Петър Стоилов

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви разкажа за най-великата френска певица Едит Пиаф. След Пиаф сравняват всички талантливи с нея и това сравнение винаги е плашещо, защото тя наистина е много нависоко. За нея великият Чаплин казва, че тя за музиката e това, което е той за кинематографията. И това не са само комплименти по задължение от един велик творец към друг. Всяка песен на Едит Пиаф е като гениална филмова лента – всяка нейна песен е отделна история, отделен свят със своята мъка и страдание, всяка със своя философия. И над всичко това – един неповторим, завладяващ, очароващ и мощен глас, който не пее, а разказва и разговаря с публиката – за неуспехите си в любовта, за драмата на самотата – разговаря толкова искрено, че болката й става болка на публиката. За Едит Пиаф не е важно къде пее – на тротоара на кварталната уличка, на площада на беден парижки квартал, на естрадата на на модно парижко кабаре или в огромната зала “Олимпия” – тя винаги влага страст като истинска драматична актриса. Вероятно тази дълбочина идва от удивителната й съдба, белязана от невероятни обрати – родена и израсла в нищета и бедност, Пиаф преминава през опустошителни и трагични споделени и несподелени любови, през бурен живот, две автомобилни катастрофи, срещи и загуби на любими хора, провалени бракове, през жестоката наркотична зависимост на морфина, през френетичните възгласи на почитателите си в митичната парижка зала “Олимпия”. И всичко това – само за 47 години. И след всичко само тя може да изпее: Не съжалявам за нищо!

Днес ще ви запозная с една млада френска певица, която за по-малко от две години успя да покори сърцата на любителите на хубава музика в цяла Европа. Това представяне не е случайно – на 30 май ZAZ ще уважи и българските си фенове и ще изнесе концерт в зала 1 на НДК. Във Франция сравняват младата певица с легендата на френския шанснон Едит Пиаф и като че ли няма по-голямо признание и по-голям комплимент от това за френска певица. Към подобни сравнения насочват не само сходствата в тембъра на гласа на двете певици, но също така и задушевността на песните им. Впрочем това е и главното оръжие на ZAZ – откритостта и спонтанността на певицата и умението й да създава интимна и доверителна атмосфера още с първите тактове на песните си, които представляват сложна смесица от соул, джаз, френски шансон и елементи от циганска музика. Зад псевдонима ZAZ се крие 31-годишно френско момиче с рожденото име Изабел Джефруа, а зад грандиозния й успех – двайсет и пет годишен къртовски труд и труден път, често осеян с разочарования и поражения. За да се стигне до пролетта на 2010 година, когато никому неизвестната дотогава певица нахлува буквално като ураган в музикалния живот на Франция и на Европа с дебютния си албум. Става ясно, че на музикалната сцена се е появила нова поп звезда – щедрите оценки на критиката се оправдават, само за седмица дебютният албум на ZAZ застава начело в музикалните класации и става златен. А сега, в очакване на 30 май, ви предлагам клип към песента Je veux, с която певицата проби.

Днес ще ви запозная с една много любима моя певица, родена в африканската островна държава Кабо Верде, певица, която си отиде наскоро, но горчиво-сладостният й глас още гали – Сезария Евора. Наричаха я Босонагата дива заради традицията на Сезария Евора, даже и на най-лъскавите световни сцени, да излиза винаги боса – като символична почит и солидарност към бедността, в която са живели дълги години и все още продължават да живеят сънародниците й от родния остров Кабо Верде. Песните й носят тъжния привкус на нерадостната съдба на родината й – робството, бедността, културната изолация. На външен вид тя, даже и в младежките си години, не е приличала на ангел, запееше ли обаче, извисяваше ангелски глас. Божественият й глас,често сравняван с фино настроен музикален инструмент, както й интересният й стил на пеене – сложна смесица от португалското фадо, бразилската нова, традиционния репертоар на странстващи музиканти от Западна Африка и носталгичните песни на английските моряци – бързо я правят световна кралица на етническата музика. На родния й остров Кабо Верде тази сложна музикална смесица се нарича morna, което се превежда от португалски като плач (в английски вариант mourn означава оплакват, тъгуват). Класическата морна са португало-креолските балади за изгубената родина, отхвърлената любов, човешката мъка и страдание, неизменно в минорна тоналност. Морна много прилича на блус и затова успява да предаде в музика човешкото страдание – така певицата описва сложната смесица на музиката, която изпълнява на родното си креолско наречие – друго така и не овладява до края на живота си.

