Петър Стоилов

“Доорс” е една от любимите ми групи от не толкова близкото музикално минало и няма как да не го знаете, защото поне няколко пъти съм писал и за нея, а и за легендарния й основател, основна фигура, текстописец и вокалист – Джим Морисън. Поводът да реша днес пак да се върна към  тази велика банда е не особено приятен – преди дни световните агенции съобщиха за смъртта на друга знакова фигура от “Доорс”, също един от “виновниците” за хубавите песни, които много отдавна са в най-величавата част на световната музикалната история, Рей Манзарек – легендарния клавирист. Затова днес реших в знак на почит да напиша няколко реда за това, кой е той. Син на емигранти от Полша, пленен от красотата на музиката още от малък и още тогава направил първите си стъпки на сцената с братята си, той, така да се каже, е готов за съдбовната си среща с Морисън в началото на 60-те години в Калифорнийския универститет. Всъщност срещата е не точно между двамата, а между две мощни енергии – на великите стихове на Джим и оригиналните музикантски идеи на пианиста. А сблъсъците на талант винаги раждат велико изкуство, така се случва и при тях.  Само за няколко години работа, до смъртта на Джим през 1971 г., сътрудничеството между тях буквално създава класика. След края на легендарния си певец, групата пуска само два албума, като в някои от песните Манзарек изпълнява вокалите. Поради постоянно намаляватащата популяност обаче музикантите решават да се разделят. През 1976 г. Рей се присъединява към формацията Nite City, която пуска само два албума и се разпада. В началото на 80-те той решава да се пробва в киното и изиграва епизодична роля на търговец на оръжия в криминална комедия “Сделката на века” на режисьора Уйлям Фридкин. Малко след това започва да реализира музикален проект – рок операта  по класиката “Кармина Бурана” – не особено приет от критиката, която определя продукта като доста претенциозен. През 1990 г. помага на режисьора Оливър Стоун в работата му по филма “The Doors”. А в следващите години работи последователно с музикантите Дерил Рид, Рой Роджърсън, Роби Кригер, с които издават и съвместни албуми – не особено успешни. В което няма нищо учудващо, защото и в музиката, и в изкуството като цяло мощните творчески сблъсъци се случват само по веднъж, за някои даже никога.

Сигурно сте чували оня стар анекдот, дето в пъкъла пред казана на българите няма пазач, щото те сами се следели, и ай някой се навдигне, съсед от казана му помагал пак да поеме към къкрещата течност. Такива ти му работи български, при това пък и съвсем верни. Не веднъж и два пъти съм писал за “Евровизия” – къде повече критично, къде по-малко, понякога с идеи, но винаги принципно и без заяждане на дребно. И предварително – от критика пост фактум никой не бере плодове, а само печал. Е, отмина и тазгодишното издание на песенния конкурс на Стария континент с участието на Стунджи и Елица. Ако си спомняте, даже писах за това, как първоначално спечелилата песен беше подменена в движение заради неуредените авторски права с чуждестранен композитор и така се наложи да се изпълнява компромисно втората песен, с която участваше дуетът в българското състезание, очевидно не толкова стойностна, колкото първата – но общо взето под знака “така трябвало да се случи”. Истината е, че с която и песен да бяха участвали Стунджи и сценичната му партньорка, трудно биха могли да повторят грандиозния си успех с песента “Вода” отпреди няколко години, когато се класираха на четвърто място, и участието им при всички случаи би изглеждало в сравнителен план като неуспех. Може и така да е – ама колко е редно колега да дава силно негативна, почти злобна оценка. При това от страниците на социалната мрежа. Говоря за статуса на Георги Христов, в който той една ли не нарича избирателно Елица некадърница и определя песента като пълен провал и срам за българската музика. Колко да е срам и наистина ли е по-голям от този да хвърляш кал по колега. И глупаво да се надяваш, че няма да се опръскаш. Наистина жалко.

