Петър Стоилов

В последните месеци все по-често попадам на неговите кадри. Веднъж като ги видиш, не можеш да ги забравиш. Те не просто показват музикални инструменти –  те вкарват вътре в тях, буквално. Това е работата на Чарлз Брукс, виолончелист, превърнал се във фотограф. Неговият проект Architecture in Music разкрива съвсем нов свят, скрит в познатите ни инструменти. Свят, който досега никой не ни беше показвал по този начин.

Чарлз Брукс е новозеландец, който в продължение на над 20 години свири професионално с оркестри по целия свят – от Азия до Южна Америка. През 2016 г. решава да се посвети на друга своя страст – фотографията, като комбинира нея с музикалната си история и любопитство. Въпросът, който си задава, е прост: Как изглежда вътрешността на един музикален инструмент? Отговорът обаче изисква нещо повече от обикновена камера.

С помощта на ендоскопи, макрообективи и техника за focus stacking, той заснема стотици кадри с различна дълбочина на фокуса, които после обединява в едно изображение. Така получава кристално ясни, свръхдетайлни снимки на вътрешността на флейти, пиана, цигулки, саксофони, тромпети и контрабаси. Всяка снимка изглежда като архитектура – миникатедрали, космически станции, тунели, готически зали.

Това не е просто визуален експеримент. Целта му е да покаже душата на инструмента – онези невидими места, в които звукът се ражда. Вътре често има следи от ремонти, подписите на майстори, специфични конструктивни решения, които придават уникалност. В някои случаи инструментите са на повече от 200 години, но изглеждат като съвременни футуристични структури, щом „влезеш“ вътре.

Особено въздействаща е снимката на 240-годишна цигулка, която напомня на корабен корпус, или вътрешността на стар саксофон, приличаща на излъскан тунел с безкрайна перспектива. Има кадри, в които се губиш, защото не си сигурен дали гледаш музикален инструмент или сцена от научнофантастичен филм.

Проектът добива световна популярност – милиони гледания в платформи, репортажи в Der Spiegel, Daily Mail, My Modern Met и Colossal. Снимките му вече са част от изложби в САЩ, Унгария, Швеция, предстоят и още в престижни музеи и галерии.

Това, което лично ме грабва, е не просто техниката. Идеята е различна. Брукс ни показва, че зад всеки звук, зад всяка нота стои невидима архитектура, създадена с грижата на занаятчия и духа на музикант. И че изкуството не е само в изпълнението, а и в самото тяло на инструмента – в дървото, в въздуха, в метала, който резонира.

Това е красота, която иначе остава невидима. А Чарлз Брукс е човекът, който я прави видима.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.