Днес ще Ви запозная с най-любимата ми руска група – група “Любе”. Не може да се каже, че групата е непозната на българската публика, тъй като вече реализира, през няколко години, две турнета в най-големите български градове, преминали при доста голям успех. Началото на групата ни води към далечната и знакова за нас 1989-ма година и е поставено от руския продуцент и композитор Игор Матвиенко, който и до ден днешен работи в много тясно сътрудничество с групата. Първоначалната му идея е да създаде формация с много отчетливо патриотично звучене, която да пее за духовните ценности, за родината, за чувството на патриотизъм и дълг пред родината, за това, което е скъпо на сърцето на обикновения руски човек, за когото родината е дворът, в който е израсъл, приятелите от детството, първата любов и т. н. И тази проста на пръв поглед, но гениална идея, наред с изключителната харизма и кадифен глас на фронтмена на групата Николай Росторгуев, незабравимите текстове на Александър Шаганов и прекрасните композиции на Игор Матвиенко за кратко време изстрелват “Любе” в звездните орбити на руската популярна музика. Основана на най-добрите традиции на съветската песенна култура, на съвременни аранжировки, използване на руски народни мотиви, мощни партии на мъжки хорове в припевите, текстови препратки към класически произведения и към градския фолклор, музиката им прави силно впечатление не само на руската публика и скоро “Любе” става разпознаваема и обичана група и зад граница. Едни от най-хубавите им песни през годините са “Станция Таганская”, “Младшая сестренка”, “Там за туманами”, “Ребята с нашего двора”, “Комбат”, “Березы”, “Позови мне тихо по имени”, “Тъй неси меня, река”, “Конь” и много други.

Днес ще Ви запозная с най-любимата ми руска група – група “Любе”. Не може да се каже, че групата е непозната на българската публика, тъй като вече реализира, през няколко години, две турнета в най-големите български градове, преминали при доста голям успех. Началото на групата ни води към далечната и знакова за нас 1989-ма година и е поставено от руския продуцент и композитор Игор Матвиенко, който и до ден днешен работи в много тясно сътрудничество с групата. Първоначалната му идея е да създаде формация с много отчетливо патриотично звучене, която да пее за духовните ценности, за родината, за чувството на патриотизъм и дълг пред родината, за това, което е скъпо на сърцето на обикновения руски човек, за когото родината е дворът, в който е израсъл, приятелите от детството, първата любов и т. н. И тази проста на пръв поглед, но гениална идея, наред с изключителната харизма и кадифен глас на фронтмена на групата Николай Росторгуев, незабравимите текстове на Александър Шаганов и прекрасните композиции на Игор Матвиенко за кратко време изстрелват “Любе” в звездните орбити на руската популярна музика. Основана на най-добрите традиции на съветската песенна култура, на съвременни аранжировки, използване на руски народни мотиви, мощни партии на мъжки хорове в припевите, текстови препратки към класически произведения и към градския фолклор, музиката им прави силно впечатление не само на руската публика и скоро “Любе” става разпознаваема и обичана група и зад граница. Едни от най-хубавите им песни през годините са “Станция Таганская”, “Младшая сестренка”, “Там за туманами”, “Ребята с нашего двора”, “Комбат”, “Березы”, “Позови мне тихо по имени”, “Тъй неси меня, река”, “Конь” и много други.

Скоро писах за мюзиклите и ви споделих, че не съм от горещите почитатели на този жанр поради факта, че съм динамичен човек, а действието обикновено там тече доста бавно. От всяко правило обаче си има изключение и тия дни се сетих за едно от изключенията. Има един музикален филм, който не просто харесвам, обожавам – и там действието тече бавно, сюжетът е опростен, разбира се, акцентът е в музиката – но музиката и пеенето са толкова хубави, че няма никакво значение има ли сюжет, няма ли и как точно се случва той. Предполагам повечето от вас се сещат, че говоря за филмовата и музикална класика, шедьовъра на Милош Форман – “Коса”. В киното рядко се среща такова равностойно съчетание от страхотна музика, разтърсващ сюжет и наистина много сериозни и дълбоки послания. Направен по едноименен бродуейски мюзикъл, отразяващ живота в Америка в края на шейсетте години на миналия век, по време на хипи ерата, носещ много силни и директни антивоенни послания, филмът за пореден път доказва една моя отдавнашна теза, че всъщност най-качествените филми в Холивуд се правят от европейски режисьори и рядко получават оскари. Около два часа филмово време, двайсетина песни, отдавна влезли в музикалната история като класика и много истини – за мира и войната, за смисъла и обезсмислянето на живота, за слънцето и тъмнината, за децата, за приятелството, за силата на хората, когато се обединят – разказани с песен. Личният ми фаворит от тия двайсетина песни е финалната песен Let the Sunshine in (Оставете слънцето да грейне вътре) и ви предлагам да я чуем заедно.

