Днешният ми материал ще носи едно малко по-различно настроение от досегашните, няма да е толкова информативен и конкретен, а по-скоро носталгичен. Имах идея да пиша за съвсем друго, но новината за смъртта на една от известните от близкото ни минало естрадни певици – Катя Филипова – ме накара да си сменя плановете. От една страна, защото смятам, че периодът на естрадата в българската музика създава едни наистина стойностни музикални образци, а от друга страна, защото мисля, че певците от това поколение, оставили сериозна следа в нашата музика, в последните години съвсем незаслужено бяха изпратени в пенсия и забравени. А малцината, които все още имат сили и ресурс да продължават да се изявяват, често биват кичени с обидни квалификации и призовавани да отстъпят доброволно мястото си на сцената на идващото младо музикално поколение. Музиката им от златните години на българската естрада и поп музика, с много малки изключения, не се пуска по радиата. Защо смятам за несправедливо едно такова отношение. Даже и да е отминала модата на тази музика, всеки човек, който разбира от изкуство, знае, че в изкуството всичко е натрупване и нищо никога не идва на празно място, то винаги надгражда над създаденото от предходниците. Така че тази музика е изиграла своята роля. Що се отнася до обвинението, че трябва да се дава път на младите. Път в изкуството и в живота не се дава, а се взема, също като занаят. Няма кой да ти отвори ниша на сцената и в сърцата на хората, ако не го сториш сам.
А сега предлагам да чуем една прекрасна песен на незабравимата Катя Филипова по стихове на големия ни поет Атанас Далчев и музика на Тончо Русев.
Related Posts
