Петър Стоилов

Има много хора, които по една или друга причина се отказват да пробват нови неща. Намират си всякакви оправдания, кои от кои по-логични за тях самите, но за повечето хора – напълно нерелевантни. Типичен пример за това е боравенето с нови технологии. По-възрастното поколение започва да се оправдава именно с натрупаните години, липсата на база, която е основа за техните познания, тъй като не се били родили в това време, както младите и много подобни изказвания.

Но истината е, че всичко е до желание. За някои хора това, което на пръв поглед се струва сложно, е само предизвикателство, за да го направят просто за ума си. За други – е повод да се откажат възможно най-бързо от това да правят каквито и да било усилия, за да го разберат.

Примера, който ще ви дам е от моето лично семейство. Естествено, хората върху които имам най-пряко наблюдение. Баба ми, която е на 82 години притежава смартфон, с който е много добра приятелка. Жената е пенсионер от много години, дядо ми почина преди няколко, а поради навик или някакъв вид инат, тя не желае да се премести при майка ми, за да са заедно. Така, тази сладка, любима моя жена, живее съвсем сама, с телевизора и телефона си.

Тази жена нарича телефона си своя играчка, която обаче й служи изключително добре. Сама успява да си отвори канали за видеосподеляне, да си намери плетките, които я интересуват и да си ги пуска и спира, така че да може да изпробва сама това, което вижда на видеото.

А има хора, които са на много по-малка възраст от нея и не желаят да направят елементарно усилие, за да придобият някакво ново знание. И всеки път когато пред мен се изправи нещо сложно, което в първия момент ми се вижда невъзможно да усвоя като знание или умение, се сещам за баба ми, която на тази възраст се справя с технологиите по-добре от много хора.

Започвам с добра новина. След цял живот чакане баба ми най-накрая ми подари своя грамофон-антика. Казвам „антика“, защото в моите очи е такъв, макар да не е за много други. Не е уникат, защото е част от масовото, минафактурно производство на своето време. В моите очи обаче е много повече от стар музикален инструмент, той е източник на спомени. Като малък оставах на гости на баба и дядо и слушахме с часове разнообразни плочи. Тогава не разбирах и не оценявах музиката, както сега, но пристрастията ми към нея като форма на изкуството не са стихнали дори с един тон през годините.

Между другото баба ми е жива и здрава и нищо й няма на жената. Просто реши, че старият й грамофон ще бъде на по-безопасно място при мен, отколкото при нея. Малко след като се сдобих с него обаче, си спомних историята за нашумял дебат някъде от началото на година. Дори се върнах назад в блога си, за да си спомня историята. Готвеха се промени в Наказателния кодекс за културните ценности и тези промени щяха да задължат всеки от нас да регистрира притежанието на вещ по-стара от 50 години. Като гледам грамофона на баба ми, мисля, че и той има 50+ години. Понеже не ми се плащат глоби и не ми е по вкуса да изтърпявам каквито и да е санкции заради новата си стара придобивка, реших да потърся повечко информация по темата и да видя какво се е случило. Нищо не намерих и тълкувам това като знак, че нищо не се е променило!

Припомних си обаче изказванията на редица видни лица, които тогава се застъпиха против готвените промени. Сред тях бяха културни дейци, включително художници като Светлин Русев, множество антиквари, нумизмати и колекционери. Против промените тогава застанаха и видни лица като проф.Валери Стефанов, както и учредителят на Фондация „Мизия”, Светослав Кантарджиев. Явно мнението на последния ми се е запечатало най-дълготрайно в паметта, защото неговата реакция беше и най-адекватна. Не само че се застъпи против законопроекта, но се обоснова и защо. Подобни клаузи биха направили множество хора като мен едва ли не престъпници, защото пазят вещ, чиято ценност е изцяло сантиментална. Повярвайте ми, не бихте определили като културно наследство грамофона на баба, ако го видите.