Носителите на две награди грами Evanescence най-после издадоха новият си албум. Три години след последния албум The Open Door, който отново постигна световен успех, бандата претърпя известно сътресение след като няколко нейни членове я напуснаха. През тези три години вокалистката Amy Lee споделя, че групата е преоткривала себе си и е успяла да извади позитивното от цялата ситуация, а именно да създаде така дългоо1аквания трети студиен албум. Предполагам, че когато Evanescence се появи на бял свят всички очакваха да се спази принципа „всяко чудо за три дни”. След невиждания успех на първият им студиен албум “Fallen”, който им спечели над седемнадесет милиона продажби по цял свят, те продължават да ни сервират само качествена музика. Интересно за мен е колко дълго работят върху албумите си и музиката си като цяло. Принципно не може да съществува ниаква база за сравнение, но родните фолк певици всяка година нов албум, а накрая изведнъж слизат от сцената и повече никой не се сеща, че са се раждали дори. Противно на нашата родна музика тип пародия, групи като Evanescence творят лицето на съвременната рок – метъл сцена. Похвално как в този свят на бързата храна, бързите жени и музика, която мога единствено да сравня с насекомото-еднодневка, има млади хора пълни с идеи и творящи изкуство. Новият албум носи едноименното име на бандата, може би символизиращо новото лице на групата и тяхното преоткриване. Той излезе още миналата година през октомври и в него като начало са предвидени два сингъла : My hear is broken и  What you want. Лично моето мнение е, че се очертават още няколко : Lost in paradise, Oceans и Sick.

Тази година, доколкото прочетох последните новини, на прословутия конкурс Евровизия ще ни представя „ромската перла”, както я наричат – Софи Маринова. Не знам за вас това дали е странно или не, но аз го намирам за изключително притеснително. Не искам да обидя никого, нито певицата, нито многобройните и фенове, които я подкрепиха и гласуваха за нея, за да бъде възможно тя да стане лицето на България за 2012 година. Смятам обаче, че е крайно неподходящо, дори мисля, че самата тя няма да се чувства комфортно и в свои води на такъв концерт. Наблюдава се едно непрестанно упорство от страна на чалга певиците да излязат от кръга си по един или друг начин, дори към сегашно време самите им песни звучат странно с вкараните елементи в тях от хаус, техно и дори рок музиката. Не разбирам защо е нужно това, не може ли всеки да си стои в този бранш, който му е отреден и е ясно, че за другаде не става. За конкретната певица не мога да не кажа, че притежава нетипичен и силен глас, наистина е надарена. Може би самата концепция на формата Евровизия някак се изкриви по един странен начин. Докато преди година две, това беше конкурс за млади таланти, нови открития, непознати бъдещи звезди, сега на него се явяват все повече и повече известни и реализирали се в някакъв жанр певци, певици и всякакви музиканти. Освен Софи на малките концерти, които излъчваха по телевизията, видяхме и  друга фолк звезда. Мисля, че е най-добре всеки да си стои там където му е мястото и да се даде път и шанс на младите и неоткрити все още таланти, на които им предстои да градят кариера.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Винаги съм се чудел на музикантите по улиците. На пръв поглед изключително талантливи хора, с усет към музиката, а облечени зле и в очевидно тежко финансово състояние. Защо става така, толкова ли не се намери някой, който да оцени дарбата на такива хора, да им подаде ръка и те да развият и осъвършенстват таланта си. Но живота поднася всякакви изненади и не се знае в каква ситуация ще попаднеш. Но и хората са много глупави понякога. Наскоро гледах една скрита камера, при която действието се развиваше в един голям МОЛ, на първият етаж, където минават много хора. Облечен доста неглиже мъж свири на цигулка, а пред себе си е сложил калъфа за цигулката си, в която да се оставят дарения. Всъщност въпросния мъж не е кой да е, а е един от най-известните цигулари в Америка. Мисията на скритата камера е да се види колко човека ще го разпознаят. И познайте – може би само една жена остана и слуша музиката му до края и го разпозна. Всички останали бързо го подминаваха. Във въпросната статия към клипа от скритата камера се разглеждат въпроси като дали наистина можем да разпознаваме красивата музика, но и красивото като цяло или е нужно билета за концерта да е 150 долара, за да сме сигурни, че слушаме нещо качествено. Наистина много добра идея, разкриваща как са свикнали да мислят по-голямата част от хората.

Напоследък непрекъснато се върти по всички радиостанции и музикални телевизии песента на Дивна и Миро – Ти не можеш да ме спреш, която се превърна в абсолютен хит. Понеже много я харесвам и много се възхищавам на това удивително чаровно и безкрайно надарено с глас и музикални таланти дете, реших да напиша няколко думи по този повод. Аз лично предполагам и всички останали я познавате от сцената на едно предаване, която се казваше „Пей с мен” и се излъчваше по Нова телевизия. Още тогава тя направи силно впечатление, докато изпя страхотни песни заедно с Миро от Каризма. Тогава той обеща, че ще направят дует и ето, че няколко години по-късно той е факт. Много съм радостен, че той удържа на обещанието си и като краен резултат се получи един страхотен сингъл. Това момиче е една нова изгряваща звезда на музикалния небосвод на България. Трябва да се дава възможност на все повече млади хора да се изявяват и да показват талантите си, защото имаме наистина много даровити деца. Много са ползотворни и всичките тези формати на различни музикални предавания, които дават възможност на младите и подрастващи бъдещи творци да се изявяват и да бъдат открити от продуценти, които да реализират мечтите им.