Петър Стоилов

Днешната ми тема няма да е чисто музикална. Но в известен смисъл ще е свързана с музиката и нейните задачи много повече от друг път. Провокиран от множеството статии тия дни покрай присъдата за въдворяване в поправителен лагер на момичетата от руската група “Пуси Райт”, реших и аз да споделя виждане по въпроса. Накратко за какво става въпрос: момичета от някаква руска група – чието име, простете ми невежеството, чувам за първи път, а пък музиката им и досега не съм чувал, защото си мисля, че ако си струваше, щеше да ми се е случило вече –  влизат в християнски храм и в знак на политически протест срещу Путин, а защо не и като рекламна и комерсиална акция, пред камерите на поканени медии, се държат непристойно. Гледах клипа и да ви кажа честно, ако ще и Дейвид Байрън, за когото знаете, че ми е любимец (лека му пръст), да беше направил нещо подобно, пак щях да твърдя, че това е недопустимо. Музиката и изкуството са преди всичко, за да утвърждават ценности, а не да ги нарушават, мисля. Чета, надигнали се световни музикални звезди, между които и Мадона, да ги защитават. Дайте да си говорим сериозно: Какво ще се случи, ако в която и световна столица, пък и не само в столица, в официален храм, влезе някой, без значение дали е звезда, и се държи непристойно. Ще ви кажа – ще търка затворническите скамейки. Бъдете сигурни в това. Защото демокрацията по цял свят означава свобода и правила, а не свобода или правила.

Преди няколко дни ми се наложи да поздравя във Фейсбук един малко по-възрастен приятел по повод рождения му ден. Прииска ми се да е някаква песен от младостта му, която да го трогне, позамислих се и се сетих за рефрена на една песен, която сестра ми безспирно въртеше преди много години на грамофона. Потърсих я в ютуб по предполагаемото заглавие, намерих я и така ми хрумна да пиша за днешния изпълнител, за когото, признавам си, и аз не знаех нищо до този момент – Джо Долан. Джо Долан е ирландски певец и композитор, доста популярен в не толкова далечното минало. Роден е в малък ирландски град, който даже не е отбелязан на повечето карти на страната. След ранната смърт на родителите си, той съвсем отрано поема грижата за своите четирима братя и три сестри, започвайки работа в местен вестник. Музиката обаче го влече – първо изпробва силите си в естрадата, а след около година заедно с неколцина свои приятели организира един от първите в Ирландия младежки ансамбли и тръгват на гастроли в страната. Песента, която му носи късмет, е на двама известни автори – Майк Хейзълуд и Албърт Хамонд – и се казва „Make me an island”, малко по-късно станала популярна и у нас с български текст под заглавието “Много ли струва това” в изпълнение на Лили Иванова. Не закъсняват и следващите хитове – „Teresa”, „Dannuy boy”– с тях той набира популярност и в други страни. По своята външност Джо Долан поразително се различава от полираните сладкогласни красавци, любими до този момент на американската комерсиална естрада. Невисок на ръст, набит даже, на пръв поглед той изглежда ъгловат. Но стъпи ли на сцената, нищо от първоначалното впечатление за скованост не остава – пет-десет минути и публиката е в краката му. Но нека да видим за какво става въпрос – предлагам ви изпълнение на най-популярната му песен “Lady in Blue”.

ZAZ, Едит Пиаф, Шарл Азнавур… Досетихте ли се, че пак ще пиша за френска музика?! В този ред е също толкова романтичното име на Серж Гинзбург, самото му звучене някак напомня за френски шансон. Серж Гинзбург е не просто певец, а нещо много повече – той е уникална фигура на френската култура, той е музикант, композитор, певец, поет, прозаик, режисьор, актьор и каквото още се сетите. Роден в Париж в семейството на руски емигранти, той сякаш е събрал в себе си най-доброто от творческите заложби и от културните традиции на двете нации. Знаменателна за кариерата му като певец е 1958 година – тогава той започва работа като пианист в кабаре “Милорд Хулиган”, акомпанирайки на певицата Мишел Арно. Тук той среща Борис Виан – композитор, поет и джаз тромпетист. Именно тази среща провокира у Гинзбург страстта към съчинителство. Разпознавайки у Виан същия циничен хумор и усет към подигравката, Гинзбург се усеща достатъчно свободен да пише и да пее собствените си песни. От самия му дебют стилът на Гинзбург никога не оставя слушателите безразлични – отричат го, боготворят го, но винаги го забелязват. Художественият директор на “Филипс” го забелязва още с появата му и го кани на пробен запис – това е и лейбълът, с който Серж Гинзбург ще работи до края на кариерата си. Признат за новатор още с първия си албум, той няма да спре да изненадва публиката си с интересни хрумвания. Но спирам дотук. Защото няма слово, което може да опише уникалния талант на Гинзбург. Това може да стори единствено самият той. С песните си.

Четири музи спорят за него – на киното, на театъра, на поезията и на музиката. И няма как да е иначе – еднакво добър е и в четирите изкуства. Има творци, докоснати от бога, и Висоцки е един от тях. Излъчване, магнетизъм и талант, толкова силни, че успява да докосне сърцата на зрителите си по цял свят с ударното си дрезгаво пеене, подобно повече на рецитация на авторски стихове, на чист руски – език, който със сигурност светът не разбира. Но разбира това, което бардът им казва. Много често сте срещали в материалите ми, посветени на различни певци, изречението: гласът му няма как да бъде объркан с нечий друг глас Е, може би тази реплика е най-подходяща точно за Владимир Висоцки. Дрезгавият му глас, в който сякаш годините са наслоявали мириса на тютюн и руска водка, в съчетание с резките китарни звуци наистина няма как да бъдат сбъркани. Макар че още докато е жив се появяват десетки имитатори. А след смъртта му – ранна като при повечето големи – още повече. По повод на тези свои “следовници” в един свой рецитал за националната руска телевизия, рецитал, в който Висоцки не само изпълнява най-хубавите си песни, но и разговаря със своята публика, той обяснява, че тайната на успеха му не се крие само в дрезгавия глас. Тайната се крие в десетките безсънни нощи, в които той твори своите стихове и своята музика. А аз бих добавил и нещо, което Висоцки, който е бил доволно скромен, едва ли е осъзнавал – тайната е и в онова, на което хората казват дар божи.