 За любителите на музиката по цял свят английският град Ливърпул е известен преди всичко като родното място на легендарната британска група. Много са местата тук, които носят имената и напомнят за великата ливърпулска четворка – летище, музей, а неотдавна се появи и необикновен хотел, “акостирал” на док Алберт и получил името си от популярния хит от едноименния албум на прочутата банда –  “Yellow Submarine”. В нов притегателен център за поклонниците на Джон Ленън, Ринго Стар, Джордж Харисън и Пол Маккартни се преврърна 26-метрова лодка, подобна на шлеп. Преди време тя била собственост на прочутата филмова компания “Парамаунт пикчърс” и на нея е сниман филмът „На лов за Червения октомври”. Впоследствие обаче ексцентричният бизнесмен и почитател на “Бийтълс” Алфи Бубълс решава да я превърне в хотел и в сборен пункт за всички бийтълсманиаци по света. Пребоядисал я в жълто, направил й основен ремонт и така старият филмов декор започнал новата си битност на хотел в доковете на Ливърпул. А в средата на 2012 година съвсем официално била обявена и готовността му да приеме на борда си всички желаещи да се докоснат до магията на великите музиканти. На порции, разбира се 🙂 Защото капацитетът на “подводницата” съвсем не е голям – всичко на всичко може да посрещне 8 пасажери. Вътрешността на причудливия дом е от три спални и гостна и носи атмесферата на 1969 г., когато излиза и знаменитият, единайсети по ред албум на бандата. Покрай множеството албуми и дискове на групата, в хола на подводницата е намерил място и оригиналният скутер от филма “Квадрофения”.

Единственото, което връща гостите в съвременността, са 3-D телевизорите, компютрите и Wi-Fi.

Това “потапяне” в буквалния смисъл в света на гениалните ливърпулци струва около 120 евро за делнични дни и около 300 за почивните. Но нима за истинските фенове има цена, която не могат да си позволят за предизвикателството да се допрат до  света на музикалните си кумири.

Днес ще говоря за голямата поп звезда и за това, как сбъдва мечти, но не музикалните мечти на милионите си фенове по цял свят, а детските им мечти. Как създава една страна, в която живеят феи, русалки, пирати, земя на Питър Пан – момчето, което никога не иска да порасне, страна, която дълги години е виждал във фантазиите и мечтите си кралят на попмузиката, който точно като приказния герой също до края отказваше да стане възрастен.

През 1988 година Майкъл Джексън купува голям терен със земя близо да калифорнийското градче Санта Барбара и превръща не само своите, но и мечтите на милиони малчугани в реалност. На територия от почти 11 кв. км той построява развлекателен парк със зоологическа градина, кинотеатър, стотици статуи на герои от детски книжки или популярни филмови поредици. В парка малките посетители могат да се включат в истински приключения – да попътешестват на пиратски кораб или на специално детско влакче, с което да преминат през приказни и чудновати места, които само фантазията може да сътвори.

Тази оживяла детска мечта струва на краля на попмузиката над 120 милиона долара и до нея той разполага имението си, в което успява да съхрани духа и разкошния интериор в стил тюдор, оставен от старите собственици, но и навсякъде да внесе частица от своята изключителна индивидуалност – собствени картини, трон, игрални апарати, разпръснати из целия дом.

Певецът прекарва в този дом 15 години от живота си – там пише песните си, мечтае, крие се от натрапливото понякога внимание на феновете. До 2005 година, когато след разразилия се грандиозен скандал, той се зарича никога повече да не стъпи тук. След загадъчната и трагична смърт на певеца в пресата започват да се обсъждат множество варианти за това, как да продължи да съществува приказният свят на Невърленд.

Така или иначе до днес няма решение. А очевидци твърдят, че междувременно из стаите на къщата, сякаш завърнал се във вълшебния свят, който е бил принуден да напусне, обикаля призракът на Майкъл.