Петър Стоилов

Днес продължавам разказа си за култовите банди от миналото с „Доорс”. „Доорс” е американска група, създадена през 1965 г. В средата на 60-те Джим Морисън, фронтмен на групата, учи киноизкуство в университета в Лос Анджелис. Там той среща Рей Манзарек, клавишни инструменти, който остава удивен от стиховете, които пише Морисън, и от дума на дума решават да съберат група и да спечелят милиони долари. Скоро към тях се присъединяват барабанистът Джон Денсмор и китаристът Роби Кригер и така на бял свят се появява една от легендарните банди на 60-те. В началото на 1967 г. се появява и първият им албум “The Doors”, няколко години по-късно определен като най-впечатляващият дебют в историята на рока. И това не е случайно – песните от албума много точно се вписват в бунтарските настроения на тези години. Още в този албум отчетливо се откроява оригиналният маниер на групата и безспорно хрипливият и изразителен вокал на Джим Морисън. Привлекателната външност на Морисън, изключителните текстове, които пише, както и импулсивното му поведение на сцената прави от „Доорс” една от най-забележителните групи в пъстрото море от групи, което бушува в Америка в края на 60-те години. Следващият им албум “Strange Days” e своеобразно продължение на първия, но е с малко по-лирично звучене. От този алмум е и една от най-популярните песни на групата, която и днес звучи често – “People Are Strange”. Популярността обаче явно не понася на Морисън, превърнал се в кумир за цяло едно поколение, и той подобно на Дейвид Байрън от “Юрая Хийп” започва системни злоупотреби с алкохол, които скоро се превръщат в проблем за цялата група. Краят е предизвестен – през 1971 г. Морисън е намерен мъртъв в хотелската си стая в Париж. Останала без основната си фигура, две години по-късно групата прекратява съществуването си. За да продължи легендата „The Doors”.

Днес пак обръщам поглед към една от най-великите банди на всички времена “Юрая Хийп”. И ще ви представя вокалиста на така наречения класически състав на групата – Дейвид Байрън, станал легенда не само заради великолепния си глас, магнетично излъчване и уникално поведение на сцената, но и заради ранната си смърт. Както споменах в предния си материал, през 1976 година Джон Лоутън сменя в състава на групата изгонения заради системни злоупотреби с алкохол и наркотици Дейвид Байрън – любимец на публиката дотолкова, че отначалото феновете на групата напълно отхвърлят новия вокалист. Години по-късно феновете ще кажат: толкова обичахме Дейвид Байрън, че не забелязахме колко вълшебен глас има Лоутън. Дейвид Байрън започва музикалната си кариера в група STALKERS, която през 1968 година се преобразува в „Юрая Хийп” и е неин вокалист в най-силния й период – от 1968 до 1976 г. Въпреки многобройните критики към групата по онова време, тя става една от водещите хардрок и хеви метъл групи през 70-те години в голяма степен и заради мощните вокални изпълнения на Байрън. Той изпява и едни от знаковите за групата парчета: “July Morning”, “Sweet Lorraine”, “Sunrise”, “Easy Livin”, “Stealin”. Въпреки изключителния си талант, харизматично присъствие на сцената и невероятната любов на публиката, през 1976 г. Дейвид е отстранен от групата заради нарастващите му проблеми с алкохола и наркотиците. По-късно прави опити за солова карира, но не особено успешни. През 1985 година умира от сърдечен удар преждевременно. След напускането му на “Юрая Хийп” през 1976 година легендарният клавир на групата Кен Хенсли казва, че това ще е глътка свеж въздух. Години по-късно обаче Хенсли признава, че с напускането на Дейвид Байрън си е отишла и магията на „Юрая Хийп”.

