Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история на конкурса, няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на качествен продукт.
Related Posts
