кирил и Методий” – първа степен, а вокалистът на група “Сигнал” – Йордан Караджов, със същото отличие, но втора степен. Президентът преценил, че заслугите на Караджов не били толкова големи. За никого не е тайна, че на времето двете групи бяха основни съперници за сърцата и любовта на милиони българи. В коментара за това обаче проличава колко е голям Пецата, както го наричаха феновете, като човек – не казва ние бяхме велики и заслужаваме повече, а казва: не може да се мери по този начин какви точно са заслугите на един творец към българското изкуство. Поклон пред паметта и пред човещината!

Харесвам старото българско кино, но какво е хубавото кино без качествена филмова музика. А една доста голяма част на музиката от старите български филми наистина можем да причислим към категорията музикална класика – през ония години това изкуство достигна височини, които трудно ще бъдат догонени в наши дни. Много от филмовите песни заживяха свой собствен живот извън филмите, за които са писани, и даже се радват на по-голямо творческо дълголетие от тях. Днес смятам да ви запозная с трима композитори, които, мисля, са най-талантливите създатели на филмова музика в България. На първо място в тази класация, при това съвсем неоспоримо, се нарежда Митко Щерев. С музиката, която написа за филма на Въло Радев “Осъдени души” и след това за “Адаптация”, той сe записа със златни букви в историята на българската филмова музика, макар това да е само една малка част от творчеството му за филми. Днес със сигурност има хора, които не са гледали филмите на Въло Радев, но едва ли има някой, който да не е чувал песента на Лили Иванова от филма “Осъдени души” “Кой ме смути със странен глас…” или пък песента от “Адаптация” “Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно..” На второ място в тази класация поставям Мария Нейкова и песента й от филма “Козият рог” “Двама”. Макар да са обвинявали Мария Нейкова, че е откраднала музикалните мотиви от грузинска песен, факт е, че песента “Двама” отдавна се е превърнала в музикална класика и самостойна, извън филма, единица. И на трето място в личната ми класация е Борис Димчев и песента му “Хора и улици” от филма “Момчето си отива”. А сега ви предлагам да чуем заедно песента от филма “Адаптация”