Преди дни добър приятел, който добре познава музикалния ми вкус, ме поздрави във фейсбук с един от хитовете на “Юрая Хийп” – “Sympathy” – от времето, когато вокалист на групата е неповторимият Джон Лоутън. Което ме подсети, че е време да ви разкажа за този уникален певец, още повече, че в последните години доста голяма част от живота му преминава в България, даже тук снима и първата си роля в киното – в български филм “Love net”. Джон Лоутън е вокалист на една от водещите в света рок банди “Юрая Хийп” в периода от 1977 до 1979 г. Историята разказва, че през 1977 година легендарният вокал на групата Дейвид Байрон е изгонен заради постоянните си злоупотреби с алкохол и неадекватно поведение. Предложение да заемат мястото на Байрон е направено на повечето известни вокалисти по онова време, включително и на Дейвид Ковърдейл (Дийп Пърпъл), но за нов вокалист на групат е избран Джон Лоутън. И той става достойна зямяна на Байрон, макар че няма нищо общо с него. Уникалният му глас завладява публиката и до днес е разпознаваем от всички почитатели на хардрока, защото за толкова много години почти не се е променил. С групата Джон Лоутън записва три албума, най-успешният от които е Firefly (1977) – половината песни от този албум на практика прогърмяват в целия свят. След грандиозното концертно турне (Live In Europe) през 1979 г. Джон Лоутън напуска “Юрай Хийп”, заради личностен конфликт с пианиста на групата Кен Хенсли и започва самостоятелна кариера. В момента Джон Лоутън продължава самостоятелната си музикална кариера, понякога и в сътрудничество с Кен Хенсли. Нека чуем неповторимия му глас и хита от 1977-а “Sympathy”.

Здравейте, приятели на хубавата музика. Днешният ми материал ще бъде малко по-особен – води началото си от музиката, но всъщност е по-близо до киното. Като ценители на стойностната музика, сигурно на повечето от вас е известно името на Виле Вале и на групата, чийто вокалист е той –  група ХИМ – представители на така наречения любовен метъл, или love metal, каквото и да значи това. Не може да не сте чували и ремикса на една доста популярна в миналото песен, в изпълнение на същия този Виле Вале и на Натали Авелон – “Лятно вино”.  Многократно бях слушал тоя ремикс, но не знаех, че е правен като саундтрак към филм, който има известна връзка с музиката – става въпрос за немския филм “Дивият живот”. Мой приятел ми го препоръча, затова реших да го гледам. Филмът се оказа автобиографичен, правен по спомените на немската манекенка Уши Обермайер и разказва за дивите й младежки години по времето на хипи движението, за усуканите й връзки с вокалиста на “Ролинг Стоунс” Мик Джагър и с китариста на групата Кийт Ричардс. Знаете обаче, че автобиографичните книги и филми са интересни, когато животът на разказващия е достатъчно интересен или поне е разказан интересно. Във филма обаче не се е случило нито едно от двете – тривиален и с нищо неотличаващ се разказ за поколението, чийто девиз беше “Правете любов, а не война”. Липсва и силно послание. А може би послание по темата, което да звучи силно, вече е невъзможно след шедьовъра на Милош Форман “ Коса”. Затова ви предлагам да чуем най-ценното от “Дивият живот” – неговия саундтрак.

Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история  на конкурса,  няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на  качествен продукт.

Сигурно ще ви учудя много, ако ви кажа, че не съм гледал тазгодишното издание на Евровизия – нито двете вечери с полуфиналите, нито вечерта на финалите. И сигурно вече се питате защо един любител на музиката не гледа един толкова популярен песенен конкурс. Ами просто е – защото съм любител на добрата музика. Пък да си кажем честно, Евровизия, макар и конкурс не за певци, а за песен, рядко изкарва песен, която да е разпознаваема, запеваема, абе с две думи – хубава. Ако се върнем назад в дългогодишната история  на конкурса,  няма да можем да извадим повече от четири-пет песни, които що-годе стават, а пък такива, които и до днес са образци за хубава музика, даже съвсем може да не намерим. Други години съм гледал върволицата от европейски певци, които в повечето случаи пеят някакви посредствени песни, докато чакам появата на нашите участници – тая година обаче реших да си го спестя. Не само защото си беше почти ясно, че нашата кандидатка Софи Маринова – и по музикални, пък и по геополитически причини – или няма да стигне до финалите, или ако стигне, ще е много измъчено. А и защото този конкурс от самото си създаване, с много редки изключения, почти никога не е бил поле, на което да се бият естетически постижения, а е поле, на което се въртят някакви договорки от немузикално естество. А съгласете се, че един такъв контекст, в която и да е област на живота, още по-малко в изкуството, няма как да стимулира появата на  качествен продукт.