Петър Стоилов

След предишния ми силно емоционален материал за Ейми Уайнхаус, който, забравих да спомена, не случайно се появи в блога ми точно сега, а е по съвсем конкретен повод – първата годишнина от смъртта на Ейми. Та дия дни послушах доста нейни песни, предимно концертни изпълнения, и намерих едно изпълнение на живо, в което изпълнява същата песен, която ви предложих миналия път – Back To Black , но я пее като звяр. Сериозно си мисля, че малко са певците и певиците, за цялата история на поп, рок и прочие музика, които могат да направят толкова силно и вярно като пеене изпълнение. И още отсега ви казвам, че клипът, който ще ви предложа днес, няма да е свързан с основната тема на материала ми, а ще бъде именно това нейно изпълнение, от което, сигурен съм, ще получите истинско музикално просветление. А днешната тема е за съвременната българска популярна музика. Хрумна ми вчера, докато в един магазин изслушах някаква безумна като текст и музика песен – не познах коя певица я изпълняваше. През цялото време лирическата героиня на песента повтаряше на лирическия герой да я остави да танцува цяла нощ. Кой я спираше и защо, не стана ясно, но който и да е, би било добре да не я ограничава повече, защото този повтарящ се рефрен влудява като китайско мъчение. Та тая песен ми даде повод за размисъл и като се позамислих, стигнах до извода, че реалната картина на съвременната българска поп музика никак не е розова. Не знам по каква причина, но нищо запомнящо като текст и музика не се е родило в последните три-четири години. Ще се радвам да споделите и вие мнение – без значение дали съвпада с моето, или не. До скоро. А сега ви оставям да се насладите на извънземното изпълнение и присъствие на сцената на Ейми Уайнхаус.

Днешният ми материал е посветен на една много талантлива и естествена певица. И рано отишла си – като много други като нея изключително талантливи. Едва ли някой може да се наеме да даде обяснение на този феномен – защо големите таланти, особено музикалните, си отиват без време. Някои го обясняват с карма. Други с факта, че когато им е раздавал талант, господ е раздавал щедро, но за баланс също толкова щедро им е дал и пороци, които в крайна сметка ги погубват. Трети с факта, че голямата сцена и музикалната индустрия подлагат човек на големи изпитания, най вече на психиката, и малцина са тия, които наистина могат да ги издържат. Е, малко есеистично стана, но такава емоционална и естествена е и певицата, за която ще ви говоря днес – Ейми Уайнхаус – и за нея сухите биографични факти някак не подхождат. Иначе животът й започва в обикновено еврейско семейство в Лондон, което няма нищо общо с музиката. И оттам нататък целият й живот ще е белязан от неудържимият й стремеж да чупи рамки и да прави революции – революции в мисленето, в поведението, в музиката. На четиринайсет години е изгонена от театралното училище за млади таланти, а на шестнайсет започва професионална кариера на голямата сцена. Човекът, който прави първоначалното й прослушване, си спомня, че тя през цялото време стои отстрани и пуши, докато не дошло време за нейното изпълнение – блестяща импровизация, която зашеметява присъстващите. Ейми няма аналог – не само заради новия еклектичен стил, който й приписват критиците, не само заради петте награди Грамми, спечелени само за една нощ, тя е просто изключителна. А изключителните, както казах в началото, обикновено не доживяват до дълбоки старини.